Фани Мае

Чео, Пан Спечито със замразено его, гледаше отвъд горичката към залязващото над морето слънце. Хубаво е, че има такова море тук на Идеалния Свят, мислеше си той. От кулата, която Млис бе заповядала да издигнат в средата на градчето от по-малки постройки, се разкриваше и великолепна гледка към далечната равнина и планинските масиви отвъд нея.

Силен вятър духаше откъм лявата му страна и пилееше жълтата му коса. Носеше зелени панталони и отворена на врата риза в златисто и сиво. Дрехите предаваха едва доловим странен вид на хуманоидната му фигура, разкривайки тук-там релефите на необичайни за човешкото тяло мускули.

Лека усмивка на задоволство играеше по устните му, но очите му оставаха безизразни. Въпреки че хирургическата операция по замразяването на егото бе позагладила ръбовете им, те си оставаха многостранните, подобни на шлифовани диаманти очи на Пан Спечи. Те наблюдаваха движенията на множество разумни далеч долу, които пъплеха дребни като насекоми по улици и мостове. Едновременно с това докладваха за всяко движение в небето над главата му — полетът на ято птици в далечината, тънките ленти на перестите облаци — и възприемаха панорамата на морския залез и очертанията на парапета, на който се бе облегнал.

Трябва да успеем, помисили си той. Погледна към древния хронограф, който Млис му бе дала. Доста грубо изработено съоръжение, но показваше вярно часът на залеза. Все пак щеше да им се наложи да се изключат от системата на мозъчните часовници на Таприсиотите. Грубото съоръжение показваше, че остават още два часа до следващия контакт. S-контролните уреди ще са по-точни, разбира се, но не му се мърдаше оттук. Вече не могат да ни спрат. И все пак, не можеха ли наистина? Тогава се замисли за Маккай. Как бе открил агентът на БюСаб това място? И как бе успял да стигне дотук? Точно сега Маккай беше в хидробола заедно с Кейлбана — явно като примамка. Примамка! Защо?

Противоречиви чувства бушуваха в душата му и не му даваха покой. Той бе нарушил най-основния, най-святия закон на Пан Спечите. Бе заграбил инкубаторното его и бе обрекъл останалите четирима на безсъзнателно тление, бавно разлагане и отвратителна безмисловна смърт. Скалпелът на хирурга бе изрязъл органът, който свързва петоличностното семейство на Пан Спечите и го бе превърнал в ренегат. Операцията бе оставила белег върху челото на Чео и още по-голям белег върху душата му, но той никога не си бе представял, че ще изпита такава трепетна наслада от нея.

Вече нищо не можеше да му отнеме егото!

Но заедно с това бе обречен на вечна самота.

Не, не вечна. Смъртта щеше да й сложи край, но смъртта бе нещо, с което всички разумни се сблъскваха рано или късно.

И, благодарение на Млис, той се бе оттеглил на място, от което никой Пан Спечи не можеше да го измъкне… освен… но твърде скоро вече нямаше да остане нито един друг Пан Спечи. Нямаше да има никакви други разумни, освен шепата, които Млис бе довела тук в своя Ноев ковчег, с налудничавите Бури и чернокосите.

Абнет се появи забързана на наблюдателната площадка зад гърба му. Ушите му, притежаващи същата изострена сетивност като очите, веднага доловиха емоционалната наситеност на стъпките й — отегчение, безпокойство, постоянният страх, който подтискаше психиката й.

Чео се обърна.

Веднага забеляза, че е била при Пластичен фризьор. Къдриците, обрамчващи красивото й лице, бяха станали червеникави. Маккай също има рижа коса, спомни си Чео. Тя се просна в най-близкото кучекресло и протегна краката си.

— Какво се е случило? — попита той.

— Тия Пластични фризьори! — ядно отвърна тя. — Представи си само, искат да си ходят вкъщи!

— Изпрати ги.

— Но откъде ще намеря други?

— Голям проблем, не ще и дума.

— Не ми се подигравай, Чео!

— Кажи им тогава, че не могат да се върнат вкъщи.

— Казах им.

— А каза ли им защо?

— Разбира се, че не! Как можа да го помислиш!

— Но нали каза на Фурунео.

— Да, но вече си научих урока. Къде са адвокатите ми?

— Току-що си тръгнаха.

— Но аз имах още нещо да обсъдя с тях!

— Не може ли да почака?

— Ти знаеше, че имам още работа. Защо ги пусна?

— Млис, нали не искаш наистина да знаеш другата причина за идването им?

— Кейлбанът е виновен — каза тя. — Това е нашата версия и никой не може да я обори. За какво друго бяха дошли тъпоумните юристи?

— Млис, остави това.

— Чео!

Очите му внезапно пробляснаха.

— Както искаш. Донесоха официална молба от БюСаб. Онези са питали Кейлбана за главата на Фурунео.

— Глав… — тя пребледня. — Но откъде знаят, че ние…

— Просто са го сметнали за най-добрия ход при тези обстоятелства.

— Ти какво им каза? — прошепна тя, втренчена в лицето му.

— Казах им, че Кейлбанът е затворил пространствената врата, точно когато Фурунео се е опитал да мине през нея по свое собствено желание.

— Но нали те знаят, че ние контролираме S-системата — повиши глас тя. — Проклети да са!

— Да, — каза Чео — обаче Фани Мае размотаваше Маккай и приятелчетата му нагоре надолу. А това показва, че не ние контролираме системата.

— Точно това ти бях казала и аз. Нали така?

— Това ни дава добра възможност да отлагаме — каза той. — Фани Мае е изпратила някъде главата и ние не знаем къде. Казах й, разбира се, да откаже да им предаде главата.

— Значи това… — преглътна тя — това си им казал?

— Разбира се.

— Но какво ще стане, ако питат Кейлбана?

— Вероятността да получат смислен отговор е толкова голяма, колкото и възможността отговорът й да ги обърка още повече.

— Много хитро си постъпил, Чео.

— Нали затова ме държиш при себе си?

— Държа те и по други някои мои си причини — усмихна се тя. — Разчитам на това — каза той.

— Знаеш ли, — каза тя — ще ми липсват.

— Кой ще ти липсва?

— Преследвачите ни.