Фани Мае

Маккай бе вървял вече около два часа, когато видя дима. Тънките струйки пушек се виеха в небето на фона на далечните сини хълмове.

По време на дългия преход Маккай на няколко пъти се запита дали не е попаднал на място, където ще умре от глад и жажда преди краката му да го отведат в безопасната цивилизована среда на себеподобните му. Изпадна в мрачно самообвинително настроение. Не се случваше за първи път машината, която бе смятал за безотказна да прояви някакъв дефект, който можеше да се окажсе фатален.

Но не си беше представял, че машината на собственият му мозък може да го вкара в беля. Мислено се прокле за това, че бе използвал S-системата на Кейлбана, при положение, че много добре знаеше колко ненадеждно е комуникирането със съществото.

Върви!

Никога не си бе представял, че ще му се наложи да върви, за да се спаси.

Това бе неизменната грешка, която разумните допускаха в отношенията си с машините. Постоянното използване на механичните съоръжения поставяше мускулите на разумните в твърде неблагоприятно положение, и то в една вселена, където всеки момент можеше да се наложи да разчиташ единствено на мускулите си, ако искаш да се спасиш.

Точно както стояха нещата сега.

Като че ли се бе приближил малко към дима, въпреки, че хълмовете изглеждаха все така далечни и недостижими. Върви! Точно така ли трябваше да се оплеска сега работата. И точно това място ли трябваше да избере Абнет за налудничавата си игра. Ако, разбира се, това беше мястото, където се криеше Абнет. Ако Кейлбанът не е разбрал съвсем погрешно това, което се искаше от него.

Ако, изобщо, любовта можеше да намери път.

Какво общо, по дяволите, можеше да има любовта с всичко това?

Маккай продължаваше да се влачи напред, съжалявайки че не е взел със себе си вода. Първо жегата в хидробола, а сега и това. В гърлото му гореше огън. Прахът, който вдигаше с всяка своя стъпка само още повече усложняваше нещата. Червеникавите облачета прах полепваха по гърлото и ноздрите му. Имаха вкус на мухъл.

Потупа комплекта с инструменти в джоба на якето си. Лъчеметът можеше да пробие дупка в напуканата земя, можеше дори да стигне до вода. Но как щеше да извади водата и да накваси пресъхналото си гърло?

Наоколо гъмжеше от насекоми. Прехвръкваха около него, жужаха, пълзяха покрай канавките, дори се опитваха да кацат по откритите части на тялото му. Накрая се принуди да извади един от спрейовете със стимуланти. Постави го на средна мощност и започна да пръска ветрилообразно пред себе си. Така предпазваше лицето си от набезите и ръсеше разпарчатисани останки от насекоми след себе си.

Дочу някакъв нисък, боботещ, неясен звук. Като че ли удряха по нещо кухо и резониращо. Може би тъпан. Звукът идеше някъде отпред, където се виждаше димът.

Можеше да бъде и естествено природно явление, помисли си Маккай. Може да бяха и някакви диви животни. Димът можеше да бъде причинен и от самозапалил се огън. Все пак, той извади лъчемета от комплекта си и го сложи в страничния си джоб, така че да му е под ръка.

Звукът стана по-силен и на по-големи интервали, като че ли маркираше постепенното му приближаване. Трънливите храсталаци и вълнистия терен скриваха източника му.

Следвайки пътя, Маккай се затътри нагоре по едно леко възвишение.

Налегна го тъга. Беше захвърлен тук, на някаква мизерна планета в задния двор на вселената, на място, от което го побиваха тръпки. Бяха му дали роля в приказка с поука, в която той беше потърпевшият и това никак не му се нравеше. Той беше изтощеният от жегата пътешественик, а жаждата му — изтърканият копнеж. Пътят му бе осеян със страдания. Преследваше една отблъскваща, глупава мечта, която бе обречена да изчезне, отнесена от един единствен Кейлбан.

Огромното жертвоприношение, което щеше да последва смъртта на Кейлбана го смазваше. Преобръщаше цялата му същност с краката нагоре и изцеждаше и последният лъч от светлината на съществуването. Неговата собствена смърт щеше да се изгуби в ужасната катастрофа, като пукота на водно мехурче насред атомна експлозия.

Маккай тръсна глава, за да прогони тези мисли. Страхът щеше да скове мозъкът му и да му попречи да мисли разумно. Не можеше да си позволи това.

Едно нещо поне беше сигурно за сега — слънцето залязваше. Беше се смъкнало поне с две ширини над хоризонта, откакто бе започнал безсмисления си преход.

Какво, в името на безбройните дяволи, беше това думкане? Носеше се, като че ли яхнало жегата — монотонно, настойчиво. Почувства как кръвта в слепоочията му бие като че ли в отговор на думтенето — дум, бум, дум, бум…

Маккай стигна до върха на възвишението и спря. Намираше се над малка, кръгла котловина, очистена от храсталаците. В средата, ограда от тръни ограждаше двайсетина колиби с покриви от трева. Изглеждаха направени от кал. Димът излизаше от дупки в покривите на колибите и от няколко запалени на открито огньове. В котловината тук там се чернееха разпръснатите фигури на преживящия добитък. От време на време животните надигаха глави със снопчета кафеникава трева, висящи от устите им.

Чернокожи малчугани с дълги пръти в ръце пазеха добитъка. Още много чернокожи мъже, жени и деца щъкаха насам натам из заграденото с трънаци поселище, заети с най-различни занимания.

Маккай, който имаше далеч назад в родословието си черни прадеди от планетата Каолъ, намери сцената за смущаваща. Тя докосна в съзнанието му една забравена наследствена струна, която зазвуча с фалшив тон. Къде ли в цялата вселена хората можеха да изпаднат до толкова ниска степен на примитивно съществуване? Сцената беше като че ли взета от учебник за мрачното средновековие на древната планета Земя.

Повечето от децата бяха голи, както и някои от мъжете. Жените носеха поли от тръстикови листа.

Това някакво странно завръщане обратно към природата ли беше, зачуди се Маккай. Голотата не го смущаваше особено. Просто мисълта, че вижда всичко това с очите си, беше твърде невероятна.

Тясна пътечка водеше надолу в котловината, пресичаше поселището, излизаше от другия му край и се губеше нагоре отвъд отсрещния склон.

Маккай започна да се спуска. Надяваше се, че ще може да получи малко вода в селото.

Бумтенето идваше от една широка колиба почти в средата на поселището. Пред нея имаше спряна каручка с две колелета и впрегнати четири огромни двуроги звяра.

Маккай огледа двуколката, докато се приближаваше. Между двете й високи странични канати беше нахвърляна странна купчина от архаични предмети — някакви плоски, подобни на дъски неща, топчета от пъстроцветна плетена материя, дълги пръти със заострени метални върхове.

Думкането спря и Маккай разбра, че са го забелязали. Децата се разбягаха с писъци между колибите, като непрестанно го сочеха с ръце. Възрастните се извърнаха с бавно достойнство към него и взеха да го изучават с поглед.

Необичайна тишина се възцари над селото.

Маккай влезе в селото през един отвор в оградата от тръни. Безизразни черни лица проследиха с поглед приближаването му. Неприятната воня на мястото го удари в носа — гниеща плът, животински тор, пушек, печено месо и какви ли не други задушливи миризми, чийто произход изобщо не желаеше да открие.

Облаци от черни насекоми кръжаха над впрегнатите в каручката зверове, без да се притесняват от тромавото помахване на опашките им.

Бял мъж с рижа брада се появи от широката колиба при приближаването на Маккай. Мъжът носеше шапка с широка периферия, мръсно черно яке и панталони от груб дочен плат. В едната си ръка държеше камшик, точно копие на този, използван от Паленките. Щом видя камшика, Маккай разбра, че е попаднал точно където трябва.

Мъжът го чакаше, застанал на прага. Имаше страховита фигура, подли очички и тънки устни, скрити зад гъстата брада. Огледа Маккай, кимна на групата чернокожи, застанали отляво, посочи им каруцата и отново насочи цялото си внимание към агента.

Двама високи чернокожи застанаха до главите на впрегнатите животни.

Маккай проучи товара на каручката. Забеляза, че подобните на дъски предмети са резбовани и боядисани с много странни фигури и цветове. Напомняха му за корубата на Паленкито. Не му хареса начина, по който го гледаха двамата мъже, застанали до главите на животните. Тук се криеше някаква опасност. Маккай държеше ръката си в джоба на якето, здраво стиснал дръжата на лъчемета. Усети как кръгът от чернокожите се затвори зад гърба му. Почуства се уязвим и беззащитен.

— Аз съм Йори Х. Маккай, Извънреден Саботьор — каза той, като спря на около десетина крачки пред белия мъж. — Кой си ти?

Мъжът се изплю в прахоляка и каза нещо, което прозвуча като:

— Гетнабент.

Маккай преглътна. Не можа да разбере нищо от поздрава. Странно, помисли си той. Не беше вярвал, че в цялата Конфедерация на Разумните може да съществува език, който да му е непознат. Вероятно това бе някоя нова планета, създадена от „R&R“.

— Аз изпълнявам официална задача на Бюрото — каза Маккай. — Нека всички да имат това пред вид. — Ето, спази формалностите.

Брадатият повдигна рамене и каза:

— Каудъруелш.

— Кроул’икидо! — извика някой зад гърба на Маккай.

Брадатият погледна по посока на вика, после обратно към агента.

Маккай насочи вниманието си към камшика.

Свободният му край лежеше на земята до мъжа. Видял интереса, проявен от Маккай, брадатият рязко изви китката си и улови свободният край на камшика с два от пръстите на същата длан, с която стискаше дръжката. Отново се втренчи в агента.

Човекът боравеше с камшика толкова небрежно и с такава вещина, че Маккай усети как го побиват тръпки.

— Откъде си взел този камшик? — попита той.

Мъжът погледна към предмета в ръката си.

— Питш — каза той. — Браузенбулър.

Маккай пристъпи напред и протегна ръка за да вземе камшика. Брадатият поклати глава и се намръщи. Този отговор не можеше да се сбърка.

— Мейкели — добави непознатият, почука с дръжката на камшика предната каната на каруцата и кимна към товара в нея.

Маккай още веднъж проучи съдържанието на двуколката. Всичко беше ръчно изработено, без съмнение. Знаеше, че някои трупаха големи печалби от търговията с такива странни антики. Такива архаични предмети разнообразяваха скучното ежедневие на купувачите, отегчени до смърт от безвкусните практични вещи, произвеждани серийно от автоматизираните заводи. Ако се произвеждаха на ръка тук, в това село, обаче, цялата работа миришеше на робска експлоатация на работна сила. Или наемен труд, което, в крайна сметка, бе едно и също.

Играта, която играеше Абнет, явно бе доста непочтена, но мотивите й започваха да се изясняват.

— Къде е Млис Абнет? — попита той.

Въпросът му предизвика определено раздвижване. Брадатият рязко вдигна глава и се втренчи в лицето му. Тълпата, която ги заобикаляше нададе някакъв нечленоразделен рев.

— Абнет? — настоя Маккай.

— Сиуаси Абнет! — извика брадатият.

Тълпата около тях започна да скандира:

— Ипа Абнет! Ипа Абнет! Ипа Абнет!

— Руик! — кресна брадатият.

Скандиранията рязко секнаха.

— Как се казва тази планета? — попита Маккай. Огледа втренчените черни лица, — Къде е това място?

Никой не отговори.

Маккай впи поглед в очите на брадатия. Другият издържа на погледа му. В очите му се появи дебнещ, хищнически блясък. Кимна с глава, като че ли бе стигнал до някакво решение.

— Диспаунг! — извика.

Маккай се намръщи и изпсува наум. Откакто се бе захванал с тоя проклет случай, на всяка крачка се сблъскваше с неразбирателство! Вече нямаше значение. Беше видял достатъчно тук, за да поиска пълно разследване от страна на полицията. Никой нямаше право да държи човешки същества в такова окаяно положение. Абнет стоеше зад цялата тази работа. Доказваха го камшикът и реакцията, която предизвика споменаването на името й. Цялото място вонеше на Абнет и нейната поквара. Маккай се вгледа в някои от хората срещу него. Видя белези върху ръцете и гърдите им. Следи от камшик? Ако наистина бяха такива, то на Абнет нямаше да й се размине, въпреки огромното й състояние. Можеше и да се измъкне с още една терапия, но този път щеше да бъде много…

Нещо експлоадира в тила на Маккай и той политна напред. Брадатият вдигна ръка и Маккай видя камшикът да се стрелва към главата му. Огромна черна пелена се разстла в съзнанието му, когато камшикът го удари по слепоочието. Опита се да извади лъчемета от джоба си, но мускулите му отказаха да се подчинят. Тялото му се вдърви от ужас. Кървава мъгла се спусна пред очите му.

Нещо отново експлоадира в главата му.

Маккай потъна в кошмарна забрава. Последната му съзнателна мисъл беше за монитора, монтиран в черепа му. Ако го убиеха, някъде един таприсиот щеше да вдигне тревога и да предаде последният рапорт на някой си Йори Х.Маккай.

Голяма утеха, не ще и дума! — отвърна тъмнината.