Фани Мае

Всичките му нервни окончания предаваха тревожни сигнали. Бяха двамата с Тулук в лабораторията на Рийва. Познатата обстановка би трябвало да му действа успокояващо, но Маккай се чувстваше така, като че ли стените бяха изчезнали и стаята беше гола и беззащитна, захвърлена сред безбрежния космически океан и отвсякъде ги дебнеше опасност. На където и да се обърнеше, гърбът му оставаше изложен на заплаха. Абнет и нейните приятелчета бяха отчаяни. Това означаваше, че са уязвими. Само ако можеше да открие в какво се състои нейната уязвимост? Къде беше слабото й място? От какво се страхуваше?

И къде се беше скрила?

— Това е много особена материя — каза Тулук като вдигна глава от масата, на която изследваше парчето сребристо въже. — Много странна.

— Какво толкова й е странното?

— Това, че не може да съществува.

— Но тя е тук, пред теб — посочи Маккай.

— Виждам това, приятелю.

Тулук протегна един от речевите си израстъци и замислено почеса дясната устна на лицевия си процеп. Едно от оранжевите му очи се появи, когато се обърна да погледне към Маккай.

— Е? — попита Маккай.

— Единствената планета, където може да е израстнала тази материя, престана да съществува преди хилядолетия — каза Тулук. — Да, имаше само едно единствено такова място — странно съчетание от химически състав и звездна енергия…

— Не, сигурно грешиш! Ето го въжето пред очите ти.

— В Окото на Стрелеца — каза Тулук. — Помниш ли историята на свръх новата там?

Маккай наклони глава на една страна, замисли се за момент, после отговори:

— Да, четох за това.

— Планетата се казваше Рап — каза Тулук. — Това тук е парче от Раплиана.

— Раплиана?

— Не си ли чувал за нея?

— Мисля, че не.

— Добре, ами… това е едно много особено растение. Освен всичките си други странни качества, тя има и относително кратка продължителност на живота. Краищата й не се разнищват дори когато се отрежат. Виждаш ли? — Тулук раздърпа на различни страни нишките в отрязания край. Те бавно слепнаха в първоначалното си положение. — Това явление бе наречено „вродено привличане“. Навремето имаше доста теории по въпроса. Сега смятам да…

— Значи кратък живот — прекъсна го Маккай. — Колко кратък?

— Не повече от петнайсет, максимум двайсет стандартни години и то при най-благоприятни условия.

— Но планетата…

— Изчезна преди хиляди години, да.

Маккай поклати глава. Погледът му шареше подозрително нагоре надолу по цялата дължина на сребристото въже.

— Явно някой е открил начин да отглежда растението и някъде другаде освен на Рап.

— Възможно е. Но как са успели да запазят това в тайна толкова дълго време?

— Не ми харесва това, което си мисля, че си мислиш — каза Маккай.

— Това е най-заплетеното изказване, което някога съм те чувал да правиш — каза Тулук. — И все пак смисълът му е пределно ясен. Ти си убеден, че аз разглеждам възможността за пътуване във времето, или…

— Невъзможно! — прекъсна го Маккай.

— В последно време се занимавах с някои много интересни математически изчисления по въпроса — каза Тулук.

— Математическите ти игрички тук няма да ни помогнат.

— Забелязвам ненормално за теб самия поведение — каза Тулук. — Ирационално. Така че ще се опитам да не обременявам мозъка ти с теориите си. Пътуването във времето, обаче, съвсем не е проста игричка.

— Пътуване във времето! Глупости!

— Обичайният начин, по който реагираме при споменавнето на това явление пречи на мисловния процес, необходим за анализирането на същността му — каза Тулук. — Така че отхвърлям тази насока на разсъжденията и предлагам друга.

— Като например?

— Нека разгледаме отношенията в един математически порядък. Какво имаме? Имаме известен брой точки и измерения в пространството. Абнет се намира на една определена планета, следователно заема една определена точка в пространството. Кейлбанът също. Имаме наличието на контакт между двете точки, свързването им в линия. При това в пространствено измерение линията не е една, а по-голям брой.

— Е и?

— Значи трябва да приемем, че тези точкови контакти следват определен модел.

— Защо? Може и да са напълно произволни, както се…

— Две определени планети, които се движат в пространството по определени орбити, просто следват един точно определен модел на това движение. Модел, ритъм. Иначе, Абнет и нейната банда щяха да атакуват по-често Кейлбана, на по-малки интервали от време. Изправени сме пред определена система, която не се поддава на традиционен анализ. Честотата на повтаряне на атаките, времевият ритъм на тази система се превръща във пространствен ритъм на свързването между точките. Системата притежава дуалистичен модел или ритъм — пространствено темпорален.

Аргументите на Тулук като че ли вдигнаха някаква завеса, спусната пред мозъка на Маккай.

— Добре, но това може би е някаква форма на проекция на времето върху пространството. Не е задължително непременно да бъде пътуване във време…

— Каква проекция? Не. — възрази Тулук. — Решението на едно просто квадратно уравнение не може да бъде функция, не е променлива величина. Следователно си имаме работа с линейни отношения.

— Линии — прошепна Маккай. — Свръзки.

— Ъ? А, да. Линейните отношения представляват придвижване на повърхности в някакво измерение или измерения. Не можем да бъдем сигурни от колко измерения се състои светът за Кейлбаните, сигурни сме само за измеренията, които различаваме ние.

Маккай присви устни. Тулук бе преминал в опасната хлъзгава плоскост на абстракциите, но аргументите му определено стъпваха доста елегантно по нея.

— Можем да разглеждаме всички пространствени форми като величини зависещи от други величини — каза Тулук. — Имаме и система, с която от известните величини да получим неизвестните, т.е. тези, които търсим.

— Аха — промърмори Маккай. — N-броя величини.

— Където величините са нашите точки в пространството. Точно така. Първо превръщаме цялата си налична информация в математически изчисления, с които определяме разстоянието между тези точки.

— Класическо уравнение с n-броя неизвестни величини — кимна Маккай.

— Сега вече почваш да говориш като онзи Маккай, когото познавам. Така, за да бъдем още по-точни — търсим множество от n-броя неизвестни измерения. Сега да разгледаме понятието време. Какво е времето? За нас времето е множество от измерения, което съдържа само един член, т.е. времето има само едно измерение. Но, ако си спомняш, ние получихме определен брой точки-измерения в пространството и времето.

Маккай тихо подсвирна, впечатлен от логиката на Рийва.

— Значи, имаме или една променлива величина или n-броя променливи. Прекрасно!

— Точно така. Така след привеждане под общ знаменател на множествата получаваме две отделни системи, които съдържат n-броя члена.

— Това ли получи?

— Да, това получих. Оттук вече следва, че точките на контактите в нашия случай съществуват самостоятелно в различни рамки на времето. Следователно, Абнет се намира в измерение на времето различно от това, в което се намира Кейлбана. Това е неизбежният извод.

— Това вероятно не е феноменът „пътуване във времето“ в класическия му смисъл — каза Маккай. — Чудя се… тези тънки различия, които единствено вижда Кейлбана, тези свръзки, тези нишки…

— Паяжини, разположени в различни вселени — каза Тулук. — Вероятно нещо такова. Нека приемем, че всеки жив организъм проявява съществуването си под форма на такава нишка от паяжина…

— Движенията на мъртвата материя, без съмнение също плетат такива нишки.

— Съгласен съм. И тези нишки се пресичат. Преплитат се. Завързват се. Смесват се по какви ли не загадъчни начини. Оплитат се. Някои от нишките в паяжината са по здрави от другите. Знаеш ли, аз лично изпитах такова „оплитане“, когато осъществих контакта, който ти спаси живота. Мога да си представя как някои от тези нишки биват изтъкани отново, завързани и какво ли не още, за да се пресъздадат условията на отдавна отминали времена в нашето измерение. Може би, това е относително лесна работа за един Кейлбан. Кейлбанът, вероятно, дори и не възприема това пресъздаване по начинът, по който го възприемаме ние.

— Добре, предавам се.

— Какво ли ще му трябва за това? — продължи да размишлява Тулук. — Известна яснота за преживяното, може би, ясен спомен; нещо, което наслагва достатъчна здравина на връзките, на нишките, на цялата паяжина от миналото, така че тези нишки могат да бъдат взети и обработени за да се получи точно копие на оригиналната обстановка и всичко, което тя съдържа.

— Това са празни приказки — възпротиви се Маккай. — Как можеш повторно да „изтъчеш“ цяла планета, атмосферата й…

— Защо не? Какво знаем ние за енергийните сили, намесени тук? За едно пълзящо насекомо само три твои крачки ще са колкото целодневният му преход.

Въпреки вроденото си недоверие, Маккай все повече започна да се убеждава в истинността на това, което казваше Тулук.

— Вярно е, — съгласи се той — че S-системата на Кейлбаните ни дава силата да прекрачваме цели светлинни години.

— До толкова сме свикнали с изпозването й, че не ни минава и през ум да се замислим какви ли огромни енергии са необходими за това. Помисли само какво би представлявало едно пътуване през пространствена врата за нашето предполагаемо насекомо! А това, което ние виждаме, може би е само една малка част от огромната мощ на Кейлбаните.

— Не трябваше да приемаме S-системата — въздъхна Маккай. — Имахме си съвсем сносни ядрени пространствени кораби с метаболично окачване. Трябваше да кажем на Кейлбаните да си вземат свръзките под мишница и да се пръждосат на майната си!

— И да се откажем от пространствено-темпоралния контрол над цялата вселена? Не, това не можеше да стане, Маккай. Това което трябваше да направим, бе първо да тестуваме подаръка на Кейлбаните. Трябваше да го изпробваме и да видим дали не крие някакви опасности. Просто бяхме твърде заслепени от необятните възможности, които се разкриваха пред нас. За това и сгрешихме.

Маккай вдигна лявата си ръка и се почеса по веждата. Внезапно усети някаква неясна заплаха. Тя пропълзя нагоре по гръбнака му и се заби в рамото. Усети странна болка, като че ли някой глозгаше костта му отвътре. Въпреки шока, той се обърна и видя вдигнатата ръка на Паленки, стиснала бляскаво острие. Ръката се подаваше от малък вихров цилиндър. В отворът се виждаше костенуркоподобната глава на Паленкито. До нея — дясната половина от лицето на едно Пан Спечи. Виолетови белези браздяха челото му, единството око, което се виждаше, хвърляше зловещи кехлибарени пламъци.

В следващия, изпълнен с напрежение миг, Маккай видя как острието започна да се спуска към главата му и разбра, че ще го удари преди вдървените му от шока мускули да успеят да реагират. Усети хладната целувка на метала върху челото си. Пред очите му избухна оранжевото сияние на изстрел от лъчемет.

Не помръдна. Остана вцепенен като каменна колона. Само очите му, като че ли някъде отстрани, наблюдаваха сцената. Видя учудването, изписано по лицето на Пан Спечито. Видя отсечената ръка на Паленкито да тупва на пода, все още стискайки овъглените останки на металното острие. Сърцето му блъскаше в гърдите като че ли бе бягал цял час. Усети топла влага да се стича по лявото му слепоочие. Търкулна се по бузата му, по брадичката и по врата. Усети пулса в дланите си и видя, че от пръстите му капе кръв.

Пространствената врата бе изчезнала. Някой застана до него и постави превръзка на челото му, там където го бе докоснала стоманата… Докоснала?

Още веднъж се бе приготвил да умре от ръката на Паленки и падащото острие…

Видя, че Тулук се навежда да вземе металните останки от оръдието.

— И този път ми се размина — каза Маккай.

С учудване установи, че гласът му не трепери.