Ферма за трупове

2.

Зад прозорците на трапезарията се виждаха мармоти, които се припичаха на слънцето. Ядях бавно салатата си, докато Марино обираше последните остатъци от пържено пиле от чинията си.

Небето беше с цвета на избелели джинси, дърветата загатваха за това колко ярки ще станат, когато есента се развихри. В известен смисъл завиждах на Марино. Седмицата, която му предстоеше, изглеждаше като ваканция в сравнение с моята, надвиснала мрачно върху мен като огромна ненаситна птица.

— Луси се надява да намериш малко време, за да постреляте заедно, докато си тук — казах.

— Зависи дали маниерите й са се подобрили — отвърна Марино, като бутна таблата си встрани.

— Странно, и тя обикновено казва същото за теб.

Той извади цигара от пакета си.

— Имаш ли нещо против?

— Няма значение, тъй като и бездруго ще го направиш.

— Никога не даваш малко кредит на хората, док — възнегодува той и цигарата се залюля на устата му. — Все пак доста съм ги намалил — допълни Марино и щракна запалката си. — Кажи си честно: не мислиш ли за пушене всяка минута?

— Прав си. Не минава и минута, в която да не се зачудя как съм могла да върша нещо толкова неприятно и отблъскващо.

— Глупости. Липсва ти страхотно. В момента ти се иска да си на мое място. — Марино издиша струя дим и се загледа през прозореца. — Един ден цялото това място ще се срине в някоя дупка заради шибаните мармоти.

— Защо Голт би отишъл в Северна Каролина? — запитах.

— Защо, по дяволите, въобще би отишъл някъде? — каза Марино с мрачен поглед. — Какъвто и въпрос да зададеш за тоя мръсник, отговорът е все един и същи: просто така му се е искало. А и няма да се спре с момиченцето Стайнър. Още някое хлапе, жена или мъж, по дяволите, това е без значение, ще се окаже на подходящото място в подходящия час, когато Голт го засърби отново.

— Наистина ли мислиш, че той все още е там?

Той изтърси пепелта от цигарата си.

— Да, така мисля.

— Защо?

— Защото веселбата му едва сега започва — отвърна той.

В трапезарията влезе Бентън Уесли.

— Най-великото шибано шоу на земята, а той си седи спокойно, гледа и умира от смях, докато ченгетата от Блек Маунтин обикалят в кръг и се опитват да измислят какво, по дяволите, да направят. Те са свикнали на не повече от едно убийство годишно между другото.

Загледах Уесли, който се отправи към бара. Сипа си супа в купичката, сложи няколко сухара на таблата си и пусна няколко долара в хартиения поднос оставен за клиентите, в случай че касиерът не е наоколо. Не показа с нищо, че ни е видял, но познавах способността му светкавично да възприеме всяка подробност в заобикалящата го среда, макар да изглежда съвсем разсеян.

— Някои от физическите показатели на Емили Стайнър ме карат да мисля, че тялото й е било замразено — казах на Марино, докато Уесли се отправяше към нас.

— Точно така. Сигурен съм, че е било. В моргата — отвърна Марино и ме изгледа странно.

— Май съм пропуснал нещо важно — каза Уесли, като си придърпа стол и седна.

— Мисля, че тялото на Емили Стайнър е било замразено, преди да бъде оставено до езерото — споделих.

— Какво те кара да мислиш така? — запита Уесли.

Златни копчета за ръкавели, украсени с емблемата на Министерството на правосъдието се показаха изпод ръкава на сакото му, когато той се протегна към солницата.

— Кожата й беше отпусната и суха — отговорих. — Освен това беше доста добре запазена и фактически неосквернена от животни и насекоми.

— Това опровергава идеята ни, че Голт е отседнал в някой евтин мотел — обади се Марино. — Със сигурност не би успял да напъха трупа в минибара в стаята си.

Уесли, педантичен както винаги, напълни лъжицата си със задушени миди и я поднесе към устата си, без да разлее дори капка.

— Какви материални улики имаме? — запитах.

— Бижутата и чорапите й — отговори Уесли. — И лепенката, която за съжаление е била свалена, преди да я проверим за отпечатъци. В моргата доста добре я бяха срязали.

— Господи — измърмори Марино.

— Но е достатъчно характерна, за да ни обнадежди поне малко. Всъщност мога да кажа, че никога преди не съм виждал яркооранжева лепенка за тръби — допълни Уесли и погледна към мен.

— Аз определено не съм виждала — казах. — Вашите лаборанти успяха ли да открият вече нещо за нея?

— Все още нищо, освен мазни петна, което означава, че краищата на рулото, откъдето е откъсната, са изцапани с нещо мазно. Ако това въобще би могло да ни свърши някаква работа.

— Какво друго има в лабораторията? — попитах.

Уесли каза:

— Проби, почва изпод трупа, чаршафа и торбата, използвани при транспортирането й от езерото.

Раздразнението ми нарастваше все повече, докато слушах продължението на обясненията му. Зачудих се какво ли бяха пропуснали и какви микроскопични улики са били унищожени завинаги.

— Искам копия от снимките й и докладите, също и резултатите от лабораторията, когато са готови — обадих се аз.

— Каквото имаме, ще бъде на твое разположение — отвърна Уесли. — Хората от лабораторията ще се свържат директно с теб.

— Трябва да определим времето на смъртта по-точно — обади се Марино. — Тук нещо не съвпада.

— Да, много важно е да го разберем — потвърди Уесли и се обърна към мен: — Можеш ли да провериш нещата?

— Ще направя всичко възможно — отговорих.

— Вече трябваше да съм на стрелбището — каза Марино, като погледна часовника си и се надигна от масата. — Всъщност предполагам, че са започнали без мен.

— Надявам се, имаш намерение първо да се преоблечеш — каза Уесли. — Облечи анцуг с качулка.

— Да бе, та да пукна от жега.

— По-добре е, отколкото да те проснат с деветкалибров патрон с боя — настоя Уесли. — Ужасно боли от тях.

— К’во? Вие двамата да не сте си говорили за това в мое отсъствие, а?

Загледахме го как се отдалечава. Той закопча блейзъра над голямото си шкембе, приглади оредялата си коса и оправи панталона си, докато вървеше. Марино имаше навика несъзнателно да се приглажда като котка, винаги когато влизаше или излизаше отнякъде.

Уесли се вторачи в мръсния пепелник, поставен на мястото пред Марино. После завъртя очи към мен. Помислих си, че те изглеждат невероятно тъмни, а устата му беше така стисната, като че ли никога не се бе усмихвал.

— Трябва да направиш нещо за него — каза той.

— Иска ми се да имах толкова власт, Бентън.

— Ти си единствената, която има поне малко власт над него.

— Това звучи страшно.

— Страшно е не това, а фактът колко червено стана лицето му по време на обсъждането. Той не прави нито едно от проклетите неща, които би трябвало да прави. Пържени храни, цигари, алкохол — каза Уесли и погледна встрани. — Откак Дорис го напусна, той отива по дяволите.

— Забелязах известно подобрение — казах.

— Било е само краткотрайно отслабване на кризата — реши Уесли и отново спря очи върху мен. — А като цяло той просто се самоубива.

Това беше вярно, а и Марино бе действал така през целия си живот. Но аз не знаех какво бих могла да направя по въпроса.

— Кога се връщаш в Ричмънд? — запита той.

Зачудих се какво ли точно се върти в мислите му. Зачудих се и за жена му.

— Зависи — отговорих. — Надявах се да прекарам известно време с Луси.

— Тя съобщи ли ти, че я искаме обратно?

Загледах се към огряната от слънцето трева и шумолящите на вятъра листа.

— Тя е страхотно развълнувана — казах.

— Но ти не си.

— Не съм.

— Разбирам. Не искаш Луси да споделя твоята действителност, Кей — отсъди той и лицето му се смекчи, макар и почти незабележимо. — Предполагам, би трябвало да се почувствам облекчен, че поне в едно нещо не си напълно рационална и обективна.

Не бях напълно рационална и обективна в повече от едно отношение и Уесли го знаеше съвсем добре.

— Дори не знам със сигурност какво точно прави тя — казах. — Как би се почувствал, ако ставаше дума за някое от твоите деца?

— По същия начин, по който се чувствам винаги, когато стане дума за децата ми. Не искам да правят кариера в полицията или армията. Не искам да боравят с оръжия. И в същото време искам да участват във всички тези неща.

— Защото знаеш какво е положението навън из улиците — казах аз и го загледах в очите по-продължително, отколкото трябваше.

Той смачка салфетката си и я остави на таблата.

— Луси харесва това, с което се занимава. Ние също.

— Радвам се да го чуя.

— Тя е страхотна. Програмите, които с нейна помощ ще създадем за ПЗЖП, ще променят всичко. Искам да кажа, че не след много дълго време ще имаме възможност да проследяваме онези гнусни престъпници навсякъде по света. Представяш ли си какво щеше да е сега, ако Голт беше убил момиченцето Стайнър в Австралия? Мислиш ли, че въобще щяхме да узнаем за това?

— Доста невероятно е — отговорих. — И със сигурност не толкова бързо. Но все още не знаем дали наистина Голт я е убил.

— Това, което знаем, е, че колкото повече време минава, толкова повече животи са изложени на риск.

Уесли взе таблата ми и я постави върху своята. Станахме от масата.

— Смятам, че би трябвало да се отбием при племенницата ти — предложи той.

— Не мисля, че имам право.

— Нямаш. Но ако ми дадеш малко време, обзалагам се, че мога да променя това.

— Наистина ще се радвам, ако го направиш.

— Хайде да видим. Сега е един часът. Какво ще кажеш да се видим тук към четири и половина? — запита Уесли, докато излизахме от трапезарията. — Между другото как се оправя Луси във „Вашингтон“? — запита той.

Ставаше дума за най-нежеланото общежитие, с тесни легла и кърпи, прекалено малки, за да покрият нещо, което не трябва да се вижда.

— Съжалявам, но нямаше начин да й предложим по-добри условия и усамотение.

— Не съжалявай. За нея е хубаво да има съквартирант и съседи, не че със сигурност ще се разбира с тях.

— Гениите невинаги се сработват с останалите хора.

— Да, това е единственото, което никога не й се е отдавало добре — потвърдих аз.

Прекарах следващите няколко часа на телефона, като безуспешно се опитвах да открия доктор Дженрет, който очевидно бе решил да поиграе малко голф в свободния си следобед.

Зарадвах се, когато научих, че всичко в службата ми в Ричмънд е наред. До момента всички случаи изисквали само външен преглед. Слава богу, предишната нощ нямало никакви убийства, а двете ми съдебни дела за края на седмицата били уредени.

Срещнах се с Уесли на определеното място и време.

— Сложи това — каза Уесли, като ми подаде специален пропуск за посетители, който закачих на джоба на сакото си до етикета с името на факултета ми.

— Имаше ли проблеми? — запитах.

— Досадна работа, но успях да се справя.

— Радвам се да узная, че съм преминала проверката — иронично казах аз.

— Е, за малко да не стане.

— Много ти благодаря.

Уесли поспря и леко ме докосна по гърба, докато вървях пред него по коридора.

— Няма нужда да ти казвам, Кей, че нищо от това, което видиш или чуеш в АИП, не трябва да излиза от сградата.

— Прав си, Бентън. Няма нужда да ми казваш.

Пред трапезарията се бяха струпали множество студенти от Националната академия, облечени в червени ризи, които любопитно разглеждаха всичко, носещо герба на ФБР. Мъже и жени в страхотна физическа форма учтиво ни заобикаляха по стълбите, забързани към класните си стаи. В шарената тълпа не се виждаше нито една синя риза, тъй като от повече от година в академията не бяха приемани нови курсисти.

Тръгнахме по дълъг коридор към фоайето, където светещ знак напомняше на гостите да държат посетителските си пропуски на видно място. Зад предните врати долитащи отдалеч изстрели нарушаваха идеалното спокойствие на великолепния следобед.

Апаратурата за инженерни проучвания представляваше три бежови сгради от бетон и стъкло, с големи врати и високи телени огради. Редиците паркирани коли свидетелстваха за наличието на хора, които никога не бях виждала, защото АИП като че ли поглъщаше служителите си и ги освобождаваше само в моменти, когато ние останалите не бяхме в съзнание.

Уесли спря до предната врата пред сензорен модул с цифрова клавиатура, закачен на стената. Постави десния си палец върху разчитащ окуляр, който провери отпечатъка му, докато екранът му даваше нареждане да напечата личния си номер за идентификация. Биометричната брава се отключи с леко изщракване.

— Очевидно и преди си идвал тук — отбелязах аз, докато Уесли държеше вратата, за да мина.

— Много пъти — отвърна той.

Зачудих се каква ли работа го водеше тук толкова често. Тръгнахме по коридор, застлан с бежов мокет, меко осветен и тих, два пъти по-дълъг от футболно игрище. Минахме покрай лаборатории, където учени в консервативни костюми и бели престилки се занимаваха усърдно с дейности, за които не знаех нищо, а и не можех да разбера естеството им само с един бегъл поглед. Мъже и жени работеха в кабини, над тезгяхи, отрупани с инструменти, железария, видеоекрани и странни устройства. Иззад двойна врата без прозорци се чуваше виенето на електрически трион.

Стигнахме до асансьора и Уесли отново трябваше да покаже отпечатъка от палеца си, преди да имаме право да пристъпим в пречистеното светилище, където Луси прекарваше дните си. Вторият етаж напомняше на охлаждан от климатична инсталация череп, в който се намираше изкуственият мозък. Стените и мокетът бяха светлосиви, а пространството прецизно разделено като формичка за ледени кубчета. Всяка кутийка съдържаше две бюра с лъскави компютри върху тях, лазерни принтери и купчини хартия. Забелязах Луси веднага. Тя беше единственият аналитик, облечен в униформата на ФБР.

Тя седеше с гръб към нас и говореше в микрофона на телефонното устройство, закачено на главата й. Едната й ръка движеше мишката по подложката, а другата печаташе по клавиатурата. Ако не знаех каква е истината, щях да си помисля, че композира музика.

— Не, не — каза тя. — Едно дълго изсвирване, последвано от две къси. Вероятно става дума за повреда на монитора или пък на схемата с видеочиповете.

Тя се завъртя на стола си, когато ни забеляза с периферното си зрение.

— Да, ако изсвирването е само едно, има огромна разлика — обясни Луси на човека от отсрещната страна на линията. — Сега говорим за проблем в системата. Слушай, Дейв, може ли да ти звънна малко по-късно?

Забелязах биометричен скенер на бюрото й, полузаровен под купчина хартия. На пода и по рафтовете над главата й бяха разхвърляни страхотни програмни ръководства, кутии с дискети и ленти, компютърни списания и богат асортимент подвързани в синьо издания, носещи печата на Министерството на правосъдието.

— Искаше ми се да покажа на леля ти с какво се занимаваш — каза Уесли.

Луси свали слушалките и ако се зарадва, че ни вижда, с нищо не го показа.

— В момента съм затънала до гуша в проблеми — съобщи тя. — Получаваме грешки при някои от машините четири-осем-шест — обясни тя и добави заради мен: — Използваме компютрите, за да развием криминалната мрежа на изкуствения интелект, позната като КАИН.

— КАИН? — зачудих се. — Това е доста иронично съкращение за система, създадена, за да открива жестоки престъпници.

Уесли се намеси:

— Предполагам, че можеш да гледаш на това като на върховен акт на разкаяние от страна на първия убиец в света. Или пък просто е нужен такъв, за да разпознае другия.

— Основно — продължи Луси — амбицията ни е КАИН да бъде автоматизирана система, която имитира реалния свят колкото се може повече.

— С други думи — казах аз, — тя трябва да мисли и действа като нас.

— Точно така — потвърди племенницата ми и се върна към писането. — Докладите от криминологичните анализи, с които си свикнала, се намират също тук.

На екрана се появиха въпроси от познатия ми формуляр от петнадесет страници. Попълвах го от години, винаги когато имах неидентифициран труп или жертва на престъпник, който вероятно беше убивал и преди, а и изглеждаше възможно отново да го направи.

— Малко е посъкратен — съобщи Луси и показа още страници.

— Всъщност формулярът никога не е бил проблем — казах аз. — Трудното е да накараш следователя да попълни проклетото нещо и да ти го изпрати.

— Сега вече ще имат избор — включи се Уесли. — Могат да работят на компютъра в участъка си, който ще им позволи просто да седнат, да попълнят формуляра и да го изпратят директно, без да го отпечатват. А пък за истинските луди имаме и бланки с формуляра, които могат да се изпратят както обикновено или чрез факс.

— Освен това работим и по технология за разчитане на почерци — продължи Луси. — Компютъризираните бележници могат да се използват, докато следователят е в колата си, в участъка или чака в съда. И всичко, което получим на хартия — написано на ръка или по друг начин — може да се сканира в системата. Истинското взаимодействие започва, когато КАИН надуши нещо или се нуждае от допълнителна информация. Той всъщност ще осъществява връзка със следователя чрез модем или като оставя гласови съобщения, или чрез електронна поща.

— Потенциалът на тази система е направо невероятен — обърна се Уесли към мен.

Знаех истинската причина, поради която ме беше довел тук. Тази малка стаичка изглеждаше напълно отдалечена от градските офиси, банковите обири и арестите на търговци на наркотици. Уесли искаше да повярвам, че ако Луси започне да работи за Бюрото, ще е в пълна безопасност. Но аз знаех истината твърде добре, тъй като разбирах засадите, които можеше да ти устрои собственият ти мозък.

Празните страници, които младата ми племенница ми показваше на компютъра си, скоро щяха да се изпълнят с имена и физически описания, а те щяха да направят насилието реално. Тя щеше да изгради база данни, която да се превърне в бунище, изпълнено с части от трупове, мъчения, оръжия и рани. И един ден и тя щеше да чуе безмълвните викове. Щеше да започне да си представя лицата на жертвите в хората, покрай които минаваше.

— Предполагам, че системата, която въвеждате за полицейските следователи, ще се отнася и за нас, нали? — обърнах се към Уесли.

— Да, разбира се, че съдебните лекари ще бъдат включени в мрежата.

Луси ни показа още няколко изпълнени с данни екрана и обясни други чудеса, с думи, трудни дори за мен. Вече бях решила, че компютрите олицетворяваха модерния Вавилон. Колкото по-големи висоти достигаше технологията, толкова по-страхотно объркване в езиците настъпваше.

— Това е най-важното за структурата на въпросите — обясняваше Луси. — Те са по-разказни, отколкото насочващи, а това означава, че този, който използва компютъра, определя до коя част от база данни иска достъп, а не как точно иска да получи достъп дотам.

Към нас се отправи някаква жена и аз се загледах в нея. Беше висока, с грациозна, но решителна походка. Дългата бяла престилка висеше под коленете й. Докато вървеше към нас, тя бавно разбъркваше нещо в алуминиево канче с четчица за рисуване.

— Вече решено ли е на какво ще се работи със системата? — Уесли продължаваше да си бъбри с племенницата ми. — На голям главен компютър?

— Всъщност тенденцията е към машини с намалена база данни. Нали знаеш — миникомпютри. Всичко става по-малко.

Жената влезе в нашата стаичка и повдигна глава. Проницателните й очи се заковаха върху моите и се задържаха там за секунда, преди да отмести поглед.

— Да не би да е имало събрание, за което да не знам? — с хладна усмивка запита тя и остави канчето на бюрото си.

Определено останах с впечатлението, че идването ни тук й е крайно неприятно.

— Кари, ще трябва да се занимаем с проекта малко по-късно. Съжалявам — каза Луси, после добави: — Предполагам, че се познаваш с Бентън Уесли. А това е доктор Кей Скарпета, леля ми. Това е Кари Гретхен.

— Приятно ми е да се запознаем — обърна се Кари Гретхен към мен.

Почувствах се притеснена от погледа й. Загледах как се отпуска на стола си и разсеяно приглажда тъмнокестенявата си коса, дълга и стегната в старомодна френска плитка. Предположих, че е в средата на трийсетте. Гладката кожа, тъмните очи и острите й черти придаваха на лицето й патрицианска красота, едновременно забележителна и рядко срещана.

Тя отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и аз забелязах колко спретнато е работното й място в сравнение с онова на племенницата ми. Луси се бе пренесла прекалено далеч в собствения си вътрешен свят, за да си направи труда да се замисли къде оставя някоя книга или купчина хартия. Въпреки невероятния й интелект тя си беше типично хлапе, което дъвчеше дъвка и живееше в пълна бъркотия.

Уесли заговори:

— Луси, защо не разведеш леля си наоколо?

— Разбира се — отвърна тя неохотно и се надигна.

— Е, Кари, разкажи ми какво точно работиш тук — запита Уесли, докато ние се отдалечавахме.

Луси погледна назад към тях. Стреснах се от проблясващите в очите й чувства.

— Всичко, което виждаш в тази част, е доста елементарно — разсеяно и доста напрегнато каза тя. — Просто хора и работни места.

— Всички ли работят за ПЗЖП?

— Само трима от нас се занимават с КАИН. Повечето работа, която се върши тук, е тактическа — отвърна Луси и отново погледна назад. — Нали разбираш, тактическа, в смисъл че се използват компютри, с помощта на които караш оборудването да заработи по-добре. Например различните електронни устройства и роботи, използвани от ЕСЗ и отдела за бързо реагиране.

Мислите й определено бяха някъде другаде. Тя ме поведе към далечния край на етажа, където имаше стая, обезопасена с още една биометрична ключалка.

— Само няколко човека имаме разрешение да влизаме тук — съобщи гордо Луси, като притисна палеца си и набра номера на удостоверението си за самоличност.

Сивата врата се отвори и се озовахме в мразовито помещение, с грижливо подредени работни места, монитори и модеми с мигащи светлинки, струпани по рафтовете. Оплетени кабели, излизащи от задните части на оборудването изчезваха под надигнатия под. Екраните проблясваха от яркосините букви, гордо изписали „КАИН“. Изкуствената светлина, също като въздуха, беше чиста и студена.

— Тук се съхраняват всички данни за отпечатъците от пръсти — съобщи Луси.

— От ключалките ли? — запитах, като се огледах наоколо.

— От скенерите за контрол на достъпа и обезопасяване на данните, които можеш да видиш навсякъде.

— Тази сложна система за заключване изобретение на АИП ли е?

— Тук я усъвършенстваме и обогатяваме. Всъщност точно сега съм по средата на изследователски проект, свързан с нея. Имам доста работа за вършене.

Луси се наведе над един монитор и оправи яркостта на екрана.

— За в бъдеще тук ще съхраняваме и данни за пръстови отпечатъци, взети от ченгетата, когато арестуват някого и използват електронни скенери за взимане на отпечатъци — продължи тя. — Отпечатъците на престъпника ще бъдат вкарани направо в КАИН и ако той е извършил и други престъпления, от които също са взети отпечатъци и са били вкарани в системата, ще го пипнем на секунда.

— Предполагам, че това също ще бъде свързано с автоматизираната система за идентификация на отпечатъци, която се използва в страната, нали?

— В страната и, надявам се, по целия свят. Важното е всички пътища да водят насам.

— Кари също ли работи по КАИН?

Луси ме погледна стреснато.

— Да.

— Значи тя е един от тримата?

— Точно така.

Луси не промълви и дума повече и аз реших да обясня любопитството си.

— Тя прави впечатление на доста необичайна личност.

— Струва ми се, че можеш да кажеш същото за всички тук — отвърна племенницата ми.

— Откъде е? — настоях аз, тъй като от пръв поглед бях изпитала неприязън към Кари Гретхен, макар да не можех да обясня защо.

— От Вашингтон.

— Симпатична ли е? — попитах.

— Много е добра в професията си.

— Това не отговаря на въпроса ми — усмихнах се.

— Опитвам се да не се задълбочавам прекалено много в отношенията си с хората тук. Защо си толкова любопитна? — запита тя и усетих отбранителността в тона й.

— Тя ме накара да почувствам любопитство — простичко обясних.

— Лельо Кей, иска ми се да престанеш да се държиш с мен като с бебе. Освен това, като се има предвид каква е професията ти, неизбежно е да не започнеш да мислиш най-лошото за всекиго.

— Разбирам. Предполагам, също така неизбежно е, като се има предвид професията ми, да не мисля, че всички са мъртви — сухо казах аз.

— Това е абсурдно — отвърна Луси.

— Просто се надявах, че си се запознала с някои приятни хора тук.

— Много ще съм ти благодарна, ако престанеш да се тревожиш за това дали имам приятели.

— Луси, не се опитвам да се меся в живота ти. Просто ми се иска да внимаваш.

— Не, не искаш само това. А и наистина се месиш.

— Не възнамерявах да го правя — студено казах аз.

Луси можеше да ме вбеси повече от всеки друг, когото познавах.

— Не е вярно. Ти всъщност не искаш аз да работя тук.

Съжалих за следващите си думи още в момента, когато ги изрекох.

— Разбира се, че искам. Аз съм човекът, който ти осигури този проклет стаж.

Тя просто се втренчи в мен.

— Луси, съжалявам. Хайде да не се караме, моля те — сниших глас и поставих ръката си върху нейната.

Луси се отдръпна.

— Трябва да проверя нещо.

За моя изненада Луси бързо излезе от стаята и ме остави сама в охраняваната стая, която беше студена и суха също като разговора ни. По екраните се сменяха цветове, цифри проблясваха в червено и зелено, докато мислите бръмчаха приглушено в главата ми като досаден постоянен шум. Луси беше единственото дете на безотговорната ми сестра, Дороти, а аз нямах собствени деца. Но любовта към племенницата ми не можеше да се обясни само с това.

Разбирах тайната й свенливост, породена от самотата и факта, че вечно бе пренебрегвана. Самата аз носех същия тъжен костюм под излъсканата си броня. Когато се грижех за раните й, всъщност се грижех и за своите. Но това беше нещо, което не можех да й кажа.

Излязох от стаята, уверих се, че вратата зад мен е заключена, и се върнах при Уесли. Той веднага усети, че нещо не е наред щом се завръщам от обиколката без екскурзовода си. Луси дори не се появи, за да се сбогува с нас.

— Какво стана? — запита Уесли, докато вървяхме обратно към академията.

— Страхувам се, че започнахме още една от редовните си разправии — отговорих.

Той погледна към мен.

— Някой ден трябва да ти разкажа за проблемите ми с Майкъл.

— Ако съществуват някакви курсове за майки или лели, трябва да се запиша в тях. Всъщност иска ми се да го бях направила преди много време. Просто я попитах дали се е сприятелила с някого тук и тя побесня.

— Защо се тревожиш?

— Тя е като вълк единак.

Уесли изглеждаше озадачен.

— И преди съм чувал от теб същото. Но честно казано, тя въобще не ми прави такова впечатление.

— Какво имаш предвид?

Спряхме, за да дадем път на няколко коли. Слънцето беше слязло ниско и приятно топлеше врата ми. Уесли свали сакото си и го хвана в ръка.

Той нежно ме докосна по рамото, когато вече можехме да пресечем.

— Преди няколко дни вечерях в „Глоуб и Лоръл“. Луси също беше там с приятелка. Всъщност май беше с Кари Гретхен, но не съм съвсем сигурен. Изглеждаше, че добре се забавляват.

Ако Уесли ми бе съобщил, че Луси е отвлякла самолет, сигурно нямаше да се изненадам повече.

— Освен това тя прекара и няколко бурни вечери в трапезарията. Кей, ти виждаш само една страна от племенницата си. Родителите винаги се изненадват, когато разберат, че децата им имат и друга страна, която те никога не са виждали.

— Тази страна, за която говориш, ми е напълно непозната — казах аз, но не почувствах облекчение.

Мисълта, че у Луси имаше страни, които не познавам, ме разстрои още повече.

Вървяхме мълчаливо за момент. Стигнахме до фоайето и аз тихо запитах:

— Бентън, Луси пие ли?

— Достатъчно е голяма, за да го прави.

— Разбирам това.

Тъкмо щях да запитам още нещо, когато мрачните ми мисли бяха нарушени от пищенето на пейджъра му. Уесли го приближи към очите си и се намръщи, когато видя номера на екрана.

— Ела долу в кабинета — каза той. — Трябва да видим за какво става дума.