Ферма за трупове

1.

На шестнадесети октомври сенките на сърни се показаха до края на тъмната гора зад прозореца ми, когато слънцето прогони нощта. Тръбите под и над мен шумяха и една след друга останалите стаи светваха, докато резки изстрели от стрелбищата, които не можех да видя, обезпокоиха утрото. Бях спала дълбоко и сега се събудих от шума на стрелба.

Това е шум, който никога не спира в Куантико, Вирджиния, където академията на ФБР представлява остров, заобиколен от морската пехота. Няколко дни месечно отсядах в академията на безопасния етаж, където никой не можеше да ми се обади, ако аз не искам, или да ме проследи след няколко бири в повече в трапезарията.

За разлика от спартанските стаи в общежитието, заемани от новите агенти и посетителите полицаи, в моя апартамент имаше телевизор, кухня, телефон и баня, които не трябваше да споделям с никого. Цигарите и алкохолът бяха забранени, но подозирам, че шпионите и пазените свидетели, настанени тук, се подчиняваха на правилата не повече от мен.

Докато кафето се притопляше в микровълновата печка, отворих куфарчето си, за да извадя папката, която ме чакаше, откак снощи се настаних тук. Все още не я бях прегледала, тъй като не успях да се принудя да я взема в леглото и да мисля върху такова нещо през нощта. В това отношение се бях променила.

Откак завърших медицина, бях свикнала да се излагам на всякакви травми по всяко време. Работех денонощно в отделения за спешни случаи и правех аутопсии до зори. Сънят ми бе кратко пътуване до някое мрачно празно място, което по-късно почти не помнех. Постепенно, с течение на годините, това се промени. Намразих да работя до късно през нощта и започнах да сънувам кошмари, когато зловещите образи от живота ми се появяваха подсъзнателно в съня ми.

Емили Стайнър била единадесетгодишна, сексуалността й почти не личала по слабото телце, когато преди две седмици, на първи октомври, написала следното в дневника си:

В три и половина следобед Емили излязла от дома си в Блек Маунтин, източно от Ашвил, и потеглила по трикилометровия път до църквата. Другите деца си спомняха, че след събранието са я видели да си тръгва сама към шест следобед, когато слънцето се спускало зад хълмовете. Тя отбила от главния път и минала за по-кратко покрай малкото езеро. Носела прибраната си в калъф китара в ръка. Следователите смятаха, че по време на тази разходка е срещнала мъжа, който часове по-късно отнел живота й. Възможно е да е спряла да поговори с него. А може и въобще да не е усетила присъствието му в сгъстяващите се сенки, докато е бързала към дома си.

В Блек Маунтин, западно градче в Северна Каролина, с население от седем хиляди души, местната полиция се бе занимавала само с няколко случая на убийство или сексуално нападение на деца. А никога не бяха работили по случай, който включваше и двете. Никога не бяха мислили за Темпъл Брукс Голт от Олбъни, Джорджия, макар лицето му да им се бе усмихвало от плакатите за търсени престъпници из цялата страна. Прочути престъпници и делата им никога не бяха представлявали грижа в тази живописна част на света, позната заради Томас Улф и Били Греъм.

Не разбирах какво може да е привлякло Голт тук или пък към нежното момиченце на име Емили, което тъгувало за баща си и за едно момче, наречено Рен. Но когато преди две години Голт започна да се забавлява, извършвайки убийства в Ричмънд, изборът му изглеждаше също така лишен от рационалност. Всъщност подборът на жертвите му беше съвсем нелогичен.

Напуснах апартамента си и тръгнах по залените от слънце коридори. Струваше ми се, че спомените за кървавата кариера на Голт в Ричмънд помрачават сутринта. Веднъж той се озова пред мен. Буквално можех да го докосна, макар и само за миг, преди да излети през прозореца и да изчезне. Тогава не бях въоръжена, а и бездруго не ми беше работа да ходя и да стрелям по хората. Но все още не можех да се отърся от съмненията, които ме бяха обзели тогава. Не спирах да се чудя дали е можело да направя нещо повече.

Виното в академията не беше прочуто с добрите си качества и съжалих, че миналата нощ в трапезарията бях изпила няколко чаши. Сутрешният ми крос по шосе „Дж. Едгар Хувър“ бе по-неприятен от обикновено.

„Ох, господи, няма да издържа“, помислих си.

Морските пехотинци нагласяха камуфлажни платнени столове и телескопи край пътя, който гледаше към стрелбищата. Докато бавно тичах покрай тях, усетих дръзки мъжки погледи и знаех, че златният кръст на Министерството на правосъдието, закачен на синята ми фланелка, е бил забелязан. Войниците вероятно мислеха, че съм агентка или полицайка, дошла на посещение. Мисълта, че и племенницата ми тича по същия маршрут, ме притесни. Искаше ми се Луси да бе избрала друго място за стажа си. Очевидно аз бях повлияла на живота й, а почти нищо друго не ме плашеше колкото това. Бях придобила навика да се тревожа за нея по време на упражненията и това непрестанно ми напомняше, че остарявам.

ЕСЗ — Екипът за спасяване на заложници на ФБР — беше изкаран на маневри. Перки на хеликоптер разсичаха въздуха със свистене. Пикап, превозващ мишени, изръмжа покрай мен, последван от друг, пълен с войници. Обърнах се и поех по дългата два километра отсечка обратно към академията, която можеше да мине за модерен хотел от бежови тухли, ако липсваха хилядите антени по покрива и факта, че се намираше на подобно забравено от Бога място.

Когато най-после стигнах до будката на охраната, заобиколих бариерата и изморено вдигнах ръка за поздрав към полицая зад стъклото. Задъхана и потна се зачудих дали да не измина бавно останалата част от пътя, когато усетих, че някаква кола намалява зад мен.

— Опитваш се да се самоубиеш или какво? — високо попита капитан Пийт Марино от предната седалка на сребристия шевролет „Краун Виктория“.

Радиоантените стърчаха от колата като въдици и въпреки безбройните лекции от моя страна Марино не беше закопчал предпазния си колан.

— Има и по-лесни начини да направиш това — казах аз. — Например да не си закопчаеш предпазния колан.

— Не знам кога може да ми се наложи да изхвърча бързо от колата.

— Ако стане катастрофа, със сигурност ще изхвърчиш адски бързо — отвърнах аз. — Най-вероятно през предното стъкло.

Опитен детектив от отдел „Убийства“ в Ричмънд, където и двамата работехме, Марино наскоро беше повишен и изпратен в Първи участък, най-кървавия район на града. Той участваше в Програмата за задържане на жестоки престъпници на ФБР — ПЗЖП — от няколко години.

В началото на петдесетте си години, като последица от работата с покварени човешки същества, лошата диета и пиенето, лицето му изглеждаше остаряло и загрубяло, а посивялата му коса оредяваше бързо. Марино беше с наднормено тегло, в лоша физическа форма и не беше прочут с приятен характер. Знаех, че е тук заради обсъждането на случая с Емили Стайнър, но се зачудих за багажа на задната седалка на колата му.

— Ще останеш ли тук за известно време? — попитах.

— Бентън ме е записал в програма „Оцеляване на улицата“.

— Теб и кого още? — запитах учудено, тъй като предназначението на „Оцеляване на улицата“ беше да обучава силите на реда, а не отделни личности.

— Мен и целия екип на участъка.

— Моля те, не ми казвай, че част от новите ти служебни задължения включват и ритането на врати.

— Едно от удоволствията на повишенията е, че обличат задника ти в униформа отново и те пращат на улицата. А ако случайно не си забелязала, мога да ти кажа, че там вече е доста напечено.

— Благодаря за информацията — отговорих сухо. — Да не забравиш да си облечеш дебели дрехи.

— К’во?

Очите му, скрити зад слънчевите очила, погледнаха към огледалото, когато друга кола мина покрай него.

— От куршумите с боя боли.

— Не възнамерявам да бъда уцелен.

— Не познавам човек, който да има подобни намерения.

— Ти кога пристигна? — запита Марино.

— Снощи.

Марино взе пакет цигари от таблото.

— Много неща ли ти съобщиха?

— Прегледах някои работи. Очевидно детективите от Северна Каролина ще донесат повечето подробности по случая тази сутрин.

— Голт е. Трябва да е бил той.

— Определено има сходства — предпазливо отвърнах аз.

Той издърпа цигара „Марлборо“ от пакета и я пъхна в уста.

— Ще го пипна това копеле дори ако ми се наложи да стигна до ада, за да го намеря.

— Ако научиш, че е в ада, най-добре ще е просто да го оставиш там — казах. — Свободен ли си за обяд?

— Стига ти да черпиш.

— Винаги го правя.

— И така трябва да е — каза той и подкара колата. — Ти си цял доктор.

Закуцуках бавно към пистата, минах напряко и влязох в гимнастическия салон през задната врата. В съблекалнята три млади жени в отлична физическа форма погледнаха към мен, когато влязох вътре.

— Добро утро, мадам — едновременно казаха те.

Веднага установих от коя група са. Агентите от отдела за борба с наркотиците са прочути из академията с дразнещо учтивите си поздрави.

Започнах неловко да свалям мокрите си дрехи. Не можех да свикна напълно с доста мъжествените военни отношения тук, където жените не се колебаеха да показват белезите от рани по голите си тела, върху които нямаше нищо друго, освен падащата от лампата светлина. Увих се плътно в хавлията и забързах към душовете. Тъкмо бях пуснала водата, когато чифт познати зелени очи надникна иззад найлоновата завеса и ме стресна. Сапунът излетя от ръката ми и се плъзна по пода, като спря до калните маратонки на племенницата ми.

— Луси, хайде да си поговорим, след като изляза — раздразнено казах аз и дръпнах завесата.

— Господи, Лен едва не ме уби тази сутрин — щастливо съобщи тя и ми подаде сапуна. — Беше страхотно. Следващия път ще тичаме по шосе „Йелоу Брик“. Ще го питам дали и ти може да дойдеш.

— Не, благодаря — отвърнах аз, докато втривах шампоана в косата си. — Нямам желание да получа разкъсвания на сухожилията или изпочупени кости.

— Е, наистина би трябвало да го направиш поне веднъж, лельо Кей. Това си е направо церемониален маршрут.

— Не и за мен.

Луси замълча за момент, после каза несигурно:

— Трябва да те питам нещо.

Изплакнах косата си, отметнах я от очите си, дръпнах завесата и погледнах навън. Племенницата ми стоеше отпред, мръсна и потна от глава до пети, с петна от кръв по сивата униформена фланелка на ФБР. Двайсет и една годишна, тя бе на път да завърши университета във Вирджиния. Лицето й беше красиво, макар и малко изострено, късата й, рижава коса бе изсветляла от слънцето. Помнех добре времето, когато косата й беше дълга и червена, а тя беше дебела и носеше шини.

— Искат да се върна тук, след като се дипломирам — съобщи тя. — Господин Уесли написа предложението и има шанс то да бъде одобрено.

— Какъв е въпросът ти? — запитах и усетих отново силно противоречивите си чувства.

— Просто се чудех ти какво мислиш за това.

— Знаеш, че в момента щатът им е замразен.

Луси ме изгледа внимателно, като се опитваше да разчете информация, която не исках да й дам.

— Бездруго не мога да стана нов агент направо излизайки от колежа — каза тя. — Важното е сега да се включа в АИП, може да е чрез стипендия. Колкото до това какво ще правя после — тя сви рамене, — кой знае?

АИП беше наскоро създадената Апаратура за инженерни проучвания на ФБР, неприветлив комплекс, разположен в академията. Работата в него беше секретна и аз дори се дразнех леко от факта, че макар да съм главният съдебен лекар на Вирджиния и консултант патолог на следователския екип на Бюрото, никога не бях получавала разрешение да вляза в коридорите, през които младата ми племенница минаваше всеки ден.

Луси свали маратонките и шортите си, после издърпа фланелката и спортния си сутиен през главата.

— Ще продължим разговора по-късно — казах аз, излязох от кабинката и й направих място да влезе.

— Ау! — изохка тя, когато силната водна струя удари раните й.

— Използвай много сапун и вода. Как си направи тази рана на ръката?

— Плъзнах се, когато се спусках по склона и въжето ме задържа.

— Трябва да сложим малко спирт на раната.

— В никакъв случай.

— По кое време ще си тръгнеш от АИП?

— Не знам. Зависи.

— Ще се видим, преди да си тръгна обратно към Ричмънд — обещах аз, върнах се в съблекалнята и започнах да си суша косата.

Само след около минута Луси, също не от най-скромните, мина покрай мен, като на себе си нямаше нищо, освен часовника „Брайтлинг“, който й бях подарила за рождения ден.

— Мамка му! — тихо промърмори тя, когато започна да навлича дрехите си. — Не можеш да си представиш колко неща трябва да свърша днес. Да преразпределя хард диска, да заредя отново всичко, защото непрекъснато ми свършва мястото, да вкарам още някои неща, да променя купчина файлове. Надявам се, че поне няма да имам повече проблеми с апаратите.

Луси се оплакваше неубедително. Тя беше влюбена в това, което вършеше.

— Видях Марино сутринта, докато тичах. Тук е за цялата седмица — съобщих аз.

— Питай го дали не иска да постреляме малко — каза Луси, като хвърли маратонките в шкафа си и тресна вратичката с ентусиазъм.

— Имам чувството, че той бездруго доста ще трябва да постреля — отвърнах.

Думите ми я последваха навън по коридора. В съблекалнята влязоха още пет-шест агенти на отдела за борба с наркотиците, облечени в черно.

— Добро утро, мадам — учтиво ме поздравиха те.

Здрави връзки за обувки заплющяха върху кожата, докато си събуваха ботушите.

Докато се облека и оставя спортния сак в стаята си, стана девет и петнайсет и аз закъснях.

Минах през двете охранявани врати и забързах надолу по стълбите. Качих се на асансьора до залата за почистване на оръжия и се спуснах седемдесет метра към долното ниво на академията, където спокойно нагазих в ада. В залата за конференции, около голямата дъбова маса седяха девет полицейски следователи, хора на ФБР и един аналитик от ПЗЖП. Придърпах си стола до Марино и се настаних, докато коментарите огласяха стаята.

— Този тип знае адски много за веществените доказателства.

— Всеки, който е бил в затвора, знае.

— Важното е, че този вид поведение на него му доставя страхотно удоволствие.

— Това ме навежда на мисълта, че той никога не е бил в затвора.

Добавих папката си към останалите документи по случая, които обикаляха из залата. После прошепнах на един от агентите, че искам копие от дневника на Емили Стайнър.

— А не, не съм съгласен — обади се Марино. — Фактът, че някой е бил в затвора, не означава, че ще го е страх да не попадне там отново.

— Повечето хора се страхуват. Нали знаеш пословицата за котката върху горещата печка.

— Голт не е като повечето хора. Той обича нагорещени печки.

Дадоха ми купчина снимки от къщата в стил ранчо на семейство Стайнър. В задната й част един от прозорците на първия етаж бе леко открехнат. През него убиецът бе влязъл в малка стаичка за пране с бял линолеум и сини карирани стени.

— Ако вземем предвид квартала, семейството и самата жертва, значи Голт става доста дързък.

Проследих застлан с мокет коридор към спалнята на родителите, където украсата се състоеше от пастелни картини на малки букетчета теменужки и летящи балони. Преброих шест възглавници на покритото с балдахин легло и още няколко на рафта в гардероба.

— Говорим за почти минималната уязвимост на убиеца…

Украсената като за малко момиченце спалня принадлежеше на майката на Емили, Дениз. Според показанията й в полицията тя била събудена около два сутринта от опрян до главата й пистолет.

— Той може да иска да ни подразни.

— Няма да му е за първи път.

Госпожа Стайнър описваше нападателя като среден на ръст. Тъй като носел ръкавици, маска, дълъг панталон и сако, не беше сигурна по отношение на расата. Запушил й устата, завързал я с оранжева лепенка за тръби и я напъхал в гардероба. После отишъл в стаята на Емили, където грабнал детето от леглото и изчезнал с него в мрачната ранна утрин.

— Смятам, че трябва да внимаваме да не се придържаме само към онзи тип — Голт.

— Разумно. Трябва да огледаме всичко.

Аз се намесих:

— Леглото на майката оправено ли е било?

Обсъждането спря и всички замълчаха.

Следовател на средна възраст с червендалесто лице на гуляйджия каза:

— Да.

Проницателните му сиви очи просветнаха като на насекомо, докато оглеждаше пепеляворусата ми коса, устните ми, сивото шалче, надничащо от яката на раираната ми в бяло и сиво блуза. Очите му продължиха огледа си и се спуснаха към ръцете ми, където се спряха на златния пръстен с гравиран печат и пръста, на който би трябвало да има венчална халка.

— Аз съм доктор Скарпета — представих се студено, докато той оглеждаше гърдите ми.

— Макс Фъргюсън, Щатско бюро за разследване, Ашвил.

— А аз съм лейтенант Хършъл Моут от полицията в Блек Маунтин — каза спретнато облечен в бежово мъж, достатъчно стар за пенсиониране, като се протегна през масата и ми предложи едра, мазолеста ръка. — За мен е удоволствие, док. Слушал съм много за вас.

— Очевидно — обърна се към групата Фъргюсън — госпожа Стайнър е оправила леглото си, преди да пристигне полицията.

— Защо? — запитах аз.

— Може да е от скромност — предположи Лиз Майър, единствената жена, правеща профили на престъпници в отдела. — Вече е имало един непознат в спалнята й. А сега пък идват ченгетата.

— Как е била облечена при пристигането на полицията? — запитах.

Фъргюсън погледна към доклада си.

— Розов халат с цип и чорапи.

— С това ли е била в леглото? — прозвуча зад мен познат глас.

Шефът на екипа, Бентън Уесли, затвори вратата на залата и бързо погледна към мен. Висок и слаб, с остри черти и сребриста коса, той беше облечен в тъмен еднореден костюм и носеше огромно количество документи и диапозитиви. Никой не проговори, докато той бързо се настани на мястото си и надраска няколко бележки с писалка „Монблан“.

Уесли повтори, без да вдигне поглед:

— Знаем ли дали е била облечена по същия начин, когато е било извършено нападението? Или е облякла робата по-късно?

— Бих го нарекъл по-скоро нощница, отколкото роба — отвърна Моут. — Фланелена материя, дълги ръкави, стигаше до глезените й, закопчана отпред с цип.

— Под нея нямаше нищо, освен бикини — допълни Фъргюсън.

— Няма да те питам откъде знаеш това — намеси се Марино.

— Бикините се очертаваха ясно. Личеше, че няма сутиен. Държавата ми плаща, за да бъда наблюдателен. Също и Бюрото — огледа се той около масата — не ми плаща за лайната ми.

— Никой и не би ти платил за това, освен ако не ядеш злато — отбеляза Марино.

Фъргюсън извади пакет цигари.

— Някой има ли нещо против да запаля?

— Аз.

— Да, аз също.

— Кей — каза Уесли, като побутна дебел кафяв плик към мен, — това е докладът от аутопсията и още снимки.

— Лазерни разпечатки? — запитах, тъй като никак не ги обичам, защото са задоволителни само когато ги гледаш отдалеч.

— Не. Истински.

— Добре.

— Значи обсъждаме характерните черти и методиката на убиеца, нали? — Уесли се огледа и няколко души кимнаха. — Имаме и вероятен заподозрян. Или смятаме, че имаме такъв.

— За мен няма съмнение — каза Марино.

— Хайде да огледаме местопрестъплението и жертвата — предложи Уесли и започна да прелиства документите си. — Мисля, че ще е по-добре да се въздържаме от споменаване имената на известни престъпници за момента — огледа ни той. — Имаме ли карта?

Фъргюсън раздаде копия.

— Отбелязани са църквата и домът на жертвата. Също и пътеката около езерото, където смятаме, че е вървяла на път към къщи от църквата.

Емили Стайнър можеше да мине за осем-деветгодишна с дребното си крехко личице и тяло. На последната си училищна снимка, направена през пролетта, тя беше облечена в зелен пуловер с копчета, русата й коса беше сресана на път и придържана от шнола с форма на папагал.

Доколкото знаехме, не й бяха правени други снимки чак до ясната съботна сутрин на седми октомври, когато един възрастен мъж пристигнал на езеро Томахоук, за да лови риба. Той настанил шезлонга си в калта близо до водата и забелязал малък розов чорап да се подава от близките храсти. После осъзнал, че в чорапа има и крак.

— Огледахме внимателно пътеката — каза Фъргюсън, като посочи с химикалката си към диапозитивите. — Намерихме тялото тук.

— На какво разстояние е мястото от църквата и дома й?

— Около километър и половина и от двете, ако шофираш. Малко по-късо по въздуха.

— А пътеката около езерото съкращава пътя и го прави колкото въздушния?

— Горе-долу — отвърна Фъргюсън и продължи: — Тя лежеше с главата на север. На левия крак имаше част от чорап, на десния — цял. Имаме часовник. Също и колие. Била е облечена в синя фланелена пижама и бикини, но и днес те не са намерени. Това е снимка в близък план на раната на тила й.

Сянката на химикалката се премести встрани. През дебелите стени се чуваха приглушени изстрели откъм стрелбището.

Тялото на Емили Стайнър беше голо. Прегледът на съдебния лекар на област Бънкомби бе установил, че момиченцето е било изнасилено. Тъмните лъскави петна по вътрешната страна на бедрата и горната част на гърдите и раменете й всъщност бяха парчета липсваща плът. Тя също била със запушена уста и завързана с оранжева лепенка. Причината за смъртта беше изстрел от малокалибрен пистолет в тила.

Фъргюсън показваше един диапозитив след друг и докато образите на бледото телце на детето проблясваха в тъмнината, настъпи пълна тишина. Никога не бях срещала следовател, който да е превъзмогнал ужаса си при гледката на измъчвани и убити деца.

— Знаем ли какви са били климатичните условия в Блек Маунтин от първи до седми октомври? — запитах аз.

— Облачно. Четири-пет градуса през нощта, около дванайсет през деня — отговори Фъргюсън. — Средно.

— Средно? — изгледах го аз.

— Средно — бавно и натъртено каза той, когато лампите отново светнаха. — Нали знаете, събирате температурите, а после ги делите на броя на дните.

— Агент Фъргюсън, всяко значително отклонение е важно за нас — отговорих безстрастно, като се мъчех да прикрия нарастващата си неприязън към този човек. — Дори само един ден с необичайно висока температура би могъл да промени състоянието на трупа.

Уесли започна нова страница с бележки. Когато поспря, погледна към мен.

— Доктор Скарпета, ако Емили е била убита малко след отвличането, колко разложена трябваше да бъде, когато са я намерили на седми октомври?

— Съдейки по описаните условия, бих очаквала трупът да е сравнително леко разложен — отговорих. — Също така бих очаквала резултати от дейността на насекомите, вероятно и други посмъртни щети, зависи какъв достъп до тялото са имали хищниците.

— С други думи, тя трябваше да е в доста по-лошо състояние от това — потупа Уесли по снимките, — ако е била мъртва от шест дни.

— Да, трябваше да е по-разложена.

По врата на Уесли проблясваше пот, която бе навлажнила колосаната му бяла риза. Вените по челото и врата му пулсираха.

— Наистина съм учуден, че никакви кучета не са се добрали до нея.

— Е, Макс, аз пък не съм. Това не е големият град, където навсякъде бродят помияри. Ние държим кучетата си в двора или на каишка, когато са навън.

Марино се отдаде на противния си навик да разкъсва на парчета стиропорната си чаша за кафе.

Телцето беше толкова бледо, че изглеждаше почти сиво, със зеленикаво обезцветяване в дясната долна част. Връхчетата на пръстите бяха сухи, кожата се отделяше от ноктите. Косата и кожата на ходилата й падаха. Не видях следи от отбранителни рани. Нямаше резки, драскотини или счупени нокти, които да навеждат на мисъл за борба.

— Дърветата и другите растения са я заслонили от слънцето — отбелязах, когато смътни сенки замъглиха мислите ми. — Изглежда, че раните й не са кървели много, ако въобще са кървели, иначе щяха да привлекат хищниците.

— Смятаме, че е била убита някъде другаде — вмъкна Уесли. — Отсъствието на кръв, липсата на дрехите, положението на тялото и т.н. предполагат, че е била убита някъде другаде, а после захвърлена. Можеш ли да кажеш дали изрязването на плътта е било извършено след убийството?

— Около или по време на смъртта — отговорих.

— Отново за да се премахнат следите от ухапвания?

— Не мога да твърдя със сигурност само по това, което виждам тук.

— Според теб раните сходни ли са с онези на Еди Хийт?

Уесли говореше за тринайсетгодишното момче, което Темпъл Голт уби в Ричмънд.

— Да — отвърнах, отворих друг плик и извадих купчина снимки от аутопсията, стегнати с ластик. — И в двата случая имаме кожа, изрязана от рамото и горната вътрешна страна на бедрото. Еди Хийт също бе застрелян в главата, а тялото му изхвърлено. Също така ми прави впечатление, че въпреки разликата в пола, момчето и момичето са от един и същи тип. Хийт беше дребен, несъзрял полово. Емили Стайнър е много дребна, почти несъзряла полово. Основната разлика е, че по тялото на момиченцето няма кръстове или плитки разрези.

Марино се намеси, за да обясни на полицаите от Северна Каролина:

— В случая Хийт смятаме, че Голт първо се е опитал да унищожи следите от ухапване, като ги е срязал с нож. После е разбрал, че това няма да му свърши работа, затова е отрязал парчета кожа с размера на джоба на ризата ми. Този път с малкото момиченце, което е грабнал, вероятно просто е отрязал следите и е приключил.

— Знаеш ли, наистина не се чувствам удобно с тези категорични предположения. Не можем да сме сигурни, че е Голт.

— Минаха почти две години, Лиз. Съмнявам се, че Голт се с преродил или е започнал работа в Червения кръст.

— Но и не знаеш дали не е така. Бънди е работил в център за хора с психически кризи.

— А Господ е говорил на сина на Сам.

— Мога да ви уверя, че Господ не е казвал на Бърковиц абсолютно нищо — сериозно каза Уесли.

— Моята мисъл е, че Голт, ако е той, просто е отрязал белезите този път.

— Е, това е вярно. Както и всички други, тези типове се усъвършенстват постепенно.

— Господи, надявам се тоя да не стане по-добър — каза Моут, като избърса горната си устна със сгъната кърпа.

— Готови ли сме да правим профила? — запита Уесли и се огледа. — Смятате ли, че е бял мъж?

— Населението в квартала е основно бяло.

— Абсолютно.

— Възраст?

— Престъпникът действа логично и това му прибавя някоя и друга година.

— Съгласен съм. Не мисля, че си имаме работа с малолетен.

— Бих започнал с двайсетте. Краят на двайсетте години.

— Аз предпочитам края на двайсетте, до към средата на трийсетте.

— Много е организиран. Например носи си оръжието, а не избира нещо, открито в къщата. А и, изглежда, не е имал никакви проблеми да контролира жертвата си.

— Според членовете на семейството и приятелите Емили не е била трудна за контролиране. Била е доста срамежлива и лесно се е плашела.

— Освен това е била болнава, непрекъснато е посещавала лекарски кабинети. Имала е навика да се подчинява на възрастните. С други думи, правела е всичко, което й наредят.

— Невинаги — възпротиви се Уесли спокойно, докато разлистваше страниците на дневника на мъртвото момиченце. — Не е искала майка й да узнае, че в един през нощта тя не спи, а има фенерче в леглото. Изглежда, не е възнамерявала да й каже и че ще отиде по-рано на църковното събрание в неделя следобед. Знаем ли дали онова момче, Рен, се е появило също така рано?

— Отишъл чак когато събранието започнало, в пет часа.

— Какви са били отношенията на Емили с другите момчета?

— Имала е типичните за възрастта й приятелства. Обичаш ли ме? Огради с кръгче „да“ или „не“.

— Какво лошо има в това? — запита Марино и всички се засмяха.

Продължих да подреждам снимките пред себе си, като карти за таро. Усетих, че нервността ми нараства. Куршумът бе проникнал в тила, в дясната теменна кост, бе разкъсал твърдата обвивка и средната мозъчна артерия. И все пак нямаше контузия, субдурални или епидурални хематоми. Нито пък имаше съществена реакция на раните по гениталиите.

— Колко хотела има във вашия район?

— Сещам се за около десет. Има и няколко пансиона с легло и закуска, частни къщи, където можеш да получиш стая.

— Поддържате ли списъци на регистрираните гости?

— Честно казано, не сме се сещали за това.

— Ако Голт е в града, той трябва да е отседнал някъде.

Лабораторните изследвания на момиченцето също бяха доста озадачаващи: нивото на натрий достигаше 180, а на калий — 58 милиеквивалента на литър.

— Макс, хайде да започнем с „Травел Изи“. Всъщност, ако ти го направиш, аз ще проверя „Акорн“ и „Епъл Блосъм“. Може да опитаме и в „Маунтиниър“, макар да е малко по-далеч.

— Най-вероятно е Голт да отседне някъде, където ще има максимална анонимност. Той не би искал персоналът да забелязва кога влиза и излиза.

— Е, няма да има голям избор. Нямаме чак толкова големи хотели.

— Вероятно не би се настанил в „Ред Рокър“ или „Блекбъри Ин“.

— И аз не мисля така, но все пак ще ги проверим.

— Какво ще кажеш за Ашвил? Те сигурно имат няколко големи хотела.

— Те имат всякакви неща, откакто започнаха да продават евтин алкохол.

— Мислиш ли, че той е завел момиченцето в стаята си и я убил там?

— Не. Абсолютно не.

— Не можеш да държиш в плен малко хлапе като това и никой да не забележи. Например камериерките или хората от румсървиса.

— Тъкмо затова бих се изненадал, ако Голт е отседнал в хотел. Ченгетата са започнали да търсят Емили веднага след отвличането. Цялата история се появи по новините.

Аутопсията беше извършена от доктор Джеймс Дженрет, повиканият на местопрестъплението патолог. Дженрет, който работеше като болничен патолог в Ашвил, имаше договор с щата да извършва криминални аутопсии в редките случаи, когато подобна нужда можеше да се появи в уединените хълмове в западната част на Северна Каролина. Неговото резюме, че „някои открития са необясними с раната от куршума в главата“, просто не беше достатъчно. Свалих си очилата и разтърках носа си.

Бентън Уесли заговори:

— Какво е положението с туристическите хижи и имотите под наем в района ви?

— Да, господине — отвърна Моут, — много са — каза той, после се обърна към Фъргюсън: — Макс, май ще е разумно да проверим и тях. Направи един списък, виж кой какво е наел.

Разбрах, че Уесли е усетил смущението ми, когато каза:

— Доктор Скарпета? Изглежда имате да добавите още нещо.

— Объркана съм от липсата на реакция на която и да било от раните й — отвърнах. — И макар състоянието на тялото й да ни навежда на мисълта, че е била мъртва само от няколко дни, електролитните й изследвания не съвпадат с физическите характеристики…

— Нейните какво? — озадачено запита Моут.

— Нивото на натрий е високо, а тъй като натрият остава сравнително стабилен след смъртта, можем да заключим, че нивото му е било доста високо по време на смъртта.

— Какво означава това?

— Може да означава, че е била страхотно обезводнена — обясних. — Между другото, тя е била с много ниско за възрастта си тегло. Знаем ли нещо за възможни проблеми с храненето? Боледувала ли е? Повръщала ли е? Диария? Взимала ли е диуретици?

Никой не отговори и Фъргюсън каза:

— Ще питам майката. Бездруго трябва да поговоря с нея, когато се прибера.

— Нивото на калий също е повишено — продължих. — И това трябва да се обясни, защото калият се увеличава след смъртта, когато стените на клетките се разрушат и го изпуснат.

— Калий? — запита Моут.

— Течността на окото е подходяща за проба, защото е изолирана, предпазвана и следователно по-малко изложена на зарази и замърсяване — отговорих. — По-важно е следното: нивото на калий предполага, че е била мъртва по-дълго, отколкото другите характеристики сочат.

— Колко дълго? — запита Уесли.

— Шест или седем дни.

— Може ли да има и друго обяснение за това?

— Излагането на голяма горещина щеше да ускори разлагането — казах.

— Значи няма да е това.

— Или грешка — добавих.

— Можеш ли да провериш?

Кимнах утвърдително.

— Доктор Дженрет смята, че куршумът в мозъка я е убил моментално — съобщи Фъргюсън. — Мисля си, че ако умреш мигновено, не би трябвало да има реакция на раните.

— Проблемът е — обясних аз, — че нараняването на мозъка й не би трябвало да предизвика мигновена смърт.

— Колко време е можела да оцелее с него? — поиска да узнае Моут.

— Часове — отговорих.

— Други възможности? — обърна се Уесли към мен.

— Комоцио. Това е като електрическа верига — получаваш удар по главата, умираш веднага, а ние не можем да намерим голяма или въобще никаква рана — казах аз и се замислих за момент. — Или пък всичките й рани са посмъртни, включително и тази от изстрела.

Всички се умълчаха и замислиха.

Чашата за кафе на Марино представляваше малка купчина стиропор, а пепелникът пред него бе пълен с опаковки от дъвки. Той каза:

— Намери ли нещо, което да сочи, че е била ударена?

Отговорих му, че не съм.

Той започна да щрака с химикалката си.

— Хайде да поговорим още малко за семейството й. Какво знаем за бащата, освен че е мъртъв?

— Бил е учител в християнската академия „Броуд Ривър“ в Суананоа.

— Емили там ли е учила?

— Не. Посещавала е държавното начално училище в Блек Маунтин. Баща й умрял преди около година — добави Моут.

— Забелязах — казах аз. — Казвал се е Чарлс?

Моут кимна.

— От какво е умрял? — запитах.

— Не съм сигурен. Но беше естествена смърт.

Фъргюсън добави:

— Имал е проблеми със сърцето.

Уесли стана и отиде до бялата пластмасова дъска.

— Добре — каза той, махна капачката на флумастера и започна да пише. — Хайде да прегледаме подробностите. Жертвата е от семейство от средната класа, бяла, възраст — единайсет години, видяна за последен път от съучениците си около шест следобед на първи октомври, когато се прибирала сама към къщи от църковно събрание. В този случай тя минала напряко, по пътеката покрай Томахоук, малко изкуствено езеро. Ако погледнете картите си, ще видите, че в северния край на езерото има клуб и обществен басейн, които работят само през лятото. Ето тук има тенискортове и район за пикник, които са на разположение през цялата година. Според майката Емили се прибрала у дома малко след шест и половина. Отишла веднага в стаята си и свирила на китара, докато стане време за вечеря.

— Каза ли госпожа Стайнър какво е вечеряла Емили тогава? — обърнах се аз към групата.

— Каза ми, че са яли макарони, сирене и салата — отговори Фъргюсън.

— По кое време? — запитах, тъй като в доклада от аутопсията пишеше, че стомашното съдържание на Емили се е състояло само от малко количество кафеникава течност.

— Около седем и половина вечерта. Поне така ми каза.

— Това трябва да е било смляно до времето, когато е била отвлечена в два след полунощ?

— Да — отговорих. — Дълго преди два трябва да е напуснало стомаха.

— Може да не са й давали много за ядене и пиене, докато е била в плен.

— Това обяснява ли високото ниво на натрий и вероятното й обезводняване? — запита Уесли.

— Определено е възможно.

Той отново си записа нещо.

— В къщата няма аларма, нито куче.

— Знаем ли дали нещо е било откраднато?

— Възможно е някои дрехи да са изчезнали.

— Чии?

— На майката. Докато била завързана в гардероба, чула, че той отваря чекмеджета.

— Ако е така, е бил адски внимателен. Тя каза, че не можела да определи дали нещо липсва, или е разбъркано.

— Какво е преподавал бащата? Знае ли някой?

— Библията.

— „Броуд Ривър“ е едно от онези фундаменталистки места. Хлапетата започват деня с песента „Грехът няма да надделее над мен“.

— Без майтап.

— Сериозен съм като сърдечен удар.

— Господи.

— Да, и те доста си говорят за него.

— Може да успеят да направят нещо с внука ми.

— По дяволите, Хършъл, никой не може да направи нищо по отношение на внука ти, просто защото ти го глезиш ужасно. Колко колела има вече? Три?

Заговорих отново:

— Искам да науча малко повече за семейството на Емили. Предполагам, че са религиозни.

— Много.

— Други деца?

Лейтенант Моут си пое дълбоко дъх.

— Това е най-тъжното в цялата работа. Преди няколко години са имали друго дете, но то починало още като бебе.

— Това също в Блек Маунтин ли е станало? — попитах.

— Не, мадам. Било преди семейство Стайнър да се премести при нас. Те са от Калифорния. Нали знаете, при нас идват от цялата страна.

Фъргюсън добави:

— А също така и много чужденци се отправят към нашите хълмове, за да изкарат тук пенсията си, ваканцията или да посетят някоя религиозна сбирка. Мамка му, ако ми даваха по пет цента за всеки баптист, нямаше да седя тук.

Погледнах към Марино. Гневът му беше осезаем като жега, лицето му пламтеше яркочервено.

— Точно мястото, на което ще се изкефи Голт. Хората там четат всички истории за копелето в списания като „Пийпъл“, „Нешънъл Инкуайърър“ и „Парейд“, но никога няма да им дойде наум, че изродът може да се появи в техния град. За тях той е Франкенщайн. Смятат, че в действителност не съществува.

— Не забравяйте, че за него направиха и филм по телевизията — обади се отново Моут.

— Това пък кога беше? — намръщи се Фъргюсън.

— Миналото лято. Капитан Марино ми разказа. Не си спомням името на актьора, но той участва в разни екшъни. Така ли беше?

Марино не се интересуваше от този въпрос. Гневът му сякаш изпълваше стаята.

— Мисля, че кучият син е все още там — каза той, като отблъсна стола си назад и добави нова опаковка от дъвка в пепелника.

— Всичко е възможно — съгласи се Уесли.

— Добре — прочисти гърлото си Моут. — Каквото и да решите да направите, за да ни помогнете, ще ви бъдем страхотно благодарни.

Уесли погледна часовника си.

— Пийт, искаш ли отново да изгасиш лампите? Мисля да прегледаме онези по-ранни случаи и да покажем на нашите приятели от Северна Каролина как Голт прекарваше времето си във Вирджиния.

През следващия час в тъмнината проблясваха ужаси, които напомняха на разкъсаните зловещи сцени в някои от най-страшните ми кошмари. Фъргюсън и Моут не отделяха широко отворените си очи от екрана. Не казаха нито дума. Не ги видях и да примигват.