Ферма за трупове

9.

Доктор Дженрет се занимаваше с документацията си, когато пристигнах в моргата заедно с катафалката малко преди десет. Той ми се усмихна нервно, когато свалих сакото си и облякох найлонова престилка върху дрехите си.

— Имате ли някаква представа откъде журналистите може да са научили за ексхумацията? — запитах аз, докато разгъвах хирургическата униформа.

Той изглеждаше объркан.

— Какво се случи?

— Около дузина репортери се появиха на гробището.

— Това е истински срам.

— Трябва да се уверим, че нищо повече няма да стигне до тях — казах аз, докато завързвах облеклото си на гърба и правех всичко възможно да звуча търпелива. — Това, което става тук, трябва да си остане тук, доктор Дженрет.

Той не каза нищо.

— Знам, че съм само гост и не бих ви обвинявала, ако присъствието ми ви е крайно неприятно. Затова, моля ви, не мислете, че съм нечувствителна към ситуацията или безразлична към авторитета ви. Но бъдете сигурен, че който и да е убил това дете, следи новините. Винаги, когато изтече някаква информация, той веднага я научава.

Доктор Дженрет, който бе изключително симпатичен човек, не изглеждаше ни най-малко обиден, докато ме слушаше внимателно.

— Просто се опитвам да се сетя за всички, които знаеха — каза той. — Проблемът е, че когато вече се разчу, много хора може да са знаели.

— Нека поне се уверим, че никой няма да научи нищо за това, което открием днес — предложих аз, когато чух пристигането на работата ни.

Лусиъс Рей влезе първи, зад него мъжът с кръглата шапка теглеше количката, върху която бе натоварен белият ковчег. Те вкараха товара си през вратата и паркираха близо до масата за аутопсии. Рей извади метален лост от джоба на палтото си и го вкара в малка дупка в ковчега. Той започна да го върти усилено, като че ли се опитваше да подкара форд модел Т.

— Така е добре — каза той и прибра лоста в джоба си. — Надявам се, нямате нищо против да почакам наоколо, за да погледна работата си. Това е възможност, каквато обикновено не получавам, тъй като нямаме навика да изравяме хората, след като вече сме ги погребали.

Той тръгна да отваря капака и ако доктор Дженрет не беше протегнал напред ръце, за да го спре, аз щях да го направя.

— По принцип няма проблеми в това отношение, Лусиъс — каза доктор Дженрет, — но наистина не е добра идея в момента тук да има още някой.

— Струва ми се, че това е малко прекалена чувствителност — усмивката на Рей се изкриви. — Не е като да не съм виждал детето и преди. Познавам я и отвътре и отвън по-добре от собствената й майка.

— Лусиъс, трябва да си тръгнеш сега, за да можем ние с доктор Скарпета да си свършим работата — със същия тъжен, мек тон проговори доктор Дженрет. — Ще ти се обадя, когато приключим.

— Доктор Скарпета — прикова очи в мен Рей, — струва ми се, че хората тук са станали по-недружелюбни, откак федералните агенти пристигнаха в града.

— Това е разследване на убийство, господин Рей — отвърнах. — Според мен най-добре е да не приемате нещата толкова лично, защото никой не е имал намерение да ви обиди.

— Хайде, Били Джо — обърна се погребалният агент към мъжа с кръглата шапка. — Хайде да отидем да хапнем по нещо.

Те излязоха и доктор Дженрет заключи вратата.

— Съжалявам — каза той, докато нахлузваше ръкавиците си. — Лусиъс става доста досаден понякога, но иначе е добър човек.

Подозирах, че ще открием, че Емили не е била добре балсамирана или пък е била погребана по начин, несъвпадащ напълно с платеното от майка й, но когато доктор Дженрет и аз отворихме капака на ковчега, не видях нищо, което да ми се стори нередно. Бялата сатенена подплата бе сгъната върху тялото й, а върху нея открих малък пакет, опакован в бяла хартия с розова панделка. Започнах да правя снимки.

— Рей спомена ли нещо за това? — запитах, като подадох пакета на Дженрет.

— Не — отговори той.

Докторът изглеждаше доста озадачен, докато се въртеше на всички страни.

Силната миризма на балсамиращата течност ни обгърна, когато повдигнах подплатата. Под нея Емили Стайнър бе добре запазена в светлосиня рокля с дълъг ръкав и висока яка. Плитките й бяха завързани с панделки от същия плат. Мъхестата, белезникава плесен, която обикновено се виждаше при ексхумираните трупове, покриваше лицето й като маска. Бе запълзяла и по ръцете й, които лежаха скръстени върху Библията. Носеше бели чорапи и черни кожени обувки. Нито едно от нещата, в които бе облечена, не изглеждаше ново.

Направих още снимки, после Дженрет и аз я извадихме от ковчега и я поставихме на масата от неръждаема стомана, където започнахме да я разсъбличаме. Под хубавите дрехи на малко момиченце се криеше ужасната тайна на смъртта й. Хората, които умират спокойно, нямат по себе си рани като нея.

Всеки честен патолог ще признае, че резултатите от аутопсии са доста зловещи. Нищо не може да се сравни със задължителния за всяка процедура У-разрез, който напълно отговаря на името си. Скалпелът минава от всяка ключица до гръдната кост, по цялата дължина на торса, и свършва до половите органи след малко отклонение при пъпа. Разрезът от ухо до ухо на тила, преди отварянето на черепа, също не е особено привлекателен.

Естествено раните на мъртвите не заздравяват. Могат само да бъдат покрити с високи дантелени яки и грижливо фризирана коса. С тежкия грим от погребалния дом и широкия шев по протежение на цялото й тяло Емили приличаше на тъжна парцалена кукла, лишена от украсените си дрехи и захвърлена от безсърдечния си собственик.

Водата трополеше в стоманената мивка, докато ние с доктор Дженрет почиствахме плесента, грима и оцветената като плът подплънка, запълваща огнестрелната рана на тила, местата по бедрата, гърдите и раменете, където убиецът бе изрязал кожата й. Свалихме капачките за очи изпод клепачите и махнахме шевовете. Очите ни се насълзиха, а и носовете ни потекоха, когато остри изпарения се вдигнаха откъм отворения гръден кош. Вътрешните органи бяха посипани с пудра за балсамиране. Вдигнахме ги бързо и ги изплакнахме. Проверих врата и не открих нищо, което вече да не е документирано от колегата ми. После вкарах дълго, тънко длето между кътниците, за да отворя устата.

— Упорита е — казах уморено. — Ще трябва да разрежем масетерите4. Искам да погледна езика и анатомичната му позиция, преди да стигнем до него през задния фаринкс. Но не знам, може и да не успеем да го направим.

Доктор Дженрет постави ново острие на скалпела си.

— Какво търсим?

— Искам да се уверя, че не си е прехапала езика.

След минута открих, че наистина го бе прехапала.

— Има следи ето тук, по края — посочих. — Можете ли да ги измерите?

— Шест на три милиметра.

— А кръвоизливите са около шест милиметра дълбоки. Изглежда, се е прехапала повече от веднъж. Какво мислите?

— И на мен така ми се струва.

— Значи знаем, че е получила припадък, свързан с края й.

— Раната на главата може да е виновна за това — каза той и взе фотоапарата.

— Може, но защо тогава мозъкът не показва, че е живяла достатъчно дълго, за да припадне?

— Струва ми се, че сме изправени пред същите въпроси, на които няма отговор.

— Да — потвърдих. — Все още е твърде объркано.

Обърнахме тялото и аз се захванах да изучавам странния белег, който бе предизвикал мрачните ни действия. Криминалният фотограф пристигна и нагласи оборудването си. През по-голямата част от следобеда изщракахме няколко ролки с инфрачервени, ултравиолетови, цветни, висококонтрастни и черно-бели филми, с много специални филтри и обективи.

После бръкнах в лекарската си чанта и извадих половин дузина черни кръгчета, направени от акрилонитрил-бутадиен-стиренова пластмаса, или по-просто — от материала, от който се правят водните и канализационни тръби. На всеки една-две години моля един познат зъболекар да ми отреже кръгчета с дебелина около сантиметър и да ги изглади с шкурка. Слава богу, не ги използвам често, тъй като рядко се налага да се взима отпечатък от захапка от тялото на убит човек.

Спрях се на кръгче с диаметър седем сантиметра и използвах шлосерска матрица, за да отпечатам номера на случая на Емили Стайнър и разположението на белезите. Кожата, също като платното на художник, е добре изпъната. За да се запази точната анатомическа конфигурация на белега на левия хълбок на Емили по време и след свалянето му, имах нужда да си осигуря стабилна матрица.

— Имате ли суперлепило? — запитах доктор Дженрет.

— Разбира се — отвърна той и ми донесе тубичката.

— Продължавайте да правите снимки на всяка стъпка, ако нямате нищо против — наредих на фотографа, слаб японец, който не можеше да застане мирно и за секунда.

Нагласих кръгчето над белега, залепих го за кожата със суперлепилото и допълнително го обезопасих с шевове. После изрязах тъканта около кръгчето и поставих всичко във формалин. През цялото време се опитвах да разбера какво означава тази следа. Беше неправилен кръг, запълнен отчасти със странно кафеникаво обезцветяване. Струваше ми се, че това е отпечатък от някаква шарка. Но не можех да разбера каква, независимо колко направени под различен ъгъл снимки разгледах.

Не се сетихме за пакета, увит в бяла хартия, докато фотографът не си тръгна, а ние с доктор Дженрет уведомихме погребалното бюро, че сме готови за тях.

— Какво ще правим с това? — запита доктор Дженрет.

— Трябва да го отворим.

Той просна сухи кърпи на количката и постави пакета върху тях. Грижливо разряза със скалпела си хартията и се появи стара кутия от дамски обувки номер шест. Дженрет разряза многобройните лепенки и свали капака.

— О, господи — изохка той тихо и объркано се втренчи в това, което някой бе оставил в гроба на едно малко момиче.

В кутията, загърнато в две найлонови пликчета, лежеше умряло коте, което не бе на повече от няколко месеца. Беше вкочанено и твърдо като дъска, когато го вдигнах. Деликатните му ребра стърчаха навън. Котето беше женско, черно, с бели лапи и не носеше каишка. Не видях следи какво го е убило, докато не го занесох в рентгена и не проявих снимките.

— Гръбначният й стълб е счупен — съобщих и усетих как космите по тила ми настръхват.

Доктор Дженрет се намръщи и се приближи към мен.

— Изглежда, гръбнакът е бил преместен от обичайното си място — отбеляза той и почука по снимката. — Това е странно. Как точно се е получило? Мисля, че не може да стане, ако е била ударена от кола.

— Не е била ударена от кола — отговорих. — Главата й е била извита на деветдесет градуса.

Върнах се в мотела към седем вечерта и открих Марино, който ядеше хамбургер в стаята си. Пистолетът, портфейлът и ключовете от колата му лежаха на едното легло, а той на другото. По пода бяха разпилени обувки и чорапи. Очевидно ги бе зарязал там, където ги бе събул. Личеше си, че се е прибрал малко преди мен. Очите му ме погледнаха любопитно, когато отидох до телевизора и го спрях.

— Ставай — казах. — Трябва да излезем.

„Святата истина“ според Лусиъс Рей бе, че самата Дениз Стайнър бе поставила пакета в ковчега на Емили. Той просто решил, че в него е сложена любима играчка или кукла.

— Кога го е направила? — запита Марино, докато вървяхме бързо през паркинга на мотела.

— Точно преди погребението — отговорих. — В теб ли са ключовете за колата?

— Да.

— Тогава ти ще караш.

Имах ужасно главоболие, за което обвинявах формалиновите изпарения и липсата на храна и сън.

— Чувал ли си се с Бентън? — запитах колкото се може по-безразлично.

— На рецепцията трябва да има купчина съобщения до теб.

— Дойдох направо в стаята ти. Ти пък откъде знаеш, че има много съобщения за мен?

— Администраторът се опита да ми ги даде. Решил, че от нас двамата аз съм докторът.

— Това е, защото приличаш на мъж — казах аз и разтърках слепоочията си.

— Много мило от твоя страна, че го забелязваш.

— Марино, иска ми се да спреш да се държиш толкова неприятно, защото всъщност не си лош човек.

— Харесва ли ти возилото ми?

Колата му беше червеникав шевролет каприз, зареден с лампи, радио, телефон и радар. Беше оборудван дори с видеокамера и пушка „Уинчестър“ от неръждаема стомана. Тя беше от типа „помпа“ за седем изстрела, същият модел, който ФБР използваше.

— Господи — казах изненадано, когато се качих в колата. — Откога в Блек Маунтин, Северна Каролина, се нуждаят от пушки за безредици?

— Отсега — отговори той и запали двигателя.

— Ти ли поиска всичко това?

— Не.

— Искаш ли да ми обясниш как полиция, състояща се от десет души, има по-добро оборудване от отдела за борба с наркотиците?

— Много от хората, които живеят тук, наистина разбират смисъла на полицейската работа. В момента обществото има сериозен проблем и всички търговци и загрижени граждани правят дарения, за да помогнат. Например коли, телефони, пушки. Едно от ченгетата ми разказа как тази сутрин някаква стара дама се обадила в участъка и поискала да узнае дали федералните агенти, пристигнали в града, за да помогнат, биха желали да вечерят с нея в неделя.

— Това е адски мило — казах изненадано.

— Освен това градските съветници обмислят дали да не увеличат персонала на полицията си. Имам подозрението, че това обяснява някои неща.

— Какви неща?

— Блек Маунтин ще има нужда от нов шеф.

— Какво е станало със стария?

— Моут е най-близкото до полицейски шеф, което някога са имали.

— Все още не съм наясно накъде биеш.

— Хей, може просто да си остана в този град, док. Те си търсят опитен шеф и се отнасят с мен, като че ли съм агент 007 или нещо подобно. Не е нужно да си ракетен учен, за да се усетиш.

— Марино, какво, за бога, ти става? — попитах пресилено спокойно.

Той запали цигара.

— Какво? Първо не мислиш, че изглеждам като доктор. Сега ти се струва, че не приличам и на полицейски началник, а? Предполагам, не приличам на нищо друго, освен на мизерен мърляч, който все още говори така, като че ли яде спагети с мафията в Джърси и излиза само с жени в прилепнали пуловери, които непрекъснато си оправят косата. — Марино замълча за момент и яростно издуха дима от цигарата си. — Хей, само защото обичам да играя боулинг, не значи, че съм някакъв татуиран простак. Нито пък това, че не съм посещавал лъскавите училища, където ти си учила, ме прави тъпо лайно.

— Свърши ли?

— И още нещо — продължи той, — тук наоколо има адски добри места за риболов. Имат си езера и с изключение на Монтрийт и Билтмор недвижимите имоти са доста евтини. Може просто да ми е писнало от идиоти, убиващи други идиоти, и серийни убийци, за които в пандиза се харчат повече мангизи, отколкото аз получавам, за да арестувам шибаните им задници. Ако въобще изродите останат в затвора. А пък това е, което най-много ме тормози.

Бяхме паркирали на частния път на семейство Стайнър още преди пет минути. Загледах се към осветената къща и се зачудих дали тя знаеше, че сме тук и защо сме тук.

— Свърши ли? — запитах отново.

— Не, не съм. Просто ми писна да говоря.

— Първо, не съм посещавала лъскави училища…

— Да бе, а как ще наречеш „Джон Хопкинс“ и „Джорджтаун“?

— Марино, млъкни, по дяволите.

Той се загледа през прозореца и запали нова цигара.

— Бях бедна италианка, отгледана в беден италиански квартал, точно както и ти — казах. — Разликата е, че аз живеех в Маями, а ти в Ню Джърси. Никога не съм се преструвала, че съм по-добра от теб, нито пък съм те наричала „глупав“. Всъщност ти си всичко друго, но не и глупав, независимо че съсипваш английския език и никога не си ходил на опера. Оплакванията ми от теб се свеждат до едно нещо. Ти си упорит, а когато си в лошо настроение, се превръщаш в нетолерантен фанатик. С други думи, държиш се с хората така, както подозираш, че те се отнасят към теб.

Марино дръпна дръжката на вратата.

— Не само нямам време за лекция от теб, но и не се интересувам от такава — каза той, като хвърли цигарата си на земята и я стъпка.

Отидохме мълчаливо до вратата на Дениз Стайнър и когато тя ни отвори, останах с впечатлението, че е усетила разправията ни. Марино не поглеждаше към мен и не ми обръщаше абсолютно никакво внимание, докато тя ни водеше към всекидневната. Стаята ми се стори изнервящо позната, тъй като бях разглеждала снимките доста внимателно. Украсата беше провинциална, с огромно количество къдрички, възглавнички, висящи растения и макрамета. Зад стъклените вратички гореше газов огън, а безбройните часовници показваха различно време. Госпожа Стайнър гледаше стар филм на Боб Хоуп по телевизията.

Тя изглеждаше страхотно изморена, когато изключи телевизора и седна на стола люлка.

— Днес не беше много хубав ден — отбеляза тя.

— Е, Дениз, нямаше начин да бъде такъв — отвърна Марино, като седна и насочи цялото си внимание към нея.

— Дойдохте тук, за да ми съобщите какво сте открили ли? — запита тя и аз осъзнах, че говореше за ексхумацията.

— Трябва да направим още няколко теста — отговорих.

— Значи не сте намерили нищо, което да помогне да заловите онзи човек — с тихо отчаяние произнесе тя. — Докторите винаги говорят за тестове, когато не знаят нищо. Поне това научих след всичко, през което минах.

— Тези неща отнемат известно време, госпожо Стайнър.

— Слушай — обърна се към нея Марино, — наистина съжалявам, че се налага да те безпокоим, Дениз, но трябва да ти зададем още няколко въпроса. Докторката иска да те пита нещо.

Тя ме погледна и се залюля на стола.

— Госпожо Стайнър, в ковчега на Емили имаше опакован като подарък пакет. Погребалният агент ни съобщи, че вие сте искали да я погребат с него — казах.

— О, говорите за Сокс — спокойно отбеляза тя.

— Сокс? — запитах.

— Тя беше улично коте, което започна да идва у нас. Вероятно преди около месец. Естествено Емили, каквато си беше нежна и чувствителна, започна да го храни и така се сприятелиха. Тя наистина обичаше малкото котенце — усмихна се госпожа Стайнър и очите й се насълзиха. — Наричаше я Сокс, защото беше чисто черна, е изключение на идеално белите лапички — поясни тя и протегна ръце, разтваряйки пръстите си. — Изглеждаше като че ли си е обула чорапи.

— Как умря Сокс? — запитах предпазливо.

— Не знам — отговори тя, като извади салфетка от джоба и попи очите си. — Намерих я една сутрин тук, пред къщата. Беше веднага след като Емили… Реших, че горкото малко нещо е умряло от разбито сърце — допълни Дениз, покри уста с кърпичката и захлипа.

— Ще отида да ти донеса нещо за пиене — каза Марино, като стана и излезе от стаята.

Очевидното му познаване на къщата и нейната собственица ми се видя изключително необикновено. Притеснението ми нарасна.

— Госпожо Стайнър — нежно започнах, като се наведох напред, — котето на Емили не е умряло от разбито сърце, а от счупен врат.

Тя отпусна ръце и разтреперано си пое дъх. Зачервените й очи се отвориха широко и се втренчиха в мен.

— Какво искате да кажете?

— Котето е било убито.

— Е, вероятно е била прегазена от кола. Това е толкова неприятно. Казвах на Емили, че се страхувах от нещо такова.

— Не е била ударена от кола.

— Смятате, че някое от съседските кучета може да я е убило?

— Не — отговорих, докато Марино се връщаше с нещо, което приличаше на чаша бяло вино. — Котето е било убито от човек. Нарочно.

— Как можете да знаете такова нещо?

Дениз Стайнър изглеждаше ужасена. Ръцете й затрепериха, докато поемаше от Марино чашата с вино и я оставяше на масичката до стола си.

— При прегледа открихме, че вратът на котето е бил зверски извит — опитах се спокойно да обясня. — Знам, че за вас е ужасно да слушате такива подробности, госпожо Стайнър, но трябва да знаете истината, ако искате да ни помогнете да заловим човека, който го е направил.

— Имаш ли някаква идея кой може да е постъпил така ужасно с котето на малкото ти момиченце? — запита Марино и се настани на стола си.

После отново се наведе напред, с облегнати на коленете ръце, като че ли искаше да я увери, че може да разчита на него и да се чувства в безопасност, когато той е там.

Дениз Стайнър безмълвно се мъчеше да възвърне самообладанието си. Тя се протегна към чашата с вино и отпи няколко колебливи глътки.

— Знам само, че имаше няколко телефонни обаждания — каза тя и си пое дълбоко дъх. — Знаете ли, ноктите ми са посинели. Напълно съм скапана — протегна тя ръка. — Не мога да се успокоя. Не мога да спя. Не знам какво да правя — допълни тя и отново избухна в сълзи.

— Дениз, всичко е наред — мило каза Марино. — Не бързай. Ние няма да изчезнем. Разкажи ми сега за телефонните обаждания.

Госпожа Стайнър изтри очите си и започна.

— Обаждаха се най-вече мъже. И една жена, която каза, че ако съм се била грижила за детето си като добра майка, това нямало да се случи… Единият звучеше много млад, като момче, което си прави лоши шеги. Той каза нещо… Нали разбирате… Каза, че наблюдавал как Емили кара колелото си. Това беше след… Значи не може да е бил. Но този, другия, той беше по-стар. Каза, че още не е свършил. — Тя млъкна и отново отпи от виното.

— Не е свършил? — запитах. — Каза ли още нещо?

— Не помня — отговори тя и затвори очи.

— Кога стана това? — попита Марино.

— Веднага след като я намериха. До езерото.

Дениз се протегна към чашата си и я събори.

— Аз ще оправя това — бързо скочи Марино. — Бездруго имам нужда от една цигара.

— Знаете ли какво е имал предвид? — обърнах се към нея.

— Знам, че говореше за това, което се случи. За този, който й направи това ужасно нещо. Предполагам, той имаше предвид, че лошите неща още не са приключили. Ако не се лъжа, на следващия ден намерих Сокс. — Тя замълча за момент, после заговори отново: — Капитане, бихте ли ми приготвили един сандвич с фъстъчено масло или сирене. Чувствам, че нивото на кръвната ми захар е ужасно спаднало — помоли госпожа Стайнър, която, изглежда, не забелязваше съборената чаша и локвата от вино на масичката до стола й.

Марино отново излезе от стаята.

— Когато онзи човек нахлу в дома ви и отвлече дъщеря ви започнах аз, — каза ли ви нещо?

— Предупреди ме, че ако не върша това, което ми заповяда, ще ме убие.

— Значи сте чули гласа му.

Тя кимна и се залюля. Очите й останаха приковани в мен.

— Звучеше ли като гласа по телефона, за който ни разказахте?

— Не знам. Възможно е. Трудно е да се каже.

— Госпожо Стайнър…

— Можете да ме наричате Дениз — прекъсна ме тя с напрегнат поглед.

— Какво още си спомняте за него? За човека, който нахлу в къщата ви и ви завърза?

— Чудите се дали може да е бил същият човек, който уби онова малко момче във Вирджиния.

Не проговорих.

— Спомням си, че гледах снимки на малкото момче и семейството му в списание „Пийпъл“. Тогава си помислих колко ужасно нещо е това. Не можех да си представя какво ли е да си на мястото на майка му. Достатъчно страшно бе, когато Мери Джо умря. Мислех, че никога няма да го преживея.

— Мери Джо е детето ви, което сте загубили при СВСН5?

Зад силната й болка проблесна интерес. Тя изглеждаше впечатлена или любопитна, откъде мога да знам тази подробност.

— Тя умря в леглото ми. Събудих се и тя лежеше до Чък мъртва.

— Чък беше съпругът ви?

— Отначало се страхувах, че може той случайно да се е търколил върху нея през нощта и да я е задушил. Но лекарите казаха, че не е било така. Казаха, че било СВСН.

— На каква възраст беше Мери Джо? — попитах.

— Току-що бе навършила годинка — отговори тя и преглътна сълзите си.

— Емили беше ли вече родена?

— Не, тя се появи година по-късно. Знаех си, че същото щеше да се случи и с нея. Имаше ужасни колики. Беше толкова крехка. Докторите се страхуваха, че може да получи прекъсване на дишането, така че непрекъснато трябваше да проверявам дали диша. Спомням си как бродех като зомби, защото никога през нощта не можех да спя. Нагоре-надолу по цяла нощ, нощ след нощ. Живеех с този ужасен страх в сърцето си.

Госпожа Стайнър затвори очи за момент и се залюля. Ръцете й стискаха здраво облегалките на стола, челото й бе набръчкано от мъка.

Сетих се, че заради гнева си Марино не желаеше да слуша как разпитвам Дениз Стайнър и затова непрекъснато излиза от стаята. Осъзнах, че чувствата му го бяха обвързали като с въже. Страхувах се, че той вече не може да работи ефикасно по този случай.

Госпожа Стайнър отвори очи и ги прикова право в моите.

— Той е убил много хора и сега е тук — каза тя.

— Кой? — запитах объркана от собствените си мисли.

— Темпъл Голт.

— Не знаем дали наистина е тук — отбелязах.

— Знам, че е тук.

— Откъде знаете?

— Заради това, което стори на моята Емили. Същата история — каза тя и едра сълза се търколи по бузата й. — Знаете ли, предполагам, би трябвало да се страхувам, че може да тръгне след мен сега. Но не ми пука. Нищо не ми остана.

— Много съжалявам — казах колкото се може по-мило. — Можете ли да ми разкажете още нещо за онази неделя? Неделя, тридесет и първи октомври.

— Както винаги сутринта отидохме на църква. И на неделно училище. Обядвахме, после Емили отиде в стаята си. Упражняваше се на китарата известно време. Всъщност не я видях за дълго — допълни тя, като се мъчеше да си припомни всичко с широко отворени очи.

— Спомняте ли си дали е напуснала дома ви по-рано за събранието на младежката група в църквата?

— Тя влезе в кухнята. Правех бананов сладкиш. Каза ми, че трябвало да отиде по-рано, за да се упражнява с китарата. Дадох й малко дребни за помощите, както правя винаги.

— Какво стана, когато се прибра у дома?

— Ядохме — отговори тя с немигащи очи. — Беше нещастна. Искаше Сокс да влезе в къщата, но аз отказах.

— Какво ви кара да мислите, че е била нещастна?

— Тя беше трудно дете. Нали знаете какви стават децата, когато изпаднат в някое от настроенията си. После си отиде в стаята и след малко си легна.

— Разкажете ми за навиците й за хранене — помолих аз, като си спомних, че Фъргюсън възнамеряваше да я разпита за това веднага след като се върне от Куантико.

Предполагам никога не бе имал тази възможност.

— Беше доста капризна. Злояда.

— Тя довърши ли вечерята си в неделя вечер, след събранието в църквата?

— Точно заради това се скарахме. Емили само побутваше храната из чинията си. Мръщеше се. — Гласът й потрепери. — Вечно се разправяхме заради това… Винаги ми беше ужасно трудно да я накарам да яде.

— Имаше ли проблеми с диария или повръщане?

Очите й се фокусираха върху мен.

— Тя често боледуваше.

— Болен означава много различни неща, госпожо Стайнър — търпеливо казах аз. — Имаше ли чести разстройства и повръщания?

— Да. Вече казах на Макс Фъргюсън за това — отговори тя и сълзите й потекоха свободно. — Не разбирам защо трябва да отговарям все на едни и същи въпроси. Те просто ме тормозят допълнително. Отварят раните ми.

— Съжалявам — казах аз с любезност, която прикриваше изненадата ми.

Кога беше разказала всичко това на Фъргюсън? Дали й се е обадил, след като си е тръгнал от Куантико? Ако е така, тя сигурно е била от последните хора, разговаряли с него, преди да умре.

— Това не й се случи, защото беше болнава — каза госпожа Стайнър и се разрида още по-силно. — Според мен хората би трябвало да задават въпроси, които ще помогнат той да бъде заловен.

— Госпожо Стайнър, знам, че това е много тежко за вас, но къде живеехте, когато Мери Джо умря?

— О, Господи, моля те, помогни ми.

Тя зарови лице в ръцете си. Наблюдавах я как се опитва да възвърне самообладанието си. Раменете й се тресяха, докато хълцаше. Седях безмълвно, докато видях как постепенно ръцете и краката престанаха да треперят и тя се успокои. Дениз бавно вдигна очи към мен. Зад сълзите проблясваше странна, студена светлина, която ме накара да се сетя за езерото през нощта, когато водата бе така тъмна, че приличаше на някакво друго вещество.

Госпожа Стайнър заговори с нисък глас:

— Искам да знам, доктор Скарпета, дали вие познавате онзи човек?

— Кой човек? — запитах в момента, когато Марино се върна в стаята с препечените филийки с фъстъчено масло и мармалад, бутилка шабли и кърпа за чинии.

— Човекът, който уби малкото момче. Някога говорили ли сте с Темпъл Голт? — попита тя.

Марино изправи съборената й чаша, допълни я и остави сандвича до нея.

— Чакай, дай да ти помогна с това — казах аз, като взех кърпата и попих разсипаното вино.

— Кажете ми как изглежда той — настоя тя и отново затвори очи.

Представих си Голт, пронизващите му очи и светлорусата коса. Той беше дребен и подвижен, с остри черти. Но най-характерното нещо у него бяха очите. Никога нямаше да ги забравя. Знаех, че той може да пререже нечие гърло, без да мигне. Знаех, че е убил всичките си жертви със същия немигащ син поглед.

— Извинете — казах, осъзнавайки, че госпожа Стайнър все още говори на мен.

— Защо го оставихте да се измъкне? — повтори тя въпроса си, който звучеше като обвинение, и се разплака отново.

Марино й нареди да си почине и я успокои, че си тръгваме. Когато се качихме в колата, настроението му беше ужасно.

— Голт е убил котето — каза той.

— Не знаем това със сигурност.

— В момента не желая да те слушам да говориш като адвокат.

— Аз съм адвокат — отвърнах.

— О, да. Извини ме, задето забравих, че имаш и такава научна степен. Просто ми се изплъзна от ума, че ти всъщност си доктор-адвокат-индиански вожд.

— Знаеш ли дали Фъргюсън се е обадил на госпожа Стайнър, когато си тръгна от Куантико?

— По дяволите, не знам.

— По време на събранието той спомена, че възнамерява да й зададе няколко медицински въпроса. Съдейки по думите на госпожа Стайнър, ми се струва, че го е направил. А това означава, че сигурно е говорил с нея малко преди смъртта си.

— Може да й се е обадил веднага след като се е прибрал от летището.

— А после се качва направо горе и си връзва въже около врата?

— Не, док. Качва се горе, за да си фрасне един бързак. Може разговорът с нея да е повлиял на настроението му.

Това беше възможно.

— Марино, как е фамилията на момчето, което Емили е харесвала? Помня, че малкото му име беше Рен.

— Защо?

— Искам да отидем да се видим с него.

— Ако не знаеш много за децата, държа да ти съобщя, че вече е девет часът, а той утре е на училище.

— Марино — твърдо казах аз, — отговори ми на въпроса.

— Знам, че живее близо до къщата на семейство Стайнър — отвърна той, като отби встрани от пътя, спря и запали лампичката в колата. — Фамилното му име е Максуел.

— Искам да отидем до къщата му.

Марино прелисти бележника си, после се втренчи в мен. В уморените му очи се долавяше повече от негодувание. Марино изпитваше ужасна болка.

Семейство Максуел живееше в модерна къща от дървени трупи, която вероятно бе предварително изработена за сглобяване, а после издигната на гористо хълмче с изглед към езерото.

Спряхме на чакълен път, осветен от прожектори с цвета на прашец от цветя. Беше доста хладно и листата на рододендроните бяха започнали да се къдрят. Дъхът ни излизаше на малки бели облачета, докато чакахме някой да отговори на позвъняването ни. Най-после вратата се отвори и застанахме пред млад, слаб мъж, с издължено лице и очила с черни рамки. Облеклото му се състоеше от тъмен вълнен халат и чехли. Зачудих се дали някой в този град е буден след десет часа.

— Аз съм капитан Марино, а това е доктор Скарпета — съобщи Марино със сериозния си полицейски тон, който можеше да изпълни всеки обикновен гражданин с уплаха. — Работим заедно с местните власти по случая на Емили Стайнър.

— А, вие сте онези, дето не са от нашия град — каза човекът.

— Вие ли сте господин Максуел? — запита Марино.

— Ли Максуел. Моля, влезте. Предполагам, че искате да поговорим за Рен.

Влязохме вътре. Жена с наднормено тегло, облечена в розов анцуг, слезе от горния етаж. Погледна ни така, като че ли знаеше защо точно сме тук.

— Той е горе, в стаята си. Досега му четох — каза тя.

— Чудя се дали мога да поговоря с него — възможно най-любезно казах аз, тъй като усетих, че семейство Максуел е притеснено.

— Мога да го извикам — отвърна бащата.

— Няма нужда. Предпочитам аз да се кача, ако нямате нищо против — казах.

Госпожа Максуел разсеяно си играеше с увиснал от ръкава й конец. Носеше малки сребърни обици, оформени като кръстчета, които подхождаха на колието й.

— Вероятно, докато докторката си върши работата — проговори Марино, — аз мога да поговоря с вас двамата, нали?

— Онзи полицай, който умря, вече говори с Рен — съобщи бащата.

— Знам — отвърна Марино по начин, който издаваше, че не му пука кой е говорил със сина им. — Обещаваме, че няма да ви отнемем много време — добави той.

— Е, добре тогава — обърна се госпожа Максуел към мен.

Последвах я, докато бавно и тежко се изкачваше по стълбите към втория етаж. Там имаше само няколко стаи, но светлината бе толкова силна, че очите ме заболяха. Изглежда, и навън и вътре в имота на Максуел не съществуваше нито едно ъгълче, което да не е осветено с прожектори. Влязохме в стаята на Рен. Момчето беше по пижама и стоеше насред стаята. Загледа ни стреснато, като че ли сме го хванали да върши нещо, което ние не би трябвало да видим.

— Защо не си в леглото, сине? — попита госпожа Максуел с глас, който звучеше по-скоро уморен, отколкото строг.

— Бях жаден.

— Искаш ли да ти донеса чаша вода?

— Не, няма нужда.

Разбрах защо Емили е намирала Рен сладък. Бе пораснал на височина доста и мускулите му не можеха да настигнат ръста му. Лъскавата руса коса падаше в тъмносините му очи. Бе висок и слаб, с великолепен тен и уста, и бе изгризал ноктите си до кръв. Носеше няколко изплетени от кожа гривни, които не можеха да бъдат свалени, без да се срежат. Те подсказваха, че Рен е доста популярен в училище, особено сред момичетата, макар да подозирах, че той не се отнасяше много внимателно с тях.

— Рен, това е доктор — тя погледна към мен, — извинете, но ще трябва пак да кажете името си.

— Аз съм доктор Скарпета — усмихнах се на Рен, който ме загледа объркано.

— Не съм болен — бързо каза той.

— Тя не е такъв вид лекар — обърна се госпожа Максуел към сина си.

— Какъв лекар сте? — погледна той към мен.

Любопитството му постепенно надделяваше над свенливостта.

— Ами тя е нещо като Лусиъс Рей.

— Той не е лекар — намръщи се Рен на майка си. — Той е гробар.

— Хайде сега, сине, иди и си легни в леглото, за да не настинеш. Доктор Скарлети, можете да си дръпнете онзи стол там. Аз ще ви чакам долу.

— Нейното име е Скарпета — извика момчето след майка си, която вече бе излязла в коридора.

Рен се просна на леглото и се зави с вълнено одеяло с цвета на дъвка. Забелязах бейзболния мотив върху спуснатите над прозореца завеси и силуетите на купи и трофеи зад тях. По боровите стени бяха залепени плакати с различни спортни герои. Не разпознах никой от тях, освен Майкъл Джордан, който излиташе във въздуха с помощта на типичните си „Найки“, подобно на някакъв великолепен бог. Дръпнах стола до леглото и внезапно се почувствах стара.

— С какъв спорт се занимаваш? — запитах.

— Играя за „Жълтите якета“ — жизнерадостно отговори той, доволен, че е намерил някой, който да му попречи да си легне навреме.

— „Жълтите якета“?

— Така се казва отборът ни. Нали знаете, ние побеждаваме всички в околността. Изненадан съм, че не сте чували за нас.

— Сигурна съм, че щях да съм чувала, ако живеех тук, Рен. Но аз идвам отдалеч.

Той ме загледа така, като че ли бях някакво екзотично същество от зоологическата градина.

— Играя и баскетбол. Мога да дриблирам между краката си. Обзалагам се, че вие не можете.

— Абсолютно си прав. Не мога. Бих искала да ми разкажеш за приятелството ти с Емили Стайнър.

Тъмносините очи се вторачиха в ръцете му, които нервно си играеха с края на одеялото.

— От дълго време ли я познаваше? — продължих.

— Ами да. Бяхме в една и съща младежка група в църквата — отговори той и погледна към мен. — Плюс това и двамата сме в шести клас, макар да имаме различни класни. Моята е госпожа Уинтърс.

— Запознал си се с Емили веднага след като семейството й се е преместило тук, нали?

— Струва ми се, че да. Те дойдоха от Калифорния. Мама казва, че там има много земетресения, защото хората не вярват в Господ.

— Изглежда, Емили много те е харесвала — казах. — Всъщност направо е била влюбена в теб. Ти знаеше ли за това?

Момчето кимна и отново сведе очи.

— Рен, можеш ли да ми разкажеш за последния път, когато я видя?

— Беше в църквата. Тя дойде с китарата си, защото беше неин ред.

— Неин ред за какво?

— За музика. Обикновено Оуън или Фил свирят на пиано, но понякога и тя свиреше на китарата си. Не беше много добра.

— Ти трябваше ли да се срещнеш с нея в църквата онзи следобед?

Бузите му се изчервиха. Той засмука долната си устна, за да прикрие треперенето й.

— Няма страшно, Рен. Не си направил нищо лошо.

— Предложих й да се срещнем там по-рано — тихо каза той.

— И как реагира тя?

— Каза, че ще дойде, но да не казвам на никого.

— Защо искаше да се срещнеш с нея по-рано? — продължих да разпитвам.

— Исках да видя дали тя ще го направи.

— Защо?

Сега вече цялото му лице бе зачервено и той усилено се мъчеше да удържи сълзите си.

— Не знам — едва отвърна Рен.

— Рен, разкажи ми какво стана.

— Отидох с колелото до църквата, за да видя дали тя е там.

— В колко часа беше това?

— Не знам. Поне един часа преди времето за събранието — отговори той. — Видях я през прозореца. Седеше на пода и се упражняваше с китарата си.

— После какво?

— Тръгнах си и се върнах с Пол и Уил в пет часа. Те живеят ей там — посочи той.

— Каза ли нещо на Емили? — запитах.

Сълзите потекоха по бузите му и той нетърпеливо ги изтри.

— Не й казах нищо. През цялото време тя гледаше към мен, но аз се престорих, че не забелязвам. Беше доста разстроена. Джак я попита какво се е случило.

— Кой е Джак?

— Ръководителят на групата ни. Той посещава колежа „Монтрийт Андерсън“. Ужасно дебел е и има брада.

— Какво отговори Емили, когато Джак й зададе въпроса?

— Каза, че се чувства като че ли се разболява. После си тръгна.

— Колко време оставаше до края на събранието?

— Ами това стана, докато свалях кошницата от пианото. Беше мой ред да събера даренията.

— Значи е било към края на срещата?

— Да, и тя побягна навън. Тръгна по късия път.

Рен прехапа долната си устна и стисна одеялото с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Откъде знаеш, че е тръгнала по краткия път? — попитах.

Той ме погледна и подсмръкна. Подадох му няколко салфетки и той издуха носа си.

— Рен — настоях аз, — ти всъщност видя ли Емили да тръгва по късия път?

— Не, госпожо — едва отвърна той.

— Някой видя ли я да тръгва оттам?

Момчето сви рамене.

— Защо тогава мислиш, че е минала оттам?

— Всички казват така — простичко отговори той.

— Също както всички казват къде е било намерено тялото й, нали? — запитах нежно.

Рен не отговори и аз добавих по-натъртено:

— А ти знаеш съвсем точно къде е мястото, нали?

— Да, госпожо — прошепна момчето.

— Ще ми разкажеш ли за него?

Все още втренчен в ръцете си, той отговори:

— Това е мястото, където много от цветнокожите ходят за риба. Там има купчина плевели, големи дървесни жаби, а от дърветата висят змии. Тя беше там. Намери я един цветнокож. Тя имала само чорапи върху себе си и той се уплашил толкова силно, че станал бял като вас. А след това татко инсталира светлините.

— Светлините?

— Всички онези прожектори по дърветата и навсякъде другаде. Те ми пречат да спя, а мама ужасно се ядосва.

— Баща ти ли ти разказа за мястото при езерото?

Рен поклати глава отрицателно.

— Кой тогава? — попитах.

— Крийд.

— Крийд?

— Той е един от чистачите в училище. Прави клечки за зъби и ние ги купуваме за долар. Десет за един долар. Кисне ги в джоджен и канела. Аз обичам канелените, защото са леко лютиви, като метеорите. Понякога, когато ми свършат джобните пари, му плащам с бонбони. Но не трябва да казвате на никого — разтревожено добави той.

— Как изглежда Крийд? — запитах и усетих как в мозъка ми тихо заби предупредителна камбана.

— Ами не знам — отвърна детето. — Прилича на мексиканец, защото винаги носи бели чорапи и ботуши. Струва ми се, че е доста стар — въздъхна той.

— Знаеш ли фамилното му име?

Рен поклати глава.

— Винаги ли е работил в училището ти?

Той отново поклати глава.

— Не, той зае мястото на Албърт. Албърт се разболя от много пушене. Трябваше да отрежат белите му дробове.

— Рен — запитах аз, — Крийд и Емили познаваха ли се?

Той заговори по-бързо.

— Ние обичахме да я ядосваме, като й казвахме, че Крийд й е гадже, защото веднъж той й подари цветя. Подаряваше й и бонбони, защото тя не обичаше клечки за зъби. Нали знаете, повечето момичета предпочитат бонбоните пред клечките за зъби.

— Да — съгласих се с тъжна усмивка. — Предполагам, че е така.

Последният въпрос, който зададох на Рен, бе дали е ходил на мястото, където бе открит трупа на Емили. Той твърдеше, че не е стъпвал там.

— Вярвам му — съобщих на Марино, когато се отдалечихме от ярко осветената къща на семейство Максуел.

— Аз пък не. Смятам, че лъже като луд, защото го е шубе, че неговият старец ще му скъса задника от бой — възрази Марино и намали отоплението. — Никога не съм имал кола с такова страхотно отопление. Липсват й само реотаните в седалките, каквито имаш ти в мерцедеса.

— Начинът, по който ми описа мястото при езерото — продължих, — ме кара да мисля, че никога не е ходил там. Смятам, че не той е оставил там бонбоните.

— Кой тогава?

— Какво знаеш за един чистач на име Крийд?

— Абсолютно нищо.

— Е — казах, — май ще е разумно да го намериш. Ще ти кажа и още нещо. Не мисля, че Емили си е тръгнала по късия път край езерото, когато е напуснала църквата.

— Мамка му — изсумтя Марино. — Мразя моментите, когато започнат да ти идват такива идеи. Тъкмо парченцата започват да се наместват по местата си, и ти ги разбъркваш като някаква проклета мозайка.

— Марино, минах по пътеката край езерото. В никакъв случай едно единайсетгодишно момиче или който ще да е биха направили това в късния следобед. Към шест часа трябва да е било почти напълно тъмно, а точно тогава Емили е потеглила към дома си.

— Значи е излъгала майка си — каза Марино.

— Така изглежда, но защо?

— Може Емили да е искала да направи нещо.

— Какво например?

— Не знам. Имаш ли скоч в стаята? Искам да кажа, няма смисъл да те питам дали имаш бърбън.

— Прав си — отвърнах. — Нямам бърбън.

Когато се върнах в мотела, открих, че ме чакат пет съобщения. Три бяха от Бентън Уесли. Бюрото изпращаше хеликоптер, който да ме отведе оттук на сутринта.

Успях да се свържа с Уесли, но той говореше ужасно загадъчно.

— Освен всичко друго, имаме и доста кризисна ситуация с племенницата ти. Връщаме те право в Куантико.

— Какво е станало? — запитах и усетих как стомахът ми се свива. — Добре ли е Луси?

— Кей, тази линия не е сигурна.

— Добре ли е тя?

— Физически е съвсем добре — отговори той.