Фани Мае

Вече нищо не може да ме спре, помисли си Чео. Млис всеки момент щеше да умре от недостиг на въздух в контейнера на Пластичните фризьори, където я беше затворил. Тогава останалите от техния свят трябваше да се подчиняват на него. Той щеше да контролира S-системата и да държи юздите на властта.

Чео седеше в апартамента си пред контролното табло на S-системата. Навън беше нощ. Все пак всичко е твърде относително, напомни си той. На Кордиалити скоро щеше да се зазори. Хидроболът върху морския бряг щеше да бъде огрян от слънце.

Последната зора на Кейлбана… зората на окончателното разпадане. Тази зора щеше да потъне във вечен мрак. Над всички планети от вселената на обречения Кейлбан щеше да се спусне безкрайната нощ.

Само след няколко минути неговата планета от миналото щеше да достигне пресечната точка на подходящите свръзки с орбитата на Кордиалити. И Паленкито, което чакаше ей там, щеше да стори това, което му бе заповядано да стори.

Чео прокара длан по белезите на челото си.

Нямаше да има повече Пан Спечи, които да го сочат обвинително с пръст и да го наричат с ужасни имена. Нищо вече нямаше да заплашва егото, което той бе заграбил само за себе си.

Никой не можеше да го спре.

Млис никога нямаше да се вдигне от смъртта за да го спре. Тя вече се задъхваше в запечатания контейнер в последни усилия да поеме глътката кислород. Но там нямаше кислород.

И този глупак Маккай! Извънредният Саботьор наистина се бе оказал твърде досаден и вечно изплъзващ се, но вече и той не можеше да спре апокалипсиса.

Само още няколко минути.

Чео погледна циферблата върху контролното табло. Стрелките се движеха толкова бавно, че беше трудно да се открие някаква промяна в положението им. Но все пак се движеха.

Тръгна към отворената балконска врата. Паленкито го погледна въпросително, но той не продума и излезе навън. Нямаше луна, но купища звезди проблясваха в небето. Непознати за Пан Спечи звезди. Млис бе създала един странен свят с чертите на древната история от земното й минало, с всичките тайнствени вехтории натрупани от вековете.

Ами звездите? Кейлбанът ги бе уверил, че около тях няма други планети… и все пак имаше звезди. Ако това бяха звезди, разбира се. Може би бяха само облачета светещ газ, подредени според желанието на Млис.

С изчезването на вселената това място щеше да остане доста самотно, помисли си Чео. Звездите щяха постоянно да му напомнят за Млис.

Но тук щеше да бъде на сигурно място. Нямаше да го преследват, защото нямаше да има преследвачи.

Погледна назад към осветената стая.

Колко спокойно само чака Паленкито! Притворил очи, безизразен. Камшикът небрежно висеше от единствената му ръка. Глупаво дивашко оръжие! Но вършеше работа. Без странното съчетание от дива ненаситност и перверзни желания на Млис, никога нямаше да открият тайната на това оръжие, никога нямаше да намерят този свят и начинът да го изолират завинаги.

Завинаги! — опита на вкус мисълта Чео. Това е много дълъг период от време. Прекалено дълъг, може би. Тази мисъл го обезпокои. Самотен … завинаги.

Наложи си да не мисли за това и отново погледна към циферблата. Стрелките бяха стигнали на косъм от заветната точка. Всеки момент щяха да се слеят.

Чео чакаше. Вече не гледаше към стрелките, не гледаше към нещо определено, просто чакаше. Отвън нощта бе изпълнена с уханията, които Млис бе събрала — екзотични цветя, аромати и миризми от редки жиботински форми, диханията на безбройните същества, които тя бе довела в нейният ковчег.

Ковчег. Какво странно име бе избрала за това място. Може би щеше да го промени… по-късно. Инкубатор? Не! Това навяваше болезнени спомени. Защо ли няма други планети, зачуди се той. Без съмнение, Кейлбанът би могъл да създаде други планети. Но Млис не бе поискала.

Почти невидима тънка ивица все още разделяше стрелките на циферблата.

Чео се върна в стаята и повика Паленкито. Тантурестата костенурка се раздвижи и застана до него. Изглеждаше някак нетърпелива. Паленките обичаха насилието.

Чео изведнъж почуства огромна празнина в себе си. Но връщане назад нямаше. Той постави дланите си на контролното табло — човешките си длани. Те също щяха да му напомнят за Млис. Превъртя ключа. Беше странно студен и чужд между пръстите му, но той подтисна неприятното си усещане, безпокойството си, чувството на съжаление. Насочи цялото си внимание към стрелките.

Те се сляха и пространствената врата се отвори.

— Сега! — заповяда той.