Фани Мае

На вън беше тъмно и мрачно. Още по-тъмни и мрачни бяха мислите й.

Проклетият Чео, тоя садистичен глупак! Грешка беше да финансира хирургическата операция, която превърна Пан Спечито в анормален индивид със замразено его. Защо не беше останал същия, както когато се срещнаха за първи път? Тогава той бе толкова романтичен… толкова… толкова вълнуващ.

Въпреки всичко, той все още й беше полезен. И не можеше да се отрече, че именно той бе този, който пръв прозря невероятните възможности, които се откриваха пред тях след откритието им. Това поне все още си беше вълнуващо.

Тя се отпусна върху меките кожи на кучекреслото си, едно от изключително редките, които бяха с вградени котешки инстинкти и бяха приучени да приспиват господарите си с мъркане. Нежните вибрации пронизаха плътта й, прогонвайки раздразнението от всяка фибра на тялото й. Толкова успокояващо.

Тя въздъхна.

Апартаментът й заемаше най-високият етаж на кулата, която бяха издигнали в техния сигурен малък свят. Знаеха, че скривалището им е недостъпно и неоткриваемо за нито една форма на комуникация или закон, освен за възможностите на един единствен Кейлбан, на когото и без това му оставаше още съвсем малко живот.

Но как бе стигнал до тук Маккай? И какво искаше той да каже с това, че е провел разговор чрез Таприсиот?

Кучекреслото, чувствително към всяко нейно движение, спря да мърка веднага щом тя се надигна. Излъгала ли беше Фани Мае? Имаше ли някъде останал и друг Кейлбан, който можеше да открие това място?

Като приемем, че е доста трудно да се разбере какво точно иска да каже един Кейлбан, много вероятно бе да е така. Но все пак не можеше да има грешка в най-основното. Този свят беше непристъпна стая, ключът за която се криеше в съзнанието на един единствен човек — мадам Млис Абнет.

Изправи се в кучекреслото.

Тя щеше да предизвика огромна вълна от смърт, за да направи това място сигурно за вечни времена. Един огромен смъртоносен оргазъм. Имаше само една врата и смъртта щеше да я затвори. Оцелелите, всички избрани лично от нея щяха да живеят вечно в щастие и охолство. Тук, отвъд всички… свръзки…

Каквото и да представляваха свръзките.

Тя стана и започна да се разхожда напред назад в тъмнината. Килимът, същество пригодено да й доставя удоволстие, също като кучекреслото, се заизвива, отърквайки се ласкаво в краката й.

Доволна усмивка се разля по лицето й.

Въпреки усложненията и необходимостта да се наруши обичайният ритъм, те трябваше да намалят интервалите между бичуванията. Фани Мае трябваше да бъде тласната към окончателно разпадане колкото се може по-скоро. Да убиваш без да караш жертвите да страдат беше нещо, което Абнет бе способна да наблюдава с наслада.

Но трябваше да се бърза.

В хидробола полузаспалият Фурунео клюмаше, облегнат на една от стените. Просъницата не му попречи мислено да напсува жегата вътре. Имплантираният в мъзъка му часовник показваше, че остава малко по-малко от час до времето, когато трябваше да се прибере Маккай. Фурунео се бе опитал да разясни разделението на часовете на Кейлбана, но тя упорито не можеше да го разбере.

— Продължителностите се разширяват и простират — бе казала тя. — Те се деформират и проникват с неопределени движения една между друга. Така времето остава непостоянно.

Непостоянно?

Вихровият цилиндър на пространствената врата се отвори точно зад огромният супник на Кейлбана. Лицето и голите рамене на Абнет се появиха в отвора.

Фурунео се отблъсна от стената и тръсна глава, за да се разсъни. Проклятие, каква жега беше тук!

— Ти си Аличино Фурунео — каза Абнет. — Знаеш ли коя съм?

— Знам.

— Познах те веднага — каза тя. — Познавам по физиономии повечето от тъпите планетарни агенти на Бюрото. Това ми е от полза.

— Дошла си за да бичуваш гордия Кейлбан? — попита Фурунео. Посегна към холоскенера в джоба си и леко се придвижи напред, готов да се втурне към пространствената врата, както бе заповядал Маккай.

— Не ме карай да затворя вратата преди да сме обсъдили някои неща — каза тя.

Фурунео се поколеба. Той не беше Извънреден Саботьор, но и за да станеш планетарен агент се изискваше владението на изкуството да знаеш кога трябва да се подчиниш на заповедите на висшестоящ и кога не.

— Какво има да обсъждаме? — попита той.

— Твоето бъдеще — отвърна тя.

Фурунео се втренчи в очите й. Тяхната празнота го ужаси. Тази жена определено не беше с всичкия си.

— Моето бъдеще ли? — попита.

— Това дали изобщо ще имаш някакво бъдеще — каза тя.

— Не ме заплашвай — отвърна той.

— Чео ми каза — рече тя — че за теб има място в нашите планове.

Без да може сам да си обясни причината, Фурунео разбра, че това е лъжа. Странно колко лесно се издава. Устните й потрепнаха, когато признесе името Чео.

— Кой е Чео? — попита той.

— Това не е важно в момента.

— И какви са вашите планове?

— Да оцелеем.

— Ама наистина ли! — ухили й се Фурунео. — С нещо друго да ме изненадаш? — Зачуди се как ли ще реагира тя, ако извади холоскенера и започне да записва.

— Фани Мае ли изпрати Маккай да ме преследва? — попита тя.

Този въпрос явно бе важен за нея, забеляза Фурунео. Маккай сигурно ги е накарал здравата да се изпотят.

— Виждала ли си Маккай? — попита той.

— Отказвам да обсъждам Маккай — отвърна тя.

Това бе доста безсмислен отговор, помисли си Фурунео. Нали тъкмо тя намеси Маккай в разговора. Абнет присви устни, изучавайки го.

— Женен ли си, Аличино Фурунео? — попита.

Той се намръщи. Устните й бяха потрепнали отново. Тя със сигурност знаеше положението му. Ако за нея бе важно да го познава, дваж по-важно бе да знае силните и слабите му страни. Каква беше играта й?

— Жена ми е мъртва — каза той.

— Колко тъжно — промърмори тя.

— Справям се някак — ядно отвърна той. — Човек не може да живее с миналото.

— Хм, точно тук може и да бързаш — каза тя.

— Какво целиш, Абнет?

— Я да видим, — каза тя — значи ти си на… шейсет и седем стандартни години, ако не се лъжа.

— Не се лъжеш и дяволски добре знаеш това.

— Грешиш — каза тя. — Ти изглеждаш дори по-млад. Предполагам, че си доста енергична личност и обичаш насладите на живота.

— Нима има някой, който да не ги обича? — попита той.

Ето какво било. Ще се опита да ме подкупи с нещо, помисли си той.

— Ние се наслаждаваме на живота само, когато имаме необходимите предпоставки за това — каза тя. — Колко странно е да видя човек като теб в това тъпо Бюро.

Самият Фурунео от време на време си мислеше приблизително същото, така че се зачуди кой ли ще е този Чео и какви ли ще са тайнствените им планове и възможностите, които те разкриват. Какво се опитваха да му предложат?

Известно време мълчаливо се изучаваха един друг. Преценяваха се, като двама противници, готови всеки момент да се хвърлят в надпревара.

Възможно ли бе тя да му предложи себе си, зачуди се Фурунео. Беше привлекателна жена: щедра уста, огромни зелени очи, приятно овално лице. Беше виждал нейни холоскици в цял ръст. Пластичните фризьори доста се бяха постарали над фигурата й. Тя полагаше за тялото си най-добрите и скъпи грижи, които можеха да се купят с пари. Но дали щеше да му предложи себе си? Трудно му беше да повярва. Мотивите и залогът не се връзваха.

— От какво се страхуваш? — попита той.

Това бе добро, като начало на атака, но тя му отговори без да се замисли.

— От страданието — отвърна със странна искрена нотка в гласа.

Фурунео се опита да преглътне, но гърлото му бе пресъхнало. Не че се беше обрекъл на безбрачие след смъртта на Мада, но това тяхното беше много особен брак. Връзката им не можеше да се определи с думи. Ако имаше във вселената нещо, което завинаги остава стабилно, свързано, това бе именно тяхната любов. Трябваше само да затвори очи и усети присъствието й до себе си. Нищо не можеше да я замени и Абнет сигурно знаеше това. Тя не можеше да му предложи нищо друго, което и той сам да не може да си вземе.

Или пък можеше?

— Фани Мае, — каза Абнет — готова ли си да изпълниш молбата ми?

— Свръзките достъпни — отвърна Кейлбана.

— Свръзките! — избухна Фурунео. — Какво са свръзките?

— И аз самата не знам — каза Абнет — но, очевидно, мога да ги използвам и без да знам какво са.

— Какво си намислила? — настоя Фурунео. Изведнъж усети да го побиват студени тръпки, въпреки огромната жега.

— Фани Мае, покажи му — рече Абнет.

Вихровият цилиндър на пространствената врата рязко се разтвори, после се затвори, завъртя се и затрепка. Изведнъж Абнет изчезна от него. Вратата се отвори отново, разкривайки гледката на окъпан в слънчеви лъчи бряг, нежната огледална повърхност на океан и яхта закотвена край плажна ивица от златист пясък. Палубната тента бе свалена. Млада жена лежеше по очи върху люлеещия се хамак и дремеше. Тялото й пиеше лъчите, изливащи се от слънчевия филтър.

Фурунео се вкамени от изумление. Младата жена повдигна глава, огледа морето и отново я отпусна.

Чу гласът на Абнет точно над главата си. Явно беше отворила още една пространствена врата, но той не можеше да откъсне очи от до болка познатата сцена.

— Позна ли я? — попита Абнет.

— Мада — прошепна той.

— Точно така.

— О, Боже мой — прошепна той. — Кога си скенирала това?

— Това е твоята любима, нали? — попита Абнет.

— Това е… нашият меден месец — продължи да шепти той. — Дори си спомням точната дата. С приятели отидохме да поплуваме, но тя не искаше и остана на яхтата.

— Откъде си сигурен, че това е същият ден?

— Фламбуковото дърво в края на плажа цъфна през същия ден, а аз пропуснах да видя това. Виждаш ли ей там, прилича на разтворен чадър?

— А, да. Следователно не се съмняваш в автентичността на тази сцена?

— Значи ти си пратила съгледвачите си да ни шпионират още тогава? — изхриптя той.

— Нямам никакви съгледвачи. Ние с теб шпионираме в момента. Това става сега.

— Невъзможно! Това беше преди почти четирисет години!

— Говори по-тихо, иначе тя ще те чуе.

— Как може да ме чуе? Тя е мъртва повече от…

— Казвам ти, че всичко, което виждаш става сега! Фани Мае?

— В личност на Фурунео понятието „сега“ съдържа необходимите свръзки — каза Кейлбана. — Сегашността на сцената е вярна.

Фурунео поклати глава недоверчиво.

— Можем да я вземем от яхтата и да отведем и двама ви в място, където Бюрото никога няма да може да ви открие — каза Абнет. — Какво ще кажеш за това Фурунео?

Фурунео изтри сълзите от очите си. Усещаше мирисът на море, примесен с острият натрапчив аромат на разцъфтелия фламбук. И все пак, това трябваше да е запис. Не можеше да не е запис.

— Ако това наистина се случва сега, защо тя не може да ни види? — попита той.

— По мое нареждане Фани Мае ни скрива от погледа й. Звуците, обаче, не могат да се прикрият. Говори по-тихо.

— Лъжеш! — изсъска той.

Като че дочула думите им, младата жена се отърколи по гръб, надигна се в хамака и се загледа към фламбуковото дърво. Очевидно се наслаждаваше на красивата гледка. Започна да си тананика една песничка, която Фурунео знаеше много добре.

— Знаеш, че не лъжа, Фурунео — каза Абнет. — Това е нашата тайна. Това е, което открихме за Кейлбаните.

— Но… как е възможно…

— При наличието на необходимите свръзки, каквото и да са те, дори миналото е достъпно за нас. Единствено Фани Мае остана от всичките Кейлбани, за да ни свързва с миналото. Нито Таприсиотите, нито Бюрото, нищо не може да ни стигне там. Можем да отидем там и да бъдем свободни завинаги.

— Това е някакъв номер! — каза той.

— Сам можеш да се убедиш, че не е. Помириши цветята, морето.

— Но защо… какво искаш от мен?

— Само една малка услуга, Фурунео.

— Каква?

— Страхуваме се, че някой може случайно да се натъкне на нашата тайна преди да сме напълно готови. Ако, обаче, някой, на когото Бюрото има доверие, стои тук и праща рапортите си… лъжливите си рапорти…

— Какви лъжливи рапорти?

— Ами, например, че няма повече бичувания, че Фани Мае е добре, че…

— И защо трябва да направя това?

— Когато Фани Мае стигне до своето… окончателно разпадане, ние вече ще сме далеч, скрити на сигурно място. А с нас и ти заедно с твоята любима. Вярно ли е това, Фани Мае?

— В становището има истинна същност — каза Кейлбанът.

Фурунео не откъсваше очи от пространствената врата.

Мада!

Тя беше толкова близо! Бе спряла да си тананика и мажеше тялото си с предпазващ от изгаряне крем. Ако Кейлбанът придвижеше вратата малко по-близо, той можеше да протегне ръка и да докосне любимата си.

Буца заседна на гърлото на Фурунео. Сърцето му се сви. Миналото!

— Аз… там долу някъде ли съм? — попита той.

— Да — отвърна Абнет.

— И ще се върна на яхтата?

— Ако тогава наистина си направил това — да.

— И какво ще заваря там?

— Годеницата ти ще е изчезнала.

— Но…

— Всички ще помислят, че някое животно от морето или от джунглата я е убило. Може да е скочила да плува и…

— Тя живя още трийсет и една години след този ден — прошепна той.

— И ти можеш да преживееш тези трийсет и една години отново.

— Аз… но, аз няма да съм същият. Тя ще…

— Тя ще те познае.

Щеше ли наистина, замисли се той. Може би да. Да, тя щеше да го познае. Може би дори щеше да разбере причините за това негово решение. Но той знаеше, че тя няма да му прости никога. Не и Мада.

— С подходящите грижи, тя може и да не умре след трийсет и една години — каза Абнет. Фурунео кимна, но този жест бе предназначен единствено за него самия.

Тя нямаше да му прости, както нямаше да му прости и младежът, който щеше да се върне на празната яхта. А този младеж беше още жив. Няма да мога да си го простя, помисли си той. Младежът, който бях, никога няма да ни прости за всичките тези изгубени прекрасни години.

— Ако се притесняваш, — каза Абнет — че ще промениш с нещо вселената или хода на историята или всякакви такива глупости, просто го забрави. Фани Мае ми каза, че няма нищо подобно. Променяш само една отделна ситуация, нищо повече. Новото положение продължава да си върви сякаш нищо не е било, а всичко друго си остава същото.

— Разбирам.

— Съгласен ли си да сключим сделката? — попита Абнет.

— Какво?

— Да накарам ли Фани Мае да я прибере за теб?

— Не си прави труда — отвърна той. — Не мога да се съглася с такова нещо.

— Шегуваш се!

Той вдигна глава, за да я погледне. Тя бе отворила една съвсем малка пространствена врата точно над главата му. Само очите, носа и устата й се виждаха през отвора.

— Не, не се шегувам.

За момент се мярна част от ръката й, когато тя я вдигна за да посочи към другата врата.

— Погледни там, виж от какво се отказваш. Погледни, казвам ти! Можеш ли напълно искрено да кажеш, че не искаш това да се повтори?

Той се извърна.

Мада бе легнала обратно в хамака, заровила лице във възглавницата. Фурунео си спомни, че щеше да я намери така, когато се върнеше от плуването.

— Ти не ми предлагаш нищо — каза той.

— Не е вярно! Всичко, което ти предлагам е истина!

— Ти си една глупачка — каза той — щом не можеш да разбереш разликата между това, което имахме с Мада и това, което ми предлагаш ти. Просто те съжалявам, като…

Нещо със страшна сила се впи в гърлото му и го задави. Ръцете му се размахаха във въздуха, докато нещо силно го притегли нагоре… нагоре… Почувства, че главата му навлиза във вихровия цилиндър на пространствената врата. Когато вратът му стигна до рамката, люкът рязко се затвори. Тялото на Фурунео падна обратно в хидробола.