Ферма за трупове

19.

Не последвах съвета на Уесли, а се върнах в стаята си в „Хайът“. Не исках да прекарам остатъка от деня, като се местя на ново място, при положение че трябваше да проведа доста телефонни разговори, а и да хвана самолета.

Но докато минавах през фоайето и се качвах в асансьора, бях нащрек. Оглеждах всяка жена внимателно, после се сетих, че трябва да обръщам внимание и на мъжете, тъй като Дениз Стайнър бе доста умна. Беше прекарала по-голямата част от живота си в лъжи и невероятни измами, а аз добре знаех колко интелигентно може да бъде злото.

Никой не привлече вниманието ми, докато вървях бързо към стаята си. Веднага щом влязох там, извадих пистолета си от багажа. Сложих го на леглото до себе си и се заех с телефона. Първо се обадих в „Грийн Топ“. Отговори ми Джон, който се държа изключително любезно. Той ме бе обслужвал много пъти и аз не се поколебах да му задам няколко въпроса за племенницата си.

— Не мога да ти кажа колко съжалявам — каза той отново. — Просто не можах да повярвам на очите си, когато прочетох вестника.

— Тя вече е значително по-добре — съобщих му. — Сигурно в онази нощ я е придружавал нейният ангел-пазител.

— Луси е чудесна млада дама. Сигурно страхотно се гордееш с нея.

Помислих си, че вече не съм толкова убедена в това, и тази мисъл ме накара да се почувствам ужасно.

— Джон, трябва да науча няколко важни подробности. Ти беше ли на работа в онази нощ, когато тя дойде и си купи пистолета?

— Разбира се. Аз й го продадох.

— Купи ли и нещо друго?

— Допълнителен пълнител, няколко кутии с куршуми с кух връх. Ъъъ… Мисля, че бяха „Федерал Хидра-шок“. Да, почти напълно съм сигурен. Да видим сега. Продадох й и кобур „Чичо Майк“ и един кобур за глезена, същия какъвто продадох и на теб миналата пролет. Най-качествения кожен „Бианки“.

— Как ти плати?

— В брой. Това малко ме изненада, честно казано. Както можеш да си представиш, сметката й бе доста солидна.

През миналите години Луси се бе справяла твърде добре с пестенето на пари, а и когато навърши двадесет и една, аз й подарих щедър чек. Но тя имаше кредитни карти, затова реших, че не ги е използвала, защото не е искала покупката й да бъде записана. Това всъщност не ме изненада. Тя е била уплашена и изпаднала в параноя, както повечето хора, работили в някоя от правните агенции. За хора като нас всеки е подозрителен. Склонни сме да реагираме прекалено остро, да хвърляме поглед през рамо и да покриваме следите си, когато се чувстваме дори съвсем леко заплашени.

— Луси имаше ли уговорен час с теб, или просто се отби в магазина? — попитах.

— Първо се обади и ми каза в колко часа точно ще дойде. Всъщност обади се дори още веднъж, за да потвърди часа.

— И двата пъти ли говори с теб?

— Не, само първия. Втория път Рик вдигна телефона.

— Можеш ли да ми цитираш какво точно ти каза, когато звънна за първи път?

— Не съм сигурен. Съобщи ми, че е говорила с капитан Марино. Той й препоръчал „Зиг Р230“, а и я посъветвал да се обърне към мен. Предполагам, знаеш, че ние с капитана ходим заедно на риба. Както и да е, тя попита дали към осем часа вечерта в сряда аз все още ще бъда в магазина.

— Спомняш ли си кой ден ти се обади?

— Ами един или два дни преди да дойде. Май в понеделник. Между другото първо я попитах дали е навършила двадесет и една.

— Тя каза ли ти, че е моя племенница?

— Да, а и бездруго прилича на теб. Дори гласовете ви си приличат. И двете имате дълбоки, тихи гласове. По телефона Луси ми направи страхотно впечатление. Изключително интелигентна и учтива. Изглеждаше добре запозната с оръжията и очевидно доста се бе упражнявала в стрелба. Всъщност тя ми каза, че капитанът й давал уроци по стрелба.

Почувствах облекчение, когато научих, че Луси се бе представила като моя племенница. Това означаваше, че не се е притеснявала дали аз ще науча за покупката й. Предполагам, че и Марино също щеше да ми каже в крайна сметка. Съжалявах само, че не е поговорила първо с мен.

— Джон — продължих аз, — каза ми, че тя е звъняла и втори път. Можеш ли да ми разкажеш за този разговор? Преди всичко кога се състоя той?

— Същият понеделник. Може би два-три часа по-късно.

— И е говорила с Рик?

— Да, съвсем накратко. Спомням си, че аз обслужвах един клиент, а Рик вдигна телефона. Каза ми, че се обажда Скарпета, защото не можела да си спомни в колко часа била срещата ни. Казах му: сряда вечер, в осем часа, и той й предаде. Това беше всичко.

— Извинявай — прекъснах го. — Какво е казала?

Джон се поколеба.

— Май не знам какво точно ме питаш.

— Луси се е представила като Скарпета, когато се е обадила втория път, нали?

— Така ми каза Рик. Всъщност той просто ми съобщи, че Скарпета била на телефона.

— Нейното фамилно име не е Скарпета.

— Господи — каза той след стресната пауза. — Шегуваш се. Просто така предположих. Е, това е доста странно.

Представих си как Луси е звъннала на пейджъра на Марино, а той е отговорил на обаждането й, най-вероятно от дома на Дениз Стайнър. Дениз сигурно е смятала, че той говори с мен. Съвсем просто е било да изчака Марино да излезе от стаята и после да се обади на информационната служба и да поиска номера на „Грийн Топ“. После е било нужно само да звънне там и да зададе необходимите въпроси. Почувствах странно облекчение, примесено с ярост. Нито Дениз Стайнър, нито Кари Гретхен или пък който и да било друг се бе опитвал да убие Луси. Нарочената жертва бях аз.

Зададох на Джон последен въпрос:

— Не искам да те тормозя, но кажи ми, моля те, Луси стори ли ти се пияна, докато я обслужваше?

— Ако ми се беше сторила, никога нямаше да й продам оръжие.

— Как се държеше?

— Бързаше, но се шегуваше и маниерите й бяха приятни.

Ако Луси бе пила толкова, колкото подозирах, че бе правила в продължение на месеци, тя може да е имала алкохолно ниво 1,2 и въпреки това да е изглеждала сравнително трезва. Но възможно е реакциите и рефлексите й да са били засегнати от пиенето и затова не е успяла да се справи добре със случилото се на пътя.

Затворих телефона и набрах номера на „Ашвил Ситизен Таймс“. Там ми съобщиха, че човекът, писал за катастрофата, е Линда Мейфеър. За щастие, тя беше там и почти веднага отговори на обаждането ми.

— Обажда се доктор Кей Скарпета — представих се.

— О, господи! Какво мога да направя за вас? — разтревожено запита тя.

Звучеше много млада.

— Исках да ви задам няколко въпроса за историята, която сте написали. Става дума за катастрофата с моята кола във Вирджиния. Имате ли представа, че не сте описали нещата точно, като сте казали, че аз съм шофирала и впоследствие съм била арестувана за шофиране в пияно състояние? — запитах спокойно, но твърдо.

— О, да, госпожо. Наистина съжалявам. Позволете ми да ви обясня какво стана. Късно в нощта на катастрофата пристигна съвсем кратка информация за нея. Всичко, което съдържаше, бе, че колата, мерцедес, била идентифицирана като ваша и освен това подозирали, че вие сте шофирали под влияние на алкохол. Същата тази вечер аз работех върху друг материал. Редакторът дойде при мен и ми поднесе новата история. Нареди ми да я отпечатам, ако мога да потвърдя, че вие сте шофирали. В този момент обаче времето за приключване на броя изтичаше и аз реших, че няма да успея. И тогава, съвсем изненадващо, телефонът ми звънна. Обади се някаква жена. Каза ми, че била ваша приятелка и се обаждала от болницата във Вирджиния. Искаше да ни уведоми, че не сте пострадали лошо при катастрофата. Смятала, че ние трябва да знаем за това, тъй като доктор Скарпета, вие, все още имате колеги в нашия район, които работят по случая с Емили Стайнър. Каза, че не искала да научим за катастрофата по някакъв друг начин и да отпечатаме нещо, което би разтревожило колегите ви, когато прочетат вестника.

— И вие повярвахте на думата на абсолютно непознат човек и просто отпечатахте историята?

— Тя ми съобщи името и номера си. Проверих и двата. А ако тя не е била ваш близък човек, откъде е знаела за катастрофата, а и за това, че работите по случая Стайнър?

Би могла да знае всичко това, ако бе Дениз Стайнър и се обаждаше от телефонна кабина във Вирджиния, след като бе направила опит да ме убие.

Запитах:

— Как я проверихте?

— Обадих се на номера, който ми даде, и тя отговори. Кодът на района бе от Вирджиния.

— Имате ли все още номера?

— Господи, така мисля. Сигурно е в бележника ми.

— Бихте ли го потърсили?

Чух шумолене на страници. Измина цяла минута, но накрая тя ми съобщи номера.

— Благодаря ви много. Надявам се, че вече сте отпечатали опровержение — казах и усетих уплахата й.

Съжалявах я и смятах, че не е възнамерявала да нарани някого. Просто беше млада и неопитна, и определено не можеше да съперничи на лудата, която бе решила да си поиграе с мен.

— Отпечатахме го още на следващия ден. Мога да ви изпратя копие.

— Не е необходимо — отвърнах, като си спомних журналистите, появили се на ексхумацията.

Знаех кой им е съобщил за нея. Госпожа Стайнър. Не можеше да устои на мисълта, че щяха да й обърнат още внимание.

Когато набрах дадения ми от репортерката номер, телефонът звъня дълго време. Най-после го вдигна някакъв мъж.

— Извинете — казах.

— Ало?

— Извинете, бих искала да науча къде се намира този телефон.

— Кой телефон? Вашият или моят? — изсмя се мъжът. — Защото, ако не знаете къде е вашият, тогава наистина имате сериозен проблем.

— Вашият.

— Аз съм пред обществен телефон на паркинга на „Сейфуей“. Възнамерявам да се обадя на жена си, за да я питам какъв сладолед точно иска. Прати ме на пазар, но забрави да ми каже. Приближих се до телефона, а той започна да звъни. Затова го вдигнах.

— Кой „Сейфуей“? — попитах. — Къде?

— На улица „Кери“.

— В Ричмънд? — попитах ужасено.

— Да. А вие къде сте?

Благодарих му, затворих телефона и се заразхождах из стаята. Тя е била в Ричмънд. Защо? За да види къде живея? Дали е минавала покрай къщата ми?

Погледнах през прозореца към слънчевия ден, чистото синьо небе и ярките цветове на листата по дърветата, които сякаш искаха да ми кажат, че не е възможно да се случи нещо толкова лошо. В света не действаше тъмна сила, а никое от нещата, които бях разкрила, не бе действително. Но аз винаги се чувствах по този начин, когато времето бе хубаво, валеше сняг или градът бе изпълнен с коледни светлини и музика. След това ден след ден отивах в моргата и се срещах с новите случаи там. Виждах изнасилени и застреляни, убити при безсмислени инциденти.

Преди да освободя стаята, се опитах да се свържа с лабораторията на ФБР. Изненадах се, когато научих, че учения, на когото исках да оставя съобщение, е все още там. Но както повечето от нас, които, изглежда не правеха друго, освен да работят, за него уикендите също не съществуваха.

— Истината е, че направих всичко, което мога — съобщи ми той за увеличението на образа, над което бе работил няколко дни.

— Нищо ли не излезе? — запитах разочаровано.

— Пооправих го леко. По-ясно е, но не мога да разбера какво точно представлява.

— Колко време още ще бъдеш в лабораторията днес?

— Още час-два.

— Къде живееш?

— В Акуа Харбър.

Не бих искала да изминавам този път всеки ден, но изненадващ брой вашингтонски агенти, които имаха семейства, живееха там или в Стафорд и Монтклеър. Акуа Харбър се намираше на около половин час път с кола от дома на Уесли.

— Не ми се иска да те моля за това — продължих, — но изключително важно е да получа копие от увеличението колкото се може по-бързо. Възможно ли ти е да минеш покрай дома на Бентън Уесли и да оставиш копието при него? Не би трябвало да загубиш повече от час.

Той се поколеба, после отговори:

— Мога да го направя, ако тръгна веднага. Ще му се обадя, за да ми обясни как да стигна до къщата му.

Грабнах си сака и се приготвих за тръгване. Не прибрах пистолета в куфарчето си, докато не се озовах зад затворената врата на дамската тоалетна в летище Ноксвил. Минах през обичайните проверки на багажа, където обясних какво има в сака. Маркираха го с флуоресцентен оранжев етикет, който ми напомни за лепенката. Зачудих се защо ли Дениз Стайнър би могла да има яркооранжева лепенка за тръби и откъде ли може да я е взела. Не виждах никаква връзка между нея и „Атика“ и докато прекосявах асфалтовата писта, за да се кача на малкото самолетче, реших, че затворът няма нищо общо с нашия случай.

Отпуснах се спокойно на седалката и потънах в мисли. Не забелязах напрежението, завладяло останалите двайсетина пътници, докато изведнъж не осъзнах, че на борда има полицаи. Единият говореше нещо с човек, останал долу, и очите му пробягваха от лице на лице. Почти несъзнателно и аз започнах да се оглеждам наоколо. Познавах това държане твърде добре. Започнах да се чудя какъв ли беглец от закона търсеха и какво ли бе направил той. Замислих се върху това какви действия би трябвало да предприема, ако той внезапно скочи от мястото си. Щях да го спъна или да го ударя изотзад, когато мине покрай мен.

Тримата полицаи продължаваха да оглеждат всички, да си говорят тихо и да се потят. Един от тях спря до мен и сведе очи към колана ми. Ръката му предпазливо се отпусна до полуавтоматичния му пистолет и освободи предпазителя. Не помръднах.

— Госпожо — започна той с най-официалния си полицейски глас, — ще трябва да дойдете с мен.

Бях шокирана.

— Ваши ли са чантите под седалката?

— Да.

Почувствах притока на адреналин в кръвта си. Останалите пътници седяха абсолютно неподвижни.

Полицаят бързо се наведе, за да вземе чантата и сака ми. Очите му не напускаха лицето ми. Станах и ме изведоха от самолета. Помислих си, че сигурно някой е пъхнал наркотици в един от саковете ми. Беше го направила Дениз Стайнър. Погледнах нервно към пистата и пластмасовите прозорци на терминала. Търсех човек, който да ме наблюдава, жена, застанала в сянката, наслаждаваща се на последната неприятност, която ми бе създала.

Един от членовете на земния екипаж, облечен в червен гащеризон, посочи към мен.

— Това е тя! — развълнувано каза той. — Закачен е на колана й!

Внезапно разбрах за какво става дума.

— Това е просто телефон — обясних аз и бавно повдигнах лактите, така че да могат да погледнат под сакото ми.

Често, когато носех панталон, закачах мобифона на колана си, за да не ми се налага да ровя из чантата си и да го търся.

Един от полицаите завъртя очи. Човекът от екипажа изглеждаше ужасен.

— О, не — каза той. — Изглежда съвсем като деветкалибров пистолет. И преди съм виждал агенти на ФБР, а тя прилича на тях.

Стоях и го гледах, без да проговоря.

— Госпожо — каза един от полицаите, — имате ли оръжие в някоя от тези чанти?

Поклатих глава отрицателно.

— Не, нямам.

— Наистина съжаляваме. Мислехме, че носите пистолет на колана си, а когато пилотите провериха списъка на пътниците, не намериха никой, който да има право да носи оръжие на борда на самолета.

— Някой каза ли ви, че имам пистолет? — обърнах се към човека в гащеризона. — И ако е така, кой? — допълних, като продължих да се оглеждам.

— Не. Никой не ми е казвал. Стори ми се, че го видях, когато минахте покрай мен — каза той засрамено. — Сигурно заради черното калъфче на мобифона. Ужасно съжалявам.

— Няма нищо — казах снизходително. — Просто сте си вършили работата.

Един от полицаите каза:

— Можете да се върнете на самолета.

Докато се настаня обратно на седалката, вече треперех толкова силно, че коленете ми почти се удряха едно в друго. Чувствах погледите на останалите пътници върху себе си. Не погледнах към никого, а се опитах да прочета вестника. Пилотът беше достатъчно внимателен, за да съобщи на пътниците какво бе станало.

— Дамата била въоръжена с деветмилиметров мобифон — обясни той закъснението и всички се разсмяха.

Не можех да обвинявам Дениз Стайнър за този инцидент, но със зашеметяваща яснота осъзнах, че автоматично съм я приела за виновна. Дениз Стайнър бе започнала да контролира живота ми. Хората, които обичах, се бяха превърнали в нейни пешки. Бе завладяла мислите и действията ми и винаги се намираше по петите ми. Тази мисъл ме вбеси страхотно. Стори ми се, че започвам да откачам. Мека ръка докосна моята и аз подскочих.

— Чувстваме се изключително неудобно заради случилото се — тихо каза стюардесата, красиво момиче, с руса, накъдрена коса. — Позволете ни поне да ви почерпим едно питие.

— Не, благодаря — отвърнах.

— Бихте ли искали нещо за закуска? Страхувам се, че имаме само фъстъци.

Поклатих глава.

— Не се притеснявайте. Надявам се, че винаги ще проверявате грижливо всичко, което би могло да застраши безопасността на пътниците ви — продължих, като казвах подходящите думи, макар мислите ми да се носеха в съвсем друга посока.

— Хубаво е, че сте с такъв спортен дух.

Приземихме се в Ашвил, когато слънцето залязваше. Куфарчето ми се появи доста бързо на багажната лента. Отидох отново в дамската тоалетна и прехвърлих пистолета в чантата си, после излязох навън и хванах такси. Шофьорът беше възрастен човек, с плетена шапка, дръпната над ушите му. Найлоновото му яке беше мърляво и оръфано, а огромните му ръце грубо стискаха волана. Той караше бавно и предпазливо и ме уведоми, че разстоянието до Блек Маунтин е доста голямо. Тревожеше се заради мен, тъй като таксата щяла да стигне до двайсет долара. Затворих очи, когато усетих, че се насълзяват, за което обвиних силната гореща струя, затопляща колата.

Ръмженето в стария додж, боядисан в червено и бяло, ми напомни за самолета. Отправихме се на изток към градчето, което бе съсипано, макар жителите му да не знаеха за това. Те не можеха дори да започнат да разбират какво се бе случило с малкото момиче, прибиращо се у дома с китарата си. Не можеха да осъзнаят какво се случваше с нас — хората, повикани, за да помогнат.

Унищожаваха ни един след друг, тъй като врагът имаше коварната способност да усеща слабостите ни и как може да ни нарани. Марино бе затворник и оръженосец на тази жена. Племенницата ми, която ми бе като истинска дъщеря, бе ранена в главата и се намираше в клиника за алкохолици. Всъщност чудо бе, че не умря. Един прост човечец, който миеше подове и пиеше царевичен ликьор в планината, щеше да бъде линчуван заради зловещо престъпление, макар да не бе виновен за него. Моут щеше да се пенсионира поради инвалидност, а Фъргюсън бе мъртъв.

Причината и ефектът от злото се разпростираха пред мен като дърво, което блокираше светлината в мислите ми. Нямаше начин да се разбере къде бе започнало това зло и къде щеше да свърши. Страхувах се да го анализирам прекалено задълбочено, защото някой от изкривените му крайници можеше да ме закачи. Не исках да мисля, че за в бъдеще краката ми няма да осъществяват контакт със земята.

— Госпожо, мога ли да направя още нещо за вас?

Смътно осъзнах, че шофьорът говореше на мен.

Отворих очи. Бяхме паркирали пред „Травел Изи“. Зачудих се от колко ли време седяхме тук.

— Неприятно ми е, че трябваше да ви събудя. Но ще ви бъде много по-удобно да си легнете в леглото, отколкото да спите тук. Може дори да се окаже по-евтино.

Същият рус администратор ме поздрави, когато влязох вътре. Попита ме в коя част на мотела искам да се настаня. Доколкото си спомнях, едната му страна гледаше към училището, където бе учила Емили, а другата предлагаше панорама на магистралата. Всъщност нямаше значение, защото планините ни заобикаляха отвсякъде, бляскави през деня и черни, очертани върху обсипаното със звезди нощно небе.

— Просто ме настанете в онази част, която е за непушачи, моля. Пийт Марино все още ли е тук?

— Разбира се, макар да не идва много често. Искате ли да сте в съседната стая?

— Не, благодаря. Той е пушач, а аз искам да съм колкото се може по-далеч от цигарите — излъгах аз, тъй като не това бе причината за нежеланието ми.

— Тогава ще ви настаня в другото крило.

— Чудесно. Когато Бентън Уесли пристигне, моля ви, предайте му веднага да ми се обади.

После го помолих да се обади в компанията за коли под наем и да ми поръча нещо с въздушни възглавници, което да ми бъде доставено рано сутринта.

Отидох в стаята си, заключих вратата, спуснах веригата и подпрях стол под бравата. Оставих пистолета върху клозета и си взех дълга, гореща вана, с няколко капки „Ерме“ във водата. Парфюмът ме погали като топла, нежна ръка, придвижвайки се по врата и лицето ми, после през косата ми. За първи път от доста време насам се почувствах успокоена. Пуснах горещата вода, за да допълня ваната, и мазните капки от парфюма се завъртяха като облачета. Бях дръпнала завесата и около мен се бе образувала ароматна сауна. Потънах в мечти.

Бях изживявала отново любовта си с Бентън Уесли толкова много пъти, че не можех дори да ги преброя. Не ми се искаше да призная дори пред себе си колко често спомените бяха превземали мислите ми, докато повече не можех да се съпротивлявам и се предавах в ръцете им. Бяха по-силни от всичко, което някога бях срещала. Помнех и най-малката подробност от първата ни среща тук. Дори бях запомнила номера на стаята и щях да го помня завинаги.

В действителност любовниците ми бяха само няколко, но всичките бяха забележителни мъже, чувствителни и готови да приемат, че съм жена, която не е особено женствена. Имах тялото и чувствата на жена, съчетани с характера и силата на мъж, и да се опитат да ми отнемат това, би означавало да ме отблъснат от себе си. Затова те ми даваха най-доброто, на което бяха способни, дори бившият ми съпруг, Тони, който бе най-малко изтънченият от всички тях. Сексът ни напомняше за еротично състезание. Като две равни по сила създания, срещнали се в джунглата, ние се борехме и взимахме не по-малко, отколкото давахме.

Но Бентън бе така различен, че все още не можех напълно да повярвам. Нашите мъжки и женски части се бяха съединили по начин, който ми бе несвойствен и непознат, като че ли той представляваше моята друга половина. Или бяхме един и същи човек.

Не знаех точно какво да очаквам, макар да си бях представяла, че сме заедно дълго преди това наистина да стане. Смятах, че той ще е кротък и нежен под твърдата си броня, като войник, заспал в закачен между вековните дървета хамак. Но когато в онази ранна сутрин бяхме започнали да се докосваме на терасата, ръцете му ме изненадаха.

Докато пръстите му разкопчаваха дрехите ми и ме галеха, те се движеха така, като че ли познаваха женското тяло по-добре от самата жена, и почувствах нещо повече от страстта му. Усетих силната му съпричастност, като че ли искаше да излекува всички онези места, които бе виждал наранени и обезобразени. Изглеждаше натъжен от всеки, който някога бе изнасилвал и пребивал някоя жена или дори е бил неучтив с нея, като че ли техните колективни грехове му бяха отнели правото да се наслаждава на женското тяло така, както той се наслаждаваше на моето.

В леглото му бях споменала, че никога не съм познавала мъж, който наистина да се радва на женското тяло. Казах му, че не обичам да бъда завладявана или подчинявана и точно заради това рядко имах сексуални контакти.

— Разбирам защо един мъж би поискал да завладее тялото ти — каза спокойно Бентън в тъмнината.

— Аз също разбирам защо една жена би поискала да завладее твоето — отвърнах разпалено. — Но точно хората, които желаят да подчинят другите, са причината ние с теб да имаме подобна работа.

— В такъв случай вече няма да използваме „завладявам“ и „подчинявам“. Никакви подобни думи. Ще си измислим нов език.

Думите на новия ни език се появиха лесно и ние бързо го усвоихме.

След ваната се почувствах доста по-добре. Зарових из сака, за да облека нещо ново, но това бе абсолютно невъзможно. Спрях се на тъмносиньо сако, панталон и пуловер, които бях носила в продължение на дни. Скочът в бутилката бе на дъното. Отпивах бавно от него, докато гледах новините по телевизията. Няколко пъти си помислих дали да не се обадя в стаята на Марино, но оставях слушалката още преди да набера номера. Мислите ме понесоха на север, към Нюпорт. Искаше ми се да поговоря с Луси. Устоях и на този импулс. Ако успеех да се свържа, нямаше да е добре за нея. Тя трябваше да се съсредоточи върху лечението си, а не върху това, което бе оставила зад себе си. Вместо това звъннах на майка ми.

— Дороти е отседнала в хотел „Мариът“. Утре сутрин ще лети обратно за Маями — каза майка ми. — Кей, а ти къде си? Опитвам се да те открия у дома цял ден.

— На път съм — отговорих.

— Да, това е страхотна информация. Всичките ти храбри, рицарски действия. Но би могла да разкажеш поне на майка си за тях.

Представях си я как държи телефона и пуфка цигарата си. Майка ми обичаше големи обици и ярък грим. Не приличаше на североиталианка като мен. Не беше руса.

— Мамо, как е Луси? Какво каза Дороти?

— Каза, че Луси е обратна и обвинява теб за това. Отговорих й, че това е абсурдно. Само защото никога не си с мъж и вероятно не обичаш секса, това не означава, че си лесбийка. Същото е с монахините. Макар да съм чувала слухове…

— Мамо — прекъснах я, — добре ли е Луси? Как е минало пътуването до „Еджхил“? Какво е било поведението й?

— Какво? Тя да не е в съда сега? Поведението й? Не е нужно да говориш така с простата си майка. Не разбирам нищичко. Ако искаш да знаеш, наливала се е с алкохол през целия път.

— Не мога да повярвам! — извиках, отново вбесена от Дороти. — Мислех, че Луси пътува с майка си точно за да не се случи нещо подобно.

— Дороти казва, че ако Луси не е пияна, когато я прибират в клиниката, медицинската осигуровка няма да плати лечението. Затова по време на цялото пътуване Луси се наливала с водка.

— Не ми пука дали осигуровката ще плати. А и Дороти не е особено бедна.

— Знаеш какво е отношението й към парите.

— Ще платя всичко, от което Луси се нуждае. Знаеш го, мамо.

— Говориш като че ли си Рос Перо.

— Какво още каза Дороти?

— Е, нали знаеш, Луси била в едно от нейните настроения. Сърдела се, че не си искала да се притесняваш и да я заведеш в „Еджхил“. Още повече, след като ти си го избрала, а си и лекар и всичко друго.

Изстенах. Беше все едно да спориш с вятъра.

— Дороти не искаше аз да тръгна с тях.

— Както винаги — твоята дума срещу нейната. Ще си дойдеш ли у дома за Деня на благодарността?

Не е нужно да обяснявам, че след като разговорът ни свърши, което просто означава, че аз не можех да изтърпя повече и затворих телефона, доброто настроение от горещата вана бе изчезнало. Започнах да си доливам чашата, но спрях, тъй като в света нямаше достатъчно скоч, когато семейството ми ме ядосваше. Замислих се за Луси. Прибрах бутилката и след няколко минути на вратата ми се почука.

— Бентън е — съобщи ми той.

Прегръщахме се дълго време. От начина, по който се притисках към него, Уесли долови отчаянието ми. Заведе ме до леглото и седна до мен.

— Започни от самото начало — каза той и хвана ръцете ми.

Започнах. Когато свърших, на лицето му бе изписано същото непроницаемо изражение, което познавах от работата. Нервирах се. Не исках подобен поглед в стаята, където бяхме насаме.

— Кей, искам да се поуспокоиш. Осъзнаваш ли какво ще стане, ако отправим такова обвинение? Не можем просто да отхвърлим възможността Дениз Стайнър да е невинна. Просто не знаем. А случката в самолета би трябвало да ти подскаже, че не си сто процента аналитична. Искам да кажа, това наистина ме притеснява. Някакъв тъпак от земния екипаж решава да се прави на герой, а ти веднага стигаш до извода, че Дениз Стайнър стои зад всичко това и отново се ебава с теб.

— Тя не само се ебава — казах и свалих ръцете му от моите. — Тя се опита да ме убие.

— Още едно предположение.

— Не и според това, което ми казаха, след като звъннах няколко телефона.

— Не можеш да го докажеш. Съмнявам се, че въобще някога ще можеш.

— Трябва да намерим колата й.

— Искаш ли да отидем до дома й тази вечер?

— Да, но още нямам кола.

— Аз имам.

— Получи ли копието от увеличението?

— В куфарчето ми е. Прегледах го — каза Уесли, като стана и сви рамене. — Нищо не ми говори. Просто мъгляво петно, подсилено с милиарди сиви сенки, докато се превърне в по-плътно и детайлно петно.

— Бентън, трябва да направим нещо.

Той се загледа в мен продължително и стисна устни, както правеше винаги, когато бе взел решение, но се отнасяше скептично към него.

— Точно затова сме тук, Кей. Тук сме, за да направим нещо.

Беше наел тъмночервена „Максима“ и когато излязохме навън, осъзнах, че зимата вече не е далеч, особено тук в планината. Докато вляза в колата, вече треперех, макар да знаех, че отчасти това се дължи на стреса.

— Как са ръката и кракът ти между другото? — попитах.

— Чудесно. Също като нови.

— Е, това е направо чудо, защото, когато ги поряза, вече не бяха нови.

Той се изсмя повече от изненада, отколкото от нещо друго. В този момент очакваше всичко, но не и хумор.

— Имам информация за лепенката — каза той. — Проверявахме кой в този район може да е работил във фабрика „Шъфорд“ по времето, когато тя е била произведена.

— Добра идея — казах.

— Имало един човек, на име Роб Келси, който бил бригадир там. Живял в района на Хикъри по времето, когато лепенката е била произведена, но преди пет години се преместил в Блек Маунтин.

— Сега тук ли живее?

— Починал е за съжаление.

По дяволите, помислих си.

— Какво знаеш за него?

— Бял, починал на шейсет и осем години от инфаркт. Има син в Блек Маунтин и затова се преместил тук. Синът му все още живее тук.

— Знаеш ли адреса му?

— Мога да го намеря — отвърна той и погледна към мен.

— А малкото име на сина?

— Същото като на бащата. Нейната къща е точно зад този завой. Виж колко е тъмно езерото. Като катранена яма.

— Точно така. Знаеш, че Емили не би тръгнала покрай брега късно вечерта. Историята на Крийд потвърждава това.

— Не споря. И аз не бих минал по този маршрут.

— Бентън, не виждам колата й.

— Може да е излязла.

— Колата на Марино е тук.

— Това не означава, че не са навън.

— Да, но не означава и че са.

Уесли не отговори.

Прозорците бяха осветени и имах чувството, че и двамата са тук. В действителност нямах доказателство за това, но почувствах как тя ме усеща, дори и да не го осъзнава напълно.

— Какво, мислиш, правят вътре? — попитах.

— А сега де, а ти какво мислиш? — отвърна той и намекът му беше повече от ясен.

— Това е глупаво. Прекалено лесно е да приемаш, че хората просто правят секс.

— Лесно е да го приемеш, защото лесно се прави.

Обидих се, защото исках Уесли да е по-чувствителен.

— Изненадана съм да чуя такова нещо от теб.

— Не би трябвало обаче да се изненадваш, че те го правят. Това искам да кажа.

Все още не се чувствах сигурна.

— Кей, не говорим за нашите отношения — добави той.

— Въобще и не съм помисляла, че говорим за тях.

Той знаеше, че не казвам цялата истина. Никога не бях усещала така ясно защо не е разумно колеги да имат интимни връзки.

— Трябва да се връщаме. В момента не можем да направим нищо повече — каза той.

— А как ще разберем за колата й?

— Утре сутрин ще научим нещо повече. Но вече разбрахме нещо ново. В този момент колата й не е тук и по нищо не личи, че е участвала в катастрофа.

На следващата сутрин беше неделя. Събуди ме биене на камбани. Зачудих се дали то долита от малката презвитерианска църква, където бе погребана Емили. Погледнах часовника си и реших, че вероятно не е така, защото бе едва девет и няколко минути. Смятах, че службата би трябвало да започне към единайсет, но всъщност знаех твърде малко за презвитерианците.

Уесли спеше на това, което смятах за своята страна от леглото. Вероятно това беше единственото ни несходство като любовници. И двамата бяхме свикнали да спим на онази страна, която бе по-отдалечена от прозореца или вратата, откъдето можеше да влезе нападател, като че ли разстоянието от един-два метра можеше да се окаже от значение, когато се хвърлиш към пистолета си. Неговото оръжие лежеше на неговото нощно шкафче, моят пистолет — на моето шкафче. Сигурно, ако в стаята нахлуеше престъпник, ние с Уесли щяхме да се изпозастреляме един друг.

Завесите бяха осветени като абажури на лампи и обещаваха слънчев ден. Станах и поръчах да ни изпратят кафе в стаята, после разпитах за колата под наем. Администраторът ми съобщи, че тя вече е на път насам. Седнах на стола с гръб към леглото, за да не се разсейвам от голите ръце и рамене на Уесли, които се подаваха от усуканите завивки. Взех копието от увеличената снимка, няколко монети и лупа и се залових за работа. Уесли бе прав, когато каза, че увеличението не прави друго, освен да прибави повече сиви сенки към неясното петно. Но колкото по-дълго разглеждах отпечатъка, оставен на хълбока на малкото момиче, толкова повече форми започвах да виждам.

Плътността на сивото бе най-голяма в близката до центъра част на непълния кръгъл белег. Не можех да определя къде би стояла плътността по отношение цифрите на часовник, защото не знаех как е лежал предметът, когато е започнал да се окислява под тялото.

Най-много ме заинтересува формата, която приличаше на главата на патица или някаква друга птица. Видях нещо като кълбо, после удължение, което приличаше на дебела човка. Но все пак това не можеше да бъде орелът на гърба, защото бе прекалено голямо. Формата, която разучавах, запълваше около една четвърт от белега. Виждаше се и нещо, което изглеждаше като лека вдлъбнатина в задната част на шията на птицата.

Взех монетата от двайсет и пет цента, която използвах, и я обърнах. Завъртях я бавно и изведнъж видях отговора. Беше толкова просто и точно, че се стреснах и развълнувах. Предметът, започнал да се окислява под тялото на Емили Стайнър, наистина е бил четвърт долар. Но е бил с лицето нагоре и птичата форма бе отпечатък от очите на Джордж Вашингтон, а главата и човката всъщност бяха гордото теме на нашия първи президент и къдриците на напудрената перука. Това, разбира се, вършеше работа само ако завъртях монетата така, че Вашингтон да гледа към покривката, а аристократичният му нос да сочи към коляното ми.

Зачудих се къде ли може да е лежало тялото на Емили. Предполагам, на всеки под можеше да има паднала монета. Но по нея бяха открити следи от боя и дървесна сърцевина. Къде човек можеше да намери такава сърцевина, а и паднал на пода четвърт долар? Най-очевидният отговор бе мазе. Мазе, където някога е ставало нещо, което е включвало дървесна сърцевина, бои и друг дървен материал като орех и махагон.

Вероятно мазето е било използвано за нечие хоби. Почистване на бижута? Не, това не изглеждаше логично. Човек, който е поправял часовници? Това също не ми изглеждаше точно. После се сетих за часовниците в къщата на Дениз Стайнър и пулсът ми се ускори. Зачудих се дали покойният й съпруг не бе поправял часовници като хоби. Възможно бе да е използвал мазето за тази работа. Също така може да е използвал и дървесната сърцевина, за да придържа малките частици на часовниците.

Уесли дишаше бавно и спокойно, като дълбоко заспал човек. Той плесна леко бузата си, като че ли нещо бе кацнало там, после издърпа чаршафа до ушите си. Извадих телефонния указател и потърсих сина на човека, който бе работил във фабрика „Шъфорд“. Открих двама Робърт Келси — Младши и Трети. Вдигнах телефона.

— Ало? — каза женски глас.

— Госпожа Келси ли е на телефона? — попитах.

— Зависи дали търсите Миртъл или мен.

— Търся Роб Келси младши.

— О — засмя се тя и от смеха й личеше, че е приятна, дружелюбна жена. — Значи въобще не търсите мен. Но Роб не е тук. Отиде на църква. Нали знаете, някои недели той помага при службата, затова трябва да излезе рано.

Изненадах се, че тя ми даде тази информация, без дори да запита коя съм. Отново се трогнах от мисълта, че все още имаше места в света, където хората бяха доверчиви.

— За коя църква става дума? — попитах.

— Трета презвитерианска.

— В единайсет ли започва службата им?

— Както винаги. Пастор Кроу е много добър, ако никога не сте го чували. Искате ли да предам на Роб някакво съобщение?

— Ще се обадя пак по-късно.

Благодарих й за помощта и затворих. Когато се обърнах, Уесли седеше в леглото и ме наблюдаваше сънливо. Очите му обходиха стаята и се спряха на увеличената снимка, монетите и лупата, оставени на масата до стола ми. Той се засмя и се протегна.

— Какво? — попитах негодуващо.

Той просто поклати глава.

— Десет и петнайсет е — казах. — Ако ще идваш с мен на църква, по-добре побързай.

— Църква? — учуди се Уесли.

— Да. Място, където хората славят Бога.

— Тук има ли католическа църква?

— Нямам представа.

Уесли напълно се обърка.

— Тази сутрин ще ходя на презвитерианската служба — съобщих му. — А ако ти имаш друга работа, може да се наложи да ме закараш дотам. Преди един час колата ми под наем още не беше пристигнала.

— Ако те закарам, как ще се прибереш?

— Няма да се тревожа за това.

В този град, където хората помагаха на непознати по телефона, всичко изглеждаше възможно. Почувствах, че в мислите ми се зараждат нови планове. Исках да видя какво може да се случи.

— Добре, знаеш номера на пейджъра ми, ако ти потрябва — каза Уесли и спусна крака на пода.

Извадих една от батериите на дистанционното на телевизора.

— Няма проблем — отвърнах и пъхнах мобифона в чантата си.