Никога не се бях опитвал да плувам окован в белезници. Искрено се надявам да не ми се налага да опитвам отново. Единствено високата соленост на океана ме държеше на повърхността, докато ритах с крака, оставях се на вълните, махах с ръце и с мъка плувах на север. Не се надявах истински да стигна до сала, течението ставаше по-силно поне на един клик северно от платформата, а нашият план беше да държим сала колкото се може по-надалеч от нея, без да се отклоняваме от реката.
Само след няколко минути „акулите“ започнаха да обикалят около мен. Блестящите им електрически багри се виждаха под повърхността и когато една от тях се насочи към мен, за да ме нападне, аз я ритнах по главата. Изглежда, помогна. Рибите несъмнено бяха опасни, но и глупави — нападаха една по една, сякаш бяха установили някакъв ред помежду си — и аз ги ритах една по една по муцуните. Но усилието бе уморително. Точно преди първата да ме нападне, бях започнал да свалям ботушите си — тежката кожа ме теглеше надолу, — но мисълта да ритам с боси крака тези зъбати глави ме накара да остана по ботуши, докато мога. Освен това скоро реших, че мога да не плувам с пистолет в ръце. Когато ме атакуваха, саблегърбите се гмуркаха под водата, появяването изотдолу, изглежда, бе любимият им начин на нападение. Докато се носех по вълните и се въртях, за да държа гръбните перки под око, все пак изух ботушите си и ги оставих да потъват в дълбините. Когато ме атакува следващата акула, ритнах по-силно и почувствах грубата като шкурка кожа над мъничкия й мозък. Рибата щракна зъби към босите ми крака, но се отдалечи и отново започна да обикаля.
Раните от ножа вече сериозно започваха да ме болят. Усещах дълбокия разрез в ребрата си като ужасно изгаряне. Бях сигурен, че кръвта ми изтича във водата и веднъж, когато гръбните перки обикаляха достатъчно надалеч, че да мога да ги пренебрегна за миг, спуснах ръце до страната си и после ги извадих над повърхността. Бяха червени — много по-червени, отколкото лилавото море, блестящо на светлината на огромната луна, която вече се бе показала над хоризонта. Усещах се все по-слаб и разбрах, че кръвта ми постепенно изтича. Водата ставаше по-топла, сякаш кръвта ми я загряваше до приятна температура. Изкушението да затворя очи и да потъна по-дълбоко в тази топлина растеше от минута на минута.
Признавам, че всеки път, когато се издигнех на океанските вълни, поглеждах през рамо за някаква следа от сала. Но не виждах нищо. Част от мен се радваше на това — салът навярно вече беше преминал през телепортала. Не го бяха заловили. Не бях видял в небето нито плъзгачи, нито топтери и платформата бе само смаляващо се пламъче на юг. Разбрах, че сега, след като салът е в безопасност, най-реалната ми надежда е да бъда открит от претърсващ топтер, но дори мисълта за такова избавление не ме ободри. Днес вече бях стъпвал веднъж на платформата.
Накрая се отказах да плувам и се съсредоточих върху носенето по вълните. Ритах с крака, за да държа на повърхността главата и раменете си, стиснал юмруци пред лицето си. Саблегърбите акули очевидно усетиха слабостта ми; те се редуваха да плуват към мен, раззинали огромните си усти. Всеки път свивах крака и ритах право към тях, като се опитвах да ги ударя по муцуните или по черепите с пети, без да загубя стъпалата си. Грубата им кожа беше изтрила петите ми до такава степен, че от тях течеше кръв. Това още повече влудяваше акулите. Атаките им ставаха все по-чести и с всеки следващ път аз все по-трудно свивах крака. Една от дългите риби разкъса десния ми крачол от коляното до глезена и отнесе заедно с него пласт кожа, когато се отдалечи с триумфален удар с опашка.
Част от уморения ми ум през цялото време размишляваше върху теологични въпроси — не се молех, а се чудех за Космическия Бог, който допускаше творенията Му да се измъчват помежду си така. Колко ли човеци, бозайници и милиарди други същества бяха прекарали последните си мигове в смъртен страх като този, с биещи сърца и мозъци, препускащи в безнадеждно търсене на път за бягство? Как можеше който и да било Бог да се описва като Бог на Милостта и да изпълва вселената със зъбати същества като тези? Спомних си, че Баба ми разказваше за един древен учен от Старата Земя, някой си Чарлз Дарвин, който разработил една от първите теории за еволюцията, за гравитацията или нещо подобно и как — макар да израснал като набожен християнин още преди даряването на кръстоида — станал атеист, докато изучавал земната оса, която парализирала някои големи видове паяци, вкарвала вътре ембриона си и оставяла паяка да се възстанови и да си върши работата, докато не станело време излюпилата се ларва да си пробие дупка в корема на живия паяк.
После си спомних друга история, която Баба ми беше прочела като дете. Тя също бе древна класика — нещо от Стивън Крейн, наречено „Откритата лодка“ — и в нея се разказваше за неколцина мъже, оцелели след потъването на кораба им, за дните, прекарани в морето без вода само на неколкостотин метра от сушата, до която не можели да стигнат поради прекалено високия прибой. Един от мъжете в лодката — не мога да си спомня името му — преминал през всички кръгове на теологично очакване: отначало се молел, после смятал, че Господ е милостиво Божество, което седи по цели нощи и се тревожи за него, сетне решил, че Бог е жестоко копеле, и накрая осъзнал, че никой не го слуша. Сега разбрах, че не съм вникнал в историята, въпреки Сократовите въпроси и внимателното напътствие на Баба. Мислех, че си спомням тежестта на богоявлението, паднало върху този герой, когато разбрал, че ще трябва да плуват до брега и че не всички от тях ще оцелеят. Искало му се Природата — защото така вече си мислел за вселената — да е огромна стъклена сграда, само за да може да хвърля камъни по нея. Но дори и това, разбрал той, би било безполезно.
Вселената е безразлична към съдбата ни. Това беше смазващото бреме, което героят носел със себе си, докато се борел с прибоя за оцеляването или унищожението си. Вселената просто не дава и пукната пара.
Разбрах, че се смея и плача едновременно, че крещя проклятия и покани към саблегърбите същества, които бяха само на два-три метра разстояние. И изведнъж видях лицето на момичето на половин метър от моето. Косата й беше залепнала за черепа и тъмните й очи блестяха на лунната светлина.
— Рол! — викаше Енея. — Отпусни се по гръб. Ще те издърпам.
Защо бе оставила силния андроид на сала и сама бе дошла за мен? Как…
Над следващата голяма вълна се видя синята глава на А. Бетик. Андроидът плуваше мощно с двете си ръце, стиснал между белите си зъби дългото мачете. Признавам, че се засмях през сълзи. Той приличаше на евтина холоверсия на пират.
— Отпусни се по гръб! — отново извика момичето. Обърнах се по гръб, прекалено уморен, за да ритна към акулата, устремила се към краката ми.
Последната ми съзнателна мисъл беше списъкът на онова, което бях изгубил при първата си самостоятелна акция: скъпоценното Хокингово килимче, очилата за нощно виждане, ботушите си, навярно комуникатора. А много вероятно и живота си. Приятелите ми също бяха изгубени. Аз ги бях погубил.
Смътно съзнавах, че ме качват върху сала. Белезниците ги нямаше. Момичето дишаше в устата ми и изпомпваше вода от дробовете ми, като ме натискаше по гърдите. А. Бетик беше коленичил до нас и дърпаше някакво тежко въже.
След като в продължение на няколко минути повръщах вода, аз казах:
— Салът… как?… вече би трябвало да е минал през портала… аз не…
Енея натисна главата ми назад върху раницата и разряза парцалите от ризата ми и десния ми крачол с един къс нож.
— А. Бетик направи нещо като плаваща котва. Тя се влачи отзад, забавя ни, но ни държи по курса. Това ни даде време да те намерим.
— Как… — започнах аз, но отново повърнах солена вода.
— Шт — рече момичето и разкъса последните парчета от ризата ми. — Искам да огледам раните ти.
Потръпнах, когато силните й ръце докоснаха огромната рана в страната ми. Пръстите й откриха дълбокия разрез в предмишницата ми, плъзнаха се надолу до мястото, където рибата бе одрала кожата на бедрото и прасеца ми.
— О, Рол — тъжно каза Енея. — Изпуснах те от погледа си за час-два и виж какво си направил.
Слабостта отново започна да ме поглъща, мракът се завърна. Разбрах, че съм загубил прекалено много кръв. Беше ми адски студено.
— Съжалявам — прошепнах аз.
— Тихо. — Тя шумно разкъса по-големия от медицинските ни пакети. — Не говори.
— Не — настоях аз. — Развалих всичко. Трябваше да съм твой закрилник… да те пазя. Съжалявам… — Извиках, когато тя сипа антисептичен сулфамиден разтвор направо в раната на страната ми. Бях виждал мъже да плачат от това на бойното поле. Сега бях един от тях.
Сигурен съм, че ако Енея не беше отворила модерния ми медицински пакет, щях да умра минути, ако не и секунди след това. Но това бе по-големият пакет — старият медицински пакет от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, който бяхме взели от кораба. Първата ми мисъл беше, че всички лекарства и инструменти ще са безполезни след толкова много време, но после видях мигащите лампички по повърхността на кутията, която момичето бе поставило върху гърдите ми. Някои бяха зелени, повече жълти и съвсем малко — червени. Знаех, че това не е на добре.
— Стой мирен — прошепна Енея, разкъса пакета със стерилния шев, постави чистата торбичка върху страната ми и стоногият шев вътре оживя и запълзя по раната ми. Усещането не беше приятно — модифицираната форма на живот запълзя в разкъсаните стени на раната ми, отдели антибиотичните си и почистващи секрети, после събра острите си стоноги крака в стегнат шев. Пак извиках… после пак миг по-късно, когато тя постави друг стоног шев върху ръката ми.
— По дяволите — каза момичето на А. Бетик. — Загубил е прекалено много кръв. Изпада в шок.
Искаше ми се да споря с тях, да им обясня, че треперенето и потръпването ми са просто резултат от студения въздух, че се чувствам много по-добре, но осмозната маска притискаше устата, очите и носа ми и не ми позволяваше да говоря. За миг халюцинирах, че сме обратно на кораба и аварийното поле ме държи в сигурната си прегръдка. Мисля, че солената вода по лицето ми в онзи момент не беше само от морето.
После видях в ръцете на момичето ултраморфиновия инжектор и започнах да се съпротивлявам. Не исках да заспивам: ако трябваше да умра, исках да съм в съзнание.
Енея очевидно разбра какво се опитвам да кажа и тихо промълви:
— Искам да оздравееш, Рол. Изпадаш в шок. Трябва да стабилизираме жизнените ти функции… ще е по-лесно, ако не си в съзнание. — Инжекторът изсъска.
Съпротивлявах се още няколко секунди, вече леейки сълзи на гняв. След всичките тези усилия да умра в безсъзнание. По дяволите, не беше честно… не беше справедливо…
Събудих се от ярка слънчева светлина и ужасна жега. За миг бях сигурен, че сме все още в морето на Mare Infinitum, но когато събрах достатъчно сили, за да надигна глава, видях, че слънцето е различно — по-голямо, по-горещо — и че небето е с много по-светъл оттенък. Изглежда, салът се носеше по някакъв бетонен канал само на метър разстояние от двете страни. Виждах бетон, слънце и синьо небе — нищо друго.
— Лягай — рече Енея, натисна главата и раменете ми върху раницата и намести микропалатката, така че лицето ми отново да е на сянка.
Опитах се да заговоря, не успях, облизах сухите си устни, които като че ли бяха залепнали една за друга, и накрая успях да попитам:
— Колко време бях в безсъзнание? Преди да отговори, Енея ми даде глътка вода от собствената ми манерка.
— Около трийсет часа.
— Трийсет часа? — Въпреки че се опитах да извикам, едва ли успях да постигна нещо повече от писукане. — А къде сме?
— Ако се съди по пустинята, слънцето и звездите снощи, почти сигурно е, че сме на Хеброн. Изглежда, пътуваме по някакъв акведукт. В момента… е, би трябвало да виждаш това. — Тя ме подхвана под раменете, така че успях да погледна над бетонния ръб на канала. Само въздух и далечни хълмове. — През последните пет-шест клика е все така. Ако акведуктът някъде е прекъснат… — Тя мрачно се усмихна. — Не сме виждали никого и нищо… дори лешояди. Очакваме да пристигнем в някой град.
— Хеброн? Мислех, че е…
— Завладян от прокудените — довърши А. Бетик, докато приклякаше до нас. — Да, такава е и нашата информация. Това няма значение, сър. Ще потърсим медицинска помощ за вас при прокудените също толкова спокойно… много по-спокойно… отколкото при Мира.
Погледнах медицинския пакет. Проводници стигаха до гърдите, ръката и краката ми. Повечето от лампичките на пакета мигаха в кехлибарено. Това не беше на добре.
— Раните ти са затворени и почистени — рече Енея. — Дадохме ти цялата плазма, която имаше в стария пакет. Но ти трябва още… и изглежда, имаш някаква инфекция, с която широкоспектърните антибиотици не могат да се справят.
— Навярно някакви микроорганизми от морето на Mare Infinitum — каза А. Бетик. — Медицинският пакет не може да ги диагностицира съвсем. Ще разберем, когато ви откараме в болница. Предполагаме, че този участък от Тетида ще ни отведе в някой голям град на Хеброн…
— Нови Йерусалим — прошепнах аз.
— Да — съгласи се андроидът. — Дори след Падането градът е бил известен с медицинския си център „Синай“.
Понечих да поклатя глава, но спрях, когато усетих болката и замайването.
— Но прокудените…
Енея прокара по челото ми влажна кърпа.
— Отиваме да търсим помощ за теб — каза тя. — Прокудени или не, трябва ни помощ.
От объркания ми мозък се опитваше да си пробие път една мисъл.
— Хеброн… не е имал… не мисля, че има…
— Да, сър — рече А. Бетик и потупа малката книга в ръката си. — Според пътеводителя Хеброн не е бил част от Тетида и е позволил съществуването на един-единствен телепортаторен терминал в Нови Йерусалим, дори по време на разцвета на Мрежата. На посетителите от другите светове се забранявало да напускат столицата. Тук са ценели самостоятелността и независимостта си.
Погледнах встрани. Тъкмо излизахме извън високите стени и плавахме между високи дюни и сгрени от слънце скали. Жегата беше ужасна.
— Но пътеводителят трябва да греши — рече Енея и отново изтри челото ми. — Телепорталът бе там… а ние сме тук.
— Сигурна ли си… че това е… Хеброн? — прошепнах аз.
Енея кимна. А. Бетик вдигна гривната на инфотерма.
Бях забравил за него.
— Нашият механичен приятел засече сигурна звезда рече той. — На Хеброн сме и… предполагам… само на часове от Нови Йерусалим.
В този момент болката разкъса плътта ми и независимо колко се опитвах да я скрия, трябва да съм се сгърчил. Енея извади ултраморфиновия инжектор.
— Не — казах аз през пропуканите си устни.
— Това е последната доза засега — прошепна тя. Чух изсъскването и почувствах как благодатната вцепененост плъзва по тялото ми. „Ако има Бог — помислих си, — това е болкоуспокоителното.“
Когато отново се събудих, сенките се бяха издължили и се намирахме в основата на ниска сграда. А. Бетик ме отнасяше от сала. Всяко полюшване пращаше мъчителна болка по тялото ми. Не издадох звук.
Енея вървеше напред. Улицата беше широка и прашна, сградите ниски — не повече от три етажа — и направени от нещо като кирпич. Не се виждаше жива душа.
— Хей! — извика детето, вдигнало шепи пред устата си. Викът отекна по пустата улица.
Чувствах се глупаво да ме носят като дете, но изглежда, А. Бетик нямаше нищо против, пък и знаех, че не бих могъл да застана на крака дори животът ми да зависеше от това.
Енея мина зад нас, видя отворените ми очи и каза:
— Това е Нови Йерусалим. Няма съмнение. Според пътеводителя в дните на Мрежата тук са живели три милиона души, а А. Бетик казва, че според последната му информация все още имало поне милион.
— Прокудените… — успях да промълвя аз. Енея напрегнато кимна.
— Магазините и сградите покрай канала бяха празни, но изглеждаха така, сякаш доскоро са били обитаеми.
— Според предаванията, които следяхме на Хиперион — рече А. Бетик, — планетата трябва да е била завладяна от прокудените приблизително преди три стандартни години. Но тук има много по-скорошни следи от живот.
— Енергийната решетка все още е включена — каза Енея. — Цялата оставена навън храна беше развалена, но хладилните камери продължават да замразяват. В някои къщи масите са сложени, холоямките пращят от статично електричество, радиоапаратите съскат. Но няма хора.
— Но няма и следи от насилие — рече андроидът и внимателно ме остави в задното отделение на един земеход с плоско метално легло зад кабината. Енея бе постлала одеяло, за да предпази кожата ми от горещия метал. От болката в страната ми в очите ми плуваха петна.
Енея потри ръце една в друга. Беше настръхнала въпреки изгарящата жега.
— Но тук се е случило нещо ужасно — каза тя. — Усещам го.
Признавам, че не усещах нищо друго освен болка и трескавост. Мислите ми бяха като живак — постоянно се изплъзваха, преди да успея да ги подредя.
Енея скочи върху леглото на земехода и приклекна до мен, а А. Бетик отвори вратата на кабината и се качи вътре. Удивително — машината запали с първото докосване на стартерната пластина.
— Мога да го карам — рече андроидът и превключи на скорост.
„Аз също — помислих. — Карах подобен земеход на Урсус. Това е едно от малкото неща във вселената, които мога да управлявам. Едно от малкото неща, които мога да върша правилно.“
Потеглихме по главната улица. Въпреки всичките ми усилия, болката на няколко пъти ме накара да изкрещя.
Здраво стиснах зъби.
Енея ме държеше за ръка. Пръстите й бяха толкова студени, че почти ме караха да треперя. Разбрах, че всъщност гори собствената ми кожа.
— …това е от проклетата инфекция — казваше момичето. — Иначе вече трябваше да оздравяваш. Нещо в онзи океан.
— Или по ножа му — прошепнах аз. Затворих очи и видях лейтенанта да се разлита на парчета, когато облакът от иглички го разкъса. Отворих очи, за да избягам от видението. Сградите тук бяха по-високи, поне десететажни, и хвърляха по-дълбоки сенки. Но жегата бе ужасна.
— …един приятел на майка ми от последното поклонничество на Хиперион е живял тук известно време — казваше Енея. Гласът й като че ли се приближаваше и отдалечаваше.
— Сол Уайнтрауб — изхриптях аз. — Ученият от „Песните“ на стария поет. Енея потупа ръката ми.
— Забравих, че всичко, което е преживяла мама, се е превърнало в зърно за мелницата за легенди на чичо Мартин.
Подскочихме над някаква неравност. Силно стиснах зъби, за да не изкрещя. Енея хвана ръката ми по-здраво.
— Да — рече тя. — Иска ми се да бях срещнала стария учен и дъщеря му.
— Те са влезли… в… Сфинкса — успях да изхриптя аз. — Като… самата… теб.
Енея се наведе към мен, навлажни устните ми от манерката и кимна.
— Да. Но аз си спомням разказите на мама за Хеброн и за кибуца тук.
— Евреи — прошепнах аз и после престанах да говоря. Отнемаше ми прекалено много от енергията, която ми трябваше, за да се боря с болката.
— Избягали са от втория Холокост — продължи тя и погледна напред, когато земеходът зави покрай някакъв ъгъл. — Наричали са своя Хеджир „Диаспората“.
Затворих очи. Лейтенантът се разлетя на части, дрехите и плътта му се преплетоха в дълги ленти, които бавно се заспускаха по спирала към лилавото море…
Изведнъж А. Бетик ме носеше. Влизахме в някаква сграда, по-голяма от другите, цялата от извисяваща се пластомана и калено стъкло.
— Медицинският център — съобщи андроидът. Автоматичната врата с шепот се отвори пред нас. — Има електричество… дано само медицинската апаратура да е непокътната.
Трябва да съм задрямал за кратко, защото когато отново отворих очи, ужасен, тъй като двете гръбни перки кръжаха все по-близо и по-близо, бях върху болнична количка, която се плъзгаше в продълговатия цилиндър на някакъв диагностичен автохирург.
— Ще се видим по-късно — казваше ми Енея. — Когато излезеш от другата страна.
Останахме на Хеброн тринайсет местни дни — всеки с около двайсет и девет стандартни часа. През първите три дни автохирургът ме подлагаше на процедурите си: не по-малко от осем хирургични операции и още десетина терапии според окончателната цифра на датчика.
Наистина се оказа, че някакъв микроорганизъм от онзи отвратителен океан на Mare Infinitum беше решил да ме убие, макар че когато видях екраните на магнитния резонанс и дълбочинния биорадар разбрах, че в края на краищата организмът изобщо не е микроскопичен. Каквото и да представляваше — автодиагностичната апаратура се колебаеше, — той бе проникнал през раната на ребрата ми, беше започнал да расте като блатна плесен и да се разклонява към вътрешните ми органи. Още един стандартен ден без лечение, съобщи по-късно автохирургът, и след като ме отворел, щял да открие само лишеи и втечнени вътрешности.
Дълбоката рана на ръката ми не беше засегнала — както се опасявах — сухожилията, но бе прекъснала достатъчно важни мускули и нерви, за да наложи операции номер две и три. Тъй като когато пристигнахме, в болницата все още имаше електричество, хирургът по собствената си силиконова инициатива беше накарал резервоарите за органи в мазето, да развият нервите, които трябваше да ми бъдат заменени. На осмия ден, когато Енея седна до леглото и ми разказа как автохирургът непрекъснато искал съвети и разрешения от човешките си надзиратели, аз дори успях да се засмея — „д-р Бетик“ бе давал разрешение за всяка критична операция, трансплантация и терапия.
Кракът ми, който пъстрата акула се беше опитала да отхапе, се оказа най-болезнената част от изпитанието. След като микроскопичната плесен бе почистена от оголения от зъбите на рибата участък, пласт по пласт ми присадиха нова кожа и мускулна тъкан.
Към осмия ден, когато вече можех да сядам в леглото и да ям истинска храна — макар и само лека, възпроизведена в цистерна болнична храна — разговарях с Енея за краткия ми урок като Герой.
— През последната нощ на Хиперион се напихме със стария поет и му обещах да изпълня някои неща по време на това пътуване — казах аз.
— Какви неща? — попита момичето, потопило лъжицата си в чинията ми със зелено желе.
— Нищо особено — отвърнах аз. — Да те закрилям, да те отведа у дома, да намеря Старата Земя и да я върна, така че той отново да може да я види преди да умре…
Енея спря да яде от желето и високо вдигна тъмните си вежди.
— Казал ти е да върнеш Старата Земя? Интересно.
— Това не е всичко — продължих аз. — По пътя трябва да разговарям с прокудените, да унищожа Мира, да разбия Църквата и — цитирам — „да разбера какво готви шибаният Техноцентър и да му попреча“.
Енея остави лъжицата в чинията и избърса устните си със салфетката ми.
— Това ли е всичко?
— Не съвсем — отвърнах аз и се отпуснах на възглавницата. — Иска също да попреча на Шрайка да те нарани или да унищожи човечеството.
Тя кимна.
— Това ли е?
Изтрих потното си чело със здравата си лява ръка.
— Струва ми се, че да. Поне това е всичко, което си спомням. Бях пиян, както ти казах. Обаче се справям страхотно, нали?
— Не е зле. Спомни си, изтекли са само няколко стандартни месеца… всъщност по-малко от три.
— Ясно де. Ще се науча — казах аз. После попитах: — Къде е А. Бетик?
— Намери едно съвсем заредено ЕМПС и проверява кибуците по пътя към Великото солено море.
— Празни ли са?
— До един. Няма останало дори куче или котка. Знаех, че не се шегува. Когато се евакуират набързо или се случи някакво бедствие, хората често забравят домашните си животни. По време на въстанието на Южния нокът на Аквила глутниците подивели кучета бяха сериозен проблем. Планетарната гвардия трябваше да стреля, когато зърнеше някогашните домашни любимци.
— Това означава, че са имали време да вземат животните със себе си — казах аз.
— И да оставят дрехите си? А също компютрите, инфотермите, личните си дневници, семейните холоси… всичките си лични боклуци?
— Те не подсказват ли какво се е случило? Може би последната бележка в някой дневник?
— Не — отвърна момичето. — Отначало не исках да пипам личните им инфотерми и прочее. Но после… През последната седмица са предавали обичайните новини за сраженията. Великата стена е била на по-малко от една светлинна година и системата е била претъпкана с кораби на Мира. Не са слизали често на планетата, но е било очевидно, че след като всичко свърши Хеброн ще трябва да се присъедини към мирския протекторат. После са излъчили няколко последни съобщения за пробива на прокудените през позициите… и сетне нищо. Предполагаме, че Мирът е евакуирал цялото население и после са пристигнали прокудените, но в новинарските холоси, компютрите и изобщо никъде не се споменава за евакуация. Сякаш хората просто са изчезнали. — Тя потри ръце. — Взела съм няколко холодиска, ако искаш да ги погледнеш.
— Може би по-късно — отвърнах аз. Бях много уморен.
— А. Бетик ще се върне на сутринта — рече Енея и придърпа тънкото одеяло до брадичката ми. Зад прозореца слънцето беше залязло, но хълмовете буквално пламтяха от акумулираната светлина. Мислех си, че никога няма да се уморя да гледам залезния ефект на камъните на тази планета. Но точно в този момент не можех да държа очите си отворени.
— При теб ли е оръжието? — измърморих аз. — Плазмената пушка? Бетик го няма… тук сме съвсем сами…
— На сала са — отвърна Енея. — Заспивай сега.
На десетия ден се опитах да се изправя. Победата ми беше краткотрайна, но все пак победа. На дванайсетия ден извървявах цялата дължина на коридора до тоалетната в дъното. Това бе голяма победа. На тринайсетия ден електричеството в целия град спря.
Включиха се аварийните генератори в мазето на болницата, но знаехме, че времето им е ограничено.
— Ех, ако можехме да вземем с нас автохирурга — казах аз, когато последната вечер седяхме на терасата на деветия етаж и гледахме надолу към потъналите в сенки булеварди.
— Ще се помести на сала — рече А. Бетик, — но ще имаме проблеми със захранването.
— Сериозно — настоях аз, като се опитвах да не изглеждам като параноичния, окаян и деморализиран пациент, какъвто бях. — Трябва да потърсим в аптеките нещата, които ще ни трябват.
— Вече е свършено — отвърна Енея. — Три нови и усъвършенствани медицински пакета. Цяла торбичка с плазмени ампули. Преносим диагностикатор. Ултраморфин… но недей да искаш, няма да ти дам.
Протегнах лявата си ръка.
— Виждаш ли това? Спря да трепери точно днес следобед. Скоро няма да ти поискам.
Енея кимна. Пухкавите облаци над главите ни отразяваха последната привечерна светлина.
— Колко мислиш ще издържат тези генератори? — попитах андроида. Болницата беше една от малкото сгради, които все още светеха.
— Навярно няколко седмици — отвърна А. Бетик. — Енергийната решетка се ремонтира и задейства сама от месеци, но планетата е сурова — забелязали сте прашните бури, които се носят откъм пустинята всяка сутрин — и въпреки че техниката е доста развита за свят извън Мира, нужни са хора, за да я поддържат.
— Ентропията е голяма мръсница — казах аз.
— Хайде, хайде — рече Енея, облегнала се на стената на терасата. — Ентропията може да е наш приятел.
— Кога? — попитах аз.
Тя се обърна. Сградата зад нея беше тъмен правоъгълник, който подчертаваше блясъка на почернялата й от слънцето кожа.
— Тя събаря империи — рече момичето. — И унищожава деспотизма.
— Прекалено сложна дума, за да я казваш толкова бързо — отвърнах аз. — За какъв деспотизъм говорим?
Енея направи онзи пренебрежителен жест и за миг си помислих, че ще премълчи, но тя каза:
— За хуните, скитите, вестготите, остготите, египтяните, македонците, римляните и асирийците.
— Да — отвърнах аз, — но…
— За аварите и северните уеи15 — продължи тя, — мамелюците, персите, арабите, абасидите и селджуките.
— Добре — казах аз, — но не разбирам…
— За кюрдите и газнавидите — вече усмихната продължи тя. — Да не споменаваме монголите, Сюй, Тан16, буминидите, кръстоносците, казаците, прусаците, нацистите, Съветите, японците, яванците, северноамериканците, великокитайците, колум-перуанците и антарктическите националисти.
Вдигнах ръка. Тя замълча. Погледнах към А. Бетик и казах:
— Дори не съм чувал за тези планети, а ти? Изражението на андроида беше неутрално.
— Струва ми се, че всички тези имена са свързани със Старата Земя, господин ЕНДИМИОН.
— Майната му — казах аз.
— „Майната му“, струва ми се, е съвсем на място в този контекст — безстрастно отвърна А. Бетик.
Отново погледнах към момичето.
— Значи това е планът ни да съборим Мира, както иска старият поет? Да се скрием някъде и да чакаме ентропията да вземе своята дан?
— Не — каза Енея. — Обаче иначе е добър план — просто да повисим няколко хилядолетия и да оставим времето да вземе своето. Но тези проклети кръстоиди усложняват уравнението.
— Какво искаш да кажеш? — сериозно попитах аз.
— Дори да искахме да съборим Мира — отвърна тя, — което — между другото — не искам. Това е твоя работа. Но дори да го искахме, ентропията вече не е на наша страна с този паразит, който може да направи хората почти безсмъртни.
— Почти безсмъртни — измърморих аз. — Когато умирах, трябва да призная, че си мислех за кръстоида. Би било много по-лесно… да не споменавам, че би било по-безболезнено от всички операции, терапии… просто да умра и да оставя това нещо да ме възкреси.
Енея ме гледаше. После рече:
— Точно затова тази планета е имала най-доброто медицинско обслужване в или извън Мира.
— Защо? — попитах аз. Главата ми все още тежеше от лекарства и умора.
— Те са били… те са… евреи — тихо отвърна момичето. — Съвсем малко от тях са приели кръста. Имали са само по един шанс на живот.
Известно време поседяхме, без да разговаряме — сенките се спускаха над градските каньони на Нови Йерусалим и болницата бръмчеше от електрически живот, докато все още можеше.
На следващата сутрин отидох пеш чак до стария земеход, с който преди тринайсет дни ме бяха докарали до болницата, но сега — седнал отзад, където бяха поставили за мен дюшек — наредих да открием магазин за оръжие.
След един час обикаляне стана очевидно, че в Нови Йерусалим няма оръжейни магазини.
— Добре — казах аз. — Към някое полицейско управление. Такива имаше няколко. Влязох с накуцване в първия участък, който срещнахме по пътя си, след като отклоних предложенията и на момичето, и на андроида да играят ролята на патерици, и открих колко невъоръжено и мирно може да е едно общество. Тук нямаше шкафове за оръжие нито дори средства за борба с масовите безредици или зашеметители.
— Предполагам, Хеброн не е имал армия или планетарна гвардия? — попитах аз.
— Мисля, че не — отвърна А. Бетик. — До нахлуването на прокудените преди три стандартни години на планетата не е имало враждебни хора или опасни животни.
Изсумтях и продължих да разглеждам. Накрая разбих тройно заключеното най-долно чекмедже в бюрото на някакъв полицейски началник и открих нещо.
— „Щайнер-Гин“, струва ми се — рече андроидът. — Пистолет, изстрелващ плазмени мълнии с редуциран заряд.
— Знам какво е — отвърнах. В чекмеджето имаше два пълнителя, което означаваше шейсетина мълнии. Излязох навън, прицелих се към далечния хълм и натиснах спусъка. Пистолетът прокашля и една точка на склона леко проблесна. — Добре — казах аз и го прибрах в празния си кобур. Страхувах се да не се окаже персонален — тоест с него да може да стреля единствено собственикът му. През вековете тези оръжия постоянно бяха идвали и излизали от мода.
— На сала имаме игления пистолет — започна А. Бетик.
Поклатих глава. Не исках да имам нищо общо с тези неща за доста време.
Докато аз се възстановявах, А. Бетик и Енея бяха намерили вода и храна и когато се дотътрих до кея при канала и погледнах към поправения и излъскан сал, видях новите кутии.
— Един въпрос — казах. — Защо да продължаваме напред с този плаващ наръч дърва, когато хей там са завързани удобни малки и безстопанствени лодки? Можем също да вземем някое ЕМПС и да пътуваме в удобствата на климатичната му инсталация.
Момичето и синьокожият мъж размениха погледи.
— Докато ти оздравяваше, проведохме гласуване — отвърна Енея. — Продължаваме със сала.
— Аз нямам ли право на глас? — изръмжах.
— Естествено — рече момичето, застанало разкрачено на кея и с ръце на хълбоците. — Гласувай.
— Гласувам да вземем някое ЕМПС и да пътуваме в Удобства — отвърнах аз, долових сприхавата нотка в интонацията си и продължих, макар да ми стана неприятно: — Или пък някоя от онези лодки. Гласувам да оставим тези трупи тук.
— Гласът ти е отчетен — каза момичето. — С А. Бетик гласувахме да продължим със сала. Енергията му няма да се изчерпи и може да плава. Някоя от онези лодки щеше да бъде засечена от радара на Mare Infinitum, а едно ЕМПС не би могло да пътува на някои светове. Два гласа за сала и един против. Продължаваме с него.
— И това ми било демокрация! — казах. Признавам, че ми се дощя да я напляскам.
— А какво друго? — отвърна момичето.
През цялото време А. Бетик стоеше на ръба на кея, играеше си с някакво въже и на лицето му се беше изписало онова смутено изражение, типично за повечето хора, когато пред тях се карат членовете на друго семейство. Носеше свободна туника и торбести шорти от жълт лен. На главата му имаше широкопола жълта шапка.
Енея се качи на сала и отвърза въжето на кърмата.
— Щом искаш лодка или ЕМПС… или плаващ диван, ако щеш… вземи си го, Рол. С А. Бетик тръгваме с това.
Понечих да закуцукам към една чудесна малка ладия, завързана за кея, после изведнъж спрях и казах:
— Почакай… Телепортаторът няма да работи, ако опитам да мина през него сам, нали?
— Точно така — отвърна момичето. А. Бетик се беше качил на сала и сега Енея го отблъскваше от брега.
— Чакайте! — викнах. — По дяволите, чакайте! — Закуцуках, прескочих еднометровото разстояние и пльоснах на сала по корем.
Енея ми подаде ръка, но не й обърнах внимание и се изправих сам.
— Господи, какво упорито изчадийце си — казах аз.
— Кой да го каже — отвърна момичето.
Извън сянката на сградите слънцето на Хеброн бе още по-жестоко. Нахлупих триъгълната си шапка за малко сянка и застанах до кормилния прът заедно с А. Бетик.
— Естествено ти си на нейна страна — казах, когато излязохме в голата пустиня и реката отново се стесни в канал.
— Аз съм съвсем неутрален, господин Ендимион — отвърна синьокожият мъж.
— Ха! — казах аз. — Та ти си гласувал да продължим със сала.
— Досега ни е служил добре, сър — рече андроидът и отстъпи назад, когато докуцуках по-близо и поех кормилото.
Погледнах новите кутии с провизии, подредени под сянката на палатката, погледнах огнището с нагревателния куб, тенджерите и тиганите, видях огнестрелната и плазмената пушка — прясно смазани и поставени под брезентово покривало, видях раниците, спалните чували, медицинските комплекти и така нататък. Бяха вдигнали мачтата и една от белите ризи на А. Бетик се развявате от нея като плющящ флаг.
— Е — казах, — заеби.
— Абсолютно сте прав, сър — съгласи се андроидът. Следващият телепортатор бе само на пет клика от града. Когато минавахме през тънката сянка на арката, присвих очи към изгарящото слънце на Хеброн, а после и към очертанията на самия портал. Както и при другите телепортали, имаше миг, в който въздухът вътре заискряваше и се променяше, давайки ни възможност да видим онова, което лежеше пред нас.
Тук имаше само абсолютна чернота. И когато продължихме нататък, чернотата не се промени. Температурата падна поне със седемдесет градуса по стоградусовата скала. В същия момент се промени гравитацията — внезапно ми се стори, че нося на гърба си някой със същото тегло като мен.
— Фенерите! — извиках аз, все още стиснал кормилото във внезапно засилилото се течение. Борех се с мощното теглене на усилилата се гравитация, като се опитвах да се задържа на крака. Съчетанието от вледеняващ студ, абсолютен мрак и непосилна тежест беше ужасно.
Двамата бяха заредили фенерите, които бяха открили в Нови Йерусалим, но Енея успя да запали първо старата ръчна лампа. Лъчът й преряза ледената мъгла, падна върху черна вода и се вдигна, за да освети покрив от твърд лед на петнайсетина метра над нас. Сталактити от лед висяха почти до водата. Ледени пики стърчаха от черното течение от двете ни страни и пред нас.
— По дяволите — казах аз, застопорих кормилния прът и закуцуках към раниците. Едва се държах изправен с болния си крак и осемдесетте килограма на гърба ми. А. Бетик и момичето вече бяха там и ровеха, за да извадят топли дрехи.
Изведнъж се разнесе силно изпращяване. Вдигнах поглед, като очаквах да видя, че върху нас пада някой от сталактитите или че покривът е хлътнал под тази ужасна тежест, но това бе само нашата мачта, ударила се в ниско надвиснал леден ръб. Мачтата падна много по-бързо, отколкото би станало при хиперионската гравитация — устремена към сала, сякаш някой бе включил холос на бързи обороти. Във въздуха полетяха трески. Ризата на А. Бетик се блъсна в сала с ясно доловим трясък. Беше замръзнала и се бе покрила с тънък пласт скреж.
— По дяволите — повторих аз и като траках със зъби, разрових раницата за вълненото си бельо.