Ендимион

45.

„Рафаил“ се прехвърля в системата на Сол Дракони. Обратно на обясненията, получени от отец-капитан де Соя и другите, които пътуват на архангелския кораб, неговият двигателен механизъм не е модификация на древния Хокингов двигател, преодолял бариерата на скоростта на светлината още преди Хеджира. Двигателят на „Рафаил“ е предимно заблуда: когато стига Олизо квантова скорост, той включва сигнал към среда, някога наричана Празнотата, която обвързва. Енергиен източник отдругаде задейства дистанционно устройство, което разделя една от субравнините на тази среда и разкъсва тъканта на пространството и самото време. Това разкъсване е мигновено фатално за човешкия екипаж, който умира в агония — клетките се разкъсват, костите се смилат на прах, синапсите засичат, червата се изпускат, органите се втечняват. Хората изобщо не разбират подробностите: всички спомени за последните микросекунди на ужас и смърт се изтриват по време на кръстоидното възстановяване и възкресение.

Сега „Рафаил“ започва своята спирачна траектория към Сол Дракони Септем, съвсем истинският му ядрен двигател забавя скоростта на кораба под двеста гравитации. В своите ускорителни кушетки/възкресителни ясли отец-капитан де Соя, сержант Грегориъс и капрал Кий лежат мъртви, разкъсаните им тела се пулверизират повторно, тъй като корабът автоматично запазва енергията си като не включва вътрешните полета до напредването на възкресението. Освен тримата мъртви човеци на борда има още две очи. Радамант Немес е отворила капака на възкресителната си ясла и сега лежи върху откритата кушетка — набитото й тяло е притиснато от ужасното забавяне на скоростта, но е невредимо. Що се отнася до стандартната програма, животоподдържащата система в главната кабина е изключена: там няма кислород, атмосферното налягане е прекалено ниско, за да позволи на човек да оцелее без космически костюм, и температурата е минус трийсет градуса по стоградусовата скала. Немес е безразлична. В тъмночервения си скоков костюм тя лежи на кушетката и наблюдава мониторите, от време на време задава въпроси на кораба и получава отговор по фибровлакнестата инфовръзка.

Шест часа по-късно, преди да се включат вътрешните полета и да започне възстановяването на телата в сложните им саркофази, докато в кабината все още на практика цари вакуум, Немес се изправя, поема върху раменете си гравитацията от 200 g, без да трепне, и отива в помещението за съвещания, където е чертожната маса. Извиква на екрана карта на Сол Дракони Септем и бързо открива някогашния маршрут на река Тетида. Намира атмосферния глетчер, от който се издига върхът на сграда. Немес отново проверява картата: сградата е на трийсет километра от погребаната река.

След единайсет часа намаляване на скоростта „Рафаил“ навлиза в орбита около блестящата бяла снежна топка на Сол Дракони Септем. Вътрешните полета отдавна са се включили, животоподдържащите системи действат пълноценно, но Радамант Немес не обръща на това повече внимание, отколкото на тежестта и вакуума по-рано. Преди да напусне кораба, тя проверява мониторите на възкресителната ясла. Има още два дни преди де Соя и войниците му да се размърдат в яслите си.

Когато се настанява в спускателната совалка, Немес прокарва фибро-оптична връзка от китката си до пулта, заповядва отделяне от кораба и насочва совалката през линията между деня и нощта в атмосферата, без да се консултира с уредите за управление. Осемнайсет минути по-късно спускателната совалка се приземява на повърхността на двеста метра от ниската, покрита с лед кула.

Слънчевата светлина върху терасирания глетчер е ослепителна, но небето е съвсем черно. Не се виждат звезди. Макар че атмосферата тук е незначителна, масивните термосистеми на планетата предизвикват постоянни „ветрове“ от полюс до полюс, като влачат ледени кристали със скорост до четиристотин километра в час. Без да обръща внимание на космическите костюми и костюмите за неблагоприятни условия, които висят в херметичната камера, Радамант Немес отваря вратите. Без да чака стълбата да се спусне, тя скача от три метра височина и се приземява изправена в полето от едно-точка-седем g. Ледени иглички се удрят в нея със скоростта на изстрел от иглена пушка.

Немес задейства вътрешен източник, който активира биоморфно поле в точка-осем милиметра от тялото й. За външен наблюдател набитата жена с къса черна коса и безстрастни черни очи изведнъж се превръща в живачна скулптура с човешка форма, която отразява светлината. Фигурата се затичва по назъбения лед с трийсет клика в час, спира до сградата, не открива вход и разбива пластоманената плоскост с юмрук. Вмъква се в отвора и по блестящия лед лесно стига до върха на асансьорната шахта и разбива хлътналите врати. Асансьорите отдавна са паднали в мазето на осемдесет етажа по-долу.

Радамант Немес стъпва в отворената шахта и пада в мрака с 33.1 метра в секунда. Когато вижда проблесналата покрай нея светлина, тя се хваща за една стоманена греда. Вече е стигнала крайната си скорост от над петстотин клика в час и намалява скоростта до нула за по малко от три стотни от секундата.

Немес влиза от асансьора в стаята, оглежда мебелите, фенерите, шкафовете за книги. Старецът е в кухнята. Той подава глава, когато чува бързите стъпки.

— Рол? — пита той. — Енея?

— Точно — отвръща Радамант Немес, като вкарва два пръста в ключицата на стария свещеник и го вдига от земята. — Къде е момичето Енея? — тихо пита тя. — Къде са всички те?

Удивително — слепият свещеник не вика от болка. Изхабените му зъби са стиснати и слепите му очи гледат към тавана, но той казва само:

— Не знам.

Немес кимва и пуска стареца на пода. Възседнала гърдите му, тя допира показалец до окото му и изстрелва търсещо микровлакно в мозъка му. Търсещата сонда намира пътя си до точното място в мозъчната му кора.

— А сега, отче — казва тя, — да опитаме отново. Къде е момичето? Кой е с него? Къде са те?

Отговорите започват да текат по микровлакното като кодирани взривове от умираща неврална енергия.