Ферма за трупове

15.

Сенатор Франк Лорд чул слуха, че съм претърпяла автомобилна катастрофа и на следващата сутрин ми се обади още преди слънцето да изгрее.

— Не — успокоих го, седнала полугола на края на леглото ми. — Луси шофираше колата ми.

— О, господи!

— Тя е добре, Франк. Днес следобед ще я доведа вкъщи.

— Вестниците тук писаха, че ти си направила катастрофата, и имаше подозрението, че си шофирала под влиянието на алкохол.

— Луси била заклещена в колата за известно време. Без съмнение някой от полицаите, съдейки по номерата на колата ми, е решил, че аз съм вътре, и е побързал да го разкаже на някой жаден за сензации репортер.

Сетих се за полицай Синклер. Бих гласувала за него като за потенциалния виновник.

— Кей, мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Знаеш ли нещо ново за случилото се в АИП?

— Има някои интересни новини. Чувала ли си Луси да споменава за една жена на име Кари Гретхен?

— Те са колеги. Виждала съм я.

— Очевидно тя е свързана с някакъв шпионски магазин. Едно от онези места, където продават висококачествена техника за наблюдение и подслушване.

— Не говориш сериозно.

— Страхувам се, че съм съвсем сериозен.

— Е, разбирам защо е искала да започне работа в АИП, но съм учудена, че ФБР я е назначило, като се има предвид това, което ми казваш.

— Никой не е знаел. Очевидно гаджето й е собственик на магазина. Единствената причина да знаем за редовните й посещения в магазина, е, че е била поставена под наблюдение.

— Тя се среща с мъж?

— Моля?

— Собственикът на шпионския магазин мъж ли е?

— Да.

— А кой казва, че й е гадже?

— Очевидно тя го е съобщила, когато са я разпитвали.

— Можеш ли да ми разкажеш още нещо за тях двамата?

— Не кой знае колко, но имам адреса на магазина. Ще ти го дам, ако изчакаш една минутка да го изровя.

— А знаеш ли нейния домашен адрес или този на гаджето й?

— Страхувам се, че не.

— Добре тогава, дай ми каквато информация имаш.

Потърсих молив и записах всичко. Мислите ми препускаха лудо. Името на магазина беше „Окото на шпионите“ и се помещаваше в търговския център „Спрингфийлд“, близо до деветдесет и пета магистрала. Ако тръгнех веднага, можех да стигна дотам и да се върна навреме, за да прибера Луси от болницата.

— Просто за информация — каза сенатор Лорд, — госпожица Гретхен е била уволнена от АИП заради връзката й с шпионския магазин, която тя очевидно е пропуснала да спомене в молбата си за работа. Но в този момент все още няма никакви доказателства, че е участвала във взлома.

— Тя определено е имала мотив — казах, като се мъчех да сдържа яда си. — АИП е направо като склада на Дядо Коледа за човек, който продава шпионско оборудване. — Замълчах за момент и се замислих. После продължих: — Знаеш ли кога е била назначена в Бюрото и дали тя е кандидатствала за работата, или АИП я е привлякъл?

— Чакай да погледна. Има го някъде из бележките ми. Тук просто пише, че миналия април тя е подала молба и е започнала работа там в средата на август.

— Значи горе-долу по същото време, когато и Луси започна работа там. Какво е работила Кари преди това?

— Изглежда, цялата й кариера е свързана с компютрите. Хардуер, софтуер, програмиране. Бюрото най-вече се е интересувало от инженерната й работа. Тя е много способна и амбициозна и за съжаление непочтена. Няколко човека, които са били разпитвани за нея, са започнали да обрисуват портрета на жена, която в продължение на години с лъжи си е проправяла път към върха.

— Франк, тя е кандидатствала за работата в АИП, за да може да шпионира за шпионския магазин — казах. — Може да е от онези хора, които мразят ФБР.

— И двете неща са възможни — съгласи се той. — Важното е да се намерят доказателства. Но дори и да успеем, освен ако не открием доказателство, че е откраднала нещо, няма да можем да я съдим.

— Преди всичко това да се случи, Луси ми спомена, че участвала в някакво проучване, свързано с биометричната система за заключване в АИП. Знаеш ли нещо за него?

— Въобще не съм чувал за подобен проект.

— Но ако такъв съществуваше, ти със сигурност ли щеше да знаеш за него?

— Най-вероятно да. Получавам доста подробна информация относно секретните проекти в Куантико заради закона срещу престъпността и парите, които се опитвам да осигуря за Бюрото.

— Не ти ли се вижда странно това Луси да разказва, че участва в някакъв проект, който очевидно не съществува? — попитах.

— За съжаление тази подробност може само да влоши положението й.

Знаех, че е прав. Колкото и подозрителна да изглеждаше Кари Гретхен, уликите срещу Луси все още бяха по-силни.

— Франк — продължих аз, — знаеш ли случайно какви коли карат Кари Гретхен и приятелят й?

— Със сигурност можем да получим тази информация. Защо се интересуваш?

— Имам причина да вярвам, че катастрофата на Луси не е случайна и тя може все още да е в опасност.

Сенатор Лорд замълча, после каза:

— Няма ли да е разумно да я заведеш на обезопасения етаж на академията за известно време?

— По принцип това е чудесна идея — казах. — Но смятам, че няма да е много добре за нея да е близо до академията в момента.

— Разбирам. Да, има логика. Но съществуват и други подобни места. Само ми кажи дали искаш да направя нещо по въпроса.

— Смятам, че имам такова място.

— Утре заминавам за Флорида, но ти имаш номерата ми там.

— Пак ли ще събираш средства?

Знаех, че е адски изморен, тъй като изборите бяха само след една седмица.

— Да, това също. И обичайните срещи с избирателите. Противникът ми усилено продължава да ме описва като женомразец с рога и опашка.

— Ти си направил за жените повече от всеки друг, когото познавам — казах. — Особено за тази тук.

Облякох се и към седем и половина пиех първото си кафе на пътя, седнала в наетата кола. Времето беше мрачно и студено и докато шофирах на север, почти не забелязвах покрай какво минавам.

Биометричната система за заключване, също като всяка друга, трябва да бъде отворена, за да може някой да проникне в нея. Някои ключалки не изискват нищо повече от проста кредитна карта, докато други трябва да бъдат свалени или отключени с помощта на различни сложни инструменти. Но система, която сканира пръстови отпечатъци, не може да бъде преодоляна с толкова прости методи. Докато разсъждавах за взлома в АИП и как може някой да го е извършил, няколко мисли преминаха през ума ми.

Отпечатъкът на Луси е бил сканиран в системата приблизително в три сутринта. Това бе възможно само ако пръстът й е присъствал там или ако е имало факсимиле на отпечатъка й. Спомних си от срещите на международната асоциация по идентификациите, на които бях присъствала много пъти, че много прочути престъпници са правили опит да променят отпечатъците си.

Безмилостният гангстер Джон Дилинджър сипал киселина върху пръстите си, докато по-малко прочутият Роско Питс хирургически премахнал отпечатъците си от първото кокалче на пръстите нагоре. Тези, а и други опити се провалили, а престъпните господа щяха да си живеят по-спокойно, ако бяха останали с дадените им от Бога отпечатъци. Променените отпечатъци просто отиваха в досието на ФБР за обезобразявания, което, честно казано, беше много по-лесно за проучване. Да не говорим, че изгорени или обезобразени пръсти изглеждаха доста съмнителни, ако сте заподозрян в престъпление.

Но това, което най-ясно си спомнях, бе случай отпреди няколко години с един особено изобретателен крадец, чийто брат работеше в погребално бюро. Крадецът, лежал няколко пъти в затвора, направил опит да си направи ръкавици, които ще оставят нечии чужди отпечатъци. Постигнал го, като няколко пъти натопил ръцете на мъртвец в течна гума, образувайки пласт след пласт, докато най-накрая ръкавиците били готови за носене.

Планът не заработил по две причини. Крадецът забравил да почисти въздушните мехурчета от всеки пласт гума и отпечатъците, взети от следващата богата къща, която обрал, били доста странни. Освен това не си направил труда да проучи мъртвеца, чиито отпечатъци използвал. Ако го беше направил, щеше да научи, че починалият е бивш затворник, умрял малко след излизане на свобода.

Спомних си посещението си в АИП в онзи слънчев следобед, който ми се струваше така отдалечен във времето, като че ли бе преди години. Бях усетила, че Кари Гретхен не бе доволна да открие мен и Уесли в кабинета си, когато влезе вътре, разбърквайки някаква гъста течност, която може да е била течен силикон или гума. Тъкмо по време на това посещение Луси ми спомена за проекта с биометричната система за заключване, в който участвала. Сигурно разказаното от нея бе чистата истина. Вероятно в този момент Кари е възнамерявала да направи гумен отпечатък от пръста на Луси.

Ако теорията ми за Кари бе вярна, знаех, че това може да се докаже. Зачудих се защо никой от нас преди не се бе сетил да зададе един съвсем елементарен въпрос. Дали отпечатъкът, сканиран в биометричната система, физически съвпада с този на Луси, или просто вярваме на думата на компютъра за това.

— Ами така си помислих — каза Бентън Уесли, когато му се обадих от колата.

— Разбира се, че така си помислил. Всеки би го направил. Но ако някой е направил отпечатък от палеца на Луси и го е сканирал в системата, отпечатъкът трябва да е обратен на истинския, който се намира във файла на ФБР. С други думи, да е негов огледален образ.

Уесли замълча, после каза изненадано:

— По дяволите. Но нямаше ли скенерът да открие, че отпечатъкът е обратен, и да го изхвърли?

— Много малко скенери могат да направят разлика между отпечатък и огледалния му образ. Но експерт по отпечатъците би могъл да го направи — казах. — Отпечатъкът, сканиран в биометричната система, все още трябва да е запазен в информационната база.

— Ако Кари Гретхен го е направила, не мислиш ли, че тя щеше да изтрие отпечатъка от информационната база?

— Съмнявам се — отговорих. — Тя не е експерт в това отношение. Малко вероятно е да осъзнае, че всеки път, когато е оставен отпечатък, той е обърнат и съвпада с картата с десетте отпечатъка само защото и те са обърнати по същия начин. Така че ако направиш отливка и оставиш отпечатък върху нея, всъщност ще получиш обратно на вече обратното.

— Тоест отпечатък, оставен от гумения пръст, ще бъде обратен на същия отпечатък, направен от истинския пръст на човека.

— Точно така.

— Господи, никак не ме бива в тези неща.

— Не се тревожи, Бентън. Знам, че е объркващо, но повярвай ми, така е.

— Винаги ти вярвам. Струва ми се, че трябва да направим копие на въпросния отпечатък.

— Абсолютно, и то веднага. Има и още нещо, за което искам да те питам. Ти знаеше ли за някакъв изследователски проект, свързан с биометричната система за заключване в АИП?

— Проект, ръководен от Бюрото?

— Да.

— Не. Не съм чувал за нищо такова.

— И аз така си мислех. Благодаря ти, Бентън.

И двамата замълчахме, като чакахме другия да каже нещо лично. Аз обаче въобще не можех да се сетя за нищо, тъй като мислите ми бяха заети с прекалено много неща.

— Бъди внимателна — посъветва ме той и се сбогувахме.

Намерих шпионския магазин след половин час. Намираше се в голям търговски център, претъпкан с коли и хора. „Окото на шпионите“ бе близо до магазина на Ралф Лорън и „Крабтрий & Евелин“. Беше малък магазин, а витрината бе украсена с най-модните уреди, които легалният шпионаж можеше да предложи. Застанах нерешително встрани, докато клиентът, застанал до касата, се отмести и ми позволи да видя кой работеше зад нея. Възрастен мъж с наднормено тегло чукаше по клавишите на касата. Не можех да повярвам, че това е любовникът на Кари Гретхен. Без съмнение това бе още една от лъжите й.

Когато клиентът си тръгна, в магазина остана само един човек, млад мъж в кожено яке, който разглеждаше рафт с касетофони, активирани от човешки глас и портативни анализатори на гласове. Дебелакът зад касата носеше очила с дебели стъкла и златни вериги и изглеждаше вечно готов да предложи сделка някому.

— Извинете — казах колкото се може по-тихо. — Търся Кари Гретхен.

— Тя отиде за кафе, ще се върне след минута — отвърна той и разгледа внимателно лицето ми. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ще се огледам наоколо, докато тя се върне — отговорих.

— Разбира се.

Тъкмо се бях заинтересувала от куфарче, което включваше скрит касетофон, сигнализатори за подслушвателни уредби, телефонен декодер и пособия за нощно виждане, когато Кари Гретхен влезе в магазина. Тя се закова на място, когато ме видя, и за секунда си помислих, че може да плисне кафето в лицето ми. Очите й пронизаха моите като стоманени пирони.

— Трябва да поговоря с вас — казах.

— Страхувам се, че моментът не е подходящ — отвърна тя, като се усмихна и се опита да се държи възпитано, тъй като в малкото магазинче вече имаше четирима клиенти.

— Разбира се, че моментът е подходящ — възпротивих се аз, без да отмествам очи от нея.

— Джери? — погледна тя към дебелия. — Можеш ли да се оправиш сам за минута?

Той ме загледа мрачно, като куче, готово да нападне.

— Обещавам, че няма да се бавя — увери го тя.

— Да бе, разбира се — отвърна той с недоверчивостта на непочтените хора.

Последвах я вън от магазина. Намерихме свободна пейка близо до фонтана.

— Чух за катастрофата на Луси и съжалявам за това. Надявам се, че тя е добре — студено каза Кари и отпи от кафето си.

— Всъщност въобще не ти пука как е Луси — грубо казах аз. — А и няма смисъл да си хабиш чара върху мен, защото си ми напълно ясна. Знам какво си направила.

— Не знам нищо — отвърна тя и се усмихна ледено.

Въздухът се изпълни със звуци от падаща вода.

— Знам, че си направила гумен отпечатък от палеца на Луси, а да научиш личния й номер за идентификация е било съвсем лесно, като се има предвид колко време сте прекарвали заедно. Просто е трябвало да си наблюдателна и да запомниш кода, когато тя го набира. По този начин си проникнала в биометричната система в ранната утрин, когато си влязла с взлом в АИП.

— Господи, и това ако не е развинтена фантазия — изсмя се тя, но очите й загледаха ядосано. — Съветвам ви да внимавате, когато правите подобни обвинения.

— Ни най-малко не се интересувам от съветите ти. Искам само да те предупредя. Скоро ще докажем, че Луси не е проникнала в АИП. Хитра си, но не чак толкова и си допуснала фатален пропуск.

Тя замълча, но виждах как мислите й препускат зад ледената фасада. Любопитството й беше безкрайно.

— Не знам за какво говорите — каза тя със самоувереност, която започваше да намалява.

— Може да си добра с компютрите, но не си специалист криминолог. Случаят срещу теб е адски прост.

Изложих теорията си със самочувствието на добър адвокат, който знае как да ръководи играта.

— Помолила си Луси да ти помогне в така наречения изследователски проект, свързан с биометричната система на АИП.

— Изследователски проект? Няма такъв — с омраза каза тя.

— Точно там е работата, госпожице Гретхен. Няма изследователски проект. Излъгала си я, за да ти позволи да направиш отпечатък от палеца й в течна гума.

Тя се изсмя кратко.

— Господи боже. Гледали сте прекалено много филми за Джеймс Бонд. Нали не мислите наистина, че някой ще повярва…

Прекъснах я.

— Гуменият палец, изработен от теб, е използван, за да се проникне в системата, така че ти и който друг е участвал сте извършили нещо, наречено „индустриален шпионаж“. Но си направила една грешка.

Лицето й стана яркочервено.

— Би ли искала да чуеш каква е грешката ти?

Кари Гретхен отново не отговори, но си личеше, че иска да узнае. Усещах параноята, която се излъчваше от нея като лоша миризма.

— Нали разбираш, Кари — продължих аз със същия спокоен тон, — когато направиш отпечатък от пръст, той всъщност е огледален образ на оригинала. Така че отпечатъкът върху твоя гумен палец е огледален образ на отпечатъка на Луси. С други думи — обърнат е. А проверката на отпечатъка, сканиран в системата в три часа сутринта, ще покаже това съвсем ясно.

Тя преглътна затруднено и заговори. Думите й потвърдиха предположенията ми:

— Не можете да докажете, че аз съм човекът, който го е направил.

— О, ще го докажем. Но днес искам да ти кажа нещо по-важно.

Наведох се по-близо към нея. Усещах дъха й, примесен с аромат на кафе.

— Ти си се възползвала от чувствата на племенницата ми към теб. Възползвала си се от нейната младост, наивност и почтеност — просъсках аз и се приближих още повече до лицето й. — Никога вече не се приближавай до Луси. Никога вече не говори с нея. Не й се обаждай, дори не си помисляй за нея.

Ръката в джоба на палтото ми стисна здраво тридесет и осем калибровия пистолет. Почти ми се искаше тя да ме накара да го използвам.

— А ако открия, че ти си тази, която я е избутала от пътя — продължих с кротък глас, който звучеше като студена, хирургическа стомана, — лично ще те открия. Ще те преследвам до края на скапания ти живот. Ще се появявам винаги, когато излезеш на свобода. Ще съобщавам на отговорните за теб полицаи и социални служители, че ти си с душевно разстройство и си опасна за обществото. Разбра ли ме?

— Върви по дяволите — отвърна тя.

— Аз никога няма да отида при дяволите — казах. — Но ти вече си там.

Кари Гретхен се изправи рязко и гневните й крачки я отнесоха обратно в шпионския магазин. Загледах как един мъж я последва и заговори, докато седях на пейката с разтуптяно сърце. Не знаех защо точно видът му ме накара да остана там. Имаше нещо в острия му профил, във формата на слабия му, но силен гръб и в неестествения черен цвят на зализаната му коса. Беше облечен в прекрасен тъмносин копринен костюм и носеше куфарче от крокодилска кожа. Тъкмо възнамерявах да си тръгна, когато той се обърна към мен. За секунда очите ни се срещнаха. Неговите бяха пронизващо сини.

Не побягнах. Бях като катеричка в средата на пътя, която бяга нагоре-надолу, но всъщност остава там, където си е била. Тръгнах колкото се може по-бързо, после се затичах. Звукът на падащата вода ми се струваше звук от стъпки, които ме преследват. Не отидох до обществен телефон, защото се страхувах да спра. Стори ми се, че сърцето ми ще се пръсне, тъй като биеше все по-силно.

Спринтирах по паркинга и докато отключвах колата си, ръцете ми трепереха. Протегнах се към телефона чак когато вече се движех бързо и не го виждах.

— Бентън! О, господи!

— Кей? Какво става, за бога?

Разтревоженият му глас изпращя зловещо по телефона, тъй като Северна Вирджиния е прочута с прекалено натоварените си телефонни линии.

— Голт! — възкликнах задъхано и натиснах спирачката рязко тъкмо преди да се блъсна в една тойота. — Видях Голт!

— Видя Голт? Къде?

— В „Окото на шпионите“.

— Къде? Какво каза?

— Магазинът, където работи Кари Гретхен. Онзи, с когото е свързана. Той беше там, Бентън! Видях го да влиза вътре, когато си тръгвах. Той се заговори с нея, после ме видя, а аз избягах.

— Успокой се, Кей! — напрегнато ми нареди Уесли.

Не си спомнях да съм го чувала толкова разтревожен.

— Къде си сега?

— На деветдесет и пета магистрала. Съвсем добре съм.

— Продължавай да шофираш, за бога. Не спирай за абсолютно нищо. Мислиш ли, че те е видял да се качваш в колата?

— Не мисля така. Не знам, мамка му!

— Кей — властно каза Уесли. — Успокой се — бавно добави той. — Искам да се успокоиш. Не желая да катастрофираш. Сега ще се обадя където трябва. Ще го намерим.

Знаех обаче, че няма да го намерим. Бях сигурна, че по времето, когато първият агент или полицай бъдеше повикан, Голт отдавна щеше да е изчезнал. Беше ме познал. Личеше си по ледения син поглед. Той знаеше твърде добре какво ще направя веднага щом мога, и щеше да изчезне отново.

— Струва ми се, ти ми каза, че той е в Англия — казах тъпо.

— Казах ти, че ние смятаме така — отговори Уесли.

— Не разбираш ли, Бентън? — продължих, без да мога да спра да правя връзки между нещата. — Той е намесен в това. Той е участвал в проникването в АИП. Може той да е човекът, изпратил Кари Гретхен там. Той я е накарал да го направи. Тя е негов шпионин.

Уесли замълча, докато обмисляше думите ми. Тази мисъл беше толкова ужасна, че не му се искаше да я приеме.

Гласът му стана неясен. Знаех, че е ужасно изнервен, тъй като подобни разговори не би трябвало да се водят по телефона.

— Да направи какво? — изпращя гласът му. — В кое от нашите неща би искал да проникне Голт?

Знаех отговора. Знаех го съвсем точно.

— В КАИН — отговорих тъкмо когато връзката прекъсна.