Фани Мае

Чео седеше с кръстосани крака на голия под в антрето на апартамента си. Ярките оранжеви лъчи на слънцето струяха през прозореца на стаята зад гърба му и черната му сянка се бе проснала на пода пред него като зловещото очертание на нощен хищник, притаен за атака. В ръцете си стискаше краят на въжето, отсечено от затворилата се пространствена врата.

Попречиха му, пролетниците! Едрият Лаклак с лъчемета се оказа наистина бърз! И онзи Рийв с холоскенера несъмнено успя да направи запис през вратата. Сега щяха да започнат да душат назад по следите му, да задават въпроси, да показват холоскицата с неговото лице.

Не че това щеше да им помогне.

Зловещо пламъче проблясна в очите му. Почти можеше да чуе въпросите на оперативните работници на БюСаб: Познавате ли това Пан Снечи?

Разтресе се в нещо като тътнещо грухтене — Пан Спечи еквивалента на човешкия кикот. Голяма полза щяха да имат от такива въпроси, няма що! Никой от старите му приятели или познати нямаше да може да го познае след като хирурзите бяха променили лицето му. Е, навярно чупката на носа и разположението на очите бяха същите, но…

Чео поклати глава. Защо се притесняваше? Никой, абсолютно никой не можеше да му попречи да унищожи Кейлбана! А след това всички тия предположения щяха да станат безсмислени.

Въздъхна тежко. Толкова здраво стискаше края на въжето, че мускулите на ръцете го боляха. С огромно усилие успя да разтвори пръстите си. Изправи се на крака и захвърли въжето към стената. Единят от краищата му перна стоящото на пътя му кучекресло и то изскимтя през атрофиралите си гласови органи.

Чео кимна с глава, съгласявайки се с някаква своя мисъл. Трябваше или да махнат охраната от Кейлбана или Кейлбана от охраната. Потърка белезите върху челото си, поколеба се. Какъв беше този звук? Бавно се извърна, отпусна ръце.

Млис Абнет стоеше изправена в рамката на вратата към външния коридор. Перлите в наметката й проблясваха в кехлибарени пламъчета, отразявайки оранжевите лъчи на слънцето. Лицето й изразяваше едва сдържан гняв, страх и всички признаци на депресията — постоянна гостенка в разстроената й психика.

— От колко време си тук? — попита той като се опитваше да контролира гласа си.

— Защо питаш? — Тя пристъпи в стаята и затвори вратата. — Какво правеше?

— Лових риба — отвърна той.

Тя обходи стаята с арогантен поглед. Забеляза купчината камшици в единия от ъглите. Бяха захвърлени върху нещо смътно познато, овално и космато. Влажно червено петно се стелеше по пода откъм купчината. Тя пребледня.

— Какво е това? — прошепна.

— Махай се оттук, Млис — отвърна той.

— Какво си направил? — изпищя тя и рязко се извърна към него.

Би трябвало да й кажа, помисли си той. Наистина трябва да й кажа.

— Направих това което трябва, за да си спасим задниците — каза той.

— Убил си някого, нали? — изхриптя тя.

— Той не усети болка — отвърна Чео уморено.

— Но ти…

— Какво е един живот по-малко в сравнение с милиардите животи, които се готвим да отнемем? — попита той. Всички Гоакински дяволи, тя наистина бе една досадна кучка!

— Чео, страх ме е.

Защо трябва да циври така?

— Успокой се — каза й той. — Имам план как да изолираме Кейлбана от пазачите му. Успеем ли с това, ще можем да продължим разрушаването му и да приключим работата.

— Тя страда — преглътна Абнет. — Знам, че страда.

— Това са глупости! Нали сама я чу да го отрича. Тя дори не знае какво е това болка. Непознат термин!

— Ами ако не сме прави? Ако просто не сме я разбрали?

Той пристъпи напред, надвеси се над нея и впи поглед в очите й.

— Млис, имаш ли и най-малка представа колко ще страдаме ние, ако се провалим?

Тя потрепера.

— Какъв е планът ти? — попита, възвърнала нормалния си глас.