Ферма за трупове

11.

На следващата сутрин в съда се яви гангстерът от северната ричмъндска банда, обвинен в убийство. Беше издокаран в двуреден син костюм и италианска вратовръзка с идеален уиндзорски възел. Бялата му риза блестеше от чистота, а той бе гладко избръснат и без обицата си.

Адвокатът на защитата, Тод Колдуел, бе издокарал чудесно клиента си, защото знаеше, че за съдебните заседатели е изключително трудно да устоят на първото впечатление. Разбира се, аз самата също вярвах в тази аксиома и затова представих като доказателства колкото се може повече цветни снимки от аутопсията на жертвата. Струваше ми се, че Колдуел, който караше червено ферари, не ме харесва особено много.

— Не е ли вярно, госпожо Скарпета — започна Колдуел в този хладен, есенен ден, — че хора, попаднали под влиянието на кокаин, могат да станат много жестоки и дори да демонстрират свръхчовешка сила?

— Определено кокаинът може да накара този, който го ползва, да получи халюцинации и да се възбуди — отговорих аз, обърната към съдебните заседатели. — Свръхчовешката сила, както я наричате, често се свързва с кокаин, или ПСП, който е успокоително за коне.

— А жертвата е имала и кокаин и бензолеконин в кръвта си — продължи Колдуел така, като че ли току-що се бях съгласила с него.

— Да, имаше.

— Госпожо Скарпета, чудя се дали бихте могли да обясните на съдебните заседатели какво означава това?

— Първо бих искала да обясня на съдебните заседатели, че аз съм лекар, а и адвокат по образование. Имам специалност патология и втора специалност криминална патология, както вече отбелязахте, господин Колдуел. Следователно ще съм ви благодарна, ако се обръщате към мен с „доктор Скарпета“, а не с „госпожо“.

— Да, госпожо.

— А сега, бихте ли повторили въпроса си?

— Бихте ли обяснили на съдебните заседатели какво означава, ако някой има кокаин и — той погледна бележките си — бензолеконин в кръвта си?

— Бензолеконинът е метаболит на кокаина. Да се каже, че някой има и от двете в кръвта си, означава, че част от взетия от жертвата кокаин вече се е метаболизирал, а другата част все още не е — отговорих аз.

Забелязах Луси, която стоеше в далечния ъгъл, с полускрито от колоната лице. Изглеждаше много тъжна.

— А това означава, че е бил хроничен наркоман, особено като се имат предвид многобройните му следи от инжекции. Това пък показва, че когато той е застанал срещу клиента ми в нощта на трети юли, моят клиент е трябвало да се справи с един изключително възбуден, раздразнен и жесток човек и не е имал друг избор, освен да се защити.

Колдуел говореше самоуверено и се разхождаше из залата. Елегантният му клиент ме наблюдаваше с погледа на нервна котка.

— Господин Колдуел — казах, — жертвата, Джон Джоунс, е прострелян шестнайсет пъти с полуавтоматичен деветмилиметров пистолет, който събира трийсет и шест куршума. Седем от изстрелите бяха в гърба му, а три от тях в тила на господин Джоунс. По мое мнение това не отговаря на стрелба, при която стрелецът се защитава, особено, при положение че господин Джоунс имаше алкохолно ниво в кръвта над 0,29, а това надхвърля три пъти законната граница във Вирджиния. С други думи, двигателните способности и разсъдъкът на жертвата са били нищожни, когато е бил застрелян. Честно казано, учудена съм, че господин Джоунс въобще е успял да се крепи прав.

Колдуел се завъртя с лице към съдия По, чийто прякор бе „Гарвана“ още откак пристигнах в Ричмънд. На него му бе дошло до гуша от търговци на наркотици, които се избиват един друг, и от хлапета, носещи оръжие в училище и прострелващи съучениците си в автобуса.

— Ваша Чест — драматично каза Колдуел, — моля ви, последната реплика на госпожа Скарпета да бъде изтрита от протокола, тъй като е едновременно спекулативна и провокираща, а и без съмнение надхвърля нейните експертни способности.

— Хм, не мисля, че казаното от доктор Скарпета надхвърля нейните експертни способности, господин Колдуел, а и тя вече ви помоли да не се обръщате към нея с „госпожо“. Започвам да губя търпението си заради вашите дивотии и палячовщини…

— Но, Ваша Чест…

— Истината е, че доктор Скарпета е свидетелствала в съда много пъти и аз съм добре запознат с нивото й на експерт — продължи съдията с провлечения си южняшки говор.

— Ваша Чест…

— Доколкото знам, тя се занимава с подобни неща всеки ден…

— Ваша Чест…

— Господин Колдуел — прогърмя гласът на Гарвана и оплешивяващото му теме се зачерви, — ако ме прекъснете още веднъж, ще ви обвиня в непочтително отношение към съда и ще ви накарам да изкарате няколко нощи в проклетия градски затвор! Ясно ли е?

— Да, господине.

Забелязах как Луси проточваше врат, за да види по-добре, а всички съдебни заседатели застанаха нащрек.

— Нямам повече въпроси — кратко отсече Колдуел.

Съдията По приключи процедурите за деня, като удари силно с чукчето и събуди една възрастна жена, която през по-голямата част от сутринта бе спала дълбоко, скрита от черната си сламена шапка. Тя се стресна, седна изправено и избърбори:

— Кой е?

После си спомни къде се намира и се разплака.

— Всичко е наред, мамо, не се притеснявай — утешаваше я по-млада жена.

Съдебната зала се опразни за обедната почивка. Преди да напусна центъра, се отбих до архива на здравния отдел, където една моя стара приятелка и колежка работеше като главен регистратор. Във Вирджиния човек не можеше да се брои за законно роден или починал без подписа на Глория Лъвинг. Макар да беше местна като хайвера от херинги, тя познаваше колегите си във всяка част на страната. През изминалите години Глория често ми бе помагала да се уверя, че дадени хора са били на тази планета или не, че са се женили, развеждали или осиновявали деца.

Казаха ми, че тя е в обедна почивка в кафенето на сграда „Медисън“. В един и петнайсет я открих седнала до масата сама. Ядеше ванилово кисело мляко и плодов коктейл. А най-вече четеше дебел трилър, обявен от „Ню Йорк Таймс“ за бестселъра на годината, ако можеше да се вярва на корицата.

— Ако трябваше да ям обеди като твоите, въобще нямаше да си давам труда — казах аз, като си придърпах другия стол.

Тя вдигна поглед към мен и безстрастното й изражение се замени от радост.

— Мили боже! Какво, за бога, правиш тук, Кей?

— Работя на отсрещната страна на улицата, ако случайно си забравила.

Тя се разсмя жизнерадостно.

— Да ти взема ли едно кафе? Скъпа, изглеждаш доста изморена.

Името на Глория Лъвинг я бе определило още при раждането й, а и тя бе израснала с характер, който напълно му съответстваше. Беше едра, щедра жена на около петдесет години, която се отнасяше изключително грижливо с всеки сертификат, преминал през бюрото й. За нея досиетата бяха повече от хартия и чужди имена и тя бе готова да назначава, уволнява или да се разправя с градските власти заради някое от тях. Нямаше значение чие бе то.

— Без кафе, благодаря.

— Е, чух, че вече не работиш на отсрещната страна на улицата.

— Обичам начина, по който хората ме пенсионират, когато отсъствам една-две седмици. Сега съм консултант на ФБР и затова ми се налага често да пътувам нанякъде.

— Да, до Северна Каролина и обратно, предполагам. Съдя по това, което чух по новините. По-миналата вечер дори Дан Радър говореше за случая с момиченцето на Стайнър. По Си Ен Ен също предаваха за него. Господи, тук е ужасно студено.

Огледах се из отблъскващото кафене, предназначено за правителствени служители, където хората не изглеждаха особено доволни от живота си. Много от тях седяха приведени над таблите си, с пуловери и сака, закопчани догоре.

— Всички термостати са нагласени на петнайсет градуса, за запазване на енергията, ако това не е най-голямата дивотия, която някога съм чувала — продължи Глория. — Парното ни идва от медицинския колеж, така че намаляването на термостатите не спестява и един ват електричество.

— Тук ми се струва по-студено от петнайсет градуса — отбелязах.

— Да, защото всъщност е дванайсет, горе-долу като навън.

— Винаги си добре дошла на топло в моя офис — казах аз с коварна усмивчица.

— Да, това сигурно е най-топлото място в града. Добре, Кей, как мога да ти помогна?

— Налага ми се да проследя един случай на СВСН, който уж е станал в Калифорния преди около дванайсет години. Името на бебето е Мери Джо Стайнър, а имената на родителите Дениз и Чарлс.

Глория направи връзката веднага, но бе прекалено добра професионалистка, за да настоява за подробности.

— Знаеш ли моминското име на Дениз Стайнър?

— Не.

— Къде в Калифорния?

— И това не знам — отговорих.

— Имаш ли възможност да разбереш? Колкото повече информация имам, толкова по-добре.

— Предпочитам да се опиташ да се справиш с малкото, което знам. Ако не стане, ще видя как мога да науча нещо повече.

— Каза, че уж било СВСН. Значи има подозрения, че всъщност не е СВСН? Трябва да знам, защото може да е отбелязано с различен код.

— Детето е било на една година, когато починало. И това доста ме притеснява. Както знаеш, повечето случаи на СВСН са при бебета на възраст до три-четири месеца. Над шест месеца вече вероятността е твърде малка. А след една годинка почти винаги става дума за някаква друга форма на внезапна смърт. Така че, да, смъртта може да е била кодирана по друг начин.

Глория се заигра с пликчето от чая си.

— Ако говорехме за Айдахо, можех просто да звънна на Джейн и да я помоля да провери кода за СВСН и тя щеше да ми отговори за деветдесет секунди. Но в Калифорния има тридесет и два милиона души. Това е един от най-тежките щати. Може да се наложи специална проверка. Хайде, ще те изпратя донякъде. Това ще бъде упражнението ми за деня.

— Регистраторът в Сакраменто ли се намира? — попитах, докато вървяхме по мрачния коридор, пълен с отчаяни хора, нуждаещи се от социални помощи.

— Да. Ще му се обадя веднага щом се върна горе.

— Значи го познаваш?

— Разбира се — засмя се тя. — Ние сме само петдесет човека. Нямаме с кого да си говорим, освен един с друг.

Вечерта заведох Луси в „Ла Петит Франс“, където се предадохме в ръцете на готвача Пол, който ни осъди на провлечени часове, изпълнени с маринован агнешки кебап и бутилка шато „Лароз“ от 1986 година. Обещах на Луси, че когато се приберем, ще я зарадвам с „crema di cioccolata eletta“, великолепен шоколадов мус с фъстъци и ликьор, който пазех във фризера за спешни случаи.

Преди това обаче отидохме с колата до Шоко Ботъм и се разходихме по калдъръмените, осветени с фенери улички в една част на града, където доскоро не смеех да стъпя. Намирахме се близо до реката и небето беше тъмносиньо, обсипано с огромни звезди. Помислих си за Бентън, а после по съвсем различна причина се сетих за Марино.

— Лельо Кей — каза Луси, когато влязохме да изпием по едно капучино в „Чети“, — мога ли да си взема адвокат?

— С каква цел? — запитах, макар да знаех добре.

— Дори ако ФБР не успеят да докажат, че съм извършила това, в което ме обвиняват, останалата част от живота ми ще бъде съсипана — каза тя с уверен тон, който обаче не можеше да скрие болката й.

— Кажи ми какво искаш.

— Някоя важна клечка.

— Ще ти намеря такъв — обещах.

В понеделник не се върнах в Северна Каролина, както възнамерявах, а вместо това отлетях до Вашингтон. Трябваше да направя няколко обиколки из управлението на ФБР, но най-вече ми се налагаше да се видя с един стар приятел.

Сенатор Франк Лорд и аз бяхме посещавали едно и също католическо училище в Маями, макар и не по едно и също време. Той беше доста по-стар от мен и приятелството ни започна чак когато вече работех в кабинета на съдебния лекар на област Дейд, а той бе окръжен прокурор. Когато Франк стана губернатор, а после и сенатор, отдавна бях напуснала южния роден град. Връзката ни се поднови, когато го направиха председател на сенатския правен комитет.

Лорд ме помоли да му стана съветник, когато се бореше да прокара най-забележителния закон срещу престъпността в историята на страната, а и аз бях търсила помощта му. Макар и Луси да не знаеше, той бе нейният покровител, тъй като без неговата намеса тя вероятно нямаше да получи разрешение или академичен кредит за стажа си през есента. Не знаех как точно ще му съобщя лошите новини.

По обед вече го чаках, седнала на полирано канапе в приемна с наситеночервени стени, персийски килими и великолепен кристален полилей. Навън, по мраморния коридор, се носеха гласове, а от време на време случаен турист надникваше през вратата с надежда да зърне някой политик или друга важна личност в трапезарията на сената. Лорд пристигна навреме, пълен с енергия, и ме прегърна приятелски. Беше мил, скромен човек, който се стесняваше да покаже обичта си към някого.

— Изцапах те с червило — казах аз и изтрих петното от бузата му.

— А, трябваше да го оставиш, за да има за какво да си говорят колегите ми.

— Предполагам, че те бездруго имат доста неща, за които да си говорят.

— Кей, ужасно се радвам, че те виждам — каза той и ме поведе към трапезарията.

— Може да решиш, че не е чак толкова хубаво — възразих аз.

— В никакъв случай.

Избрахме си маса пред украсения със стъклопис прозорец, представляващ Джордж Вашингтон на кон. Не разгледах менюто, тъй като то никога не се променяше.

Сенатор Лорд беше изискан мъж, с гъста, посивяла коса и тъмносини очи. Беше доста висок и слаб и имаше слабост към елегантни, копринени вратовръзки и старомодни фини украшения, като жилетки, ръкавели, джобни часовници и игли за вратовръзки.

— Какво те води във Вашингтон? — запита той и постави ленената салфетка на коленете си.

— Трябва да разгледам някои улики в лабораторията на ФБР — отговорих.

Той кимна.

— Работиш по онзи ужасен случай в Северна Каролина.

— Да.

— Този психопат трябва да бъде спрян. Смяташ ли, че е там?

— Не знам.

— Просто се чудех защо ли пък ще е там — продължи Лорд. — Според мен би трябвало да се премести на друго място, където да може да се покрие за известно време. Е, предполагам, че логиката няма много общо с решенията на онези зли хора.

— Франк — прекъснах го, — Луси има страхотни неприятности.

— Знаех си, че нещо не е наред — каза той спокойно. — Разбрах го по лицето ти.

Той ме слуша в продължение на половин час, докато му разказах абсолютно всичко. Бях изключително благодарна на търпението му. Знаех, че той трябва да гласува няколко пъти този ден, а и много други хора искаха да получат малко от безценното му време.

— Ти си адски добър човек — разчувствано казах аз. — А аз те изложих. Помолих те за услуга, макар твърде рядко да правя подобни неща, а сега всичко свърши така позорно.

— Направила ли го е? — запита той.

Забелязах, че почти не е докоснал задушените си зеленчуци.

— Не знам — отговорих. — Уликите са инкриминиращи — прочистих гърло, — но тя твърди, че не го е направила.

— Винаги ли ти казва истината?

— Така мислех. Но напоследък открих, че има доста важни неща, които не ми е казала.

— Питала ли си я?

— Тя ми показа ясно, че някои неща просто не ми влизат в работата. И не би трябвало да я съдя.

— Ако се страхуваш да не се държиш осъдително, Кей, значи вероятно вече си започнала да го правиш. А Луси би усетила подобно нещо, независимо какво й казваш или не й казваш.

— Никога не ми е било приятно да съм тази, която да я критикува или поправя — казах аз потиснато, — но майка й, Дороти, единствената ми сестра, е прекалено зависима от мъжете, а и егоистична, за да се занимава с дъщеря си.

— И сега Луси има неприятности, а ти се чудиш за колко от тях си виновна самата ти.

— Не знаех, че се чудя за това.

— Рядко осъзнаваме примитивните си чувства, изпълзели отнякъде без причина. Единственият начин да се предпазим от тях, е да запалим всички светлини. Смяташ ли, че си достатъчно силна, за да постъпиш така?

— Да.

— Позволи ми да ти напомня, че ако задаваш много въпроси, ще ти се наложи да живееш с отговорите.

— Знам.

— Да предположим за момент, че Луси е невинна — каза сенатор Лорд.

— Какво следва от това? — попитах.

— Ако Луси не е нарушила правилата за безопасност, очевидно някой друг го е направил. Въпросът ми е защо?

— А пък моят е как — казах аз.

Лорд махна на келнерката да ни донесе кафето.

— Това, което наистина трябва да определим, е мотивът. А какъв мотив би имала Луси? Какъв мотив въобще би могъл да има някой?

Парите бяха най-лесният отговор, но не мислех, че той е верният, и му го казах.

— Парите означават власт, Кей, а всичко се прави заради властта. Ние хората сме жалки същества и никога не можем да превъзмогнем желанието си за власт.

— Да, забраненият плод.

— Разбира се. Всички престъпления произтичат от това — каза той.

— Всеки ден тази трагична истина ми я доставят на носилка — съгласих се аз.

— И какво ти съобщава това за нашия проблем? — попита той, като разбърка захарта в кафето си.

— Съобщава ми мотива.

— Да, разбира се. Властта. Кажи ми, моля те, как би искала да ти помогна? — запита старият ми приятел.

— Луси няма да бъде подведена под съдебна отговорност, освен ако не докажат, че е откраднала нещо от АИП. Но въпреки това бъдещето й ще бъде унищожено — поне що се отнася до кариерата й в някоя от правните агенции или пък в някоя друга, която може да изисква проучване на миналото й.

— Доказано ли е, че тя е човекът, проникнал там в три сутринта?

— Имат толкова доказателства, от колкото се нуждаят, Франк. Точно там е проблемът. Не съм убедена колко усърдно биха се потрудили да изчистят името й, ако е невинна.

— Ако?

— Опитвам се да бъда обективна.

Протегнах ръка към кафето, но реших, че последното нещо, от което се нуждая, е допълнителен физически стимулант. Сърцето ми туптеше силно и не можех да удържа ръцете си спокойни.

— Мога да поговоря с директора — предложи Лорд.

— Искам само да има някой, който да ми помогне да се уверя, че тази история ще се разследва съвестно. Луси вече я няма там и те може да решат, че всичко това е без значение, особено като се има предвид с колко неща още трябва да се разправят. А тя е само някаква си студентка, за бога. Защо въобще да им пука?

— Надявам се, че Бюрото би се загрижило повече, отколкото ти мислиш — каза той мрачно.

— Разбирам бюрократите. Работила съм с тях цял живот.

— Аз също.

— Значи разбираш какво искам да кажа.

— Да.

— Искат тя да остане при мен, в Ричмънд, до следващия семестър — казах.

— Значи това е присъдата им — отсъди той и се протегна към кафето си.

— Точно така. За тях е лесно, но при Луси положението не е същото. Тя е едва на двайсет и една. Мечтата й бе унищожена тъкмо когато бе започнала да вярва в осъществяването й. Как трябва да постъпи тя? Да се върне в университета и да се преструва, че нищо не се е объркало?

— Слушай — каза той и докосна ръката ми с нежност, която винаги ме караше да се чувствам, като че ли бях с баща си. — Ще направя всичко, което е по силите ми, без да се намесвам в административни проблеми. Имаш ли ми доверие в това отношение?

— Да.

— Междувременно искам да ти дам един малък личен съвет, ако нямаш нищо против — каза той, като погледна часовника си и махна на келнерката. — Закъснявам — обясни Лорд и отново се обърна към мен: — Най-големият ти проблем е домашен.

— Не съм съгласна — възпротивих се разгорещено.

— Можеш да отричаш колкото си искаш — кротко каза той, като се усмихна на келнерката, която му подаде сметката. — Ти си най-близкото до майка, което Луси някога е имала. Как ще й помогнеш да премине през всичко това?

— Мислех си, че точно това правя днес.

— Аз пък си мислех, че го правиш, защото искаш да ме видиш. Извинете? — обърна се Лорд към келнерката. — Мисля, че това не е нашата сметка. Не сме поръчвали четири ордьовъра.

— Може ли да видя? О, господи, ужасно съжалявам, сенатор Лорд. Това е сметката за онази маса.

— В такъв случай, накарайте сенатор Кенеди да плати и двете сметки. Неговата и моята — подаде й той сметките. — Кенеди няма да се възпротиви. Той вярва в данъците и разходите.

Сервитьорката беше едра жена в черна рокля и бяла престилка, с къса, черна коса с бретон. Тя се усмихна и се почувства едва ли не доволна от грешката си.

— Да, господине. Ще предам думите ви на сенатора.

— Кажете му да прибави и щедър бакшиш, Мисури — допълни Франк, докато жената се отдалечаваше. — Съобщете му, че аз съм настоял за това.

Мисури Ривърс не беше и един ден по-млада от седемдесет и откак бе напуснала Рали преди десетилетия, качена на тръгналия на север влак, бе виждала как сенатори се веселят и тъжат, оттеглят се и биват преизбрани, влюбват се и изпадат в немилост. Знаеше кога да се намеси и да поднесе храната, кога да допълни чашите с чай или просто да изчезне. Познаваше тайните, прикривани грижливо в тази чудесна зала, тъй като истинското и вярно мерило на човешкото същество е начинът, по който то се отнася към хора като нея, когато никой не го наблюдава. Тя обичаше сенатор Лорд. Разбрах го по меката светлинка в очите й, когато поглеждаше към него или чуваше името му.

— Просто искам да те подтикна да прекараш известно време с Луси — продължи той. — И не се залавяй с убиването на чужди дракони, особено нейните.

— Струва ми се, че тя не би могла да се справи сама с този дракон.

— Имах предвид, че е по-добре Луси да не знае за днешния ни разговор. Няма нужда да научава от теб, че ще вдигна телефона, за да й помогна, веднага след като се върна в кабинета си. Ако някой ще й казва нещо, по-добре това да съм аз.

— Съгласна съм — казах.

Малко по-късно хванах такси пред сграда „Ръсел“ и открих Бентън Уесли там, където ми бе казал, че ще бъде, точно в два и петнайсет. Седеше на пейка в амфитеатъра пред управлението на ФБР и макар да изглеждаше увлечен от романа си, ме усети дълго преди да се приготвя да извикам името му. Туристическата група, тръгнала на обиколка, не ни обърна никаква внимание, когато премина покрай нас. Уесли затвори книгата и я пъхна в джоба на палтото си, после се изправи.

— Как мина пътуването ти? — попита той.

— Докато вляза и изляза от претъпканото летище, ми отне толкова време, колкото и ако бях шофирала.

— Със самолет ли пристигна? — запита той и задържа вратата, за да ми направи път.

— Разреших на Луси да използва колата ми.

Уесли свали тъмните си очила и взе пропуски за двама ни.

— Познаваш Джак Картрайт, директора на криминологичната лаборатория, нали?

— Срещали сме се.

— Отиваме в кабинета му за бърз, неприятен инструктаж — каза Бентън. — После искам да те заведа на едно място.

— Къде е то?

— Място, където е трудно да се отиде.

— Бентън, ако ще се правиш на загадъчен, не ми оставяш друг избор, освен да заговоря на латински.

— Знаеш колко мразя да правиш това.

Вкарахме посетителските си пропуски в турникета и тръгнахме по дълъг коридор към асансьора. Всеки път, когато идвах в управлението, се сещах как никак не харесвам това място. Хората тук рядко те поглеждаха в очите или се усмихваха и изглеждаше, че всичко и всички са скрити зад различни нюанси на бяло и сиво. Безкрайни коридори свързваха лабиринт от лаборатории, които никога не успявах да намеря, когато идвах сама. Но още по-лошо бе това, че като че ли хората, които работеха тук, също не можеха да се оправят из лабиринта.

Джак Картрайт имаше кабинет с гледка. Слънчева светлина изпълваше прозорците му и ми напомняше за прекрасните дни, когато работех усърдно и се тревожех.

— Бентън, Кей, добър ден — каза Картрайт и се ръкува с нас. — Моля ви, седнете. Това са Джордж Килби и Сет Ричардс от лабораторията. Познавате ли се?

— Не. Как сте? — обърнах се към Килби и Ричардс, които бяха млади, сериозни и консервативно облечени.

— Някой би ли искал кафе?

Никой не искаше, а и Картрайт, изглежда нямаше търпение да се заемем с работа. Беше привлекателен мъж, чието забележително бюро свидетелстваше за начина му на работа. Всеки документ, плик и телефонно съобщение бяха на подходящо място. Върху бележника му лежеше стара сребърна писалка „Паркър“, която само някой пурист би използвал. Забелязах, че по прозорците му имаше растения, а на рамките им — снимки на жената и дъщерите му. Навън слънцето играеше по предните стъкла на колите, които се движеха бавно като стадо. Търговци предлагаха фланелки, сладолед и разхладителни напитки.

— Работихме по случая Стайнър — започна Картрайт. — Дотук открихме някои интересни неща. Ще започна с това, което вероятно е най-важно, и то е типът на кожата, намерена в хладилника. Макар и анализът на ДНК да не е приключил, мога да ви съобщя, че със сигурност тъканта е човешка, от кръвна група 0-положителна. Както знаете, жертвата, Емили Стайнър е била 0-положителна. А размерът и формата на кожата съвпадат с нейните рани.

— Чудя се дали сте успели да определите какъв режещ инструмент е бил използван, за да се изреже тъканта — казах аз, като старателно си водех бележки.

— Остър режещ инструмент с един ръб.

— А това може да е почти всеки вид нож — отбеляза Уесли.

Картрайт продължи:

— Можете да видите къде острието е проникнало в плътта, когато убиецът е започнал да реже. Така че говорим за нож с острие и един ръб. Засега не можем да определим по-точно. Между другото — той погледна към Уесли, — не открихме човешка кръв по нито един от ножовете, които ни изпратихте. Онези от дома на Фъргюсън.

Уесли кимна. Лицето му изглеждаше непроницаемо, докато слушаше обясненията.

— Добре. Сега за материалните улики — поднови речта си Картрайт. — Тук започва да става интересно. Имаме някои доста необичайни микроскопски материали, взети от тялото и косата на Емили Стайнър, а също и от подметките на обувките й. Имаме няколко сини акрилни влакна, които съвпадат с одеялото от леглото й, плюс зелени памучни влакна, съвпадащи със зеленото рипсено палто, което е носила на събранието на младежката група в църквата. Има и други вълнени влакна, на които не знаем произхода. Освен това намерихме няколко прашинки, които може да са дошли откъдето и да било. Но открихме и нещо, за което няма абсолютно никакво обяснение. Ето това.

Картрайт се завъртя на стола и се обърна към видеоекрана на шкафа зад него. Екранът бе запълнен от четири различни секции от някакъв вид клетъчен материал, който напомняше на медена пита, само дето при този имаше странни райони, оцветени в кехлибарено.

— Това, което виждате — обясни Картрайт, — са части от растение, наречено Sambucus simpsonii. Всъщност е просто храст, характерен за крайбрежните равнини и лагуни на Южна Флорида. Най-интересното са тези тъмни петънца ей тук. — Той посочи към тях. — Джордж — погледна Картрайт към единия от младите учени, — това е от твоята специалност.

— Това са танинови торбички — каза Джордж Килби, като се приближи към нас и се присъедини към дискусията. — Виждат се най-добре ето тук, в звездообразната част.

— Какво точно е танинова торбичка? — полюбопитства Уесли.

— Това е корабът, който транспортира веществата нагоре и надолу по стъблото на растението.

— Какви вещества?

— Основно отпадъчни продукти, получени в резултат на клетъчните дейности. Просто за информация искам да ви съобщя, че това, което виждате тук, е сърцевината. В нея се намират таниновите торбички.

— Значи искате да кажете, че материалната улика в този случай е сърцевина на растение? — попитах.

Специален агент Джордж Килби кимна.

— Точно така. Търговското й име е дървесна сърцевина, макар технически такова нещо да не съществува.

— За какво се използва тази сърцевина? — запита Уесли.

Картрайт бе този, който отговори.

— Често се използва за закрепване на малки механични частици или парченца от бижута. Например един бижутер може да закрепи на него малка обица или част от часовник, за да не паднат от масата или той да ги събори, без да иска. В наши дни обаче повечето хора използват стиропор.

— Много от тази сърцевина ли имаше по тялото й? — запитах аз.

— Доста значително количество, особено в окървавените райони, където бяха и повечето други улики.

— Ако някой иска да се снабди с тази сърцевина — каза Уесли, — откъде може да я вземе?

— Евърглейдс, ако искаш сам да си отрежеш храстчето — отговори Килби. — Иначе трябва да го поръчаш.

— Откъде?

— Знам, че в Силвър Спринг, Мериленд, има една компания за доставки.

Уесли погледна към мен.

— Май ще трябва да разберем кой в Блек Маунтин поправя бижута.

Аз отговорих:

— Ще се изненадам, ако въобще има бижутер в Блек Маунтин.

Картрайт заговори отново:

— В добавка към вече споменатите материални улики намерихме и микроскопични парченца от насекоми. Бръмбари, щурци и хлебарки — всъщност нищо особено. Имаше и частици от бяла и черна боя, нито една от двете автомобилна. Плюс това в косата й имаше дървени стърготини.

— От какъв вид дърво? — попитах.

— Най-вече орех, но установихме и малко махагон — отговори Картрайт и се обърна към Уесли, който гледаше през прозореца. — Кожата, която сте открили в хладилника, нямаше никой от тези материали по нея, но по раните й имаше.

— Това означава, че раните са били нанесени преди тялото да осъществи контакт с това, което му е предало влакната и другите частици, нали? — каза Уесли.

— Може и така да предположим — намесих се аз, — но който е отрязал и запазил кожата, може да я е измил. Тя бездруго е била кървава.

— Какво мислите за превозно средство? — продължи Уесли. — Например багажника на кола?

— Възможно е — отвърна Килби.

Знаех в каква посока се насочваха мислите на Бентън. Голт бе убил тринайсетгодишния Еди Хийт в един очукан, вехт пикап, който просто бъкаше от озадачаващи материални улики. Накратко казано, господин Голт, ненормалният син на богат плантатор от Джорджия, извличаше страхотно удоволствие от това да оставя след себе си улики, които изглеждаха абсолютно нелогични.

— По отношение на яркооранжевата лепенка — каза Картрайт, като най-после стигна и до този въпрос — ще бъда ли прав, ако кажа, че все още чакаме някъде да се появи руло от нея?

— Не сме намирали нищо подобно — отговори Уесли.

Специален агент Ричардс преглеждаше бележките си, когато Картрайт се обърна към него:

— Добре, да се заемем с това, защото лично аз смятам, че то ще е най-важното нещо, което имаме в този случай.

Ричардс заговори оживено, защото като всеки друг отдаден на работата си учен криминалист, той изпитваше силна страст към специалността си. Справочната библиотека на ФБР съдържала повече от сто различни вида лепенки за тръби, за да улесни идентификацията, когато в някое престъпление са били използвани подобни лепенки. В действителност зловещата употреба на сребристите лепенки бе толкова често срещана, че аз наистина не можех да мина покрай лепенките в железарския магазин, без прозаичните ми, домакински мисли да се превърнат в ужасяващи спомени.

Бях събирала части от труповете на хората, взривени от бомби, направени с лепенка за тръби. Бях сваляла същата лепенка от завързаните с нея жертви на убийци садисти и от тела, към които с нейна помощ бяха прикрепени каменни блокове, послужили да завлекат нечие тяло на дъното на река или езеро. Не можех дори да изброя случаите, когато я бях сваляла от устите на хора, на които не е било разрешено да крещят, докато не ги докарат в моргата. Единствено тогава един труп можеше да проговори свободно. Само там някой се тревожеше за всяко ужасно нещо, което му е било причинено.

— Никога преди не съм виждал такава лепенка — каза Ричардс. — Съдейки по плетката й, мога уверено да заявя, че който и да е купил лепенката, не я е взел от магазин.

— Как може да сте толкова сигурни? — запита Уесли.

— Това е индустриална лепенка, с шейсет и два броя основа и петдесет и шест броя вътък. Тази, която можете да си купите в „Уол Март“ или „Сейфуей“ за един-два долара, има типичния икономичен брой от двайсет на десет. Индустриалната лепенка може да струва и десет долара за руло.

— Знаете ли къде е била произведена тази лепенка? — попитах.

— Фабрика „Шъфорд“ в Хикъри, Северна Каролина. Те са едни от най-големите производители на лепенки за тръби в страната. Най-известната им марка е „Шъртейп“.

— Хикъри е само на около осемдесет километра на изток от Блек Маунтин — отбелязах аз.

— Говорили ли сте с някого от фабрика „Шъфорд“? — обърна се Уесли към Ричардс.

— Да. Все още се опитват да ме снабдят с някаква информация. Засега знаем следното: яркооранжевата лепенка е била специална стока, която фабриката е произвеждала само за едър частен клиент в края на осемдесетте години.

— Какво е едър частен клиент? — попитах.

— Някой, който иска специална лепенка и поръчва най-малко петстотин кашона от нея. Така че може да съществуват стотици рула с лепенки, които никога няма да видим, освен ако не се появят така, както се появи тази.

— Можете ли да ми дадете пример какъв човек би поръчал своя собствена лепенка? — продължих аз с въпросите.

— Знам, че някои автомобилни състезатели го правят — отговори Ричардс. — Например Ричард Пети поръча за екипа си лепенка в червено и синьо, а Дарил Уолтрип — жълта. Фабриката „Шъфорд“ преди години е имала поръчка от един предприемач, на когото му било писнало работниците му да крадат скъпите лепенки. Затова си поръчал своя собствена ярколилава. Нали разбирате, ако започнете да си подлепяте нещо из къщи или залепите дупката в надуваемия басейн на детето си, съвсем очевидно ще бъде, че сте откраднали лепенката.

— Дали това е било предназначението на яркооранжевата лепенка? Да попречи на работниците да крадат от нея? — запитах.

— Възможно е — отговори Ричардс. — Между другото тя е и устойчива на пламък.

— Това необичайно ли е? — попита Уесли.

— Доста — отвърна Ричардс. — Аз свързвам устойчиви на пламък лепенки с подводници и самолети, а пък те нямат нужда от яркооранжева лепенка. Поне аз смятам така.

— Защо въобще някой би имал нужда от яркооранжева лепенка? — запитах.

— Това си е въпрос, на който отговорът струва един милион долара — каза Картрайт. — Когато чуя думата яркооранжев, се сещам за конусите, които слагат по шосетата, и за лов.

— Хайде да се върнем на действията на убиеца, когато е вързал с лепенката госпожа Стайнър и дъщеря й — предложи Уесли. — Какво още можете да ни разкажете за това?

— Намерихме следи от нещо, което изглежда като полир за мебели, по края на лепенките — каза Ричардс. — Освен това последователността на откъсването на лепенките от рулото не отговаря на последователността, с която е била залепена на китките и глезените на майката. Всичко това означава, че убиецът е откъснал толкова парчета, от колкото е смятал, че ще се нуждае, и вероятно ги е залепил на ръба на някой от мебелите. Когато е започнал да овързва госпожа Стайнър, лепенката е била готова и го е чакала, за да я използва парче по парче.

— Само че не ги е взимал поред — каза Уесли.

— Да — потвърди Ричардс. — Номерирах ги според последователността, с която са били използвани за завързването на майката и дъщерята. Искате ли да видите?

Казахме, че искаме.

Аз и Уесли прекарахме останалата част от следобеда в отдела за анализ на веществени доказателства, с неговите газови хроматографи, спектрометри, калориметри за диференциално сканиране и други инструменти за определяне на веществата и техните точки на топене. Паркирах се до портативен детектор за експлозиви, докато Ричардс продължаваше размишленията си за странната лепенка, използвана за завързването на Емили и майка й.

Той ни обясни, че когато използвал нагорещен въздух, за да отвори изпратената му от полицията в Блек Маунтин лепенка, преброил седемнайсет парчета, вариращи от двайсет до четиридесет и осем сантиметра на дължина. Подредил ги върху лист плътен, прозрачен винил и ги номерирал по два различни начина. Първият, за да покаже последователността, с която лепенката е била откъсната от рулото. Вторият, за последователността, с която убиецът е завързвал жертвите си.

— Последователността на лепенката, използвана при майката, е напълно нелогична — каза той. — Това парче тук трябваше да бъде първо. А вместо това бе последно. Това пък е било откъснато второ от рулото, но е използвано пето. От друга страна, малкото момиченце е било залепено съвсем последователно. Използвани са седем парчета и те са отишли по китките й по реда, по който са били откъснати от рулото.

— Тя е била по-лесна за контролиране — отбеляза Уесли.

— Да, човек би си помислил това — съгласих се и запитах Ричардс: — Открихте ли някакъв полир по лепенката, свалена от нейното тяло?

— Не — отговори той.

— Интересно — казах аз и усетих, че тази подробност ме притеснява.

За последно оставихме мръсните петна по лепенката. Те бяха идентифицирани като въглеводороди, което е научното название на греста. За съжаление греста си е грес и информацията не ни вършеше никаква работа, тъй като петната по лепенката можеха да са от кола или от някой огромен камион в Аризона.