Фани Мае

Маккай проведе междупространствения разговор, седнал покрай прашния черен път на около три километра от поляната със скалата. Бе изминал разстоянието дотук пеша. С нарастващо раздразнение бе следил странните превъплащения на заобикалящия го пейзаж. Твърде скоро бе установил, че градът е просто един мираж, висящ над прашната равнина от висока трева и трънливи храсталаци.

Над равнината тегнеше жега почти като тази в хидробола.

Единствените живи същества, които бе видял по пътя до тук, бяха няколко непознати дребни животинчета, пробягващи в далечината. За сметка на това пък, мястото просто гъмжеше от най-разнообразни насекоми — хвърчащи, скачащи, пълзящи, и какви ли още не. Пътят беше доста неравен, с канавки отстрани и мръснокафеникавия цвят на ръждиво желязо. Започваше от далечната редица синкави хълмове от дясната му страна, пресичаше равнината в права линия и се губеше в мъгливите от маранята очертания на хоризонта в ляво от него. Никъде не се мяркаше жива душа освен него. Не се забелязваше даже облаче прах, издаващо наличието на някакво движение по пътя.

Маккай почти с радост се отпусна в прегръдките на налудничавия транс на междупространственото повикване.

— Тук е Тулук — каза онзи. — Наредиха ми да се свържа с теб веднага щом съм готов със заключението от анализа. Надявам се, че не съм се натрапил в неподходящ момент.

Маккай изпитваше голямо уважение към компетентността на Тулук, като калфа към майстор.

— Слушам те — каза той.

— Няма какво толкова да се каже за ръката — започна Тулук. — От Паленки, разбира се. Ако някога попаднем на притежателят й, ще можем да го идентифицираме. Имало е най-малко поне още едно предишно израстване на ръката. Малко преди лакътната става ясно си личи белег като от сабя.

— А нещо за отличителните знаци на Паленкито?

— Все още ги проверяваме.

— Камшикът?

— Тук вече открихме доста любопитни неща. Направен е от истинска волска кожа.

— Истинска ли?

— Без съмнение. Можем да идентифицираме собственика на кожата, макар, че се съмнявам все още да се разхожда някъде наоколо.

— Имаш отвратително чувство за хумор. Какво друго?

— Камшикът си е направо архаичен. Волски камшик от типа на древните земни камшици. Направихме оригинална компютърна справка. Повикахме и експерт от музея за потвърждение. Той каза, че изработката е малко некачествена, но достатъчно точна, за да има някакво съмнение, че камшикът е копие на оригиналните образци. Произведен е, обаче, съвсем наскоро.

— Откъде са могли да намерят оригинал за да го копират?

— Проверяваме това. Може да ни даде някаква нишка да се заловим. Тия камшици са доста рядко срещани.

— Значи, е произведен съвсем скоро — каза Маккай. — Напълно ли си сигурен?

— Животното, от което е смъкната кожата, е било живо само допреди две стандартни години. Междуклетъчната структура все още реагира на катализа.

— Две години. Откъде ли са намерили истински вол?

— Това вече стеснява кръга. Има само няколко останали, дето ги държат като атракция в различните увеселителни заведения. Има известен брой и на няколко от най-отдалечените планети, където все още липсва необходимата технология за производство на псевдоплът и развъждат добитъка за храна.

— Хм, колкото по-навътре навлизаме в проблема, толкова по-заплетени стават нещата — каза Маккай.

— И аз така мисля. А, имаше остатъци от калфен прах по камшика.

— Калфен прах! Ето откъде е идвала миризмата на вкиснато!

— Да, миризмата все още е доста силна.

— За какво ли им е този бързо менящ цвета си прах? — попита МаККай. — Нямаше и следа от запаметяваща калфена платка, но това, разбира се, не означава нищо.

— Това е само едно предположение, — започна Тулук — но може да са поръсили Паленкито с този прах.

— Но, защо?

— Вероятно за да променят окраската му, така, че да изглежда от друго племе.

— Възможно е.

— Ако си усетил миризмата след като камшикът е бил вкаран вътре, трябва да е останало доста голямо количество от праха в стаята. Мислил ли си затова?

— Стаята въобще не беше голяма, пък и беше адски горещо.

— Аха, горещината обяснява всичко. Съжалявам, но нямаме нищо друго за теб.

— Това ли е всичко?

— Има още едно нещо, но едва ли ще ти бъде от голяма полза. Камщикът е бил складиран във висящо положение, окачен на някаква поставка, изработена от стомана.

— Стомана? Напълно ли си сигурен?

— Напълно.

— Та кой ли използва стомана в днешно време?

— Не е чак толкова рядко срещана на някои от новите планети. Дори наскоро „R&R“ произведоха някакъв нов подобрен вид, който използват в строителството.

— Диващина!

— Така си е.

— Знаеш ли, — каза Маккай — нали търсим някоя забутана планета. Както изглежда, в момента се намирам точно на такава.

— Къде си?

— Не знам.

— Не знаеш ли?

Маккай му обясни в какво положение се намира.

— Вие, полевите агенти, понякога поемата твърде големи рискове — каза Тулук.

— Така си е.

— Нали носиш монитор? Мога да накарам Таприсиота да идентифицира местоположението ти. Да прибягна ли до клаузата с използване на монитор?

— Нали знаеш, че това е клауза с плащане в брой — каза Маккай. — Не мисля, че случаят е толкова спешен, та да рискувам един банкрут на Бюрото. Нека първо да се опитам да определя местоположението си с други средства.

— Какво искаш да направя?

— Обади се на Фурунео. Кажи му да ми остави още шест часа и после да накара Кейлбана да ме прибере обратно.

— Да те прибере, а? Сайкър каза, че си бил в едно от ония S-чудеса на Кейлбаните. Ще може ли да те прибере оттам, където си в момента?

— Надявам се.

— Веднага ще се обадя на Фурунео.