Ферма за трупове

17.

В ранните часове на съботната сутрин приготвих нещата си за Ноксвил и помогнах на Дороти да събере подходящото снаряжение за човек, който потегляше към „Еджхил“. Не ми беше лесно да накарам сестра ми да разбере, че Луси нямаше да има нужда от скъпи дрехи или такива, които изискват химическо чистене и гладене. Когато подчертах, че не трябва да взима нищо ценно със себе си, Дороти ужасно се разстрои.

— О, господи. Все едно че я изпращаме в затвора!

Действахме в спалнята, където тя бе отседнала, за да не събудим Луси.

Прибрах сгъната фланелка в оставения на леглото куфар.

— Слушай, не препоръчвам да носиш скъпи бижута дори когато отсядаш в скъп хотел.

— Аз имам много скъпи бижута и вечно отсядам в хотели. Разликата е в това, че аз не трябва да се тревожа за някой наркоман, бродещ по коридора.

— Дороти, навсякъде има наркомани. Няма нужда да отиваш до „Еджхил“, за да ги видиш.

— Тя ще получи нервен припадък, когато разбере, че не може да си вземе малкия компютър.

— Ще й обясня, че не е разрешено, и съм сигурна, че тя ще ме разбере.

— Смятам, че това е жестоко от тяхна страна.

— Смисълът на отиването й там е да работи върху себе си, а не да се занимава с компютърни програми.

Взех маратонките на Луси и си спомних съблекалнята в Куантико, окаляната от глава до пети, окървавена и изморена от тренировката Луси. Тогава тя изглеждаше толкова щастлива, а няма начин наистина да е била такава. Негодувах от себе си заради това, че не бях разбрала за неприятностите й по-рано. Вероятно, ако бях прекарала повече време с нея, нищо от тези ужасни неща нямаше да се случи.

— Все още мисля, че това е абсурдно. Ако аз трябва да отида на подобно място, никой там не би успял да ми попречи да си пиша книгите. Това е най-добрата ми терапия. Срамота е, че Луси няма някакво подобно хоби. Убедена съм, че ако имаше, щеше да избегне всички тези проблеми. Защо не избра клиниката на Бети Форд?

— Не виждам никаква причина Луси да заминава за Западния бряг, а и трябва доста да почакаш, за да те приемат там.

— Да, сигурно има доста дълъг списък с чакащи — каза Дороти замислено, докато сгъваше чифт избелели джинси. — Представи си, отиваш там и се оказва, че прекарваш цял месец с филмови звезди. Дори може някой от тях да се влюби в теб и, хоп, след това се пренасяш в Малибу.

— Запознанствата с филмови звезди не са това, от което Луси се нуждае в момента — отвърнах раздразнено.

— Добре де, надявам се, знаеш, че тя не е единствената, която трябва да се притеснява от това как изглеждат нещата отстрани.

Спрях работата си и се втренчих в нея.

— Понякога ми се иска здраво да те шамаросам.

Дороти изглеждаше изненадана и леко уплашена. Никога не й бях показвала пълния размер на гнева си. Никога не бях доближавала огледало към нарцистичния й, егоистичен живот, за да може да се види такава, каквато аз я виждах. Не че тя щеше наистина да разбере. Точно това бе проблемът.

— Да, ама не твоята книга ще излезе всеки момент. Става дума само за дни, а после отново тръгвам на турне. Какво трябва да кажа, ако някой репортер ме запита за дъщеря ми? Как смяташ ще се почувства издателят ми, когато научи за това?

Огледах се наоколо, за да видя какво още трябва да се сложи в куфара.

— Въобще не ми пука как ще се чувства издателят ти. Честно казано, Дороти, не ми пука как се чувства издателят ти по принцип.

— Това може да дискредитира работата ми — продължи тя, все едно не ме бе чула. — Ще трябва да разкажа всичко на издателя ми, за да уточним най-добрата ни стратегия.

— Няма да казваш и дума за Луси на скапания си издател.

— Ставаш доста агресивна, Кей.

— Такава съм.

— Сигурно това е риск на професията, като се има предвид, че през целия си живот си рязала хора — рязко каза тя.

Луси щеше да се нуждае от свой собствен сапун, защото те сигурно нямаха това, което тя харесваше. Влязох в банята и взех любимите й сапуни на „Шанел“. Гласът на Дороти ме следваше упорито. Влязох в спалнята, където беше Луси. Намерих я седнала в леглото.

— Не знаех, че си будна — казах и я целунах. — Тръгвам след няколко минути. Малко по-късно ще дойде кола, за да вземе майка ти и теб.

— Ами шевовете в главата ми?

— Те ще са готови след няколко дни и някой от персонала в клиниката ще се погрижи за тях. Вече им обясних всички тези неща и те са съвсем наясно с положението ти.

— Косата ме боли — съобщи тя с мрачна гримаса и докосна върха на главата си.

— Нервите ти малко са пострадали. Ще премине постепенно.

Подкарах към летището отново под проливен дъжд. Подгизнали листа покриваха асфалта, а температурата бе спаднала до единайсет градуса.

Първо отлетях за Шарлът, тъй като не изглеждаше възможно да тръгна нанякъде от Ричмънд, без да се отбия в някой друг град, който невинаги беше дори по пътя ми. Часове по-късно пристигнах в Ноксвил. Времето беше още по-студено и мрачно.

Взех такси и шофьорът, който беше местен и се наричаше Каубоя, ми разказа, че пишел песни и свирел на пиано, когато не карал таксито. Докато ме закара до „Хайът“, вече знаех, че веднъж годишно отивал в Чикаго, за да зарадва жена си, и редовно разкарвал из града разни дами от Джонсън Сити, които идвали тук да пазаруват. Слушайки го, си припомних за невинността, която хората като мен бяха загубили. Когато слязох, дадох щедър бакшиш на каубоя. Той изчака да се настаня в стаята си, после ме заведе до ресторант „Калхун“, който гледаше към река Тенеси и обещаваше най-хубавите ребърца в Съединените щати.

Ресторантът беше доста оживен и ми се наложи да почакам на бара. Открих, че днес беше празникът на университета в Тенеси и накъдето и да погледнех, виждах якета и блузи в яркооранжево и бивши и настоящи възпитаници на университета от всички възрасти, които пиеха, смееха се и обсъждаха следобедния мач. Непрестанните им дрезгави викове долитаха от всеки ъгъл. Не се вслушах в нито един от разговорите и това, което чувах, бе постоянно, плътно ръмжене.

„Водните плъхове“ победили „Петлите борци“ и битката била по-сериозна от всяка друга в историята на света. Когато мъже в шапки с емблемата на университета от време на време се обръщаха към мен, искайки съгласието ми, аз искрено кимах и потвърждавах, защото, ако някой в тази зала проявеше смелостта да съобщи, че не е присъствал на мача, щяха да погледнат на него като на истински предател. Заведоха ме до масата ми чак към десет вечерта, а дотогава вече бях доста изнервена.

Не ядох нищо италианско или разумно тази вечер, защото дни наред не се бях хранила добре и вече умирах от глад. Поръчах си ребърца, бисквити и салата, а когато шишето с лютив сос от чушки ми каза: „Опитай ме“, аз го направих. После опитах малко пай с „Джак Даниъл“. Храната беше великолепна. По време на вечерята седях под лампи от „Тифани“ в един тих ъгъл, който гледаше към реката. Тя изглеждаше като жива с многобройните светлинки, отразяващи се от моста с различна сила и дължина, като че ли водата измерваше електронните нива на музика, която не можех да чуя.

Опитах се да не мисля за престъпления. Но навсякъде около мен грееше яркооранжево и то ме караше да виждам лепенката около тънките китки на Емили Стайнър. Видях я и около устата й. Помислих си за ужасните същества, затворени в „Атика“, за Голт и хората като него. Докато стане време да помоля келнера да извика таксито ми, Ноксвил ми се виждаше не по-малко страшен от всеки друг град, където бях ходила.

Притеснението ми нарасна, когато се оказа, че стоя пред ресторанта в продължение на петнайсет минути, после на половин час, чакайки Каубоя да се появи. Но изглежда, той бе потеглил към нови хоризонти. Към полунощ вече бях изнервена и самотна, докато наблюдавах как готвачите и келнерите си тръгват за вкъщи.

Влязох в ресторанта за последен път.

— Повече от час чакам таксито, което ми поръчахте — обърнах се към младия мъж, който чистеше бара.

— Днес е празникът на университета, госпожо. Това е проблемът.

— Разбирам, но трябва да се прибера в хотела си.

— Къде сте отседнали?

— В „Хайът“.

— Те имат кола. Искате ли да я повикам?

— Моля ви.

Колата се оказа микробус и приказливият млад шофьор започна да ме разпитва за футболния мач, който не бях гледала. Помислих си колко лесно може да се озовеш в положението да ти помага някакъв непознат, който да се окаже Бънди или Голт. Тъкмо по този начин бе умрял Еди Хийт. Майка му го изпратила до близката бакалия да купи супа, а часове по-късно той бил гол и обезобразен, с куршум в главата. В неговия случай също беше използвана лепенка. Може да е била всякакъв цвят, не знаех, защото не я бях виждала.

Странната, ужасна игра на Голт включвала връзването на китките на Еди, след като бил застрелян, а после сваляне на лепенката, преди да изхвърли тялото. Не бяхме наясно защо е постъпил така. Всъщност рядко разбирахме много от нещата, които представляваха демонстрация на нечия извратена фантазия. Защо палачески възел вместо проста, безопасна примка? Защо яркооранжева лепенка за тръби? Зачудих се дали тази лепенка бе нещо, което Голт би използвал, и реших, че е така. Той определено обичаше пищността. Обичаше и да завързва жертвите си.

Да убие Фъргюсън и да остави кожата на Емили в хладилника му също звучеше като негово дело. Но да я изнасили не му бе присъщо и това не спираше да ме тормози. Голт бе убил две жени, без да покаже никакъв сексуален интерес към тях. Бе съблякъл и хапал само момчето. Бе отвлякъл Еди импулсивно, за да си достави извратено удоволствие. В Англия бе пострадало друго момче, или поне така изглеждаше.

Когато се върнах в хотела, барът бе претъпкан, а във фоайето имаше много оживени хора. Чух жизнерадостни смехове на моя етаж, докато кротко вървях към стаята си. Тъкмо се замислих дали да не си пусна някой филм, когато пейджърът, оставен на тоалетката, започна да бръмчи. Помислих си, че Дороти се опитва да се свърже с мен или пък Уесли. Но номерът на екрана започваше със 704, което бе кодът на Северна Каролина. Марино, помислих си, едновременно стресната и развълнувана. Седнах на леглото и набрах номера.

— Ало? — каза мек женски глас.

За момент бях прекалено объркана, за да проговоря.

— Ало?

— Отговарям на обаждане — съобщих аз. — Този номер беше на пейджъра ми.

— О, доктор Скарпета ли се обажда?

— Вие коя сте? — запитах, макар вече да знаех.

Бях чувала този глас и преди, в кабинета на съдия Бегли и в дома на Дениз Стайнър.

— Обажда се Дениз Стайнър — съобщи тя. — Извинете ме, че се обаждам толкова късно. Толкова се радвам, че успях да ви хвана.

— Откъде взехте номера на пейджъра ми?

Номерът не бе написан на визитната ми картичка, защото не желаех да ме безпокоят по всяко време. Всъщност много малко хора го знаеха.

— Взех го от Пийт. От капитан Марино. Имах доста проблеми и му казах, че според мен един разговор с вас много ще ми помогне. Ужасно съжалявам, че ви безпокоя.

Бях шокирана, че Марино може да направи подобно нещо. Това бе още един пример колко много се бе променил. Зачудих се дали в момента е с нея. Също така се чудех какво ли може да е толкова важно, че тя да ми звъни в този час.

— Госпожо Стайнър, с какво мога да ви помогна? — попитах любезно, тъй като не можех да се държа грубо с тази жена, която бе загубила толкова много.

— Ами чух за катастрофата ви.

— Моля?

— Радвам се, че сте добре.

— Не съм катастрофирала — отвърнах объркана и притеснена. — Друг човек шофираше колата ми.

— Толкова се радвам. Господ се грижи за вас. Дойде ми една идея, която исках да споделя…

— Госпожо Стайнър — прекъснах я, — откъде знаете за катастрофата?

— Споменаваше се във вестника, а и съседите ми говореха. Хората тук знаят, че помагате на Пийт. Вие и онзи човек от ФБР, господин Уесли.

— Какво точно пишеше в статията?

Госпожа Стайнър се поколеба, като че ли притеснена.

— Ами… страхувам се, вътре пишеше, че са ви арестували за шофиране в пияно състояние, след като сте излезли от пътя.

— Това в ашвилския вестник ли беше?

— Да, и после се появи в „Блек Маунтин Нюз“, а някой го чул и по радиото. Толкова съм облекчена да чуя, че сте добре. Нали знаете, катастрофите са ужасно травматични и освен ако не сте преживели такава, не можете да си представите как се чувства човек. Аз претърпях много лоша катастрофа, докато живеех в Калифорния, и още сънувам кошмари за нея.

— Съжалявам да чуя такова нещо — казах, защото не знаех какво друго мога да й кажа.

Целият този разговор ми се виждаше ужасно странен.

— Беше през нощта. Един човек мина в моето платно и аз се оказах точно пред него. Той ме удари изотзад и аз изгубих контрол над колата. Изхвърчах през другите платна и се блъснах в друга кола, чийто шофьор умря на място. Една нещастна, възрастна жена във фолксваген. Никога не можах напълно да се съвзема от катастрофата. Подобни спомени оставят ужасни белези.

— Да — съгласих се. — Така е.

— А когато се сетя за случилото се със Сокс… Предполагам, че точно заради това ви се обадих.

— Сокс?

— Сигурно си спомняте, котенцето, което той уби.

Замълчах.

— Разбирате ли, той ми причини толкова ужасно нещо, а и както знаете, получавам тези обаждания…

— Все още ли ги получавате, госпожо Стайнър?

— Да, няколко. Пийт иска да инсталирам идентификатор на телефона си.

— Вероятно би трябвало да го направите.

— Опитвам се просто да ви кажа, че ето такива неща се случиха с мен, после с детектив Фъргюсън и Сокс, а накрая и вие преживяхте катастрофа. Тревожа се, че всичко това е свързано. Казах на Пийт, че той също трябва да внимава, особено след като падна вчера. Тъкмо бях измила пода в кухнята, той се хлъзна и сякаш краката му излетяха изпод него. Имам чувството, че всичко това прилича на библейско проклятие.

— Добре ли е Марино?

— Малко е одраскан. Но можеше да бъде и по-лошо, защото той обикновено носи онзи голям пистолет, пъхнат в колана на панталона му. Той е толкова чудесен човек. Не знам какво бих правила без него тези дни.

— Къде е той?

— Предполагам, че спи — отговори тя.

Започвах да усещам колко опитна е в избягването на въпроси.

— С удоволствие ще му кажа да ви се обади, ако ми съобщите къде може да ви намери.

— Той има номера на пейджъра ми — отвърнах.

По мълчанието й разбрах, че е усетила пълната липса на доверие от моя страна.

— Добре, няма проблеми. Той наистина го знае.

Не можах да заспя след този разговор и най-накрая се обадих на пейджъра на Марино. След минута телефонът ми звънна, но спря, преди аз да успея да вдигна. Обадих се на администрацията.

— Опитвахте ли се да ме свържете по телефона преди малко?

— Да, госпожо. Предполагам, че човекът е затворил.

— Знаете ли кой беше?

— Не, госпожо. Съжалявам, но нямам представа.

— Мъж ли беше или жена?

— Жена.

— Благодаря ви.

Страхът ме разбуди напълно, когато осъзнах какво е станало. Представих си Марино заспал в леглото й, оставил пейджъра си на нощното шкафче. Ръката, която се протягаше към него, бе нейната. Тя бе видяла номера и бе отишла в другата стая, за да се обади.

Когато открила, че това е телефонът на „Хайът“ в Ноксвил, е попитала за мен, за да разбере дали съм отседнала там. После, когато администраторът позвънил в стаята ми, тя затворила, защото не искала да говори с мен. Просто е искала да разбере къде съм и сега знаеше. По дяволите! Ноксвил бе само на два часа с кола от Блек Маунтин. Е, тя не би дошла тук, помислих си. Но не можех да се отърва от тревогата. Страхувах се да проследя мислите си към тъмните места, накъдето водеха.

Започнах да звъня по телефона веднага след като изгря слънцето. Първото ми обаждане бе до следователя Маккий от щатската полиция във Вирджиния. По гласа му разбрах, че съм го събудила от дълбок сън.

— Обажда се доктор Скарпета. Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано — извиних се аз.

— О, изчакайте само за момент — отвърна той и прочисти гърлото си. — Добро утро. Добре че се обадихте. Имам новини за вас.

— Това е чудесно — отговорих, страхотно облекчена. — Надявах се да имате новини за мен.

— Добре. Стопът е направен от метилакрилат, както и повечето други такива, но успяхме да сглобим парченцата и установихме, че е от вашия мерцедес. Освен това на едно от парченцата имаше емблема, която потвърждаваше, че е произведено от „Мерцедес“.

— Точно както подозирахме. А какво ще кажете за стъклото от фар?

— Малко по-трудно беше, но извадихме късмет. Анализираха стъклото, което сте намерили, и въз основа на индекса на пречупване, плътността, дизайна и т.н., узнахме, че е от „Инфинити“ J30. Това ни помогна да сведем до минимум възможностите за произхода на боята. Когато започнахме да проучваме колите, открихме един модел, боядисан в бледозелено, наречено „Бамбукова мъгла“. Казано накратко, доктор Скарпета, ударила ви е „Инфинити“ J30 от 1993 година, боядисана в зелен цвят „Бамбукова мъгла“.

Бях шокирана и объркана.

— Господи — промърморих и усетих как цялото ми тяло настръхва.

— Позната ли ви е колата? — изненадано запита Маккий.

— Не може да е така — отвърнах безсмислено.

Бях обвинявала Кари Гретхен, бях я заплашила. Бях толкова сигурна.

— Познавате ли някой, който има такава кола? — запита той.

— Да.

— Кой?

— Майката на единайсетгодишното момиченце, което беше убито в Северна Каролина — отговорих. — Участвам в разследването и имах контакти неведнъж с тази жена.

Маккий не отговори. Знаех, че това, което говорех, звучеше налудничаво.

— Освен това тя не е била в Блек Маунтин, когато стана катастрофата — продължих. — Отишла уж на север, за да види болната си сестра.

— Нейната кола също трябва да е повредена — каза той. — Но ако тя е човекът, виновен за катастрофата, можете да се обзаложите, че вече е дала колата си на поправка. Всъщност сигурно вече е поправена.

— Дори и да е така, боята, оставена по мерцедеса ми, може да бъде сравнена с нейната.

— Надяваме се.

— Звучите неуверено.

— Ако боята на колата й е оригинална и не е била докосвана, откак е слязла от поточната линия, може да имаме проблем. Технологията на боядисване е променена. Повечето производители на коли преминаха на основно покритие, което е полиуретанов емайл. Макар да е по-евтино, изглежда наистина богато. Но няма толкова много пластове, а уникалното при идентификацията на боята е последователността на пластовете.

— Значи ако десет хиляди инфинити, боядисани в „Бамбукова мъгла“, са слезли от поточната линия по едно и също време, ние сме прекарани.

— Абсолютно прекарани. Всеки адвокат ще ви каже същото. Не можете да докажете, че боята е от нейната кола, особено след като катастрофата е станала на магистрала, която се използва от хора от цялата страна. Затова дори няма смисъл да се опитваме да разберем колко инфинити, боядисани в този цвят, са били доставени в определени райони. А и тя бездруго не живее близо до мястото, където е станала катастрофата.

— Има ли нещо ново за записа от обаждането в полицията? — попитах.

— Слушах я. Обаждането е направено в осем и четиридесет и седем вечерта. Племенницата ви е казала: „Спешно е“. Това е всичко, което е успяла да изрече, преди да бъде прекъсната от силен шум по линията. Звучеше като че ли е била паникьосана.

Историята беше ужасна. Не се почувствах по-добре, когато се обадих в дома на Уесли и жена му вдигна телефона.

— Изчакай малко, ще го докарам до телефона — каза тя, както винаги дружелюбна и любезна.

Странни мисли минаваха през главата ми, докато чаках. Зачудих се дали спят в отделни спални, или просто тя е станала преди него и затова трябваше да отиде до спалнята да го повика.

Разбира се, можеше тя да си е в леглото, а той да е отишъл до банята. Мислите ми препускаха, а аз се нервирах от чувствата си. Харесвах жената на Уесли, но не исках да е омъжена за него. Не исках никоя да е омъжена за него. Когато той вдигна телефона, се опитах да говоря спокойно, но не успях.

— Кей, изчакай една минута — каза Уесли. Той също звучеше, като че ли го бях събудила. — Да не би да си будувала цяла нощ?

— Горе-долу. Трябва да се върнеш тук. Не можем да разчитаме на Марино. Дори ако се опитаме да се свържем с него, тя ще разбере.

— Не можеш да си сигурна, че тя се е обадила в хотела ти.

— Кой друг може да е бил? Никой не знае, че съм тук, а току-що бях оставила номера на пейджъра на Марино. Само минута след това тя се обади.

— Може пък Марино да се е обадил.

— Администраторът каза, че гласът е бил женски.

— По дяволите — каза Уесли. — Днес е рожденият ден на Майкъл.

— Съжалявам. — Щях да заплача, макар да не знаех защо. — Трябва да разберем дали колата на Дениз Стайнър е била повредена. Някой трябва да провери това. Искам да знам защо е преследвала Луси.

— Защо ще преследва Луси? А и как е можела да знае къде ще ходи Луси в онази нощ и каква кола ще кара?

Спомних си за думите на Луси, че Марино я е посъветвал да си купи пистолет. Възможно беше госпожа Стайнър да е подслушала разговора им. Съобщих теорията си на Уесли.

— Луси имала ли е определен час, в който е трябвало да отиде там, или импулсивно се е отбила, когато се е връщала от Куантико? — запита той.

— Не знам, но ще науча — отвърнах и се разтреперих от гняв. — Мръсна кучка. Можеше да убие Луси.

— Господи, ти можеше да бъдеш убита.

— Проклетата кучка.

— Кей, стой спокойно и ме слушай. — Уесли изговори думите бавно и по начин, предназначен да успокоява. — Ще се върна в Северна Каролина, за да видя какво, по дяволите, става. Ще разнищим цялата история, обещавам ти. Но искам да се махнеш от онзи хотел колкото се може по-бързо. Колко време трябва да останеш в Ноксвил?

— Мога да си тръгна, след като се видя с Кац и доктор Шейд във Фермата. Кац ще ме вземе в осем. Господи, надявам се, че вече не вали. Още не съм поглеждала през прозореца.

— Тук е слънчево — нелогично каза Уесли, като че ли това означаваше, че и в Ноксвил трябва да грее слънце. — Ако нещо се появи и решиш да не тръгваш, поне си смени хотела.

— Ще го направя.

— После се върни в Ричмънд.

— Не — възпротивих се. — В Ричмънд не мога да направя нищо по въпроса. А и Луси не е там. Поне знам, че тя е в безопасност. Ако говориш с Марино, не му казвай нищо за мен. Не споменавай и дума къде се намира Луси. Просто приеми, че той ще разкаже всичко на Дениз Стайнър. Той е извън контрол, Бентън. Доверява й се за всичко, знам го.

— Не мисля, че е разумно да се връщаш в Северна Каролина сега.

— Трябва.

— Защо?

— Искам да намеря старите медицински картони на Емили Стайнър. Искам да ги прегледам подробно. Освен това искам ти да ми намериш всяко място, където Дениз Стайнър е живяла преди. Трябва да знам за всички други деца, съпрузи или братя и сестри. Може да открием и други смъртни случаи. Може да се наложи да правим и още ексхумации.

— Какво мислиш?

— Първо, готова съм да се обзаложа, че няма болна сестра, която живее в Мериленд. Целта й да отиде на север е била да избута колата ми от пътя и да се надава, че Луси ще умре.

Уесли не каза нищо. Усетих колебанието му и то никак не ми хареса. Страхувах се да кажа това, което наистина мислех, но не можех да мълча.

— Освен това засега не сме открили регистриран СВСН за първото й дете. В архивите на Калифорния няма нищо по въпроса. Смятам, че детето никога не е съществувало и това идеално се вписва в схемата.

— Каква схема?

— Бентън — казах аз, — не знаем дали Дениз Стайнър не е убила собствената си дъщеря.

Той въздъхна дълбоко.

— Права си. Не знаем. Въобще не знаем много.

— А и по време на събранието ни в Куантико Моут подчерта, че Емили е била доста болнаво дете.

— Накъде биеш?

— Синдром на Мюнхаузен.

— Кей, никой няма да иска да повярва в това. Не мисля, че дори аз искам да го повярвам.

Това е почти невъзможен за вярване синдром, в който хората, грижещи се за някого — обикновено майките — тайно и хитро тормозят децата си, за да привлекат внимание. Те ги порязват, чупят костите им, тровят ги и ги бият почти до смърт. После тичат към лекарските кабинети и спешните отделения и разправят сълзливи истории за това как малките им сладурчета се разболели или наранили, а персоналът съжалява горката майка. Тя получава солидно внимание. Става майстор в манипулирането на лекарите и детето й може дори да умре впоследствие.

— Представи си вниманието, което е получила госпожа Стайнър заради смъртта на дъщеря си — казах.

— Не мога да споря по въпроса. Но как синдромът на Мюнхаузен обяснява смъртта на Фъргюсън или онова, което според теб се е случило на Луси?

— Всяка жена, която би се отнесла с Емили така, както тя е постъпила, би могла да причини всичко на всекиго. Освен това възможно е госпожа Стайнър да няма повече роднини за убиване. Доста ще се изненадам, ако разбера, че мъжът й наистина е починал от инфаркт. Вероятно и него е очистила по някакъв фин, заблуждаващ начин. Тези жени са патологични лъжкини, а и не изпитват никакви угризения.

— Това, за което говориш, надминава синдрома на Мюнхаузен. Вече става дума за серийни убийства.

— Случаите невинаги са еднакви, защото хората не са еднакви, Бентън. Знаеш го. Жените серийни убийци често убиват съпрузи, роднини или други хора, които някак си са свързани с тях. Методите им обикновено са различни от тези на мъжете серийни убийци. Жените психопати не изнасилват и не удушават жертвите си. Те обичат отрови. Обичат да бият хора, които не могат да се защитават, защото са прекалено млади или стари, или неспособни по някаква друга причина. Фантазиите им са различни, просто защото жените са различни от мъжете.

— Никой тук няма да иска да повярва това, което предполагаш — каза Уесли. — А ако си права, ще е адски трудно да го докажем.

— Подобни случаи винаги са кошмарни за доказване.

— Смяташ ли, че трябва да запозная Марино с това предположение?

— Надявам се, че няма да го направиш. Определено не желая госпожа Стайнър да знае какво мислим. Трябва да й задам няколко въпроса и имам нужда от помощта й.

— Съгласен съм — каза Уесли и макар да усещах, че му бе доста тежко, добави: — Истината е, че не можем да си позволим да оставим Марино да работи повече по този случай. Най-малкото, защото поддържа интимни отношения с потенциалния престъпник. Възможно е той да спи с убиеца.

— Точно както и последният следовател — напомних му.

Той не отговори. Нямаше нужда да говорим за общия ни страх за безопасността на Марино. Макс Фъргюсън умря, а отпечатъкът на Дениз Стайнър бе оставен върху бельото, което е носил тогава. Сигурно й е било доста лесно да го подмами в необичайна сексуална игра и после да ритне столчето под него.

— Наистина не ми се иска да се забъркваш още повече в това, Кей — каза Уесли.

— Това е един от недостатъците на близките ни отношения, Бентън — отговорих. — На мен също ми е неприятно и ми се иска да не участваш в това.

— Различно е. Ти си жена и лекар. Ако това, което мислиш, е вярно, ще я подразниш. Тя ще иска да те привлече в играта си.

— Вече го направи.

— Ще те завлече още по-дълбоко.

— Надявам се да го направи — отвърнах и усетих как гневът ми се надига отново.

Той прошепна:

— Искам да те видя.

— Ще ме видиш — казах. — Скоро.