Ендимион

8.

Чаках да ме повикат за вечеря и гледах залеза. И когато А. Бетик влезе, попитах:

— Време ли е?

— Не съвсем, сър — отвърна андроидът. — Но нали поискахте да се върна, за да можем да поговорим.

— А, да — казах аз и посочих леглото, единствената мебел в стаята. — Седни. Синьокожият мъж остана прав до вратата.

— По-удобно ми е да стоя, сър.

Скръстих ръце и се облегнах на перваза. Въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец, беше студен и имаше дъх на чалма.

— Не е нужно да ме наричаш „сър“ — казах аз. — Рол е достатъчно. — За миг се поколебах. — Освен ако не си програмиран да разговаряш с… хм… — Щях да кажа „с хората“, но не исках да изглежда така, сякаш не смятам А. Бетик за човек. — …да разговаряш с всички по този начин — неубедително довърших аз.

А. Бетик се усмихна.

— Не, сър. Изобщо не съм програмиран… не като машина. Освен няколко синтетични протези — за увеличаване на силата например или за осигуряване на защитеност от радиация — нямам изкуствени части. Просто съм научен да правя разлика, за да съм в състояние да изпълнявам ролята си. Мога да ви наричам господин Ендимион, ако предпочитате.

Свих рамене.

— Няма значение. Съжалявам, че съм толкова невеж по отношение на андроидите. Тънките устни на А. Бетик отново се усмихнаха.

— Не е нужно да се извинявате, господин Ендимион. Днес са останали живи съвсем малко човешки същества, които са виждали представители на моята раса.

„Моята раса.“ Интересно.

— Разкажи ми за своята раса — казах аз. — Биопроизводството на андроиди не е ли било забранено в Хегемонията?

— Да, сър — отвърна той. Забелязах, че стои с леко разтворени крака и ръце, сключени на гърба, и разсеяно се зачудих дали не е служил в армията. — Андроидите бяха забранени на Старата Земя и на много от световете в Хегемонията още преди Хеджира, но Всеобема позволяваше биопроизводството на известен брой андроиди за използване в Периферията. А през онези дни Хиперион бе част от нея.

— И все още е — казах аз.

— Да, сър.

— Кога си бил биопроизведен? На кои планети си живял? Какви са били задълженията ти? — попитах аз. — Ако не възразяваш срещу въпроса ми.

— Съвсем не — меко каза той. В гласа му се долавяше диалектна нотка, която беше нова за мен. Чуждопланетна. Древна. — Създаден съм през 26 г. а. д. с. по вашия календар.

— През двайсет и пети век след Христа — казах аз. — Преди шестстотин деветдесет и четири години. А. Бетик кимна и не каза нищо.

— Значи си роден… биопроизведен… след унищожаването на Старата Земя — казах аз, по-скоро на себе си, отколкото на андроида.

— Да, сър.

— Хиперион първото ти… хм, работно назначение ли беше?

— Не, сър — отвърна А. Бетик. — През първия половин век от съществуването си работех на Аскуит — служех на Негово кралско величество крал Артър VIII, суверенен владетел на кралство Уиндзор в изгнание, а също и на братовчед му, принц Рупърт, владетел на Монако в изгнание. Когато крал Артър почина, бях завещан сина му, Негово кралско величество крал Уилям XXIII.

— Тъжния крал Били — казах аз.

— Да, сър.

— И си пристигнал на Хиперион, когато Тъжния крал Били е избягал от бунта на Хоръс Гленън-Хайт?

— Да — потвърди А. Бетик. — Всъщност с моите братя андроиди бяхме пратени на Хиперион трийсет и две години преди към нас да се присъединят Негово величество и другите колонисти. Пратиха ни тук след като генерал Гленън-Хайт спечели битката за Фомалхаут. Негово величество смяташе, че е разумно да се подготви алтернативно място за кралствата в изгнание.

— И тогава си срещнал господин Силенъс — подсказах му аз и посочих към тавана, като си представих стария поет в мрежата му от животоподдържащи тръби.

— Не — отвърна андроидът. — Задълженията ми не ме свързаха с господин Силенъс през годините, когато Градът на поетите беше обитаван. Имах удоволствието да се срещна с него по-късно, по време на поклонничеството му в Долината на Гробниците на времето, два и половина века след смъртта на Негово величество.

— И оттогава си на Хиперион — казах аз. — Повече от петстотин години на тази планета.

— Да, господин Ендимион.

— Безсмъртен ли си? — попитах го. Знаех, че въпросът е неуместен, но исках да чуя отговора. А. Бетик отново се поусмихна.

— Съвсем не, сър. Ще умра при инцидент или от нараняване, което е прекалено сериозно, за да ме поправят. Още когато съм бил биопроизведен, в клетките и системите ми са били вградени микроскопични съоръжения за текущи Пулсенови процедури, така че по принцип съм имунизиран срещу стареене и болести.

— Затова ли андроидите са сини? — попитах аз.

— Не, сър — отвърна А. Бетик. — Сини сме, защото по времето на биопроизводството ми не е била известна синя човешка раса, а създателите ни са смятали за необходимо видимо да ни разграничат от хората.

— Не се ли смяташ за човек?

— Не, сър — рече той. — Смятам се за андроид. Усмихнах се на собствената си наивност.

— Ти все още си прислужник — казах аз. — Въпреки че робският труд на андроидите е забранен в цялата Хегемония още преди векове.

А. Бетик чакаше.

— Не искаш ли да си свободен? — попитах аз. — Да си независима, самостоятелна личност?

А. Бетик се приближи до леглото. Помислих си, че има намерение да седне, но той само сгъна и подреди ризата и панталоните, с които бях облечен преди това, сетне каза:

— Господин Ендимион, трябва да подчертая, че макар законите на Хегемонията да загинаха заедно със самата нея, вече от няколко века се смятам за свободна и независима личност.

— И все пак ти и другите тук тайно работите за господин Силенъс — настоях аз.

— Да, сър, но аз го правя по свой собствен избор. Създаден съм да служа на човечеството. Правя го добре. Работата ми доставя удоволствие.

— Значи си останал тук по своя собствена свободна воля — продължих да упорствам. А. Бетик кимна и кратко се усмихна.

— Да, доколкото някой от нас има свободна воля, сър. Въздъхнах и се оттласнах от прозореца. Навън вече беше съвсем тъмно. Предполагах, че отдавна вече би трябвало да са ме повикали при стария поет за вечеря.

— И ще останеш тук да се грижиш за стареца, докато не умре ли? — попитах аз.

— Не, сър — отвърна А. Бетик. — Не и ако се посъветват с мен по този въпрос. Спрях с вдигнати вежди.

— Наистина ли? И къде ще отидеш, ако се посъветват с теб по този въпрос?

— Ако решите да приемете мисията, която ви предложи господин Силенъс — отвърна синьокожият мъж, — ще избера да тръгна с вас.

Когато се изкачих по стълбите, открих, че горният етаж вече не е болнична стая: беше превърнат в трапезария. Порцелан, сребро и кристал блестяха под светлината на свещите. В двата края на масата имаше столове. Мартин Силенъс чакаше до отсрещния край, вече седнал.

Едва успях да позная стария поет. Сякаш през часовете, през които не го бях виждал, се беше подмладил с векове. От мумия с пергаментова кожа и хлътнали очи се бе превърнал в най-обикновен старец — и то гладен старец, ако се съдеше по погледа му. Когато приближих, забелязах фините системи и мониторни нишки да се вият под масата, но иначе илюзията за човек, върнат за живот от смъртта, бе почти съвършена.

— Този следобед ме завари в най-тежкото ми състояние, Рол Ендимион — изхриптя той. Гласът му пак беше дрезгав от старост, но много-по-мощен отпреди. — Все още се възстановявах от студения си сън. — Поетът ми посочи мястото в отсрещния край на масата.

— От криогенна сомния ли? — глупаво попитах аз, като разгънах ленената салфетка и я пуснах в скута си. Бяха изминали години, откакто не се бях хранил на маса с такава подредба — в деня, в който се уволних от планетарната гвардия, отидох право в най-реномирания ресторант в пристанищния град Гран Чако, разположен в южната част на полуострова на Нокътя, и поръчах най-добрата храна от менюто, което ми коства заплатата за последния месец. Но си струваше.

— Разбира се, че от шибаната криогенна сомния — отвърна старият поет. — Как иначе си мислиш, че прекарвам тези десетилетия? — Той отново се усмихна. — Трябват ми само няколко дни, за да набера скорост след размразяването. Не съм толкова млад, колкото бях някога.

— Ако не възразявате, че ви питам, сър — казах аз, — на колко години сте?

Поетът не ми обърна внимание и махна с ръка към чакащия встрани андроид — не А. Бетик, — който кимна към стълбището. Други андроиди мълчаливо започнаха да сервират. Напълниха чашата ми с вода. Наблюдавах как А. Бетик показва на поета бутилка вино, изчаква кимването на стареца и после изпълнява ритуала, като му предлага тапата и чаша, за да го опита. Мартин Силенъс завъртя отличното вино в устата си, преглътна и изсумтя. А. Бетик прие това за одобрение и наля чашите на двама ни.

Поднесоха ордьоврите. Бяха превъзходни.

Мартин Силенъс можеше да е на осем-деветстотин години и навярно беше най-старият жив човек, но имаше отличен апетит. Видях блясъка на съвършено белите му зъби и се зачудих дали са изкуствени челюсти или заместители, изработени от АРН-ист. Навярно второто.

Когато андроидите отнесоха блюдата с ордьоврите и донесоха чинии с димяща гъста мидена супа, поетът каза:

— Разбирам, че днес си видял кораба ни.

— Да — отвърнах аз. — Това е бил личният кораб на Консула, нали?

— Разбира се. — Силенъс махна на един от андроидите и той донесе още парещ хляб. Мирисът му се смеси с надигащата се от супата пара и със слабия аромат от есенния листак над нас.

— И това е корабът, с който очаквате да спася момичето? — попитах аз. Очаквах поетът да ме попита какво съм решил.

Вместо това той каза:

— Какво мислиш за Мира, Рол Ендимион? Премигнах с лъжица супа пред устата.

— За Мира ли?

Силенъс чакаше.

Оставих лъжицата и свих рамене.

— Не мисля много по този въпрос.

— Дори след като едно от съдилищата му те осъди на смърт?

Вместо да му разкажа какво си бях мислил преди — за това, че не бях осъден от Мира, а от пограничното правосъдие на Хиперион — аз отвърнах:

— Не. Мирът не е играл почти никаква роля в живота ми.

— Ясно. Ами за Църквата?

— Моля?

— И тя ли не е играла почти никаква роля в живота ти?

— Мисля, че да. — Разбрах, че отговарям като несръчен юноша, но тези въпроси ми се струваха по-маловажни от. онова, което се предполагаше, че ще ме попита, и от решението ми, което се предполагаше, че ще му съобщя.

— Спомням си първия път, когато се сблъсках с Мира — каза той. — Беше само няколко месеца след изчезването на Енея. В орбита пристигнаха църковни кораби и войските завладяха Кийтс, Порт Романс, Ендимион, университета, всички космодруми и важни градове. После се вдигнаха във въздуха с бойни плъзгачи и разбрахме, че търсят кръстоиди на платото на Зъбера.

Кимнах. Всичко това не беше ново за мен. Окупирането на платото на Зъбера и търсенето на кръстоиди бе последният голям залог на умиращата Църква и в същото време началото на Мира. Едва век и половина след това пристигнали истински войски на Мира, за да окупират цялата планета и да заповядат евакуирането на Ендимион и други градове в близост до платото.

— Но корабите, които кацнаха тук по време на експанзията на Мира — продължи поетът, — какви приказки донесоха само! Църковна експанзия от Пацем из световете от старата Мрежа, после из периферните колонии…

Андроидите отнесоха чиниите за супа и се върнаха с нови, в които имаше нарязана птица в сос от поморийска горчица и огретен от манта от река Канс с разбит хайвер.

— Патица? — попитах аз.

— Изглежда подходящо след твоята… хм… неприятност през миналата седмица, нали? — ухили се поетът.

Въздъхнах и докоснах с вилицата си парчето патица. Гъста пара се вдигаше към бузите и очите ми. Помислих си за нетърпението на Изи, когато патиците приближаваха към откритата вода. Струваше ми се, че оттогава е минала цяла вечност. Погледнах Мартин Силенъс и се опитах да си представя, че имам векове спомени, с които да се боря. Как беше възможно някой да остане нормален с толкова животи, побрани само в един човешки мозък? Старият поет ми се усмихваше по безумния си начин и аз за пореден път се зачудих дали е с ума си.

— Така чухме за Мира и се запитахме какво ли ще е, когато наистина пристигнат тук — продължи той. — Теокрация… немислима през вековете на Хегемонията. Тогава религията беше, разбира се, чисто личен избор — през дните си като литературна известност изповядвах десетина религии и сам създадох повече от една. — Той ме погледна с ясните си очи. — Но разбира се, ти знаеш за това, Рол Ендимион. Ти знаеш „Песните“.

Опитах мантата и не отвърнах нищо.

— Повечето хора, които познавах, бяха дзен-християни — продължи той. — Повече дзен, отколкото християни, разбира се, но всъщност не прекалено много и от двете. Личните поклонничества бяха модерно забавление. Места, излъчващи енергия, откриване на Байдекърови точки, всякакви такива глупости… Хегемонията никога не е и сънувала да се забърка с религия, разбира се. Самата мисъл за смесване на управление и религиозна позиция беше варварска… нещо, което можеше да се види на Ком-Рияд или на някой пустинен свят в Периферията. И после дойде Мирът с кадифената си ръкавица и със своите кръстоиди на надеждата…

— Мирът не управлява — прекъснах го аз. — Той съветва.

— Точно така — съгласи се старецът и посочи с вилицата си към мен. — Мирът съветва, а не управлява. На стотици планети Църквата напътства вярващите и Мирът ги съветва. Но, разбира се, ако си християнин, който желае да се прероди, ти няма да пренебрегнеш съвета на Мира или напътствията на Църквата, нали?

Отново свих рамене. Влиянието на Църквата бе житейска даденост, откакто се бях родил. Не намирах нищо странно в това.

— Но ти не си християнин, който желае да се прероди, нали, Ендимион?

Погледнах стария поет и в ъгълчето на ума ми се роди ужасно подозрение. „Той някак си е подправил екзекуцията ми и ме е пренесъл тук, когато е трябвало да бъда хвърлен в морето от властите. Значи има влияние върху властите в Порт Романс. Възможно ли е той да е наредил да бъда осъден? Да не би всичко това да е било някаква проверка?“

— Въпросът е — без да обръща внимание на змийския ми поглед, продължи той, — защо не си християнин? Защо не искаш да се преродиш? Не обичаш ли живота, Рол Ендимион?

— Обичам го — напрегнато отвърнах аз.

— Но не си приел кръста — продължи старецът. — Не си приел дара на възкресението.

Оставих вилицата си. Един от андроидите слуги възприе това като знак, че съм свършил, и отнесе чинията с недокоснатата патица.

— Не приех кръстоида — изръмжах аз. Как да обясня подозрението, втълпено в номадския ми клан от поколения изгнаници, аутсайдери, бездомни местни жители? Как да обясня яростната самостоятелност на хора като Баба или майка ми? Как да обясня наследството от философска суровост и вроден скептицизъм, предадени ми чрез образованието и възпитанието ми? Изобщо не се и опитах.

Мартин Силенъс кимна, сякаш му го бях обяснил.

— И смяташ кръстоида за нещо различно от чудото, предлагано на вярващите чрез чудотворното посредничество на католическата Църква?

— Смятам кръстоида за паразит — отвърнах аз, като сам се изненадах от силата на гласа си.

— Навярно се страхуваш да не загубиш… хм… мъжествеността си — изхриптя поетът.

Андроидите ни поднесоха два лебеда, изваяни от шоколад с кафе и напълнени с планински трюфели. Не обърнах внимание на моя. В „Песните“ свещеникът поклонник Пол Дюре разказва как открил изчезналото племе на бикурите и научил как са оцелели в продължение на векове чрез кръстоидния симбионт, предложен им от легендарния Шрайк. Кръстоидът ги възкресявал точно като днес, в епохата на Мира, само че в разказа на свещеника страничните ефекти включваха необратимо мозъчно увреждане след няколко възкресявания и изчезване на всякакви полови органи и желания. Бикурите били видиотени евнуси — абсолютно всички.

— Не — отвърнах аз. — Знам, че Църквата някак си е решила този проблем.

Силенъс се усмихна. Когато го правеше, приличаше на мумифициран сатир.

— Ако човек приеме вярата и ако бъде възкресен под покровителството на Църквата — изхриптя той. — Иначе дори някак си да открадне кръстоид, съдбата му ще бъде като тази на бикурите.

Кимнах. Поколения се бяха опитвали да откраднат безсмъртието. Всякакви авантюристи бяха търгували контрабандно с кръстоиди преди Мирът да блокира района на Платото. Други симбионти бяха крадени от самата Църква. Резултатът винаги бе оставал един и същ — идиотизъм и безполовост. Единствено Църквата пазеше тайната на успешното възкресение.

— Та? — попитах аз.

— Та защо предаността към Църквата и прекарването на всяка десета година в нейна служба са били за теб, момчето ми, прекалено висока цена? Милиарди са я платили, за да получат живот.

За миг запазих мълчание. После казах:

— Милиардите могат да правят каквото си искат. Моят живот е важен за мен. Искам да го запазя… за себе си.

Думите прозвучаха безсмислено дори на самия мен, но старият поет отново кимна, сякаш обяснението ми го задоволяваше. Докато го гледах, той изяде шоколадовия си лебед. Андроидите отнесоха чиниите и напълниха чашите ни с кафе.

— Добре — рече поетът, — обмисли ли моето предложение?

Въпросът беше толкова абсурден, че трябваше да сподавя смеха си. После казах:

— Да. Обмислих го.

— И имам няколко въпроса. Мартин Силенъс зачака.

— Какво печеля аз от това? — попитах. — Обяснявате колко ще ми е трудно да се върна към живота тук на Хиперион — че нямам документи и всичко останало, — но знаете, че се чувствам прекрасно в необитаемите райони. За мен ще е адски по-лесно да се отправя към блатата и да избегна мирските власти, отколкото да влача малкото ви приятелче из космоса. Освен това за Мира аз съм мъртъв. Мога да се върна в полята и без проблем да остана с клана си. Тъй че защо е нужно изобщо да мисля за тези глупости?

— Защото искаш да бъдеш герой, Рол Ендимион — усмихна се старецът.

Презрително въздъхнах и поставих длани върху покривката. Пръстите ми изглеждаха дебели и несръчни, някак си не на място на фона на финия лен.

— Защото искаш да бъдеш герой — повтори той. — Искаш да си едно от онези рядко срещани човешки същества, които правят историята, а не просто да я гледаш как тече покрай теб като вода покрай скала.

— Не знам за какво говорите. — Знаех, разбира се, но бе невъзможно поетът да ме познава толкова добре.

— Познавам те толкова добре — каза Мартин Силенъс, очевидно по-скоро в отговор на мисълта ми, а не на последното ми твърдение.

Тук трябва да кажа, че и за миг не помислих стареца за телепат. На първо място не вярвам в телепатията — или по-точно, тогава не вярвах — и на второ, повече ме заинтригува потенциалът на едно човешко същество, живяло почти хиляда стандартни години. Дори да беше луд, бе възможно да се е научил да чете по израженията и жестовете до такава степен, че резултатът да е почти неразличим от телепатията!

А можеше и просто да е случайно попаднало в целта предположение.

— Не искам да съм герой — безизразно отвърнах аз. — Видях какво става с героите, когато пратиха бригадата ми да се сражава с бунтовниците на южния континент.

— Под герой нямам предвид онези глупаци, които са се хвърляли под плазмените гранати — продължи той, облизвайки устните си. — А онези, чието мъжество и благодетелност са толкова легендарни, че в крайна сметка започват да ги почитат като божества. Имам предвид герой в буквалния смисъл, като истински борец, отдаден на могъщи действия. Онзи, чийто трагичен недостатък е неговата разрушителност. — Поетът замълча и очаквателно впери очи в мен, но аз продължавах мълчаливо да го гледам.

— Нямаш ли трагични недостатъци? — накрая попита той. — Или не си отдаден на могъщи действия?

— Не искам да съм герой — повторих аз. Старецът се наведе над кафето си, а когато вдигна поглед, очите му блестяха дяволито.

— Къде си се подстригвал, момче?

— Моля?

Той отново облиза устните си.

— Чу ме. Косата ти е дълга, но не и рошава. Къде си се подстригвал?

Въздъхнах и му отговорих:

— Понякога, когато оставах в блатата за дълго, се подстригвах сам, но когато съм в Порт Романс, ходя в една малка бръснарница на улица „Дату“.

— Аха — рече Силенъс. — Знам къде е. В Нощния квартал. На тамошния пазар продаваха порове в позлатени кафези. Имаше амбулантни бръснари, но най-добрата бръснарница беше на Палани Уу. Той имаше шестима синове и когато всеки от тях ставаше на достатъчна възраст, прибавяше по още един стол в салона си. — Старите очи се вдигнаха и ме погледнаха, и аз отново останах поразен от силата, която блестеше в тях. — Това беше преди един век.

— Наистина се подстригвам в бръснарницата на Уу — казах аз. — Сега тя е на правнука на Палани Уу, Калакауа. Все още има шест стола.

— Даа — каза поетът сякаш на себе си. — На скъпия ни Хиперион не са станали много големи промени, нали, Рол Ендимион?

— Това ли искахте да кажете?

— Да кажа ли? — рече той и разпери ръце, сякаш за да покаже, че няма какво да крие. — Не съм искал да кажа нищо. Просто разговаряме, момчето ми. Забавно ми е да мисля, че световните исторически личности, повече или по-малко герои на бъдещи митове, плащат, за да ги подстригват. Между другото, мислил съм за това преди векове… толкова странно разминаване между мита и живота. Знаеш ли какво означава „дату“?

Премигнах при тази внезапна промяна на темата.

— Не.

— Вятър от Гибралтар. Имаше прекрасен аромат. Някои от художниците и поетите, които основаха Порт Романс, трябва да са смятали, че чалмовите и водните гори, покриващи хълмовете над блатата, са ухаели чудесно. Знаеш ли какво е Гибралтар, момче?

— Не.

— Голяма скала на Земята — изхриптя старецът и отново показа зъбите си. — Забележи, че не казвам „Старата Земя“.

Бях забелязал.

— Земята си е Земя, момче. Живях там преди да изчезне, така че би трябвало да зная това. Мисълта все още ме замайваше.

— Искам да я намериш — с блестящи очи каза старият поет.

— Да… я… намеря? — повторих аз. — Старата Земя? Мислех си, че искате да избягам с момичето… с Енея.

Той махна с костеливата си ръка.

— Ще тръгнеш с нея и ще намериш Земята, Рол Ендимион.

Кимнах, като в същото време се опитвах да се сетя за смислен начин да му обясня, че Старата Земя е била погълната от черната, дупка по време на Голямата грешка от ’08 г. Но пък това древно създание беше избягало от онзи унищожен свят. Нямаше смисъл да оборвам заблудата му. В „Песните“ му се споменаваше за някакъв заговор на воюващия Техноцентър за открадване на Старата Земя — да я отвлекат или в Херакловия куп, или в Магелановите облаци, „Песните“ си противоречаха, — но това бяха фантазии, Магелановият облак представляваше отделна галактика… на повече от 160,000 светлинни години от Млечния път, ако си спомнях точно… а никой кораб, било то на Мира или на Хегемонията, никога не бе напускал малката ни сфера в единия спирален ръкав на нашата галактика; пътуването до Големия Магеланов облак щеше да отнеме много векове корабно време и десетки хиляди години време-дълг. Дори прокудените, които обичаха мрачните пространства сред звездите, не биха предприели такова пътуване.

Освен това планетите не можеха да бъдат отвличани.

— Искам да намериш Земята и да я върнеш — продължи старият поет. — Искам отново да я видя преди да умра. Ще направиш ли това за мен, Рол Ендимион?

Погледнах стареца в очите.

— Естествено — отвърнах аз. — Ще спася това дете от швейцарската гвардия и Мира, ще го закрилям, докато не стане Онази, която учи, ще открия Старата Земя и ще я върна, за да можете да я видите отново. Нещо друго?

— Да — рече Мартин Силенъс с характерната за деменцията абсолютна тържественост. — Искам да разбереш какво готви шибаният Техноцентър и да му попречиш.

Отново кимнах.

— Ще открия изчезналия Техноцентър и ще попреча на хилядите богоподобни ИИ да изпълнят онова, което замислят. Няма проблем. Нещо друго?

— Да. Трябва да разговаряш с прокудените и да разбереш дали не могат да ми предложат безсмъртие… истинско безсмъртие, а не това тъпо християнско прераждане.

Престорих се, че си записвам в невидим тефтер.

— Прокудените… безсмъртие… тъпо християнско прераждане. Става. Ще проверя. Нещо друго?

— Да, Рол Ендимион. Искам да бъде унищожен Мирът и да бъде съборена властта на Църквата.

Кимнах. Двеста-триста известни планети доброволно се бяха присъединили към Мира. Трилиони хора доброволно бяха приели църковно кръщение. По време на най-голямата си мощ въоръжените сили на Хегемонията не са си били и мечтали за такава сила, каквато притежаваше армията на Мира.

— Добре — казах аз. — Ще се погрижа за това. Нещо друго?

— Да. Искам да попречиш на Шрайка да нарани Енея или да унищожи човечеството.

Този път се поколебах. Според епичната поема на самия старец войникът Федман Касад бе унищожил Шрайка в някаква бъдеща епоха. Макар и да съзнавах колко е безполезно да се облягам на логика в разговор с дементен старец, отбелязах това.

— Да! — изръмжа поетът. — Но това е после. След хилядолетия. Искам да спреш Шрайка сега!

— Добре — съгласих се аз. Защо да му възразявам? Мартин Силенъс потъна в стола си. Енергията му очевидно се беше стопила. Отново видях одушевената мумия в гънките кожа, хлътналите очи, костеливите пръсти. Но в тези очи все още пламтеше огън. Опитах се да си представя силата на личността му, когато е бил в разцвета си. Не успях.

Силенъс кимна и А. Бетик донесе две чаши и ги напълни с шампанско.

— Значи приемаш, Рол Ендимион? — със силен и тържествен глас попита поетът. — Приемаш мисията да спасиш Енея, да пътуваш заедно с нея и да изпълниш всички други неща?

— При едно условие — отвърнах аз. Силенъс се намръщи и зачака.

— Искам да взема със себе си А. Бетик. — Андроидът все още стоеше до масата с бутилката шампанско в ръка. Гледаше право напред, без да се обръща към нито един от двама ни или да проявява някаква емоция.

Поетът се изненада.

— Моя андроид ли? Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно.

— А. Бетик е с мен още отпреди на прапрабаба ти да й пораснат цици — изхриптя поетът. Костеливата му ръка удари по масата достатъчно силно, че да ме накара да се загрижа за крехките му кости. — А. Бетик — изръмжа той. — Искаш ли да отидеш с него?

Синьокожият мъж кимна, без да обръща глава.

— Майната му — рече старият поет. — Вземи го. Искаш ли нещо друго, Рол Ендимион? Гравитостола ми, навярно? Респиратора ми? Зъбите ми?

— Нищо друго — отвърнах аз.

— И така, Рол Ендимион — отново с тържествен глас продължи поетът, — приемаш ли тази мисия? Ще можеш ли да спасиш детето Енея, да му служиш и да го закриляш, докато не се изпълни предреченото… или не умреш?

— Приемам — отвърнах аз.

Мартин Силенъс вдигна чашата си и аз го последвах. Прекалено късно си помислих, че андроидът би трябвало да пие с нас, но старият поет вече произнасяше наздравицата си.

— За безумието — рече той. — За божествената лудост. За ненормалните търсения и за крещящите от пустинята месии. За смъртта на тираните. За объркването на враговете ни.

Понечих да вдигна чашата към устните си, но старецът не беше свършил.

— За героите — продължи той. — За героите, които се подстригват. — И изпи шампанското си на един дъх. Аз също.