Ферма за трупове

14.

Луси не беше в самостоятелна стая и отначало я подминах, тъй като въобще не приличаше на човек, когото познавам. Косата й, изцапана с кръв, беше тъмночервена и стърчеше. Очите й бяха в черно и тъмносиньо. Лежеше в леглото упоена, в полусънно състояние. Приближих се до нея и я хванах за ръката.

— Луси?

Тя едва отвори очи.

— Здрасти — каза тя изтощено.

— Как се чувстваш?

— Не прекалено лошо. Съжалявам, лельо Кей. Как стигна дотук?

— Наех кола.

— Каква?

— „Линкълн“.

— Обзалагам се, че си взела модел с въздушни възглавници и от двете страни — усмихна се тя изморено.

— Луси, какво стана?

— Помня само, че отидох в ресторанта. После някой шиеше главата ми в операционната.

— Имаш мозъчно сътресение.

— Мислят, че съм ударила главата си в покрива, когато колата се преобърна. Много ми е мъчно за колата ти — каза Луси и очите й се изпълниха със сълзи.

— Не се тревожи за колата. Това не е важно. Спомняш ли си въобще нещо за катастрофата?

Тя поклати глава и се протегна към носните кърпички.

— Помниш ли нещо за вечерята в ресторанта или за посещението си в „Грийн Топ“?

— Откъде знаеш за това? О, добре. — Мислите й се отнесоха нанякъде за момент, клепачите й се отпуснаха. — Отидох до ресторанта към четири.

— С кого се срещна там?

— Просто приятел. Тръгнах си към седем, за да се върна тук.

— Пила си много — казах.

— Не мисля, че беше много. Не знам защо съм излязла от пътя, но ми се струва, че стана нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Не мога да си спомня, но мисля, че нещо стана.

— А какво ще кажеш за оръжейния магазин? Помниш ли, че си се отбивала там?

— Не помня как съм си тръгнала оттам.

— Купила си полуавтоматичен пистолет, Луси. Това помниш ли го?

— Знам, че затова отидох там.

— Значи отиваш в оръжеен магазин, след като си пила. Ще ми кажеш ли какво си имала наум?

— Не исках да остана в къщата ти, без да имам някаква защита. Пийт ми препоръча пистолета.

— Марино ли го направи? — запитах шокирана.

— Обадих му се онзи ден. Той ме посъветва да си купя „Зиг“ и ми каза, че самият той винаги използвал „Грийн Топ“ в Хановер.

— Той е в Северна Каролина — казах.

— Не знам къде беше. Обадих се на пейджъра му и после той ми звънна.

— Аз имам оръжия, защо не попита мен?

— Искам мое собствено и вече съм достатъчно голяма — отвърна тя.

Забелязах, че нямаше да може да държи очите си отворени още дълго време.

Намерих лекаря й на същия етаж и се отбих за малко при него, преди да си тръгна. Беше много млад и говореше с мен така, като че ли бях разтревожена леля или майка, която не знае разликата между бъбрек и далак. Доста безцеремонно той ми обясни, че мозъчното сътресение означава наранен от силен удар мозък. Не казах нито дума, нито пък промених изражението на лицето си. Младият доктор се изчерви смутено, когато един от моите студенти медици мина покрай нас и ме поздрави по име.

Напуснах болницата и отидох до службата, където не бях стъпвала повече от седмица. Бюрото ми изглеждаше точно така, както се страхувах, че ще изглежда. Прекарах следващите няколко часа, опитвайки се да разчистя насъбралата се работа, като в същото време търсех полицая, занимавал се с катастрофата на Луси. Оставих съобщение, после звъннах на Глория Лъвинг.

— Някакъв късмет? — попитах.

— Не мога да повярвам, че имам честта да говоря с теб два пъти за една седмица. Да не би да си на отсрещната страна на улицата?

— Да — усмихнах се.

— Засега нямам късмет, Кей — съобщи ми тя. — В Калифорния не открихме никакво досие на Мери Джо Стайнър, починала от СВСН. Опитваме се да кодираме смъртта по няколко други начина. Възможно ли е да ми намериш датата и мястото на смъртта?

— Ще видя какво мога да направя — обещах.

Помислих си дали да не се обадя на Дениз Стайнър, но ми бе нужно дълго време, за да се реша. Тъкмо щях да го направя, когато щатски полицай Рийд, когото се бях опитвала да открия, отговори на обаждането ми.

— Чудех се дали можете да ми изпратите по факса доклада си — казах.

— Всъщност той е в Хановер.

— Мислех, че катастрофата е станала на деветдесет и пета магистрала — казах, тъй като магистралата е в юрисдикцията на щатската полиция независимо кой град се намира наблизо.

— Полицай Синклер се появи там малко след мен и ми помогна. Когато регистрационните номера ни съобщиха, че колата е ваша, реших да проверим по-обстойно какво е станало.

Странно, но въобще не се бях сетила, че моите регистрационни номера могат да доведат до такава суматоха.

— Как е малкото име на полицай Синклер? — попитах.

— Доколкото си спомням, инициалите му са А. Д.

Извадих голям късмет, когато се обадих в офиса на полицай Андрю Д. Синклер, и той се оказа там. Съобщи ми, че Луси е участвала в катастрофа само с една кола, докато е шофирала с висока скорост на юг по деветдесет и пета магистрала, близо до границата на окръг Хенрико.

— Колко висока скорост? — попитах.

— Сто километра в час.

— А следите от гумите по асфалта?

— Намерихме една, дълга около дванайсет метра, там, където тя е натиснала спирачката и е изхвърчала от пътя.

— Защо е натиснала спирачката?

— Шофирала е с много висока скорост и под влиянието на алкохол, госпожо. Може да е задрямала и изведнъж да се е оказала прекалено близо до предната кола.

— Полицай Синклер, нужна е следа, дълга сто метра, за да изчислите, че някой е карал със сто километра в час. Вие сте намерили само дванайсетметрова следа. Не разбирам как въобще сте пресметнали, че е шофирала със сто километра в час.

— Ограничението на скоростта в тази отсечка на магистралата е деветдесет километра — бе единственото, което той каза.

— Какво е било нивото на алкохол в кръвта й?

— Нула дванайсет.

— Чудя се дали бихте могли да ми изпратите по факса доклада и диаграмите ви, колкото е възможно по-скоро и да ми съобщите къде са откарали колата ми.

— Колата ви е в сервиз „Кови“, на бензиностанция „Тексако“ в Хановер. До отбивката за шосе номер едно. Напълно е смачкана, госпожо. Ако ми дадете номера на факса ви, ще ви изпратя доклада веднага.

Получих всички документи за по-малко от час. Използвах лист специална прозрачна хартия, за да дешифрирам кодовете, и установих, че Синклер просто бе решил, че Луси е била пияна и е заспала на волана. Когато внезапно се събудила, натиснала спирачката, загубила контрол над колата и завъртяла волана прекалено рязко. Това действие я изпратило обратно на пътя, тя се преобърнала няколко пъти и най-накрая се забила в едно дърво.

Имах сериозен проблем с тези предположения, а и с един твърде важен детайл. Мерцедесът ми имаше неблокиращи спирачки. Когато Луси е натиснала педала, не би трябвало да се плъзне по пътя, така както ми бе описал полицай Синклер.

Напуснах кабинета си и слязох долу в моргата. Заместникът ми Филдинг и двете млади жени патолози, които бях назначила миналата година, работеха върху трите стоманени маси. Острият шум от стомана, триеща се в стомана, се издигаше над шума от капещата в мивките вода, вентилаторите и бръмченето на генераторите. Огромната врата на хладилника от неръждаема стомана се отвори с рязко изщракване, когато един от помощниците в моргата докара нов труп.

— Доктор Скарпета, бихте ли погледнали това? — помоли доктор Уийт.

Тя беше от Топика. Интелигентните й сиви очи погледнаха към мен иззад пластмасовата маска, напръскана с кръв.

Отидох до масата й.

— Това в раната не ви ли прилича на сажди? — запита тя, като посочи с окървавения си, облечен в ръкавица пръст към раната от куршум в тила на пациента й.

Наведох се по-близо.

— Има обгорени краища, така че вероятно е в резултат от изстрела. Жертвата била ли е облечена?

— Не, нямаше риза. Станало е в дома му.

— Е, това е малко съмнително. Ще трябва да направим микроскопска проба.

— Вход или изход? — запита Филдинг, докато разучаваше раната в неговия собствен случай. — Позволи ми да чуя мнението ти. Така и така си тук.

— Вход — казах.

— И аз така смятам. Ще бъдеш ли наоколо?

— Вън и вътре.

— Вън и в града или службата?

— И двете. Нося си и пейджъра.

— Добре ли върви? — запита Филдинг.

Застрашителните му бицепси изпъкнаха, докато режеше ребрата.

— Всъщност кошмарно — отговорих.

Нужен ми бе половин час, за да стигна до бензиностанция „Тексако“, чиято денонощна служба за пътна помощ се бе погрижила за мерцедеса ми. Видях колата си в един ъгъл близо до телената ограда. Стомахът ми се сви при зловещата гледка, коленете ми се разтрепериха.

Предницата беше нагъната до предното стъкло, мястото на шофьора зееше като беззъба уста. Хидравлични инструменти бяха отворили вратите със сила и ги бяха свалили заедно с централния стълб. Сърцето ми заби по-бързо и направо подскочих, когато зад мен прозвуча дълбок, дрезгав глас.

— Мога ли да ви помогна?

Обърнах се и видях посивял, възрастен мъж, с избеляло червено кепе, което имаше надпис над козирката.

— Това е моята кола — казах.

— По дяволите, надявам се, че не вие сте шофирали.

Забелязах, че гумите не бяха спукани, а и двете въздушни възглавници се бяха надули.

— Направо срамота — каза мъжът, като поклати глава, загледан в зловещо смазания ми мерцедес. — Май за първи път виждам такава чудесна кола. 500 Е. Едно от момчетата тук познава мерцедесите и ми каза, че хората от „Порше“ създали двигателя на тази машина тук. Ама наоколо не могат да се видят много от тях. Съвсем нова е, нали? От 1993? Май съпругът ви не я е купил оттук.

Забелязах, че стъклото на левия стоп е разбито, а близо до него имаше драскотина, изцапана с нещо като зелена боя. Наведох се, за да видя по-добре. Нервите ми забръмчаха предупредително.

Човекът продължаваше да говори:

— Разбира се, като се има предвид малкия километраж, сигурно е от 1994. Ако нямате нищо против, мога ли да запитам колко струва такова нещо? Около петдесет бона?

— Вие ли докарахте колата дотук? — запитах.

Изправих се, а очите ми обиколиха странните детайли, които доста ме притесняваха.

— Тоби я докара снощи. Предполагам, не знаете колко конски сили има това нещо?

— Точно така ли е била колата на магистралата?

Мъжът погледна объркано.

— Например — продължих — телефонът не е на мястото си.

— Ами това е нормално, след като колата се е преобърнала няколко пъти и се е забила в дърво.

— А и сенникът против слънце е свален.

Той се наведе и надникна през задното стъкло, после зачеса врата си.

— Просто си помислих, че е тъмно, защото стъклата са затъмнени. Не забелязах, че сенникът е спуснат. Дори не бих си помислил, че някой може да го спусне нощем.

Предпазливо се мушнах вътре, за да погледна огледалото за обратно виждане. Беше леко повдигнато, за да намали блясъка от фаровете на задната кола. Извадих ключовете от чантата си и седнах на шофьорското място.

— Не бих правил това, ако бях на ваше място. Изпотрошеният метал вътре е като купчина ножове, а и по седалките и навсякъде другаде има ужасно много кръв.

Затворих телефона и включих на контакт. Телефонът прозвънна, за да ми съобщи, че е работил, и червените лампички ме предупредиха да не изтощавам батерията. Радиото и уредбата бяха изключени. Фаровете и лампите за мъгла работеха. Взех телефона и натиснах копчето за повторно набиране. Обади ми се женски глас:

— Девет-едно-едно7.

Затворих. Усетих биенето на пулса в тила си и всички косъмчета по главата и тялото ми настръхнаха. Огледах червените петна по тъмносивата кожа, таблото и конзолата и по цялата вътрешна част на покрива. Бяха прекалено червени и плътни. Тук и там парченца фини спагети бяха залепени за вътрешността на колата ми.

Извадих метална пила за нокти и свалих зелената боя от драскотината на задницата. Прибрах парченцата боя в салфетка, после се опитах да откъртя повредения заден стоп. Не успях и помолих възрастния човек да ми донесе отвертка.

— Модел 1992 — заговорих, докато бързо се отдалечавах, а той гледаше към мен с широко отворена уста. — Триста и петнайсет конски сили. Струва осемдесет хиляди долара. В цялата страна има само шестстотин от тях… имаше. Купих го от „Макджордж“ в Ричмънд. Нямам съпруг.

Дишах ужасно тежко, когато се качих в линкълна.

— Това вътре не е кръв, по дяволите. По дяволите! По дяволите! — мърморех, без да мога да спра.

Затръшнах вратата и запалих двигателя. Гумите изсвистяха, когато се изстрелях към магистралата и препуснах към деветдесет и пета. При отбивката за Етли намалих и отбих от пътя. Придържах се колкото се може по-далеч от настилката и когато коли и камиони минаваха покрай мен, ме удряха силни въздушни вълни.

В доклада си Синклер твърдеше, че мерцедесът ми напуснал настилката приблизително на около двайсет и пет метра северно от маркера за осемдесет и шести километър. Намирах се поне на седемдесет метра на север от него, когато забелязах следа от отклонението недалеч от стъклата на стопа в дясната лента. Следата, дълга около петдесет сантиметра, се намираше на три-четири метра от тъмните следи от подхлъзване, дълги около десет метра. Втурнах се бързо към шосето и обратно, събирайки счупените стъкла.

Тръгнах напред и извървях поне трийсетина метра, преди да стигна до следите, които Синклер бе отбелязал в доклада си. Сърцето ми прескочи, когато се вторачих зашеметена в черните следи, оставени от гумите ми „Пирели“ по-миналата нощ. Въобще не бяха следи от подхлъзване или спиране, а от ускоряване, направени от рязкото завъртане на гумите напред, също като оставените от мен, когато напуснах бензиностанция „Тексако“ преди малко.

Чак след като бе оставила тези следи, Луси бе изгубила контрол над колата и изхвърчала от пътя. Видях отпечатъците от гумите в праха, на мястото, където бе завъртяла волана силно и гумата бе закачила края на асфалта. Проучих дълбоките пукнатини в пътя, направени, когато колата се бе преобърнала, дупката в дървото и парчетата метал и пластмаса, разпилени навсякъде.

Подкарах обратно към Ричмънд, като се чудех какво да направя и на кого да се обадя. Сетих се за следователя Маккий от щатската полиция. Бяхме работили заедно по много пътни инциденти, завършили фатално, и бяхме прекарали дълги часове в кабинета ми, размествайки детски колички по бюрото, докато разберем какво бе довело до катастрофата. Оставих съобщение в офиса му и той ми се обади малко след като се прибрах у дома.

— Не попитах Синклер дали има отпечатъци от следите от гумите там, където е напуснала пътя, но предполагам, че не е правил такива — казах аз, след като му обясних какво става.

— Не, не е правил — потвърди Маккий. — Слушах доста за този случай, доктор Скарпета. Всички говореха за него. Работата е там, че първото нещо, което Рийд забелязал, когато се появил там, било регистрационният ви номер.

— Поговорих малко с Рийд. Не е съвсем наясно с нещата.

— Да. При нормални обстоятелства, когато полицаят от Хановер… Синклер, е пристигнал, Рийд би трябвало да му каже, че всичко е под контрол и сам да направи диаграмите и измерванията. Но той видял трицифрения номер и се стреснал. Знаел, че колата принадлежи на важен правителствен служител. Синклер се заел с работата, докато Рийд се захванал с радиото и телефона, обадил се на началника си и проверил номерата ви. Бинго. Оказва се, че колата е ваша. Първата му мисъл била, че вие сте вътре. Затова можете да си представите какво е било там.

— Абсолютен цирк.

— Точно така. А пък Синклер тъкмо излиза от академията. Вашата катастрофа е втората, с която се занимава.

— Дори да беше двадесетата, разбирам защо е направил грешка. Не е имал причина да търси следи от спирачки на почти сто метра от мястото, където Луси е излязла от пътя.

— Сигурна ли сте, че това, което видяхте, е следа от отклоняването?

— Абсолютно. Направете тези отпечатъци и ще видите, че следата на банкета отговаря на онази от пътя. Единственият начин, по който тази следа може да е оставена, е, ако външна сила е принудила колата внезапно да промени посоката си.

— А после, след около стотина метра, има следи от ускоряване на скоростта — замисли се той на глас. — Луси е ударена изотзад, натиска спирачка, но продължава напред. След секунди внезапно ускорява и загубва контрол над колата.

— Вероятно по времето, когато е звъняла на 911 — предположих.

— Ще проверя в телефонната компания в колко часа точно е направено обаждането. После ще намерим записа.

— Някой е бил плътно зад нея и я е заслепявал с фаровете си. Тя нагласила нощното огледало, а после спуснала задния сенник, за да блокира блясъка. Не е включила радиото или уредбата, защото се е мъчила да се съсредоточи. Била е напълно будна и уплашена, защото някой я е преследвал. Най-накрая този човек я удря отзад и Луси натиска спирачката — продължих да възстановявам това, което наистина вярвах, че се е случило. — Тя продължава напред и осъзнава, че онзи отново се доближава към нея. Паникьосва се, дава газ и губи контрол. Всичко това трябва да е станало за секунди.

— Ако следите са точно такива, каквито казвате, сигурно е станало точно така.

— Ще проверите ли дали е така?

— Разбира се. Какво ще кажете за боята?

— Ще предам нея, стопа и всичко друго в лабораторията и ще ги помоля да действат колкото се може по-бързо.

— Сложете моето име на документите. Накарайте ги да ми се обадят веднага щом резултатите са готови.

Беше пет часът и вече тъмно навън, когато затворих телефона в кабинета си. Огледах се наоколо замаяно и се почувствах като чужденец в собствената си къща. Гладът, измъчващ стомаха ми, бе последван от гадене. Отпих лекарството направо от шишето и зарових из аптечката за друго. Язвата ми бе изчезнала през лятото, но за разлика от бившите любовници тя винаги се завръщаше.

И двете телефонни линии зазвъняха. Отговори им телефонният секретар. Чух пищенето на факса, докато лежах отпусната във ваната и пиех вино въпреки лекарствата. Имах да свърша много неща. Знаех, че сестра ми, Дороти, ще иска незабавно да дойде. Тя винаги реагираше на критичните ситуации, тъй като те подхранваха нуждата й от драматизъм. Използваше ги в работата си. Без съмнение в следващата й детска книжка някой от героите щеше да катастрофира. Критиците отново щяха да превъзнасят чувствителността и мъдростта на Дороти, която бе по-добра майка за въображаемите си герои, отколкото за собствената си дъщеря.

Открих, че факсът съдържа разписанието на полета на Дороти. Щеше да пристигне утре следобед и да отседне с Луси в дома ми.

— Тя няма да остане дълго в болницата, нали? — запита Дороти, когато й звъннах по телефона.

— Предполагам, че ще мога да я доведа тук утре следобед — отговорих.

— Сигурно изглежда ужасно.

— Повечето хора изглеждат така след катастрофа.

— Но ще й останат ли белези? — почти прошепна сестра ми. — Няма да е обезобразена, нали?

— Не, Дороти. Няма да е обезобразена. Ти какво знаеше за пиенето й?

— Как пък бих могла да знам нещо за това? Тя е в онова училище близо до теб и никога не иска да се прибира у дома. А когато го прави, определено не се доверява на мен или на баба си. Смятам, че ти би трябвало да знаеш за това.

— Ако я обвинят в шофиране под влиянието на алкохол, съдът може да нареди тя да постъпи в клиника за алкохолици — казах колкото се може по-търпеливо.

Мълчание.

— О, господи — бе единственият отговор.

Продължих:

— Дори ако те не го направят, това е добра идея по две причини. Най-очевидната е, че тя има нужда да се справи с този проблем. Второ, съдията може да разгледа случая й с по-голямо съчувствие, ако тя доброволно поиска помощ.

— Е, ще оставя всичко в твоите ръце. Ти си докторът адвокат в семейството. Но аз познавам малкото си момиченце. Тя няма да иска да го направи. Не мога да си представя как Луси отива в някаква лудница, където няма компютри. Никога след това няма да иска да погледне човек в очите.

— Тя няма да ходи в лудница. Освен това няма нищо срамно да те лекуват от алкохолизъм или наркомания. Срамното е да позволиш това да разруши живота ти.

— Винаги съм спирала на три чаши вино.

— Има много типове пристрастяване — казах. — Твоето са мъжете.

— О, Кей — изсмя се Дороти. — Странно е да чуя подобно нещо от теб. Между другото, ти виждаш ли се с някого?