Ферма за трупове

20.

Уесли ме остави пред стъпалата на църквата доста рано, но хората вече пристигаха. Наблюдавах ги как излизат от колите и свиват очи срещу слънцето, докато се оглеждаха за децата си. Навсякъде по тясната уличка се чуваше шум от затваряне на вратите на колите. Усетих любопитни погледи върху гърба си, когато тръгнах по каменната пътечка, която отбиваше вляво към гробището.

Сутринта бе много студена и макар слънцето да заслепяваше, не излъчваше никаква топлина. Чувствах го като хладен чаршаф върху кожата си. Бутнах ръждясалата врата от ковано желязо, която не вършеше никаква работа, въпреки че изглеждаше красиво инкрустирана в почит към мъртвите. Вратата не би могла да задържи никого навън, а със сигурност нямаше нужда да задържа и никого вътре.

Новите надгробни плочи от лъскав гранит блестяха студено, а старите бяха килнати настрани, като обезкървени езици, говорещи от устите на гробовете. Мъртвите също имаха свой език. Те ни заговаряха винаги, когато си спомнехме за тях. Скреж скърцаше меко под обувките ми, докато вървях към мястото, където лежеше Емили. Нейният гроб беше най-пресният. Приличаше на белег от червена глина заради отварянето и повторното зариване. Очите ми се изпълниха със сълзи, когато погледнах към плочата с ангелчето и тъжната епитафия.

Сега обаче стихчето на Емили Дикинсън имаше ново значение за мен. Гледах го с друг поглед и различно мнение за жената, която го бе избрала. Думата, която се набиваше в очи, бе „мой“. Мой. Емили не бе имала свой собствен живот. Тя просто е била продължение на нарцистичната, ненормална жена, с незадоволим апетит за внимание.

За майка си Емили е била само една пешка, каквито бяхме и всички ние. Ние представлявахме куклите, които Дениз събличаше и обличаше, прегръщаше и разкъсваше. Спомних си дома й, отрупан с къдрички и воланчета, с детски шарки на платовете. Дениз беше малко момиченце, жадно за внимание, което се бе научило как да получава същото това внимание. Тя бе унищожила всеки живот, до когото някога се бе докоснала, и всеки път бе хлипала, сгушена на топлите гърди на един добър свят, който й съчувстваше. Горката, нещастна Дениз, бяха казвали всички за това жестоко създание, за тази майка убиец с кръв по зъбите.

От червената глина на гроба на Емили се издигаха тънки ледени висулки. Не знаех точното физично обяснение за тях, но заключих, че когато влагата в непропускливата глина замръзне, тя се разширява и ледът няма къде другаде да отиде, освен нагоре. Изглеждаше като че ли духът й бе заловен от студа, когато се е опитвал да се вдигне от земята, и сега тя блестеше на слънцето, както правят чистият кристал и водата. Тъжно осъзнах, че обичах това малко момиченце, което познавах само в смъртта. Тя можеше да е Луси или пък можеше Луси да е на нейно място. И двете нямаха добри майки, едната бе изпратена вече в друг свят, другата засега бе пощадена. Коленичих и се помолих, после с дълбока въздишка се отправих обратно към църквата.

Органът свиреше „Исус Христос“, когато влязох вътре, защото бях закъсняла и паството вече пееше първия химн. Седнах отзад колкото се може по-незабележимо, но въпреки това няколко глави се обърнаха към мен. В тази църква един непознат биваше веднага забелязан, тъй като тук почти не влизаха такива. Службата продължи. След молитвата аз се прекръстих и малко момченце, седнало на моя ред, се втренчи в мен, докато сестричката му рисуваше по дъската за обяви.

Пастор Кроу10, с острия си нос и черна роба, отговаряше идеално на името си. Ръцете му се размахваха като крила, докато проповядваше, и по време на по-драматичните моменти изглеждаше като че ли щеше да излети. Рисуваните стъкла, показващи чудесата на Исус, блестяха като бижута, а слюдата правеше камъка да изглежда като посипан със злато.

Изпяхме „Точно като мен“, когато стана време за причастието. Наблюдавах как постъпват хората около мен. Те не се наредиха отпред, за да получат вода и вино. Вместо това по пътеките минаха разпоредители с чаши, пълни с гроздов сок, и малки парченца сух хляб. Взех това, което ми дадоха, изпяхме славословието и благословието и изведнъж всички си тръгнаха. Позабавих се и изчаках свещеника да остане сам до вратата, след като се бе сбогувал с всеки от паството си. После го повиках по име.

— Благодаря ви за чудесната церемония, пастор Кроу — казах. — Винаги съм обичала историята за досадния съсед.

— Да, от нея може много да се научи. Често я разказвам на децата си — усмихна се той и ми протегна ръка.

— Хубаво е всички ние да слушаме подобни неща — добавих.

— Радваме се, че бяхте с нас днес. Мисля, че вие сте лекарката на ФБР, за която доста съм слушал. Видях ви и онзи ден по новините.

— Аз съм доктор Скарпета — представих се. — Чудех се дали бихте могли да ми посочите Роб Келси. Надявам се още да не си е тръгнал.

— О, не — отговори свещеникът, точно както бях очаквала. — Роб помага при причастието. Вероятно в момента прибира всичко — обясни той и погледна към олтара.

— Ще имате ли нещо против, ако отида да го потърся? — попитах.

— Ни най-малко. Между другото — с тъжно лице каза той, — много сме ви благодарни за това, което правите тук. Никой от нас вече не може да бъде същият като преди — поклати глава той. — Горката, нещастна майка. Някои хора биха се отвърнали от Бога, ако преминат през толкова нещастия като нея. Но не. Не и Дениз. Тя е тук всяка неделя. Една от най-добрите християнки, които познавам.

— Беше ли тук тази сутрин? — запитах и усетих как настръхвам.

— Да, пя в хора както винаги.

Не я бях видяла. Но в църквата имаше поне двеста души, а хорът стоеше на балкона зад мен.

Роб Келси младши беше около петдесетгодишен, жилав мъж, облечен в евтин раиран син костюм. Събираше чашите за причастие от скамейките. Представих му се предпазливо, защото се страхувах да не го стресна, но той изглеждаше напълно невъзмутим. Седна до мен на пейката и замислено задърпа ухото си, докато му обяснявах какво исках.

— Точно така — каза той с най-твърдия акцент от Северна Каролина, който бях чувала някога. — Татко работеше във фабриката през целия си живот. Подариха му чудесен цветен телевизор, когато се пенсионира, и игла за вратовръзка от солидно злато.

— Сигурно е бил чудесен бригадир — казах.

— Ами той не беше такъв през цялото време. Преди това беше инспектор по опаковките, а още по-преди — опаковчик.

— Какво точно е работил? Например като опаковчик?

— Проверяваше дали рулата с лепенки са прибрани в кашоните, а после наблюдаваше как работниците опаковат всичко и се грижеше да няма неизправности.

— Разбирам. Спомняте ли си дали някога фабриката е произвеждала яркооранжева лепенка?

Роб Келси, с късо подстригана коса и тъмни очи, се замисли сериозно. Появилият се спомен веднага промени изражението на лицето му.

— Да, разбира се. Помня, защото лепенката беше доста необичайна. Никога преди или след това не съм виждал такава. Май беше предназначена за някакъв затвор.

— Да, така е било — потвърдих. — Чудя се обаче дали едно-две рула може да се намерят наоколо. Имам предвид тук, в града.

— Не би трябвало. Но такива неща се случват, защото има бракувани лепенки или нещо подобно. Рула, които не са направени добре.

Сетих се за петната от грес по краищата на лепенката, използвана върху госпожа Стайнър и дъщеря й. Вероятно част от рулото се бе закачило в някоя от машините или бе изцапано по някакъв друг начин.

— Освен това има и лепенки, които не минават през проверка — казах. — Възможно е служителите да са ги взели или да са ги купили на изгодна цена.

Келси не проговори. Изглеждаше озадачен.

— Господин Келси, знаете ли на кого баща ви би могъл да даде руло от оранжевата лепенка? — попитах.

— Само на един човек. Джейк Уилър. Той почина преди известно време, но преди това притежаваше обществената пералня близо до магазинчето на Мак. Доколкото си спомням, беше собственик и на аптеката на ъгъла.

— Защо баща ви би му подарил руло от тази лепенка?

— Джейк обичаше да ходи на лов. Спомням си как баща ми разправяше, че Джейк толкова се страхувал някой да не го сбърка с дива пуйка и да го застреля в гората, че никой не искал да излиза с него.

Не казах нищо. Не разбирах къде водеше всичко това.

— Той вдигал ужасен шум и носел ярки, светлоотражателни дрехи в гората. Наистина плашел останалите ловци. Мисля, че той самият никога не е застрелял друго, освен катерици.

— Това какво общо има с лепенката?

— Почти съм сигурен, че баща ми му я е подарил като шега. Вероятно Джейк е трябвало да обвие пушката си с нея или да я залепи на дрехите си — ухили се Келси и забелязах, че му липсват няколко зъба.

— Къде е живял Джейк? — попитах.

— Близо до Пайн Лодж. На половината път между Блек Маунтин и Монтрийт.

— Възможно ли е той да е подарил лепенката на друг човек?

Келси се загледа в подноса, отрупан с чаши за причастие, който държеше в ръцете си. Челото му се сбърчи.

— Например — продължих, — Джейк ходил ли е на лов с друг човек? Може още някой да се е нуждаел от нея, тъй като е била яркооранжева?

— Нямам представа дали я е подарил на някого. Мога да ви кажа само, че той беше близък с Чък Стайнър. Всеки сезон те тръгваха да търсят мечки, а всички ние се надявахме да не успеят да намерят. Не мога да разбера защо някой би искал на пътя му да се изпречи някоя страховита гризли. А и ако застреляш такава, какво ще я правиш? Може само да проснеш кожата й като килим. Не става за ядене, освен ако си Даниъл Бун11 и умираш от глад.

— Чък Стайнър е бил съпругът на Дениз Стайнър, нали? — запитах, като внимавах гласът да не издаде мислите ми.

— Да. Чудесен човек. Всички ние направо се поболяхме, когато почина. Ако знаехме, че е бил толкова зле със сърцето, щяхме да го накараме да я кара по-кротко.

— Той беше ли ловец? — Трябваше да разбера това на всяка цена.

— Разбира се. Аз излизах с него и Джейк няколко пъти. Те двамата обичаха да скитат из горите. Винаги им казвах, че трябва да отидат в Африка. Там става големият лов. Аз лично обаче не мога да застрелям и бодлива буболечка.

— Ако е същата като богомолката, не би трябвало да я убиваш. Това носи лош късмет.

— Не е същата — поясни той. — Богомолката е съвсем различно насекомо. Но и аз мисля като вас. Не, госпожо, никога не бих докоснал някоя от тях.

— Господин Келси, добре ли познавахте Чък Стайнър?

— Познавах го от ходенето на лов и църквата.

— Той е бил учител.

— Да, предаваше вероучение в частното религиозно училище. Ако можех да изпратя сина си там, щях да го направя.

— Какво още можете да ми разкажете за него?

— Запознал се с жена си в Калифорния, докато бил войник там.

— Чували ли сте го някога да говори за първото им бебе, което починало? Момиченце, на име Мери Джо, което вероятно е било родено в Калифорния?

— О, не — изненадано отговори Келси. — Винаги съм мислел, че Емили е единственото им дете. Значи са загубили и бебе? О, господи — натъжено възкликна той.

— Какво е станало, след като са напуснали Калифорния? — продължих. — Знаете ли?

— Дойдоха тук. Чък не харесваше Западния бряг, а още от малък идваше на почивка тук с родителите си. Отсядаха в една хижа на Грей Биърд.

— Къде е това?

— Монтрийт. Същият град, където живее Били Греъм. Пасторът не е често тук, но съм виждал жена му. — Роб Келси замълча за момент, после запита: — Някой разказвал ли ви е как Зелда Фицджералд изгоряла в болницата тук?

— Да, чувала съм за това — отговорих.

— Чък беше страхотен в поправянето на часовници. Това му беше хобито, а постепенно започна да поправя и всички часовници в Билтмор Хаус.

— Къде ги поправяше?

— Ходеше до Билтмор, а хората от района носеха техните направо в дома му. Имаше си работилница в мазето.

Господин Келси би говорил цял ден. Извиних се и се измъкнах колкото се може по-учтиво. Навън извадих мобифона си и набрах номера на пейджъра на Уесли. Оставих полицейския код 10–25, който означаваше просто „Да се срещнем“. Уесли знаеше къде. Замислях се дали да не се върна във фоайето, за да избягам от студа, когато от разговорите на хората, които все още се мотаеха наоколо, разбрах, че те са от хора. Почти се паникьосах. В момента, когато си помислих за Дениз Стайнър, тя се появи. Стоеше до вратата на църквата и ми се усмихваше.

— Добре дошла — топло каза тя с леден поглед.

— Добро утро, госпожо Стайнър — отвърнах. — Капитан Марино не е ли с вас?

— Той е католик.

Беше облечена в черно вълнено палто, което почти докосваше черните й обувки, а сега нахлузваше на ръцете си детски, черни ръкавички. Не носеше грим, с изключение на съвсем леко червило върху чувствените устни, а меднорусата й коса падаше на свободни къдрици върху раменете й. Смятах, че красотата й е студена като времето навън, и се зачудих как въобще съм можела да изпитвам съчувствие към нея или да вярвам в мъката й.

— Какво ви води в тази църква? — запита тя. — В Ашвил има католическа църква.

Зачудих се какво ли още знае за мен. Помислих си, че сигурно Марино й е разказал доста неща.

— Исках да поднеса почитанията си на дъщеря ви — отговорих, като я погледнах право в очите.

— О, не е ли това мило — каза тя, все още усмихната и без да отмести поглед от мен.

— Всъщност радвам се, че се срещнахме — казах. — Трябва да ви задам няколко въпроса. Вероятно нямате нищо против да го направя сега?

— Тук?

— Бих предпочела в дома ви.

— Щях да правя само палачинки за обед. Не ми се готвеше голям неделен обяд, а и Пийт се опитва да намали храната.

— Не се интересувам от ядене — отвърнах.

Почти не направих опит да прикрия чувствата си. Сърцето ми беше кораво като изражението на лицето ми. Беше се опитала да ме убие. Почти бе убила племенницата ми.

— Добре, тогава ще се срещнем там.

— Ще ви бъда благодарна, ако ме закарате. Нямам кола.

Исках да видя колата й. Трябваше да я видя.

— Моята е в сервиза.

— Странно. Доколкото си спомням, е съвсем нова — отбелязах аз.

Ако очите ми бяха лазерни, вече щях да съм пробила дупки в нея.

— Страхувам се, че попаднах на дефектна кола и ми се наложи да я оставя в един сервиз вън от щата. Скапаната машина се развали по време на пътуването ми. Сега ме докара една съседка, но и вие сте добре дошла при нас. Тя ме чака в колата.

Последвах я по стъпалата и после по тротоара. Само няколко коли бяха все още паркирани на улицата, а една-две тъкмо потегляха. Съседката на Дениз Стайнър беше възрастна жена с плоска розова шапка и апаратче за усилване на слуха. Седеше зад волана на стар буик. Отоплението работеше с пълна сила и гърмеше госпел. Госпожа Стайнър ми предложи предната седалка, но аз отказах. Не я исках зад гърба си. Трябваше да виждам всичко, което тя прави, по всяко време. Искаше ми се да носех и трийсет и осем калибровия си пистолет. Не го бях взела, защото ми се стори неподходящо да нося оръжие в църквата, а и не бях предположила, че нещо подобно може да се случи.

Госпожа Стайнър и съседката й си бъбреха на предната седалка, а аз мълчаливо седях отзад. Пътуването продължи няколко минути. Стигнахме до къщата на Стайнър и забелязах, че колата на Марино е паркирана на абсолютно същото място, където я видях снощи, когато с Уесли бавно преминахме покрай нея. Не можех да си представя как ще протече срещата ми с Марино. Нямах и представа какво трябва да кажа или как той ще се държи с мен. Госпожа Стайнър отвори предната врата. Влязохме вътре и забелязах ключовете на Марино от стаята в мотела и колата му. Бяха оставени върху изрисувана от Норман Рокуел12 табла, сложена на масичката в антрето.

— Къде е капитан Марино? — попитах.

— Горе. Спи — отговори Дениз Стайнър и свали ръкавиците си. — Снощи не се чувстваше много добре. Нали знаете, че върлува някакъв грип.

Тя разкопча палтото си и леко разтърси рамене, за да се освободи от него. Несъзнателно погледна встрани, докато го сваляше, като че ли бе свикнала да дава на всеки заинтересован възможността да огледа гърдите, които не можеха да бъдат скрити от пуританските й дрехи. Езикът на тялото й беше предназначен да съблазнява, а сега бе насочен към мен. Закачаше ме, но не по същите причини, поради които би се закачала с един мъж. Дениз Стайнър се самоизтъкваше. Тя изпитваше нужда да се съревновава с другите жени и този факт бе доста показателен за това какви са били отношенията й с Емили.

— Вероятно трябва да видя как е — казах.

— Пийт просто се нуждае от сън. Ще му занеса малко горещ чай и веднага ще се върна. Защо не се настаните удобно във всекидневната? Кафе ли предпочитате или чай?

— Нищо, благодаря — отговорих.

Тишината в къщата ме притесняваше. Веднага щом я чух да се качва горе, се огледах наоколо. Върнах се обратно до антрето, пъхнах ключовете от колата на Марино в джоба си и отидох в кухнята. Вляво от мивката имаше врата, която водеше навън. Срещу нея се виждаше друга, заключена със секрет. Плъзнах го назад и завъртях топката.

Студен, влажен въздух ми съобщи, че това е мазето. Заопипвах стената, за да намеря ключа на лампата. Пръстите ми го нацелиха и натиснаха. Светлина заля тъмночервените дървени стълби. Слязох по тях, защото трябваше да видя какво има долу. Нищо нямаше да ме спре, дори не и страхът, че тя може да ме открие тук. Сърцето ми биеше силно, като че ли се опитваше да изскочи от гърдите ми.

Работният тезгях на Чък Стайнър все още стоеше тук, покрит с инструменти, части и циферблат от стар часовник, замръзнал във времето. Наоколо бяха разпилени парченца дървесна сърцевина. Върху повечето от тях все още личаха мазните отпечатъци от деликатните части, които някога са били поставяни и почиствани върху тях. Някои лежаха на бетонния под, заедно с парчета от жици, малки пирончета и гайки. Празни корпуси от стари стенни часовници стояха мълчаливо като часовои в сенките. Забелязах стари телевизори и радиоапарати, и различни мебели, покрити с дебел слой прах.

Стените бяха от бял бетон без прозорци. На широка маса бяха подредени на спретнати рула кабели, корди и въжета от различен материал и с различна дебелина. Сетих се за макрамето, висящо от тавана във всекидневната, за сложните дантели от корда, покриващи облегалките на креслата и столовете. Представих си примката с възела на палача, свалена от врата на Макс Фъргюсън. Сега ми се виждаше невероятно, че никой преди не се бе сетил да претърси това мазе. Вероятно, докато полицаите са търсили малката Емили, тя е лежала точно тук.

Дръпнах шнура, за да запаля още една лампа, но крушката бе изгоряла. Все още нямах фенерче и сърцето ми тупкаше с такава сила, че почти не можех да дишам, докато се разхождах наоколо. Близо до едната стена, пред която бяха струпани дърва за горене, покрити с паяжини, намерих друга врата, водеща навън. А близо до бойлера имаше врата към банята в мазето. Отворих я и запалих лампата.

Огледах стария бял порцелан, опръскан с боя. Клозетът вероятно не бе използван от години и водата в него бе оцветила в ръждиво бялата чиния. В мивката стърчеше четка с втвърдени и извити косми. После погледнах във ваната. Намерих монетата от двайсет и пет цента в средата. Джордж Вашингтон гледаше към мен, а около канала забелязах слаба следа от кръв. Отдръпнах се назад, когато вратата горе внезапно се затръшна. Чух превъртането на секрета. Дениз Стайнър ме бе заключила.

Заразхождах се нервно нагоре-надолу. Очите ми се стрелкаха във всички посоки, докато се опитвах да реша какво да правя. Отидох до вратата до купчината дърва, свалих веригата и я отворих. Изведнъж се озовах в слънчевия заден двор. Не виждах и не чувах никого, но бях сигурна, че тя ме наблюдава. Трябва да е знаела, че ще изляза оттук. Внезапно осъзнах с нарастващ ужас, че тя въобще не се опитваше да ме хване в капан. Просто ме изхвърляше от къщата си. Искаше да е сигурна, че не мога да се върна горе.

Помислих си за Марино и ръцете ми затрепериха толкова силно, че едва успях да извадя ключовете от джоба си, докато тичах към пътя. Отключих предната врата на лъскавия шевролет. Уинчестърът от неръждаема стомана лежеше под предната седалка, където той винаги държеше оръжието си.

Пушката беше студена като лед в ръцете ми. Оставих колата широко отворена и се втурнах обратно към къщата. Предната врата беше заключена, точно както очаквах. Но от двете й страни имаше стъклени прозорци и аз ударих единия с дръжката на пушката. Стъклото се разби и падна меко на килима от вътрешната страна. Увих ръка с шала си и предпазливо се протегнах, за да отключа вратата. Затичах се нагоре по застланите с мокет стълби. Хвърчах така бързо, като че ли не бях самата аз. Приличах повече на машина, отколкото на човек. Спомних си стаята, осветена миналата нощ, и се спуснах натам.

Вратата беше затворена и когато я отворих, тя беше там. Седеше спокойно на края на леглото, където лежеше Марино. Главата му бе пъхната в найлонов чувал за боклук, завързан около врата му. Всичко после стана за секунда. Освободих предпазителя и насочих пушката в момента, когато тя грабна пистолета от масата и скочи. Вдигнахме оръжията си едновременно и аз стрелях. Оглушителният изстрел я удари като свиреп вятър и я запрати към стената. Продължих да зареждам и стрелям, отново и отново.

Тя се плъзна надолу по стената, а кръвта й изцапа детските тапети. Дим и барут изпълниха въздуха. Разкъсах чувала около главата на Марино. Лицето му беше посиняло и не можех да усетя пулса в сънната му артерия. Натиснах гърдите му и вдишах въздух в устата му. Натиснах го още четири пъти и той изстена, после задиша.

Грабнах телефона, набрах 911 и закрещях така, като че ли говорех в полицейска радиостанция по време на престрелка.

— Ранен полицай! Ранен полицай! Изпратете линейка!

— Къде сте, госпожо?

Нямах представа какъв е точният адрес.

— Къщата на Стайнър! Моля ви, побързайте!

Хвърлих слушалката небрежно встрани.

Опитах се да повдигна Марино да седне, но беше прекалено тежък.

— Хайде, дишай, хайде.

Завъртях главата му на една страна и пъхнах пръсти под челюстта му, като я дръпнах напред, за да може да диша свободно. Огледах се наоколо за шишета от лекарства, за да разбера какво му е дала. На масата до леглото имаше празни чаши от алкохол. Помирисах ги и усетих бърбън, после тъпо се втренчих в нея. Навсякъде имаше кръв и мозък. Усетих, че треперя като някое агонизиращо създание, попаднало в лапите на смъртта. Дениз Стайнър беше отпусната, почти седнала, гърбът й бе опрян на стената, а около нея имаше голяма локва кръв. Черните й дрехи бяха прогизнали и разкъсани от куршумите, главата й висеше на едната страна и от нея капеше кръв.

В далечината завиха сирени, които сякаш никога нямаше да спрат. Чух шум от много крака, тичащи нагоре по стълбите, от носилката, която разгъваха. Внезапно отнякъде се появи Уесли. Той ме взе в ръцете си и ме прегърна силно, докато мъжете в униформени гащеризони заобикаляха Марино. Червени и сини светлини пулсираха навън. Осъзнах, че съм простреляла и стъклото на прозореца. Нахлуващият вътре вятър беше ужасно студен. Той разлюляваше опръсканите с кръв завеси, нашарени с разноцветни балони, които падаха от бледожълто небе. Погледнах към светлосиния юрган и плюшените животни, разхвърляни наоколо. На огледалото висяха шарени като дъгата хартиени панделки и плакат на Мечо Пух.

— Това е нейната стая — казах на Уесли.

— Всичко е наред — отвърна той и погали косата ми.

— Това е стаята на Емили — настоях аз.