Ферма за трупове

6.

В центъра на града, срещу бензиностанцията на „Ексън“, се намираше магазинът на „Шевролет“. Полицай Беърд закара мен и Марино дотам в 7:45 сутринта.

Очевидно местната полиция бе уведомила подробно бизнес обществото за пристигането на „федералните“, отседнали „под прикритие“ в „Травел Изи“. Не се чувствах като знаменитост, макар усещането за анонимност да бе пропъдено от всички служители на магазина, които стояха пред него и любопитно наблюдаваха как ние с Марино се отдалечаваме в новия сребрист каприз.

— Чух някакъв тип да те нарича „Куинси“ — каза Марино, докато отваряше пържените бисквити „Харди“.

— Наричали са ме и с по-лоши неща. Имаш ли представа колко натрий и мазнина поглъщаш в момента?

— Да. Около една трета от това, което възнамерявам да погълна. Имам три бисквити и смятам да ги изям всичките. Ако случайно имаш проблем с паметта, мога да ти съобщя, че снощи пропуснах вечерята си.

— Няма нужда да се държиш грубо.

— Когато пропусна храната и съня си, ставам груб.

Не му съобщих, че съм спала по-малко от него, но подозирах, че знае. Тази сутрин не искаше да ме погледне в очите, а под раздразнението му усетих, че е силно потиснат.

— Въобще не мигнах — продължи той. — Акустиката в оная дупка е ужасна.

Нагласих огледалото, като че ли това по някакъв начин можеше да намали неудобството ми, после включих радиото и опитах няколко станции, докато намерих Бони Райт. Колата, която Марино щеше да кара, в момента се оборудваше с полицейско радио и радар и нямаше да е готова до края на деня. Аз трябваше да го оставя в къщата на Дениз Стайнър, а някой щеше да мине по-късно да го прибере. Шофирах, без да говоря, докато той ядеше и ми даваше указания.

— Намали — каза Марино, поглеждайки картата. — Това от лявата ни страна трябва да е „Лоръл“. Добре, ти трябва да завиеш вдясно на следващата.

Завихме и пред нас се показа езеро, не по-голямо от футболно игрище, с цвета на мъх. Районите за пикник и тенискортовете бяха безлюдни, а и не изглеждаше, че в момента спретнато поддържаният клуб се използва. Брегът бе очертан с дървета, които се обагряха в кафяво поради настъпването на есента. Представих си малко момиче с калъф за китара в ръка, вървящо към дома си в дълбоките сенки. Представих си старец, ловящ риба в сутрин като тази, и шока му, предизвикан от откритото в храстите.

— Искам да дойда тук по-късно и да се поразходя — казах.

— Завий тук — нареди Марино. — Нейната къща е на следващия ъгъл.

— Къде е погребана Емили?

— На около три километра на изток — посочи той. — В църковното гробище.

— Това ли е църквата, където е ходила на събрание?

— Трета презвитерианска. Ако се вгледаш внимателно в района на езерото, ще видиш църквата в единия край, а дома на Стайнър в другия. Между тях има около три километра.

Разпознах къщата в стил ранчо от снимките, които бях разглеждала вчера сутринта в Куантико. Изглеждаше по-малка, като повечето сгради, когато най-после ги видиш в действителност. Намираше се на малко възвишение, далеч от улицата, сгушена в двор, обрасъл с рододендрони, лаврови дръвчета, джанки и борове.

Чакълената пътека и предната площадка бяха почистени наскоро и от двете страни на портата имаше натъпкани с листа чували. Дениз Стайнър притежаваше зелена „Инфинити“, нова и скъпа, и това доста ме учуди. Докато подкарвах колата, мярнах ръката й в дълъг черен ръкав, когато тя задържа вратата, за да може Марино да влезе в къщата.

Моргата в болницата на Ашвил приличаше на всички други. Разположена на най-ниското ниво на сградата, тя представляваше малка чиста стая от плочки и неръждаема стомана, само с една маса за аутопсии, която доктор Дженрет бе закарал близо до мивката. Той тъкмо започваше да разрязва тялото на Фъргюсън, когато пристигнах там малко след девет. Въздухът проникна до кръвта и усетих неприятната сладникава миризма на алкохол.

— Добро утро, доктор Скарпета — каза Дженрет и наистина изглеждаше доволен, че ме вижда. — Униформите и ръкавиците са в онзи шкаф.

Благодарих му, макар че не ми трябваха, тъй като младият доктор нямаше да има нужда от мен. Очаквах, че от аутопсията няма да научим нищо ново, и когато погледнах отблизо към врата на Фъргюсън, получих първото потвърждение. Червеникавите следи от притискане, които бях забелязала снощи, бяха изчезнали и нямаше да намерим дълбоки рани в тъканите и мускулите. Докато наблюдавах как Дженрет работи, тъжно си припомних, че патологията никога не може да замести разследването. Всъщност ако не знаехме точно обстоятелствата, нямаше да имаме дори идея как е умрял Фъргюсън, с изключение на това, че не е бил застрелян, намушкан, пребит и не е починал от някаква болест.

— Предполагам, че сте забелязали как миришат чорапите, които беше напъхал в сутиена си — каза Дженрет, продължавайки работата си. — Чудех се дали сте открили нещо съвместимо с тази миризма, например флаконче парфюм или някакъв вид одеколон?

Той вдигна вътрешните му органи. Фъргюсън имаше леко удебелен черен дроб.

— Не, не намерихме — отвърнах. — А и мога да добавя, че обикновено ароматите се използват в случаи като този, когато участва повече от един човек.

Дженрет погледна към мен.

— Защо?

— Защо човек да си прави труда, когато е сам?

— Да, има логика в това — съгласи се той и изпразни стомашното съдържание в картонена кутия. — Само малко кафеникава течност — добави докторът. — Няколко дребни частици като от ядки. Казахте, че е пристигнал в Ашвил малко преди да бъде намерен, нали?

— Точно така.

— Значи вероятно е ял фъстъци в самолета. И е пийнал нещо. Алкохолното му ниво е 0,14.

— Възможно е да е пил и след като се е прибрал у дома — казах аз, като си спомних чашата с бърбън в спалнята.

— Да. А когато говорите за случаите, в които участва повече от един човек, за хомосексуални или хетеросексуални предпочитания става дума?

— Често са хомосексуални — отговорих. — Но и порнографията е важна следа.

— Той беше гледал голи жени.

— Списанията, намерени до трупа, бяха с голи жени — поправих го аз, тъй като нямаше начин да разберем какво наистина е гледал Фъргюсън и знаехме само това, което бяхме открили. — Важно е и това, че не видяхме никакви други порнографски или сексуални предмети в къщата му — добавих.

— Предполагам, че би трябвало да има повече подобни неща — отбеляза Дженрет и включи триона.

— Обикновено хора като него притежават сандъци с порнография — отвърнах. — Никога не я изхвърлят. Честно казано, доста ме притеснява това, че намерихме само четири списания, при това всичките са скорошни издания.

— Може да е бил новак в това отношение.

— Има много фактори, които навеждат на мисълта, че не е имал опит — отговорих. — Но това, което ме впечатлява най-много, е несъвместимостта.

— Например?

Доктор Дженрет изряза скалпа зад ушите и го сгъна надолу, за да оголи черепа. Лицето изведнъж се превърна в тъжна, отпусната маска.

— Точно както не намерихме флакон с парфюм, който да обяснява миризмата по него, така и не намерихме никакви женски дрехи в къщата, с изключение на онези върху него — обясних аз. — От кутийката липсваше само един презерватив. Въжето беше старо, а не открихме нищо, включително друго въже, от което това да е било отрязано. Бил е достатъчно предпазлив, за да увие кърпа около врата си, а същевременно е завързал изключително опасен възел.

— Както предполага и името му — каза Дженрет.

— Да. Палаческият възел се затяга много леко и не се развързва — потвърдих. — Не е точно това, което би искал да използваш, когато си пил и си качен на излъскано барово столче, откъдето има много по-голяма вероятност да паднеш, отколкото от обикновен стол.

— Не бих предположил, че много хора знаят как да завържат палачески възел — замисли се Дженрет.

— Въпросът е дали Фъргюсън е имал причина да знае?

— Е, може да го е прочел в някоя книга.

— Не открихме никакви книги за връзване на възли, нито за кораби или каквото и да е от този вид в къщата му.

— Трудно ли е да се завърже такъв възел? Да кажем, ако имате инструкции как да го направите?

— Не е невъзможно, но се иска известна практика.

— Защо въобще някой би могъл да се интересува от подобен възел? Не е ли много по-лесно с обикновен?

— Палаческият възел е страшен, ужасяващ. А и доста надежден и здрав. Не знам — отвърнах аз и добавих: — Как е лейтенант Моут?

— Оправя се, но ще полежи в реанимацията известно време.

Доктор Дженрет включи триона. Замълчахме, докато сваляше горната част на черепа. Той не проговори отново, докато не извади мозъка и не започна да оглежда врата.

— Знаете ли, не виждам нищо. Няма кръвоизливи в мускулите, подезичната кост е цяла, няма фрактури на роговото вещество на щитовидния хрущял. Гръбнакът не е счупен, но това май става само при смъртните присъди с обесване.

— Да, освен ако не си затлъстял, с артритни промени на шийните прешлени и случайно увиснеш по странен начин — казах аз.

— Искате ли да погледнете?

Сложих си ръкавиците и се приближих.

— Доктор Скарпета, откъде можем да знаем дали е бил жив, когато е бил обесен?

— Не можем да сме напълно сигурни в това — отговорих. — Освен ако не намерим друга причина за смъртта.

— Например отрова.

— Това е единственото нещо, за което бих могла да си помисля в дадения момент. Но ако случаят е такъв, трябва да е било нещо с много светкавично действие. Знаем, че не си е бил у дома дълго преди Моут да го намери мъртъв. Така че най-вероятно е умрял просто от задушаване от обесването.

— А какво ще кажете за начина?

— Неустановен — предложих аз.

Когато органите на Фъргюсън бяха прегледани, прибрани в найлонов плик и върнати в гръдния му кош, помогнах на Дженрет да почисти. Измихме с маркуч масата и пода, а помощникът в моргата откара трупа и го прибра в един от хладилниците. Измихме спринцовките и инструментите и се заговорихме за това, което ставаше в света, привлякъл отначало младия доктор с безопасността си.

Той ми разказа, че искал да създаде семейство в градче, където хората все още вярват в Господ и светостта на живота. Искал децата му да израснат по игрищата и полета, възпитавани от църквата. Искал да не привикнат към наркотици, неморалност и насилието от телевизията.

— Работата е там, доктор Скарпета — продължи той, — че всъщност такива места не са останали. Дори не и тук. Миналата седмица работих върху единайсетгодишно момиченце, изнасилено и убито. А сега върху специален агент от щатското Бюро за разследване, издокаран като жена. Миналия месец имах едно хлапе от Оутийн, починало от свръхдоза кокаин. Беше едва на седемнайсет години. Освен това има и пияни шофьори. Непрестанно се занимавам с тях и хората, премазани от тях.

— Доктор Дженрет?

— Можете да ме наричате Джим — каза той.

Загледах го как прибира документацията си от плота.

Стори ми се доста депресиран.

— Колко годишни са децата ви? — запитах.

— Ами ние с жена ми все още опитваме — отвърна той, като прочисти гърло и извърна очи, но не преди да забележа болката в тях. — А вие? Имате ли деца?

— Разведена съм и имам племенница, която е като мое собствено дете — отговорих. — Тя е последна година студентка, а в момента е на стаж в Куантико.

— Сигурно страхотно се гордеете с нея.

— Да — отвърнах, но настроението ми се помрачи отново от образи и гласове, от тайните ми страхове за живота на Луси.

— Знам, че искате да поговорим за Емили Стайнър. Мозъкът й е още тук, ако искате да го видите.

— Да, наистина бих искала.

Не е необичайно за патолозите да поставят мозъци в десетпроцентов разтвор от формалдехид, наречен формалин. Химическият процес запазва и втвърдява тъканта. Той прави възможни допълнителните проучвания, особено в случай, когато е имало нанесена травма на този най-невероятен и най-неразбран от човешките органи.

Процедурата беше тъжно обикновена, чак лишена от достойнство, ако човек гледаше на нещата от този ъгъл. Дженрет отиде до мивката и извади изпод нея пластмасова кофа, на която имаше етикет с името на Емили Стайнър и номера на случая й. В момента, когато Дженрет извади мозъка от формалиновата му баня и го постави на дъската, разбрах, че прегледът ще ми каже високо още веднъж, че в този случай има нещо крайно нередно.

— Няма абсолютно никаква витална реакция — зачудих се аз, докато парите от формалина изгаряха очите ми.

Дженрет вкара сондата в дупката от куршума.

— Няма кръвоизлив, няма оток. А куршумът не е минал през основните нерви или друг жизненоважен център — казах и вдигнах поглед към него. — Това не е мигновена смъртоносна рана.

— Не мога да споря по въпроса.

— Трябва да търсим друга причина за смъртта.

— Наистина бих искал да ми кажете каква, доктор Скарпета. В момента се провежда токсикологичният тест. Но освен ако той не покаже нещо важно, не мога да се сетя за друго, което да е причинило смъртта й. Нищо, освен огнестрелната рана в главата й.

— Бих искала да огледам тъканта от белите й дробове — казах.

— Елате в моя кабинет.

Помислих си дали момичето не е било удавено, но когато след секунди застанах над микроскопа на Дженрет и разгледах пробата от белите й дробове, въпросите ми отново останаха без отговори.

— Ако е била удавена — обясних аз, докато работех, — алвеолите щяха да са разширени. В тях щеше да има едемна течност с непропорционална автолитична промяна на дихателния епител — добавих и нагласих фокуса. — С други думи, ако в дробовете й бе навлязла прясна вода, те щяха да започнат да се разлагат по-бързо от останалите тъкани. Но не са започнали.

— А какво ще кажете за удушаване или обесване? — запита той.

— Подезичната кост беше невредима. А нямаше и петехиални кръвоизливи.

— Така е.

— И най-важното — подчертах аз, — ако някой се опита да ви удуши или обеси, вие ще се борите като дявол. Но по нея няма рани по носа и устните, всъщност въобще няма отбранителни рани.

Дженрет ми подаде дебела папка.

— Това е всичко — каза той.

Докато той диктуваше случая на Макс Фъргюсън, аз прегледах всички доклади, лабораторни тестове и забележки по случая на Емили Стайнър. Майка й, Дениз, се беше обаждала в кабинета на доктор Дженрет между един и пет пъти дневно, откакто бяха намерили трупа й. Това ми се стори доста интересно.

— Починалият беше доставен в черен найлонов чувал, запечатан от полицията на Блек Маунтин. Номерът на печата е 445337. Печатът е цял и…

— Доктор Дженрет? — прекъснах го.

Той свали крака си от педала на машината за диктуване.

— Можете да ме наричате Джим — каза отново той.

— Стори ми се, че майка й ви се е обаждала необичайно често.

— Някои от обажданията са само проверки, но, да — той свали очилата си и разтърка очи, — наистина звънеше доста често.

— Защо?

— Ами тя е ужасно разстроена, доктор Скарпета. Иска да се увери, че дъщеря й не е страдала.

— А вие какво й казахте?

— Казах й, че с огнестрелна рана като тази вероятно не е страдала. Искам да кажа, трябва да е била в безсъзнание… ъъъ… вероятно е била, когато са направени онези другите неща.

Той замълча за момент. И двамата знаехме, че Емили Стайнър е страдала. Беше преживяла истински ужас. А и в даден момент сигурно е разбрала, че ще умре.

— И това е всичко? — запитах. — Обаждала се е толкова много пъти само за да разбере дали дъщеря й е страдала?

— Ами, не. Имаше и други въпроси, а и сведения. Но нищо важно. — Той се усмихна тъжно. — Струва ми се, че просто имаше нужда да си поговори с някого. Тя е симпатична жена, изгубила всичките си близки. Не мога да ви опиша колко ми е мъчно за нея и как всяка нощ се моля да заловят зловещото чудовище, извършило това престъпление. Онзи звяр Голт, за когото четохме по вестниците. Светът никога няма да е в безопасност, докато той се намира в него.

— Светът никога няма да е в безопасност, доктор Дженрет. Но и аз желая силно той да бъде хванат. Да бъде заловен не само Голт, но и всички други, които вършат подобни неща — казах аз, докато отварях дебел плик с лъскави снимки, с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра.

Само една от тях ми беше непозната. Разглеждах я напрегнато дълго време, докато слушах монотонния глас на доктор Дженрет, който продължаваше да диктува. Не знаех какво точно виждам, тъй като никога преди не бях виждала нещо подобно, и емоционалният ми отговор представляваше смесица между вълнение и ужас. Снимката показваше левия хълбок на Емили Стайнър, където на кожата имаше неправилен кафеникав отпечатък, не по-голям от капачка за бутилка.

— Вътрешната плевра показва разпръсната петехия по интерлобарните гънки…

— Какво е това? — отново прекъснах диктовката на доктор Дженрет.

Той остави микрофона, когато заобиколих бюрото му и поставих снимката пред него. Посочих белега на кожата на Емили. Докато го правех, усетих аромата на „Олд Спайс“ и се сетих за бившия ми съпруг, Тони, който винаги се пръскаше с големи количества от него.

— Този белег на хълбока й не е отбелязан в доклада ви — казах аз.

— Не знам какво е това — отвърна той, без следа от отбранителност. — Просто звучеше изморен. — Просто реших, че най-вероятно това е нещо, настъпило след смъртта.

— Никога не съм виждала посмъртен белег, който да изглежда по този начин. Извършихте ли ресекция?

— Не.

— Тялото й е лежало върху нещо, което е направило този белег — казах аз, като се върнах до стола си, седнах и се облегнах на бюрото. — Може да е нещо важно.

— Да, ако е така, наистина би могло да бъде важно — отговори Дженрет с нарастващо притеснение.

— Тя не е погребана отдавна — кротко, но развълнувано отбелязах аз.

Той се втренчи разтревожено в мен.

— Никога няма да е в по-добро състояние, отколкото е сега — продължих. — Наистина смятам, че трябва да я погледнем още веднъж.

Дженрет не мигна, само навлажни устните си.

— Доктор Дженрет — казах, — хайде да я извадим.

Доктор Дженрет прелисти страниците на бележника си и се протегна към телефона. Наблюдавах как набира номера.

— Здравейте, обажда се доктор Джеймс Дженрет — съобщи той на човека от другата страна. — Чудех се дали съдия Бегли е там?

Почитаемият Хол Бегли каза, че ще се види с нас в кабинета си след половин час. Подкарах колата, като слушах указанията на Дженрет. Паркирах на улица „Колидж“. Имахме предостатъчно време.

Съдебната палата на област Бънкомби представляваше стара, мрачна тухлена сграда. Подозирах, че само допреди няколко години е била най-високото здание в центъра на града. Тринайсетте й етажа бяха увенчани с окръжния затвор. Погледнах нагоре към обезопасените с решетки прозорци и се сетих за ричмъндския претъпкан затвор, разпрострян върху декари площ, където единствената гледка бяха оградите от бодлива тел. Мислех, че нямаше да мине дълго време, преди градове като Ашвил да изпитат нужда от допълнителни килии, поради непрестанно увеличаващите се престъпления.

— Съдия Бегли не е прочут с търпението си — ме предупреди доктор Дженрет, докато изкачвахме мраморните стъпала в старата сграда. — Мога да ви обещая, че няма да хареса плана ви.

Знаех, че самият Дженрет също не харесва плана ми, тъй като никой съдебен лекар няма желание някой от началниците да се рови в работата му. И двамата с доктора знаехме, че цялата тази история намеква за това, че не си е свършил работата достатъчно добре.

— Слушайте — казах аз, когато се отправихме по коридора на третия етаж, — аз също не харесвам този план. Не обичам ексхумациите и ми се ще да имаше някакъв друг начин.

— Иска ми се да имах повече опит в зловещите случаи, които вие виждате всеки ден — добави той.

— Не виждам подобни случаи всеки ден — казах аз, трогната от скромността му. — Слава богу, не са толкова често срещани.

— Е, ще ви излъжа, доктор Скарпета, ако ви кажа, че не ми бе изключително тежко, когато ме повикаха на мястото, където бяха открили момиченцето. Вероятно трябваше да прекарам повече време с нея.

— Мисля, че област Бънкомби има невероятен късмет, че вие работите за нея — искрено казах аз, когато отворихме външната врата на кабинета на съдията. — Иска ми се да имах повече лекари като вас във Вирджиния. Но и сега с удоволствие бих ви назначила.

Той разбра, че наистина мисля така, и се усмихна. Секретарката, доста стара за все още работеща жена, погледна към нас през дебелите стъкла на очилата си. Тя използваше електрическа пишеща машина вместо компютър, а съдейки по многобройните сиви стоманени шкафове по стените, реших, че силата й е в архивирането. Слънчевата светлина едва се процеждаше през леко открехнатите щори, във въздуха висяха прашинки. Усетих аромата на розово мляко, когато тя разтри малко крем върху костеливите си ръце.

— Съдия Бегли ви очаква — каза тя, преди още да се представим. — Можете направо да влезете. Ето тази врата — посочи тя към затворената врата, намираща се точно срещу онази, през която бяхме влезли. — Трябва да ви уведомя, че съдът е в обедна почивка, но съдията трябва да се върне там точно в един.

— Благодаря ви — отвърнах. — Ще се опитаме да не го задържаме дълго.

— Дори и да се опитате, няма да има никакъв резултат.

Срамежливото почукване на доктор Дженрет по дебелата дъбова врата предизвика разсеяно „Влез“ от другата страна. Намерихме Негова Чест зад масивно бюро, свалил сакото си и седнал изправено на стария стол, тапициран с червена кожа. Беше мършав, брадат мъж, наближаващ шейсетте. Той хвърли поглед към записките в бележника си, а аз набързо го прецених. Подреденото му бюро говореше, че съдията е зает и способен човек, а старомодната вратовръзка и обувките с меки подметки издаваха някой, който въобще не се интересува какво е мнението на хора като мен.

— Защо искате да нарушите светостта на гроба? — запита той с провлечен южняшки диалект, който не можеше да прикрие бързата му мисъл, и прелисти страницата в бележника си.

— След като прегледахме доклада на доктор Дженрет — отговорих аз, — се съгласихме, че има някои въпроси, на които не е отговорено при първия оглед на тялото на Емили Стайнър.

— Познавам доктор Дженрет, но ми се струва, че вие сте ми непозната — каза съдия Бегли и остави бележника си на бюрото.

— Аз съм доктор Кей Скарпета, главен съдебен лекар на Вирджиния.

— Казаха ми, че имате нещо общо с ФБР.

— Да, господине. Аз съм консултант патолог на Екипа за подкрепа на следствието.

— Това нещо като Екипа за изучаване на поведението ли е?

— Съвсем същото. Бюрото промени името му преди няколко години.

— Значи става дума за хората, изработващи профилите на серийните убийци и другите ненормални престъпници, за които доскоро не ни се налагаше да се тревожим тук.

Съдията ме наблюдаваше внимателно, скръстил ръце в скута си.

— Да, с това се занимаваме — отвърнах.

— Ваша Чест — обади се Дженрет, — полицията в Блек Маунтин помоли за помощта на ФБР. Страхуват се, че човекът, убил момиченцето на Стайнър, е същият, който уби доста хора във Вирджиния.

— Наясно съм по този въпрос, доктор Дженрет, тъй като вие се показахте достатъчно любезен да ми обясните някои от тези неща, когато ми се обадихте. Както и да е, единственият въпрос, който стои пред нас в момента, е желанието ви да ви позволя да изровите малкото момиче. Преди да ви разреша да извършите нещо толкова разстройващо и непочтително, ще трябва да ми дадете солидна причина за това. Бих желал вие двамата да седнете и да се настаните удобно. Затова от другата страна на бюрото ми има столове.

— Тя има белег на кожата си — започнах аз, когато се настаних.

— Какъв белег? — с интерес запита той, приковал очи в мен.

Доктор Дженрет извади снимката от плика и я постави на бюрото на съдията.

— Можете да го видите на снимката — каза Дженрет.

Очите на съдията се прехвърлиха на снимката. Лицето му изглеждаше безизразно.

— Не знаем от какво е белегът — обясних. — Но той може да ни каже къде е лежало тялото. Може да е от някаква рана.

Бегли вдигна снимката и се намръщи, докато я разглеждаше отблизо.

— Нали има начини за проучване на снимките, които могат да дадат доста сведения? Струва ми се, че в наши дни учените могат да извършат едва ли не чудеса.

— Така е — отговорих, — но проблемът е, че докато приключим с всички подобни проучвания, тялото ще бъде в толкова лошо състояние, че ако въпреки всичко ни се наложи да го ексхумираме, няма да научим абсолютно нищо. Колкото по-дълъг е интервалът, толкова по-трудно е да се различат нараняванията от другите белези, причинени от разлагането.

— Ваша Чест, в този случай има много подробности, които изглеждат доста странни — намеси се доктор Дженрет. — Просто се нуждаем от всичката помощ, която можем да получим.

— Научих, че агентът от щатското бюро на ФБР, който е работил по случая, вчера бил намерен обесен. Прочетох го тази сутрин във вестника.

— Да, господине, така е — потвърди Дженрет.

— И при неговата смърт има някои странности, нали?

— Да, има — отговорих.

— Надявам се, че следващата седмица няма да се върнете тук и да искате да изровите и него.

— Не мисля, че е възможно — казах аз.

— Това малко момиченце има майка. Как смятате, че ще се почувства тя от това, което сте намислили?

Нито Дженрет, нито аз отговорихме. Съдията се размърда на стола си и кожата проскърца. Той погледна покрай нас към часовника на стената.

— Нали разбирате, това ме притеснява най-много — продължи той. — Мисля си за тази нещастна жена, за всичко, което й се случи. Нямам никакъв интерес да я подлагам на нови неприятности.

— Не бихме искали разрешение за ексхумация, ако не мислехме, че това е важно за разследването на смъртта на дъщеря й — отвърнах аз. — Сигурна съм, че госпожа Стайнър иска да получи справедливост, Ваша Чест.

— Отидете и доведете майката при мен — нареди съдията и се надигна от стола си.

— Извинете? — доктор Дженрет изглеждаше озадачен.

— Искам да доведете майката при мен — повтори Бегли. — Ще бъда свободен към два и половина. Очаквам да ви видя тук тогава.

— Ами ако тя не иска да дойде? — запита доктор Дженрет и ние двамата също станахме.

— Не мога да кажа, че ще я обвиня за това.

— Вие нямате нужда от нейното разрешение — казах аз със спокойствие, което ни най-малко не изпитвах.

— Не, госпожо, нямам — отвърна съдията и отвори вратата.