Ферма за трупове

12.

Ние с Уесли отидохме в „Ред Сейдж“ към четири и половина, което е доста рано за пиене, но и двамата не се чувствахме много добре.

Сега, когато отново бяхме сами, ми беше трудно дори да го погледна в очите. Искаше ми се той да отвори дума за случилото се между нас по-миналата нощ. Не исках да вярвам, че аз съм единствената, за която това имаше някакво значение.

— Имат наливна бира — съобщи Уесли, докато разучавах менюто. — Доста добра е, ако си пияч на бира.

— Не съм, освен ако не съм спортувала поне два часа през лятото и съм адски жадна, а и ми се яде пица — отвърнах аз, леко разочарована, че той очевидно не знаеше тези подробности за мен. — Всъщност не обичам бира и никога не купувам за вкъщи. Пия я само ако няма нищо друго, а дори и тогава не мога да кажа, че вкусът й е приятен.

— Е, няма нужда да се ядосваш за такава дреболия.

— Изобщо не съм ядосана.

— Така звучиш. И не искаш да ме погледнеш в очите.

— Съвсем добре съм, не се притеснявай.

— Кей, изкарвам си хляба, като изучавам хората, и определено мога да твърдя, че не си добре.

— Изкарваш си хляба, изучавайки психопати — възразих аз. — Не изучаваш съдебни лекари от женски пол, които се придържат стриктно към закона и просто искат да си починат след дълъг, тежък ден, изпълнен с мисли за убити деца.

— В този ресторант се влиза доста трудно.

— Виждам защо е така. Благодаря ти, че си направи такъв труд.

— Трябваше да използвам влиянието си.

— Сигурна съм, че си го направил.

— Ще пием вино с вечерята. Изненадан съм, че имат „Опус“. Може то да те накара да се почувстваш по-добре.

— Виното е прекалено скъпо и имитира бордо, което е малко тежичко за мен. Освен това нямах представа, че ще вечеряме тук. След по-малко от два часа трябва да си хвана самолета. Смятам да изпия само чаша каберне.

— Както желаеш.

Не знаех какво точно харесвах или исках в момента.

— Утре тръгвам отново към Ашвил — продължи Уесли. — Ако искаш да останеш тук тази вечер, можем да пътуваме заедно.

— Защо се връщаш там?

— Помолиха ни за помощ още преди Фъргюсън да умре, а Моут да получи инфаркт. Повярвай ми, полицията в Блек Маунтин наистина е паникьосана. Обещах им да направим всичко възможно, за да им помогнем. Ако се окаже, че се налага да назнача още агенти по случая, ще го направя.

Уесли имаше навика винаги да научава името на келнера и да се обръща към него по име по време на цялата вечеря. Нашият келнер се казваше Стан и Уесли произнесе името му десетки пъти, докато обсъждаха виното и храната. Това всъщност бе единственото неприятно нещо, което Уесли правеше, чудноват и досаден навик, който тази вечер ме вбеси ужасно.

— Знаеш ли, това ни най-малко не кара сервитьора да се чувства твой приятел, Бентън. В действителност изглежда прекалено снизходително. Нещо, което някой нафукан телевизионен говорител би направил.

— Кое? — искрено учуден запита Уесли.

— Да наричаш келнера по име. Имам предвид да го повтаряш непрекъснато.

Той се втренчи в мен.

— Е, не се опитвам да те критикувам — продължих аз, все повече влошавайки нещата, — просто ти го споменавам като на приятел, защото никой друг не би го направил, а ти трябва да го знаеш. Смятам, че приятелите трябва да са искрени един с друг. Истинските приятели.

— Свърши ли? — запита той.

— Да — насилих се да се усмихна.

— Добре тогава, искаш ли да ми кажеш какво всъщност те тормози? Или просто да рискувам да отгатна?

— Абсолютно нищо не ме тормози — отвърнах и се разплаках.

— Господи, Кей — възкликна Уесли и ми предложи салфетката си.

— Имам си собствена — възпротивих се и избърсах очите си.

— Всичко това е заради миналата нощ, нали?

— Вероятно трябва да ми кажеш коя нощ точно имаш предвид. Сигурно често имаш подобни нощи.

Уесли се опита да потисне смеха си, но не успя. В продължение на няколко минути никой от нас не можеше да проговори, защото той се смееше, а аз едновременно плачех и се смеех.

Сервитьорът, Стан, се завърна с питиетата ни и аз отпих няколко глътки, преди да проговоря отново.

— Слушай — казах най-после, — съжалявам. Изморена съм, този случай е кошмарен, ние с Марино никак не се разбираме, а и Луси е забъркана в солидни неприятности.

— Да, това е достатъчно, за да разплаче всекиго — съгласи се Уесли.

Усетих притеснението му, породено от факта, че не прибавих и самия него към списъка на неприятностите ми. Изпитах перверзно удоволствие, че това го тревожеше.

— Освен това се тревожа за случилото се в Северна Каролина — добавих.

— Съжаляваш ли?

— Какъв смисъл има да казвам дали съжалявам или не?

— Бих се зарадвал, ако ми кажеш, че не съжаляваш.

— Не мога да го кажа.

— Значи съжаляваш.

— Не.

— Значи не съжаляваш?

— По дяволите, Бентън, забрави за това.

— Няма — отвърна той. — Аз също бях там.

— Моля? — учудих се аз.

— Нощта, в която се случи? Не помниш ли? Всъщност беше рано сутринта. За това, което направихме, бяха нужни двама души. Аз също участвах. Не си единствената, която е мислила за случилото се в продължение на дни. Защо не ме питаш дали аз съжалявам?

— Не — отговорих. — Ти си жененият.

— Ако съм извършил грях, същото си направила и ти. Нужни са двама — повтори той.

— Самолетът ми тръгва след един час. Трябва да вървя.

— Трябваше да помислиш за това, преди да започнеш този разговор. Не можеш просто да си тръгнеш по средата на подобен спор.

— Бъди сигурен, че мога.

— Кей?

Уесли ме погледна в очите и сниши гласа си. После се протегна над масата и хвана ръката ми.

Тази нощ си взех стая в хотел „Уилард“. Уесли и аз поговорихме дълго време и разрешихме проблемите си достатъчно, за да решим да повторим греха си. Когато рано на следващата сутрин слязохме от асансьора във фоайето, бяхме изключително мили и любезни един с друг, като че ли току-що сме се запознали, но ни свързват много общи неща. Взехме такси до летището и си купихме билети за полета до Шарлът. После звъннах на Луси по телефона и говорихме цял час.

— Да — отвърнах, — намерих човек и всъщност вече съм задвижила работата — съобщих й аз.

— Трябва да направя нещо сега — повтори тя.

— Моля те, опитай се да проявиш малко търпение.

— Не. Знам кой ми причини това и ще направя нещо по въпроса.

— Кой? — запитах разтревожена.

— Когато настъпи подходящият момент, ще разбереш.

— Луси, кой се отнесе така с теб? Моля те, кажи ми за какво говориш.

— В момента не мога. Първо трябва да свърша нещо. Кога се прибираш вкъщи?

— Не знам. Ще ти се обадя от Ашвил веднага щом разбера как вървят нещата.

— Значи мога да използвам колата ти?

— Разбира се.

— Няма да имаш нужда от нея поне за един-два дни, нали?

— Така мисля. Но какво възнамеряваш да правиш? — повторих въпроса си и усетих как тревогата ми нараства.

— Може да ми се наложи да отида до Куантико, а ако го направя и остана там за през нощта, искам да съм сигурна, че ти нямаш нищо против.

— Нямам нищо против — отвърнах. — Единственото, което има значение за мен, е да си внимателна.

Уесли и аз се качихме на витлов самолет, който вдигаше прекалено голям шум, за да можем да си говорим. Затова той реши да поспи, докато аз седях със затворени очи, а слънцето нахлуваше през прозореца и зачервяваше вътрешната част на клепачите ми. Мислите ми се зареяха и отдавна забравени спомени се появиха пред мен. Видях баща ми и пръстена от бяло злато, който носеше на лявата си ръка, там, където би трябвало да стои халката му, но той я бе загубил на плажа, а не можеше да си позволи да си купи нова.

Баща ми никога не бе посещавал колеж. Спомних си училищния му пръстен, украсен с червен камък, и колко ми се искаше камъкът да е рубин, тъй като бяхме толкова бедни. Мислех, че можем да го продадем и да заживеем по-добре. Сетих се за разочарованието си, когато най-после баща ми ми съобщи, че пръстенът не струва дори колкото бензина, нужен да стигнем до южната част на Маями. Нещо в начина, по който го каза, ми съобщи, че той всъщност никога не е губил венчалната си халка. Беше я продал, защото не знаел какво друго да направи, но ако кажеше истината на мама, това щеше да я съсипе. Много години не се бях сещала за това. Предполагам, че майка ми все още пазеше някъде пръстена му, освен ако не го бе погребала с него, а вероятно точно това бе направила. Не можех да си спомня, тъй като бях едва дванайсетгодишна, когато той почина.

Мислите ми продължаваха да се носят из времето. Видях безмълвни хора, появили се пред очите ми без покана. Беше много странно. Не разбирах например защо сестра Марта, учителката ми в трети клас, внезапно започна да пише по дъската или защо съученичката ми Дженифър излизаше от вратата, когато в църковния двор се сипеше градушка, която приличаше на милиони малки бели топчета.

Хората от миналото ми се появяваха и изчезваха в разсеяните ми мисли. В душата ми се надигна мъка, която ме накара да усетя до себе си ръката на Бентън. Докосвахме се леко. Когато се фокусирах върху контакта между нас, усетих миризмата на вълненото му сако, затоплено от слънцето, и си представих елегантни ръце с дълги пръсти, които свързвах със свирене на пиано, писалки и чаши с коняк пред огъня.

Струва ми се точно тогава разбрах, че съм влюбена в Бентън Уесли. Бях загубила всички мъже, които бях обичала преди него, затова не отворих очи, докато стюардесата не ни помоли да изправим седалки и да затегнем коланите си, защото щяхме да се приземяваме.

— Някой ще ни посрещне ли? — запитах, като че ли това е било единствената ми мисъл по време на едночасовия полет.

Уесли ме изгледа продължително. Очите му имаха цвета на бутилирана бира, когато светлината попаднеше върху тях под подходящ ъгъл. Тогава сянката от постоянните тревоги ги превръщаше в лешник, изпъстрен със златно, а когато не можеше повече да понесе собствените си мисли, той просто отместваше поглед встрани.

— Предполагам, връщаме се в „Травел Изи“ — бе следващата ми реплика, когато той взе куфарчето и разкопча колана си, преди да ни съобщят, че можем да го направим.

Стюардесата се престори, че не забелязва, защото Уесли изпращаше свои собствени сигнали, които леко плашеха повечето хора.

— В Шарлът доста дълго поговори с Луси — каза Уесли.

— Да.

Минахме покрай отпуснат балон.

— Е? — запита той.

Очите му се изпълниха със светлина, когато се обърна към слънцето.

— Тя си мисли, че знае кой стои зад случилото се с нея.

— Какво искаш да кажеш с това „кой стои зад случилото се“? — намръщи се той.

— Струва ми се, че смисълът е очевиден — отговорих. — Не е очевиден само в случай, ако приемеш, че никой не може да стои зад нищо, тъй като Луси е виновна.

— Палецът й е бил сканиран в три часа сутринта, Кей.

— Това ми е ясно.

— Също така ясно е, че палецът й не може да е бил сканиран, ако не е бил там заедно с ръката й и останалата част от нея, по времето, което ни съобщава компютърът.

— Знам как изглежда отстрани — казах.

Той сложи слънчевите си очила и станахме.

— Аз пък ти напомням как изглежда — прошепна Уесли в ухото ми и ме последва по пътеката.

Имахме възможност да се изнесем от мотела и да се пренесем в по-луксозни покои в Ашвил. Но мястото, където бяхме отседнали, не изглеждаше от значение за никого, когато се срещнахме с Марино в ресторант „Коуч“, прочут по необясними за мен причини.

Усетих нещо странно още когато полицаят от Блек Маунтин, който ни взе от летището, паркира колата пред ресторанта, остави ни и мълчаливо си тръгна. Разкошният шевролет на Марино бе паркиран близо до вратата. Той самият седеше сам на ъглова маса, с лице към касата, както постъпва всеки, който някога е работил за полицията.

Марино не стана, когато влязохме. Само ни наблюдаваше с безразличие и разбъркваше чая си с лед във високата чаша. Изпитах неприятното усещане, че онзи Марино, с когото работех от години, дружелюбният, отракан полицай, който мразеше престъпниците и протокола, сега ни удостояваше с аудиенция. Хладното държане на Уесли ми показа, че и според него нещо не е наред. Първото, което се набиваше в очи, бе, че Марино е издокаран в тъмен костюм, очевидно чисто нов.

— Здравей, Пийт — каза Уесли и си придърпа стол.

— Здрасти — поздравих аз и седнах на съседния стол.

— Тук имат много хубави пилешки пържоли — съобщи Марино, без да ни погледне. — Имат и салати, ако не искаш нещо толкова тежко — добави той явно заради мен.

Келнерката ни наля вода, раздаде менютата и избърбори специалитетите, преди някой от нас да успее да изрече и дума още. Докато жената се отдалечи с апатичната ни поръчка, напрежението на масата бе станало почти непоносимо.

— Имаме доста информация от криминолозите, която сигурно ще ти е интересна — започна Уесли. — Но защо първо не ни разкажеш какво става тук?

Марино, който изглеждаше много по-нещастен, отколкото някога го бях виждала, се протегна към чашата си, а после я остави, без да отпие и глътка. Потупа джоба си за пакета с цигари, но забеляза, че ги е оставил на масата. Не проговори, докато не запали цигара. Стреснах се, когато забелязах, че не иска да ни погледне в очите. Изглеждаше толкова чужд, като че ли никога не се бяхме виждали. Бях срещала подобно нещо и преди при някои от хората, с които бях работила, и уви, знаех добре какво означава. Марино имаше неприятности. Бе затворил плътно прозорците, водещи към душата му, защото не искаше да видим какво се крие там.

— Най-важното, което става сега — започна Марино, като издуха дима и нервно изтърси пепелта от цигарата си, — е чистачът в училището на Емили Стайнър. Името на субекта е Крийд Линдзи. Бял, трийсет и четири години, работи като чистач в началното училище отпреди две години. Преди това е бил чистач в обществената библиотека на Блек Маунтин, а още по-преди е вършил същата проклета работа в началното училище в Уийвървил. Трябва да добавя, че докато субектът е работил там, едно десетгодишно момче е било прегазено и шофьорът избягал. Подозират, че Линдзи е намесен…

— Чакай малко — прекъсна го Уесли.

— Прегазил го и избягал? — попитах. — Какво искаш да кажеш с това, че е бил намесен?

— Чакай — повтори Уесли. — Чакай, чакай, чакай. Ти говори ли с Крийд Линдзи? — запита той и погледна към Марино, който срещна погледа му само за миг.

— Точно към това ви водя. Кретенът е изчезнал. В минутата, когато научил, че искаме да поговорим с него — проклет да съм, ако знам кой си е отворил шибаната уста, но някой все пак го е направил — той изчезна. Не се е появявал на работа, а и не се е прибирал у дома.

Марино запали нова цигара. Когато келнерката внезапно се появи до лакътя му с още чай, той й кимна така, като че ли бе идвал тук много пъти и винаги е оставял добри бакшиши.

— Разкажи ми историята с прегазването и бягството — помолих.

— През ноември преди четири години едно десетгодишно хлапе си карало колелото. Някакъв задник, който се появил иззад завоя, движейки се по средата на платното, го ударил. Хлапето умира, а всичко, което ченгетата някога научават, е, че в района по времето, когато е станал инцидентът, е имало бял пикап, хвърчащ с много висока скорост. По джинсите на хлапето открили бяла боя. В същото време Крийд Линдзи имал вехт бял пикап форд. Знаели, че той редовно минавал по същия път, където било прегазено хлапето. Освен това знаели, че се отбива в магазина за алкохол в деня, когато си получава заплатата. А точно в този ден било прегазено хлапето.

Очите на Марино не спираха да се движат, докато той говореше. Ние с Уесли ставахме все по-неспокойни.

— Та когато ченгетата поискали да го разпитат, бум, той изчезнал — продължи Марино. — Не се върнал в района цели пет проклети седмици. Казал, че ходил да посети болен роднина, или някаква подобна дивотия. Дотогава шибаният му пикап вече бил син като яйце на червеношийка. Всички знаели, че копелето е виновно, но нямали доказателства.

— Добре — заповеднически го прекъсна гласът на Уесли. — Това е много интересно и е възможно чистачът да е прегазил хлапето и да е изчезнал. Но ти накъде биеш с това?

— На мен ми се вижда съвсем ясно.

— Да, но не е, Пийт. Помогни ми да видя.

— Чисто и просто Линдзи обича деца. Работи на места, където има контакт с хлапета.

— Струва ми се, че той работи на такива места, защото не го бива да върши друго, освен да мие подове.

— Мамка му. Може да прави същото и в някой магазин, в старчески приют или другаде. Всяко място, където е работил, е пълно с деца.

— Добре. Да продължим с това. Значи мие подове в места, където има деца. И какво от това? — запита Уесли, като се вгледа проучващо в Марино, който очевидно си имаше твърдо изградена теория и не желаеше да се откаже от нея.

— Убива първото хлапе преди четири години. Напълно сигурен съм, че не е искал да го направи. Но го прави и лъже. Виновен е като греха и откача напълно заради ужасната тайна, която крие в себе си. Ей така разни други неща започват да се появяват в главите на хората.

— Други неща? — кротко запита Уесли. — Какви други неща, Пийт?

— Той се чувства виновен по отношение на хлапетата. Гледа ги всеки проклет ден и иска да се сближи с тях, да му простят, да забрави всичко. По дяволите, де да знам точно. След това обаче чувствата му стават прекалено силни. Той наблюдава малкото момиченце. Харесва я, иска да станат приятели. Може да я е срещнал в нощта, когато се е прибирала у дома от църквата. Може дори да е говорил с нея. А и никакъв проблем не е, по дяволите, да научи къде живее тя. Това е шибан малък град. И сега той решава да действа.

Марино отпи глътка чай, запали нова цигара и продължи да говори:

— Отвлича я, защото мисли, че ако може да я задържи при себе си известно време, тя ще го опознае. Ще разбере, че никога не е искал да нарани някого, че всъщност е добър човек. Той иска да са приятели. Иска тя да го заобича, защото, ако това стане, магията ще поправи ужасното нещо, което е извършил навремето. Но нещата не се развиват по плана му. Тя не иска да му помогне. Ужасена е. Работата не тръгва така, както той си е фантазирал и затова той откача и я убива. Това е, по дяволите, направил го е отново. Две убити хлапета.

Уесли отвори уста, за да проговори, но келнерката пристигна с храната ни, натоварена на голяма кафява табла.

Келнерката беше възрастна жена, с дебели, подути крака и ни обслужваше доста бавно. Искаше да достави удоволствие на важния човек от големия град, който носеше нов син костюм.

Тя непрестанно повтаряше „да, господине“ и изглеждаше много зарадвана, когато й благодарих за салатата си, която въобще не възнамерявах да ям. Бях изгубила апетита, който имах, преди да пристигнем в ресторант „Коуч“, прочут по незнайни причини. Не можех дори да погледна към парчетата шунка с подправки, пуйката, кашкавала и особено нарязаните варени яйца. Всъщност имах чувството, че ще повърна.

— Ще желаете ли още нещо?

— Не, благодаря ви.

— Всичко изглежда чудесно, Дот. Би ли ми донесла още малко масло? — каза Марино.

— Да, господине, само секунда. А вие, госпожо? Искате ли още сос?

— Не, благодаря ви. Така е идеално.

— О, благодаря. Вие сте страшно мили хора и ние наистина сме ви много благодарни, че сте тук. Знаете ли, всяка неделя след църква имаме бюфет.

— Ще запомним това — усмихна й се Уесли.

Знаех, че ще й оставя поне пет долара бакшиш, стига само да ми прости това, че не съм докоснала храната си.

Уесли се опитваше да реши какво да каже на Марино. Никога преди не бях виждала нещо подобно между тях.

— Чудя се дали напълно си се отказал от първоначалната си теория? — каза Уесли.

— Каква теория? — запита Марино, като се опита да среже пържолата си с вилица, а когато не успя, се протегна към пипера и соса.

— Темпъл Голт — отговори Уесли. — Струва ми се, че вече не го търсиш.

— Не съм казвал нищо подобно.

— Марино — намесих се, — а какво ще кажеш за онази история с прегазването и бягството?

Той вдигна ръка и махна на келнерката.

— Дот, май ще имам нужда от остър нож. Прегазването и бягството е важно, защото говори, че онзи тип има престъпно досие. Местните хора са силно настроени срещу него заради това, а и защото е обръщал доста внимание на Емили Стайнър. Просто ви обяснявам какво става тук.

— А тази ти теория как ще обясни кожата в хладилника на Фъргюсън? — попитах. — И между другото тя е от същата кръвна група, каквато е имала Емили. Все още чакаме резултата от ДНК.

— Въобще няма да я обясни.

Дот се върна с назъбен нож и Марино й благодари, после започна да реже пържолата си. Уесли бавно ядеше варената си камбала, като се вторачваше за дълги интервали в чинията си, докато партньорът му от ПЗЖП говореше.

— Слушай, от всичко, което знаем, Фъргюсън може да е убил хлапето. А и със сигурност не можем да изключим възможността Голт да е в града. Нито пък казвам, че трябва да го направим.

— Какво още знаем за Фъргюсън? — запита Уесли. — Знаеш ли, че отпечатъкът върху бикините му принадлежи на Дениз Стайнър?

— Така е, защото бикините са били откраднати от дома й в нощта, когато онзи изрод е нахлул и отвлякъл детето й. Помниш ли? Тя каза, че докато се е намирала в гардероба, чула как той отваря чекмеджетата й, а после подозираше, че е откраднал някои дрехи.

— Това и кожата в хладилника ме карат доста да се замисля за нашия човек — каза Уесли. — Възможно ли е той да е имал контакт с Емили в миналото?

Намесих се:

— Като се има предвид професията му, той със сигурност е знаел за случаите във Вирджиния, за Еди Хийт. Може да се е опитал да направи убийството на Емили Стайнър да изглежда като онези във Вирджиния.

— Фъргюсън е бил смахнат — каза Марино, като си отряза ново парче месо. — Сигурен съм в това, но изглежда, никой не знае нещо повече.

— Колко време е работил за ФБР? — попитах.

— Около десет години. Преди това е бил полицай, а още по-преди — военен.

— Разведен ли е? — запита Уесли.

— Искаш да кажеш, че има хора, които не са?

Уесли замълча.

— Два пъти разведен. Има бивша жена в Тенеси и една в Инка. Четири деца, големи, които си живеят живота.

— Какво казаха за него членовете на семейството му? — попитах.

— Нали знаеш, не съм тук от шест месеца — отвърна Марино и отново се протегна към соса. — Мога да говоря с определен брой хора в един ден, и то ако имам достатъчно късмет да ги открия при първото или второто позвъняване. Като се има предвид, че вие двамата не бяхте тук и всичко това ми се струпа на мен, смятам, няма да се обидите, ако кажа, че в един ден няма прекалено много време.

— Пийт, знаем това — с най-разумния си тон произнесе Уесли. — Затова сме тук. Разбираме, че има да се върши адски много работа. Вероятно доста повече, отколкото си мислех първоначално, тъй като не можем да намерим никакво логично обяснение на нещата. Изглежда, този случай върви в три различни посоки и аз не виждам много връзки. Единствено ми се иска да се позанимаем по-подробно с Фъргюсън. Имаме улики, които сочат към него. Кожата в хладилника му. Бельото на Дениз Стайнър.

— Тук правят много хубав черешов сладкиш — каза Марино и се огледа за келнерката.

Тя стоеше пред кухненската врата и го наблюдаваше внимателно, като чакаше сигнал.

— Колко пъти си ял тук? — попитах.

— Все трябва да ям някъде, нали? Дот? — повиши глас той, когато вечно бдителната ни келнерка се появи.

Ние с Уесли си поръчахме кафе.

— Какво, скъпа, не беше ли хубава салатата ти? — запита ме тя, наистина разстроена.

— Чудесна беше — уверих я, — просто не съм гладна.

— Искаш ли да ти я завия за вкъщи?

— Не, благодаря.

Тя се оттегли и Уесли започна да разказва на Марино това, което научихме за материалните улики. Поговорихме известно време за сърцевината и лепенките. Докато черешовият сладкиш на Марино бъде сервиран и изяден и той запали нова цигара, почти бяхме изчерпали темите за разговор. Марино, също като нас, нямаше и идея какво означават яркооранжевата лепенка, устойчива на пламък, и сърцевината.

— По дяволите — каза той отново. — Това е отвратително странно. Никога не съм срещал нещо, което да съвпадне с тези дивотии.

— Да — обади се Уесли, чието внимание бе започнало да се отклонява. — Лепенката е толкова необичайна, че сигурно някой тук я е виждал преди. Ако тя произхожда оттук, разбира се. А ако не, убеден съм, че ще успеем да открием откъде е.

С тези думи той бутна стола си назад.

— Аз ще се погрижа за това — казах и взех сметката.

— Тук не приемат „Американ експрес“ — съобщи Марино.

— Сега е два без десет — каза Уесли и се надигна от стола си. — Хайде да се съберем в хотела в шест и да разработим някакъв план.

— Неприятно ми е да ти напомням — поправих го, — но сме в мотел, а не хотел, а в момента ние с теб нямаме кола.

— Ще ви оставя в „Травел Изи“. Колата ти вече трябва да те чака там. Бентън, можем и за теб да намерим кола, ако смяташ, че ще се нуждаеш от такава — каза Марино самоуверено, като че ли беше новият шеф на полицията в Блек Маунтин или кметът.

— Още не знам от какво точно ще се нуждая — отвърна Уесли.