Фани Мае

Без самият той да разбере как точно го направи, Маккай успя да убеди Кейлбана да отвори един люк в стената на хидробола. Това позволи на студен поток влажен въздух да освежи мястото, където бе седнал. Също така позволи и на часовите отвън да го държат под око. Вече почти бе решил, че Абнет няма да захапе стръвта. Трябваше да се търси някакво друго решение. След като вече имаше визуален контакт с щурмоваците, можеше да разредят предпазните контакти с Таприсиота на по-големи интервали. Откри, че така дразнещото „зззт“ вече не е толкова уморително.

Лъчите на утринното слънце преляха над ръба на отвора и осветиха вътрешността на хидробола. Маккай подложи длан на пътя на лъчите и почувства топлината им. Знаеше, че трябва повече да се движи, за да не бъде лесна мишена, но присъствието на външни наблюдатели правеше почти невероятен някакъв опит за атака над него. Освен това бе много изморен. Единствено стимулантите поддържаха съзнанието му будно и нащрек, а яростинът предаваше странен привкус на емоционалното му състояние. Да се движи му се струваше напразно усилие. Ако наистина искаха да го убият, щяха да го направят така или иначе. Смъртта на Фурунео доказваше това.

Маккай почувства особено бодване при мисълта за смъртта на Фурунео. Бе започнал да харесва планетарния агент и донякъде да се възхищава от него. Кончината му бе безсмислена. Бе убит по такъв вероломен начин — оставен тук сам в капана. Неговият край не бе помогнал с нищо на разследването им, само бе поставил конфликта на една нова плоскост на насилие. Бе показал колко е несигурен и колко лесно може да бъде угасен пламъкът на живота в отделната личност, а оттук и уязвимостта на цялата жива вселена.

Изпълни го силна ненавист към Абнет. Тази побесняла кучка!

Насили се да подтисне нервното потръпване на тялото си.

От мястото, където бе застанал, Маккай виждаше оголените от отлива, обрасли с морска растителност основи на скалите отвъд вулканичния шелф.

— Ами ако предположим, че всъщност грешим — подхвърли той през рамо към Кейлбана. — Ако предположим, че това което се опитваме да водим с теб, изобщо не е смислен разговор. Ами ако ние просто издаваме разни звуци и само си мислим, че откриваме в тях някакво смислово съдържание, което всъщност не съществува?

— Не разбирам, Маккай. Не мога да те хвана.

Маккай леко се извърна. Кейлбанът правеше нещо странно с въздушното пространство около себе си. Овалната сцена, която бе видял по-рано, просветна още веднъж и избледня. Златисто сияние се появи от едната страна на огромния супник, извиси се нагоре като струйка дим, изпращя като освободен електрически заряд и изчезна.

— Ние приемаме, — каза Маккай — че когато ти ми кажеш нещо, аз ти отговарям със смислени думи, точно отнесени към твоето твърдение, и че ти правиш същото. Това обаче може изобщо да не е така.

— Малко вероятно.

— Хм, малко вероятно, а? Какво правиш там?

— Там?

— Какво е това движение около теб?

— Опитвам да направя личността си видима във вашата плоскост.

— Можеш ли да го направиш?

— Възможно.

Над супника се образува червено сияние с формата на камбана. Източи се в права линия, възвърна първоначалната си форма и започна да се премята като детско въженце за подскоци.

— Какво ти виждаш? — попита Кейлбанът.

Маккай описа червеното въженце.

— Много странно — каза Кейлбана. — Аз създавам гъвкавост, а ти докладваш визуално възприятие. Още ли се нуждаеш от отворът към външната обстановка?

— Люкът? Да, кара ме да се чувствам много по-комфортно тук.

— Комфортно? Личност не разбира това понятие.

— Да не би отворът да ти пречи да станеш видима?

— Той представлява магнетично разсейване, нищо повече.

Маккай присви рамене.

— Колко още удари с камшик можеш да понесеш?

— Обясни понасям?

— Пак изгуби връзката — каза Маккай.

— Вярно! Това представлява постижение, Маккай.

— Какво постижение може да е това?

— Моя личност изгубва връзка на общуване, а ти постигаш разбиране за това.

— Добре, приемаме това за някакво постижение, все пак. Къде е Абнет?

— Договорът…

— …забранява разкриването на местоположението й — довърши Маккай. — Тогава поне се опитай да ми кажеш дали тя се намира винаги на една и съща планета или непрекъснато променя местоположението си.

— Това ще ти помогне ли да я откриеш?

— Триста дяволи! Откъде мога да знам това?

— Вероятността е по-малка от триста елемента — каза Кейлбана. — Абнет заема относително статична позиция на една определена планета.

— Но ние не можем да открием никаква закономерност в атаките й над теб, нито откъде се появяват — каза Маккай.

— Вие не можете да видите свръзките — отвърна Кейлбана.

Мятащото се червено въже над супника проблясна, избледня, припламна в ярко сияние и изчезна. Внезапно отново се появи, този път с цвета на тлееща жарава. Задържа се за момент и пак угасна.

— Ти току-що изчезна — каза Маккай.

— Моята личност невидима — каза Кейлбанът.

— Защо така?

— Ти не виждаш моя личност.

— Нали точно това казах и аз.

— Не това казал. Визуално възприемане за теб не представлява същност на моя личност. Ти виждаш визуален ефект.

— Значи аз не те виждах, така ли? Това беше само някакъв страничен ефект?

— Вярно.

— Аз и не мислех, че това може да си ти. Ти трябва да си нещо много по-оформено. Но забелязах нещо друго. На моменти използваш глаголните времена доста правилно. Дори забелязах някои съвсем правилни конструкции.

— Личност цака хващане мен — каза Кейлбанът.

— Хм, да… май все пак не си му хванала цаката на езика ни.

Маккай се изправи, протегна се и се приближи към отвора с намерение да погледне навън. В момента, в който се отмести, една лъскава сребриста примка увисна във въздуха над мястото, което току-що бе напуснал. Обърна се навреме за да я види как се изплъзва обратно нагоре през малкия вихров цилиндър на една пространствена врата.

— Ти ли си, Абнет? — попита той. Никакъв отговор. Вратата се затвори и изчезна. Щурмоваците на стража отвън се втурнаха към отвора.

— Добре ли си, Маккай? — попита един от тях.

Маккай му махна да мълчи, извади лъчемета от джоба си и небрежно го стисна в ръка.

— Фани Мае, — каза той — какво се опитаха да направят? Да ме хванат или да ме убият както сториха това с Фурунео?

— Фурунео не притежава съществуване — каза Кейлбанът. — Техни намерения неизвестни.

— Видя това, което се случи току-що? — попита Маккай.

— Моя личност осъзнава използване на S-система. Определени действия на личности, които контролират системата. Действията преустановени.

Маккай поглади шията си с ръка. Зачуди се дали ще успее навреме да пререже с лъчемета въжето, ако повтореха опита си. Сребристото въже, което бяха използвали, подозрително много приличаше на примка за душене.

— По този начин ли хванаха Фурунео? — попита Маккай. — Метнаха примка на врата му и го дръпнаха нагоре до вратата, така ли?

— Окончателното разпадане на свръзките отделя личността от съществото — каза Кейлбана.

Маккай присви рамене и се отказа. Това бе малко или много същия отговор, който получаваха всеки път, когато се опитаха да попитат Кейлбана за смъртта на Фурунео.

Стори му се странно, но откри че е гладен.

Изтри потта от лицето си и изпсува тихо. Как можеше да бъде сигурен, че това което разбира от думите на Кейлбана е това, което Кейлбанът наистина иска да му каже? Дори ако предположим, че до някъде правилно схваща значението на думите му може ли да разчита, че Кейлбанът от своя страна правилно интерпретира казаното от Маккай? Изобщо пък, не му се искаше да мисли за възможността Кейлбанът да лъже. Все пак когато проклетото нещо говореше, излъчваше такава силна емоционална вълна на искреност, че възможността да лъже бе почти изключена. Маккай потри с длан брадичката си и се опита да улови някаква мисъл, която постоянно му се изплъзваше. Странно. Ето го тук — прегладнял, ядосан и уплашен същевременно. Нямаше място за отстъпление. Трябваше да е справят с проблема. В това поне бе абсолютно уверен. Колкото и неясно да бе разбирателството с Кейлбана, каквото и разминаване да имаше между думите и значенията им, те просто не можеха да си позволят да пренебрегнат предупреждението на съществото. Прекалено много разумни бяха вече убити или изгубили разсъдъка си.

Неволно поклати глава при сигнала на поредния контакт от Таприсиот. Пак този проклет надзор! Контактът обаче не прекъсна. Беше Сайкър. Дребничкият Лаклак, директор на отдел Анализи, усети емоционалния прилив на нежелание от страна на Маккай, но вместо да прекъсне контакта се включи.

— Не! — изрева Маккай. Усети, че изпада в транс. — Не, Сайкър! Прекъсни!

— Но какво има, Маккай?

— Прекъсни веднага, идиот такъв, или с мен е свършено!

— Добре де… добре, но нали ти…

— Прекъсни!

Сайкър прекъсна контакта. Когато отново възвърна усещането за тялото си, се намери увиснал във въздуха. Въжената примка се бе впила във врата му и го теглеше нагоре към една малка пространствена врата. Чу глъчка откъм отвора на люка. Някой викаше нещо, но той не можеше да му отговори. Огнен пръстен пристягаше гърлото му. Пареща болка раздираше дробовете му. Мозъкът му се скова от ужас. Разбра, че е изтървал лъчемета по време на транса. Пръстите му се вкопчиха в примката в напразен опит да я отхлабят.

Нещо сграбчи краката му. Увеличената тежест още повече стегна примката.

Внезапно силата, която го теглеше нагоре, престана да действа. Маккай се строполи на пода върху онзи, който и да бе той, който го бе уловил за краката.

Няколко неща се случиха едновременно. Двама щурмоваци му помогнаха да се изправи. Покрай лицето му се мярна холоскенер, който един Рийв насочваше към пространствената врата. Тя изчезна с електрическо пращене. Ръце и пипала пипнешком се опитваха да свалят примката от врата му.

Маккай пое дълбоко въздух и се задави в силен пристъп на кашлица. Щеше да припадне, ако не го подкрепяха отстрани.

Постепенно осъзна, че петима други разумни бяха влезли в хидробола — двама Рийви, един Лаклак. един Пан Спечи и един хуманоид. Човекът заедно с единия от Рийвите подкрепяха Маккай и сваляха примката. Другият Рийв бе операторът на холоскенера и в момента се занимаваше с него. Останалите двама внимателно се оглеждаха наоколо с готови за стрелба лъчемети. Най-малко трима от разумните се опитваха да говорят едновременно.

— Добре, стига! — изхриптя Маккай, принуждавайки ги да млъкнат.

Гърлото го болеше жестоко при всяка дума. Взе отрязаното въже, което Рийвът стискаше в пипалото си и го огледа. Бе изработено от някаква сребриста материя, която не му бе позната. Беше прерязано с лъчемет.

— Успя ли да скенираш нещо? — обърна се Маккай към щурмовака с холоскенера.

— Нападението бе осъществено от Пан Спечи със замразено его, сър — отвърна Рийвът. — Направих добра холоскица на лицето му. Ще опитаме да ги идентифицираме.

Маккай му подхвърли отрязаното въже.

— Отнеси и това в лабораторията. Кажи на Тулук да го разпарчадиса ако ще и на молекули. Може по него да са останали… тъканни клетки от Фурунео. Вие, останалите…

— Сър? — беше Пан Спечито.

— Да?

— Имаме изрични заповеди, сър. Ако е извършен опит за покушение върху живота ви, ние трябва да останем тук с вас. — Подаде на Маккай един лъчемет. — Мисля, че изпуснахте това.

Маккай раздразнено напъха лъчемета в джоба си.

Съзнанието му внезапно се изгуби в повикването за нов контакт от Таприсиота.

— Прекъсни! — рязко извика той.

Но контактът се усили. Беше Билдун в настроение, което ясно показваше, че съвсем не му е до шеги.

— Какво става там, Маккай?

Маккай му обясни.

— В момента при теб има щурмоваци, така ли?

— Да.

— Някой видя ли нападателите?

— Направихме холоскица. Беше Пан Спечито със замразено его.

Маккай усети емоционалният тътен, който разтърси шефа на Бюрото. Страховитото усещане бе последвано от рязка заповед:

— Искам те обратно в Централата веднага!

— Виж сега — опита се да го разубеди Маккай. — Аз съм най-добрата примамка, която можем да им подхвърлим. Те искат смъртта ми, поради някакви си техни…

— Връщай се веднага! — каза Билдун. — Ако ме принудиш, ще накарам да те довлекат насила.

Маккай се примири. Никога преди по време на междупространствен контакт не бе долавял толкова силно мрачното настроение на този, с когото разговаряше.

— Какво не е наред? — попита той.

— Ти ще си примамка за тях където и да се намираш, Маккай. Няма значение дали си там или тук. Щом толкова те искат, ще дойдат за теб. Затова ще дойдеш тук където можем да те обградим с пазачи.

— Нещо се е случило, нали? — попита Маккай.

— Позна, да те вземат дяволите! Нещо наистина се случи! Всички тия волски камшици, които изследвахме са изчезнали. Лабораторията е обърната с краката нагоре. Един от помощниците на Тулук е мъртъв… гилотиниран… главата му липсва.

— Ах, гадини мръсни… — възкликна Маккай. — Идвам веднага.