Ферма за трупове

4.

От доста време на теория се смяташе, че по човешката кожа могат да бъдат оставени латентни отпечатъци. Но вероятността да бъдат открити беше толкова минимална, че почти ни обезкуражаваше да опитваме.

Кожата е трудна повърхност, тъй като е еластична и пореста, а влагата, косъмчетата и мазнините по нея пречат. В редките случаи, когато от убиеца върху жертвата се пренасяше отпечатък, очертанията бяха прекалено крехки, за да издържат дълго време, изложени на климатичните условия.

Доктор Томас Кац беше майстор криминолог, който маниакално бе преследвал тези неуловими улики през по-голямата част от кариерата си. Освен това той беше експерт по въпроса за времето на смъртта, който проучваше също така старателно, по начини, непознати за масите. Лабораторията му се наричаше „Ферма за трупове“. Бях ходила там доста пъти.

Той беше дребен човечец, с предразполагащи сини очи, гъста бяла грива и лице, учудващо добродушно въпреки злините, които бе виждал. Когато го посрещнах на върха на стълбите, той носеше вентилатор, кутия с инструменти и нещо, което приличаше на част от маркуч за прахосмукачка с няколко странни приспособления към него. Марино вървеше зад него с остатъка от това, което Кац наричаше своя „цианоакрилатна духаща измишльотина“ — двойна алуминиева кутия, допълнена с електрически котлон и компютърен вентилатор. Кац бе прекарал стотици часове в гаража си в Източно Тенеси, усъвършенствайки това доста просто механическо приспособление.

— Накъде сме? — запита ме Кац.

— Стаята в края на коридора — отвърнах и взех от него вентилатора. — Как мина пътуването ти?

— Движението беше прекалено натоварено. Кажи ми какво е било направено с тялото.

— Било е свалено от въжето и покрито с вълнено одеяло. Не съм го преглеждала.

— Обещавам ти да не те забавя много. Сега, когато вече не се тормозя с палатката, е доста по-лесно.

— Какво искаш да кажеш с това палатка? — намръщи се Марино, докато влизахме в спалнята.

— Преди използвах найлонова палатка върху тялото и опушвах вътре в нея. Но се образува много пара и кожата се заскрежава прекалено. Доктор Скарпета, можеш да поставиш вентилатора на онзи прозорец — нареди Кац, като се огледа наоколо. — Може да ми се наложи да използвам тенджера с вода. Тук е доста сухо.

Предадох му малкото, което знаехме до този момент.

— Имате ли някаква причина да смятате, че е нещо друго, а неслучайно автоеротично задушаване? — запита той.

— Друго, освен обстоятелствата — отговорих, — не.

— Той е работил по случая на момиченцето Стайнър?

— Точно това имаме предвид, като казваме обстоятелства — намеси се Марино.

— Господи, това непрекъснато се обсъжда по новините.

— Тази сутрин имахме събрание в Куантико заради този случай — добавих аз.

— И той се прибира направо вкъщи и хоп. — Кац се загледа замислено в трупа. — Знаете ли, миналата седмица намерихме една проститутка, захвърлена в боклукчийска кофа, и на глезена й имаше доста добро очертание на ръка. А беше мъртва от четири или пет дни.

— Кей? — пристъпи Уесли към нас. — Мога ли да те видя за секунда?

— И сте използвали това нещо върху нея? — Гласът на Марино ни последва по коридора.

— Да. Ноктите й бяха лакирани, и се оказва, че и те вършат добра работа.

— За какво?

— За отпечатъци.

— Къде ще сложим това?

— Няма значение. Ще опушвам цялата стая. Страхувам се, че ще се наложи солидно да разбъркаме мястото.

— Не мисля, че той ще започне да се оплаква.

Долу, в кухнята, забелязах един стол до телефона. Предположих, че Моут е седял точно там в продължение на часове, докато ни е чакал да пристигнем. На пода, близо до стола, имаше чаша с вода и пепелник, претъпкан с фасове.

— Погледни — каза Уесли, който имаше навика да търси улики на странни места.

Беше напълнил мивката с извадената от хладилника храна. Приближих се към него. Той отвори малък, плосък пакет, увит в бяла хартия. Вътре имаше сгърчени парчета замразена плът, суха в краищата, напомняща на пожълтял, намазан с восък папирус.

— Има ли някакъв шанс да съм се объркал? — с мрачен тон запита Уесли.

— Господи, Бентън — възкликнах удивено.

— Бяха в хладилника върху другите неща. Телешко, свински пържоли, пица — посочи той към пакетите с пръст. — Надявах се да ми кажеш, че е пилешка кожа. Нещо, което е използвал за стръв, когато е отивал за риба, или каквото ще да е друго.

— Няма дупки от пера, а космите са нежни като човешки.

Уесли не проговори.

— Трябва да опаковаме това в сух лед и да го вземем с нас — казах.

— Няма да стане тази вечер.

— Колкото по-скоро направим имунологичните тестове, толкова по-рано ще можем да потвърдим, че кожата е човешка. ДНК ще ни даде самоличността на жертвата.

Той се върна към пакетите в хладилника.

— Трябва да проверим всичко за отпечатъци.

— Ще сложа кожата в найлонов плик, а хартията ще предадем в лабораторията.

— Добре.

Качихме се горе. Пулсът ми не искаше да забави ускореното си движение. В края на коридора Марино и Кац стояха пред затворената врата. Бяха вкарали маркуча през дупката, където преди се намираше топката на вратата. Приспособлението на Кац бръмчеше леко и помпаше пари от суперлепило в спалнята на Фъргюсън.

Уесли все още не бе споменал очевидното, затова накрая го направих аз:

— Бентън, не видях никакви белези от ухапване или нещо друго, което някой би се опитал да унищожи.

— Знам — отвърна той.

— Почти свършихме — уведоми ни Кац, когато стигнахме до тях. — В стая с такива размери може да се мине с по-малко от сто капки от суперлепилото.

— Пийт — каза Уесли, — имаме неочакван проблем.

— Мислех си, че вече сме изчерпали квотата си за деня — мрачно изръмжа Марино, загледан в маркуча, помпащ отрова зад вратата.

— Това трябва да е достатъчно — каза Кац, който по принцип не забелязваше настроенията на хората около себе си. — Всичко, което ми остава сега, е да изчистя парите с вентилатора. Ще отнеме една-две минути.

Той отвори вратата и ние се отдръпнахме назад. Невероятно силната миризма като че ли не го безпокоеше ни най-малко.

— Сигурно се друса с тая гадост — промърмори Марино, докато Кац влизаше в стаята.

— Фъргюсън има в хладилника си нещо, което прилича на човешка кожа — без заобикалки каза Уесли.

— Искаш ли да го повториш? — стреснато каза Марино.

— Не знам с какво си имаме работа тук — добави Уесли в момента, когато вентилаторът в спалнята забръмча. — Но имаме един мъртъв детектив и уличаващи го доказателства, намерени сред замразените му хамбургери и пици. Имаме друг детектив с инфаркт. Имаме и убито единайсетгодишно момиченце.

— По дяволите — изсумтя Марино и лицето му се зачерви.

— Надявам се, че сте си донесли достатъчно дрехи, за да останем тук за известно време — обърна се Уесли и към двама ни.

— По дяволите — повтори Марино. — Това копеле.

Той ме погледна в очите и веднага разбрах за какво мислеше. Част от мен се надяваше, че Марино греши, но ако Голт не играеше обичайните си зловещи игрички, другата възможност не изглеждаше много по-добра.

— Тази къща има ли мазе? — запитах.

— Да — отговори Уесли.

— А голям хладилник?

— Не видях такъв. Но не съм слизал в мазето.

В спалнята Кац изключи вентилатора и ни махна да влезем.

— Господи, само се опитай да свалиш тия лайна — каза Марино, като се огледа наоколо.

Суперлепилото изсъхва в бяло и е упорито като цимент. Всяка повърхност в стаята беше посипана с него, включително тялото на Фъргюсън. С насочено под ъгъл фенерче Кац освети петната по стените, мебелите, рамките на прозорците и оръжията над бюрото. Но само едно от тях го накара да коленичи.

— Това е найлон — каза със задоволство нашият смахнат приятел учен, като клекна до трупа и се наведе към смъкнатите бикини. — Нали знаете, материята е добра повърхност за отпечатъци заради стегнатата нишка. Той се е парфюмирал с нещо.

Кац свали найлоновия калъф от четката за отпечатъци и четината се разтвори като морска звезда. Той отвинти капачето от буркан с магнитна пудра и напраши много добър латентен отпечатък, който някой бе оставил върху лъскавите найлонови черни бикини на мъртвия детектив. Около врата на Фъргюсън се появиха частични отпечатъци и Кац ги поръси с черна пудра. Но не се виждаха достатъчно детайли. Странният скреж, посипан навсякъде, правеше стаята да изглежда доста студена.

— Разбира се, отпечатъкът върху бикините сигурно си е лично негов — отсъди Кац, докато продължаваше работата си, — от момента, когато ги е дръпнал надолу. Може да е имал нещо на ръцете си. Презервативът вероятно е имал солидна смазка и ако част от нея се е пренесла върху пръстите му, те може да са оставили добър отпечатък. Ще искате ли да ги вземете? — посочи той към бикините.

— Страхувам се, че трябва — отвърнах.

Той кимна.

— Няма проблеми. Снимките ще свършат работа — реши Кац и извади фотоапарата си. — Но бих искал да получа бикините, когато приключите с тях. Стига да не използвате ножици, отпечатъкът ще издържи. Това е хубавото нещо на суперлепилото — не можеш да го свалиш и с динамит.

— Колко работа още трябва да свършиш тук тази вечер? — обърна се Уесли към мен.

Усетих, че той няма търпение да си тръгне.

— Искам да огледам за нещо, което не би могло да издържи транспортирането на тялото, и да се погрижа за намереното в хладилника — отговорих. — Освен това трябва да проверим и мазето.

Уесли кимна и каза на Марино:

— Докато се погрижим за тези неща, какво ще кажеш да осигуриш обезопасяването на мястото?

Марино не изглеждаше особено развълнуван от задачата си.

— Кажи им, че искаме двайсет и четири часова охрана — добави Уесли твърдо.

— Проблемът е, че в този град нямат достатъчно униформени, които да вършат каквото и да било денонощно — кисело каза Марино, докато се отдалечаваше. — Проклетото копеле току-що очисти половината полицейски отдел.

Кац вдигна поглед и заговори с вдигната във въздуха четка:

— Струва ми се, че сте почти сигурни кого точно търсите.

— Нищо не е сигурно — отвърна Уесли.

— Томас, ще те помоля за още една услуга — казах аз на отдадения на работата си колега. — Имам нужда вие с доктор Шейд1 да проведете един експеримент за мен във Фермата.

— Доктор Шейд? — повтори Уесли.

— Лайл Шейд е антрополог в университета на Тенеси — обясних.

— Кога да започнем? — запита Кац, като зареди нов филм в апарата си.

— Веднага, ако е възможно. Ще отнеме една седмица.

— Пресни тела или стари?

— Пресни.

— Наистина ли това му е името? — продължаваше Уесли.

Кац отговори, докато правеше снимката:

— Да, разбира се. Пише се Л-А-Й-Л. Идва още от прапрадядо му, хирург по време на Гражданската война.