Фани Мае

Известно време, чиято продължителност не можа да установи, Маккай се замисли над последната размяна на реплики. Почуства се понесен от силно течение, без никакви познати опорни точки, за които да се залови. Как можеше „неправилно“ да бъде противоположното на „подходящо“? Ако не можеше да измерва смисъла и значенията на понятията, как можеше да измерва времето?

Маккай прокара длан по челото си и опита да отрие потта в якето си. То беше подгизнало.

Независимо от това, че не знаеше колко време бе минало, той все още знаеше къде точно се намира сред безкрая на вселената. Оставаше заобиколен от стените на хидробола. Невидимото присъствие на Кейлбана не бе станало по-малко загадъчно, но той можеше да види пробляскващата субстанция на съществото и да изпита известно задоволство от факта, че то му говори.

В съзнанието му се загнезди мисълта, че ако Кейлбанът загинеше, всеки разумен, използвал пространствена врата щеше да умре. Тя сковаваше мускулите му. Кожата му бе подгизнала от пот, която не се дължеше само на жегата. Във въздуха витаеше смъртта. Почуства се наобиколен от всичките квадрилиони и квадрилиони разумни, които го умоляваха да им помогне. Помогни ни!

Всички, които бяха използвали пространствена Врата.

Хиляди проклятия! Дали бе разбрал правилно думите на Кейлбана? Това бе единственото логично предположение. Смъртните случаи и полудяванията, които съпътстваха всяко от изчезванията на Кейлбаните, ясно доказваха, че друга интерпретация е изключена.

Нишка по нишка, смъртоносният капан бе изкован и заложен. Оставаше само да щракне и да напълни вселената с мъртва плът.

Просвятващият овал над огромният супник изведнъж се сви. Спусна се надолу, после обратно нагоре, после наляво. Маккай ясно почуства някакво безпокойство. Овалът бе изчезнал, но погледът на Маккай остана вперен в не-присъствието на Кейлбана.

— Нещо не е наред ли? — попита Маккай.

Вместо отговорв стената зад Кейлбана се отвори люкът на една пространствена врата. От другата страна се появи фигурата на жена, смалена, като че ли гледана от обратната страна на телескоп. Маккай веднага я позна от всичките новинарски визии и холоскици, които бе разглеждал по време на инструктажите за конкретната си задача.

Пред него стоеше Млис Абнет. От забавеното преминаване през пространствената врата светлината имаше лек червеникав оттенък.

Беше очевидно, че Пластичните фризьори от Стедиън здраво се бяха потрудили над нейната персона. Отбеляза си мислено да провери това по-късно. Младежката й фигура притежаваше изкусителните извивки и заоблености на жена на удоволствията. Вълнисти сини къдрици обрамчваха лицето с приличната на венчелистче малка червена уста. Огромните лъчезарни зелени очи и острият гърбав нос излъчваха странен контраст — величествената женственост противостояща на нахакаността на мъжкараната. Приличаше на кралица в изгнание, неувяхващо млада. Беше поне на осемдесет стандартни години, но Пластичните й фризьори бяха постигнали тази невероятна комбинация: достъпна жена на насладите, от която лъха някаква прикрита, ненаситна мощ.

Скъпоструващото тяло бе покрито с дълга пелерина от сиви дъждовни перли, която бе така плътно прилепнала и следваше всяко движение на тялото, че приличаше на лъщяща кожа. Тя се приближи към отвора на вихровия цилиндър. Докато се приближаваше, рамката на цилиндъра скриваше от погледа последователно ходилата й, после краката, бедрата и ханша.

По време на този преход Маккай почуства коленете си размекнати като на хиляда годишен старец. Бе останал свит на пода, на мястото, откъдето бе влязал в хидробола.

— Ооо, Фани Мае, — каза Млис Абнет — ти имаш посетител. — Изкивен от пространствената врата, гласът й звучеше дрезгаво.

— Аз съм Йори Х. Маккай, Извънреден Саботьор — каза агентът.

Не се ли присвиха леко зениците на очите й, помисли си Маккай. Тя спря. Сега само главата и раменете й се виждаха в рамката на цилиндъра.

— А пък аз съм Млис Абнет, свободен гражданин.

Свободен гражданин! Маккай изруга наум. Тази кучка контролираше производствените мощности поне на петстотин свята. Маккай бавно се изправи на крака.

— Бюрото по Саботажа има да урежда някои законови въпроси с теб — каза й той. Предупреди я официално, за да спази формалностите.

— Аз съм свободен гражданин! — излая тя. Гласът й бе надменен и величествен, но нотките на раздразнение в него разваляха ефекта.

Маккай се окуражи от тази нейна проява на слабост. Такива прояви на слабост бяха отличителна черта на хората, облечени в богатство и власт. Маккай доста често се бе сблъсквал с такива прояви и знаеше как да се справи със ситуацията.

— Фани Мае, аз твой гост ли съм? — попита той.

— Наистина — отвърна Кейлбана. — Аз ти отворих вратата си.

— Не съм ли аз твоя господарка, Фани Мае? — настоя Абнет.

— Наистина, ти ме нае.

Хищен, сатанински израз се появи на лицето й. Очите й се превърнаха в цепки.

— Много добре. Тогава се приготви да изпълниш задълженията си по…

— Един момент! — прекъсна я Маккай. Обзе го отчаяние. Защо бързаше тя толкова? Каква беше тази едва доловима писклива нотка в гласа й?

— Гостите не се месят където не им е работа — каза Абнет.

— БюСаб само решава къде и кога да се намеси! — отвърна Маккай.

— Вашите правомощия си имат граници! — възпротиви се тя.

Маккай видя многото възможности за противодействие, които се криеха в изявлението й. Наети оперативни работници, огромни суми, дадени за подкупи, изфабрикувани улики, скалъпени обвинения, заплахи, сърцераздерателни репортажи по визиите за това как тази добра и горда дама е подложена на гонение от страна на собственото й правителство. И всичко това за да се оправдае… какво? Насилието върху неговата личност? Не, нямаше да има насилие. По-вероятно бе да се опитат да го дискредитират, да стоварят върху гърба му тежестта на собствените му прегрешения.

Мисълта за цялата тази огромна власт го накара да се запита защо се бе оставил да бъде уязвим от нея. Защо бе избрал БюСаб? Защото съм човек, на когото е трудно да се угоди, отговори си той. Станах Саботьор по собствен избор. И вече нямаше връщане назад. БюСаб бе способно да мине през всякакви ситуации и да излезе на правия път.

И в този случай БюСаб носеше на плещите си цялата разумна вселена. Товарът бе огромен, но чуплив и крехък, страховит, но същевременно изплашен. И здраво бе забил острите си нокти в плътта му.

— Вярно е, че нашите правомощия си имат граници, но те са толкова огромни, че се съмнявам дали някога ще можеш да ги видиш — изръмжа Маккай. — А сега ми кажи какво става тук.

— Ти не си полицейски агент! — излая Абнет.

— Може би трябва да извикам полицията — отвърна той.

— И на какво основание? — усмихна се тя.

Тук вече го хвана на тясно и знаеше това. Адвокатите й добре й бяха разтълкували клаузата за открито сътрудничество от Статиите на Федерацията на Разумните: Когато представители на различни видове формално се съгласят на сътрудничество, от което имат взаимна изгода, договарящите се страни са единствените, които имат право да определят стойността и формата на съответната изгода, при положение, че споразумението им не нарушава закон, договореностите на контракта, или други съществуващи съдебни разпоредби, които забраняват договарянето на страните; също така и, ако е изпълнено условието, горепосоченото формално споразумение да е постигнато напълно доброволно и да не нарушава общественият ред.

— Твоите действия ще причинят смъртта на този Кейлбан — каза Маккай.

Не хранеше илюзии относно този си аргумент, но така поне щеше да спечели малко време.

— Ще ти се наложи да докажеш, че понятието разпадане на свръзките на Кейлбаните съответства на нашето понятие за смърт — отвърна Абнет. — А ти не можеш да го направиш, просто защото това не е вярно. Защо се бъркаш? Това е просто една безобидна игра между…

— Това е повече от игра — каза Кейлбана.

— Фани Мае! — изкряска Абнет. — Ти не можеш да ме прекъсваш! Спомни си нашият договор.

Маккай погледна в посока на не-присъствието и се опита да разтълкува пъстроцветният пламък, който сетивата му отказваха да възприемат.

— Отбелязвам противоречие между целите и структурата на управление — каза Кейлбана.

— Точно така! — отвърна Абнет. — Сигурна съм, че Кейлбаните не могат да изпитват болка. Те дори нямат термин за болка. Ако на мен ми доставя удоволствие да заповядам да бият с камшик и да наблюдавам реакциите на…

— Напълно ли си сигурна, че тя не чувства болка? — попита Маккай.

Злорада усмивка изпълзя на лицето на Абнет:

— Никога не съм я виждала да страда. А ти?

— А виждала ли си я изобщо да прави нещо?

— Виждала съм я как идва и си отива.

— Страдаш ли при болка, Фани Мае? — попита Маккай.

— Нямам еквивалент на това понятие — отвърна Кейлбана.

— Тези бичувания ще причинят ли твоето абсолютно разпадане? — попита Маккай.

— Обясни „причинят“ — каза Кейлбана.

— Има ли някаква връзка между бичуванията и твоето абсолютно разпадане?

— Всеобщите свръзки във вселената обхващат всички събития — отвърна Кейлбана.

— Аз плащам добре за играта си — каза Абнет. — Престани да се месиш, Маккай.

— И как плащаш?

— Не е твоя работа!

— Аз пък мисля, че точно това ми е работата — каза Маккай. — Фани Мае?

— Не му отговаряй! — гневно извика Абнет.

— Все още мога да извикам полицията и служителите от Следствения Съд — каза Маккай.

— Ама разбира се, на всяка цена — подигра го Абнет. — Естествено, ти си готов да отговаряш по обвинения в намеса в открито споразумение по взаимно съгласие между различни видове?

— Въпреки това мога да изискам съдебно решение за задържането ти — каза Маккай. — Какъв е настоящият ти адрес?

— Отказвам да отговарям в отсъствието на адвоката си.

Маккай се втренчи в нея. Тя беше недосегаема. Не можеше да я обвини в опит да се скрие от правосъдието, освен ако не докажеше, че е извършила престъпление. За да докаже извършено престъпление, той трябваше първо да намери съд, който да се наеме да я призове и да я накара да подпише нужните документи, при това в присъствието на свидетели, после да я изправи пред съда и да й позволи да се защити от обвиненията. А в това време, нейните адвокати щяха да му подлагат крак на всяка стъпка.

— Предлагам преценка — каза Кейлбана. — Няма клауза в договора на Абнет, която да забранява разкриването на начина за плащане. Наемателят осигурява учители.

— Учители? — удиви се Маккай.

— Е, добре, — примири се Абнет. — Аз снабдявам Фани Мае с най-добрите инструктори и средства за обучение, които съществуват в нашата цивилизация.

Тя просто поглъща цялата ни култура и наука. Получава всичко, което поиска. А това съвсем не ми струва малко пари.

— И въпреки това не разбира понятието болка? — настоя Маккай.

— Надявам се да получа знания, които ще ми позволят да отнеса това понятие към сходни на него подходящи понятия от нашия речник — каза Кейлбана.

— Ще имаш ли достатъчно време да получиш тези знания? — попита Маккай.

— Времето е трудно понятие — каза Кейлбана. — Един от инструкторите каза, че отнесеността на времето към обучението се различава при различните видове. Времето притежава дълбина, непознатото качество продължителност, субективно и обективно измерение. Объркващо.

— Ще те попитам в качеството си на официално лице — каза Маккай. — Абнет, осъзнаваш ли, че с действията си погубваш този Кейлбан?

— Абсолютното разпадане и смъртта не са едно и също нещо — възрази Абнет. — Нали съм права, Фани Мае?

— Между отделните пластове на съществуването има голямо несъответствие на еквивалентите — отвърна Кейлбана.

— Питам те съвсем официално, Млис Абнет, — рече Маккай — дали този Кейлбан, който нарича себе си Фани Мае, ти е обяснил последствията на това, което тя описва като окончателно разпадане.

— Току-що я чу да казва, че това не са едно и също нещо!

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Ти просто го увърташ!

— Фани Мае, — каза Маккай. — Обясни ли на Млис Абнет последствията от…

— Обвързана съм с договорните задължения — каза Кейлбана.

— Ето, виждаш ли! — улови се за думите Абнет. — Тя е обвързана със задълженията по нашето споразумение, а ти се бъркаш където не ти е работа. — Направи знак с ръка към някой, който не се виждаше в отвора на вихровия цилиндър.

Отворът внезапно се увеличи двойно. Абнет отстъпи встрани, така че само половината й лице остана да се вижда. Сега можеха да се забележат тълпа разумни, които наблюдаваха сцената. Едно огромно Паленки, с формата на костенурка, се втурна към мястото, освободено от Абнет. Стотиците му мънички крачка се стрелваха под огромното му туловище. Единствената му ръка, която растеше точно на върха на главата му, в центъра на кръга от очи, стискаше дълъг камшик в дланта с двата палеца. Ръката се стрелна в цилиндара, преодоля съпротивлението на пространствената врата и замахна с камшика. Той изплющя над супника.

Дъжд от зеленикави искрици се изсипа върху мястото на невидимия Кейлбан. Пресветна за момент, като флуорисциращата експлозия на фойерверк и замря.

Екзалтирано стенание долетя откъм вихровия цилиндър.

Маккай се пребори с натрапчивото неприятно усещане за нечие огромно страдание и скочи на крака. Шлюзът на S-образната пространствена врата светкавично се плъзна на мястото си, оставяйки една отсечена ръка на Паленки и един камшик на пода на стаята. Ръката потръпна конвулсивно и се загърчи. Все по-бавно и по-бавно. Накрая застина.

— Фани Мае? — извика Маккай.

— Да?

— Камшикът удари ли те?

— Обясни „камшикът удари“.

— Влезе в съприкосновение с твоята субстанция!

— Приблизително.

Маккай се приближи към супника. Все още усещаше чувството на страдание, но знаеше, че то може да е просто страничен ефект на яростина, или да е породено от сцената на насилие, на която току-що бе станал свидетел.

— Опиши ми усещането породено от бичуването — каза той.

— Вие не притежавате подходящи понятия и термини.

— Опитай.

— Аз вдишвам субстанцията на камшика и издишвам моя собствена субстанция.

— Ти го вдишваш?

— Приблизително.

— Е, да… ъъъ… опиши физическата си реакция.

— Няма общи физически понятия за съпоставка.

— Опиши тогава каквато и да е твоя реакция, по дяволите!

— Камшикът несъвместим с моето глссррк.

— Твоето какво?

— Няма общо понятие за съпоставка.

— Какви бяха тези зеленикави пръски, когато камшикът те удари?

— Обясни „зеленикави пръски“.

Позовавайки се на дълбината на вълните и като описа вдигнатите във въздуха капки вода, с малко отклонение за действието на вятъра и вълните, Маккай се опита да предаде приблизително идеята за зеленикави пръски.

— Ти си наблюдавал това явление? — попита Кейлбана.

— Да, видях го.

— Невероятно!

Хрумна му една странна мисъл и той се поколеба. Възможно ли беше ние да изглеждаме също толкова нематериални на Кейлбаните, колкото те ни се струват на нас?

Зададе въпроса.

— Всички същества притежават степен на материалност, съотнесена със собствената им степен на съществуване — каза Кейлбана.

— Но ти виждаш ли нашата материалност, нашата субстанция, когато гледаш към нас?

— Основна трудност. Вашият вид повтаря този въпрос. Не притежавам сигурен отговор.

— Опитай се да обясниш. Започни със зеленикавите пръски.

— Зеленикавите пръски непознато явление.

— Но какво може да е то?

— Възможно да е междуплоскостно явление, реакция на издишването на моята субстанция.

— Има ли някакъв лимит за това, какво количество субстанция можеш да издишаш?

— Степента на взаимоотношението определя ограниченията във вашата плоскост. Движението съществува в между плоскостните равнини. Движението променя отнесеността на свръзване.

Няма константни понятия за съпоставка? — замисли се Маккай. Трябваше да има! Опита да изясни този въпрос с Кейлбана, но въпросите и отговорите ставаха все по-малко и по-малко разбираеми и за двамата.

— Но, нали трябва да има нещо константно, нещо непроменливо! — избухна Маккай.

— Свръзките притежават този аспект на постоянство, който търсиш — каза Кейлбана.

— Какво представляват свръзките?

— Няма…

— Общо понятие за съпоставка! — ядно го прекъсна Маккай. — Защо тогава използваш този термин?

— Терминът приблизително предава значението. Тангенциална оклузия, или неправилна захапка. Това е друг термин, който изразява приблизително значението.

— Тангенциална оклузия, — промърмори Маккай. — Неправилна захапка?

— Познат Кейлбан предлага този термин след дискусия на проблема с един разумен Лаклак, който притежава рядко срещан вътрешен усет.

— Значи някой от вас е говорил с един Лаклак, а? И кой беше този Лаклак?

— Самоличността не установена, но професията позната и разбираема.

— Нима? И каква му е професията?

— Зъболекар.

Маккай зяпна от изумление и поклати глава недоверчиво.

— Значи, ти разбираш какво означава… зъболекар?

— Всички видове, които поглъщат енергийни източници трябва да обработват енергията в подходяща форма.

— Искаш да кажеш, че дъвчат?

— Обясни „дъвчат“.

— Но нали разбираш какво означава зъболекар!

— Зъболекар — този, който поддържа системата, чрез която разумните оформят енергията за поглъщане и обработка.

— Неправилна захапка — промърмори Маккай. — Обясни какво разбираш под „захапка“.

— Подходящо свързване на части от системата за преработка на енергията.

— Така няма да стигнем до никъде — изсумтя Маккай.

— Всяко същество е някъде — каза Кейлбана.

— Но, къде? Къде си ти, например?

— Плоскостните взаимоотношения не могат да се обяснят.

— Хайде да опитаме нещо друго — каза Маккай. — Чух, че можеш да четеш нашето писмо.

— Превръщането на това, което ти наричаш писмо във съпоставими свръзки предполага константно-времева комуникация — каза Кейлбана. — Все пак, необходимите свръзки и времевата константа не са сигурни.

— Добре, остави това… Нека пробваме с глагола виждам. — каза Маккай. — Кажи ми какво разбираш под действието виждане.

— Виждам — рецепторно възприемане на външна енергия — отвърна Кейлбана.

Маккай зарови лице в дланите си. Чувстваше се подтиснат. Мозъкът му беше изтръпнал от постоянното излъчване на Кейлбана. Какви ли бяха рецепторите за такова възприятие? Знаеше, че след един такъв въпрос само ще се впуснат в още едно безрезултатно търсене на подходящи думи и понятия.

Със същия успех можеше да слуша целия този разговор с очите си, или с някой друг орган, съвсем непригоден за тази цел. Твърде много неща зависеха от това, което той правеше в момента. Въображението му рисуваше огромната пустота, която щеше да последва след смъртта на този Кейлбан. Мъртва пустота. Може би само няколко деца щяха да оцелеят, но те бяха предварително обречени. Цялата доброта, красотата, лошотията… Всичко, присъщо на разумните… всичко това щеше да изчезне. Щяха да останат само няколко злощастни, тъпи същества, които никога не бяха използвали пространствена врата. Ветровете, багрите, уханието на цветята, пеенето на птичките… това щеше да остане и след унищожението на светът на разумните.

Но мечтите щяха да изчезнат, изгубени в безкрая на смъртта. Една особена тишина щеше да налегне над света. Нямаше да се чува прекрасната реч, изпъстрена с багрите на мисълта.

Кой щеше да утеши вселената за тази огромна загуба?

Маккай отпусна ръце и попита:

— Има ли някъде такова място, където можеш да отнесеш твоя… дом, така че Млис Абнет да не може да те намери?

— Оттеглянето възможно.

— Добре, направи го!

— Не мога.

— Защо?

— Споразумението забранява.

— Развали проклетото споразумение!

— Непочтено действие води до абсолютно разпадане за всички разумни от вашата… предлагам „вълна“ като предпочитан термин. Вълна. Много по-близък от плоскост. Моля, замени с понятието „вълна“, навсякъде където съм използвал „плоскост“ в нашата дискусия.

Това чудо е нетърпимо, помисли си Маккай.

Вдигна ръка за да изрази раздразнението си и в същият миг почуства как тялото му потръпна и малкият му мозък се възпламени от повикването за междупространствен разговор. Съобщението започна да тече и той усети как тялото му започна да се тресе и извива, изпаднало в налудничавия транс.

Но този път не се възпротиви на повикването.