Ферма за трупове

5.

До мазето на Макс Фъргюсън можеше да се стигне само по бетонните стъпала в задната част на къщата и от увехналите листа, посипани по тях, разбрах, че никой не е идвал насам от известно време. Но не можех да определя откога точно, тъй като есента вече бе настъпила в планините. Дори докато Уесли се опитваше да отвори вратата, листата продължаваха да падат тихо надолу, като сипещ се от звездите прах.

— Ще трябва да счупя стъклото — каза Уесли и отново завъртя топката, докато аз я осветявах с фенерчето си.

Той бръкна в сакото си, извади деветмилиметровия „Зиг Зауер“ от презраменния кобур и удари с него голямото стъкло в средата на вратата. Шумът от разбитото стъкло ме стресна, макар да бях готова за него. Почти очаквах полицията да се появи светкавично от тъмнината. Но вятърът не донесе нито шум от стъпки, нито човешки гласове. Представих си невероятния ужас, който Емили Стайнър трябва да е изпитала, преди да умре. Без значение къде точно е станало това, никой не е чул виковете й, никой не е дошъл на помощ.

Малките стъкълца, останали по рамката на прозореца, проблеснаха, когато Уесли предпазливо пъхна ръката си в отвора и намери вътрешната дръжка на вратата.

— По дяволите — каза той и натисна вратата, — бравата сигурно е ръждясала.

Той пъхна ръката си по-навътре, за да хване бравата по-добре, и пренесе цялата си тежест върху упоритата ключалка. Внезапно тя поддаде. Вратата се отвори рязко, с такава сила, че Уесли влетя вътре, събаряйки фенера от ръката ми. Той подскочи нагоре, търколи се и угасна на бетонния под. Удари ме стена от студен, неприятен въздух. В пълна тъмнина чух скърцането на разбитите стъкла, докато Уесли се движеше вътре.

— Добре ли си? — запитах и сляпо протегнах ръце напред. — Бентън?

— Господи — изохка той.

Гласът му звучеше стреснато, докато се изправяше.

— Добре ли си?

— По дяволите, не мога да повярвам — каза той и гласът му се отдалечи още повече от мен.

Стъклата захрущяха неприятно, когато Бентън се раздвижи, опипвайки стената. Нещо, което звучеше като празна кофа от боя, изтрополи на пода, съборено от крака на Уесли. Голата крушка над главите ни светна и аз присвих очи. После зрението ми се приспособи и видях Бентън Уесли, мръсен и с капеща от него кръв.

— Дай да видя — казах, като нежно хванах лявата му китка, докато той замаяно оглеждаше помещението. — Бентън, трябва да те заведа в болницата — съобщих аз, след като огледах многобройните рани по дланта му. — В няколко от раните ти има останали стъкла, а и трябва да те зашият.

— Ти си доктор.

Носната кърпа, която уви около ръката си, веднага почервеня.

— Имаш нужда от болница — повторих, когато забелязах кръвта, която се процеждаше през разкъсания плат на левия му крачол.

— Мразя болниците.

Зад стоицизма, болката гореше в очите му като треска.

— Хайде да поогледаме наоколо и да се махаме от тази дупка. Обещавам ти, че междувременно няма да позволя да изтече цялата ми кръв.

Зачудих се къде ли, по дяволите, беше Марино.

Изглежда, специален агент Фъргюсън не бе влизал в мазето от години. Не видях и никаква причина, поради която да го направи, освен ако не си е падал по прах, паяжини, ръждясали градинарски инструменти и загниващ мокет. Водата бе направила петна по бетонните под и стени, а части от телата на щурци съобщаваха, че тук бяха живели и умрели легиони от тях. Огледахме внимателно всичко от единия до другия ъгъл, но не видяхме нищо, което да ни накара да подозираме, че Емили Стайнър някога е влизала тук.

— Видях достатъчно — каза Уесли, чиято яркочервена следа по прашния под бе направила пълен кръг.

— Бентън, трябва да направим нещо за кървенето ти.

— Какво предлагаш?

— Погледни натам за момент — казах аз и го обърнах с гръб към мен.

Той се подчини, без да задава въпроси. Събух бързо обувките и вдигнах полата си. За секунда свалих чорапогащника.

— Добре, дай ми ръката си — обърнах се към него.

Притиснах я внимателно между лакътя и ребрата си, както би направил всеки лекар при подобни обстоятелства. Но докато увивах чорапогащника около наранената му ръка, почувствах погледа му върху себе си. Усетих дъха му върху косата си и ръката, докосваща гърдите ми. Горещината, която ме обля, бе толкова силна, че се уплаших да не би и той да я усети. Изненадана и напълно изчервена, довърших импровизираната превръзка на раните му и се отдръпнах назад.

— Това ще ти помогне, докато стигнем до място, където да мога да направя нещо по-сериозно — казах аз, като избегнах погледа му.

— Благодаря ти, Кей.

— Предполагам, че трябва да те попитам какво ще правим сега — продължих с безизразен тон, който издаваше раздразнението ми. — Освен ако не възнамеряваш да спим в хеликоптера.

— Оставих Пийт да уреди настаняването ни.

— Ти наистина живееш опасно.

— Обикновено не чак толкова.

Уесли загаси светлината и не направи опит да заключи вратата на мазето.

Луната приличаше на срязана наполовина златна монета, небето бе тъмносиньо, а през клоните на дърветата надничаха светлините от съседите на Фъргюсън. Зачудих се дали някой от тях знаеше, че той е мъртъв.

На улицата открихме Марино, седнал на предната седалка на патрулна кола от Блек Маунтин. Пушеше цигара, а в скута му лежеше отворена карта. Лампичката в колата светеше, а младият полицай зад волана изглеждаше също така притеснен, както когато ни посрещна на футболното игрище.

— Какво, по дяволите, е станало с теб? — обърна се Марино към Уесли. — Да не си решил да чупиш прозорци?

— Нещо такова — отвърна той.

Очите на Марино се преместиха от завързаната с чорапогащник ръка на Уесли към голите ми крака.

— Тъй, тъй, не е ли това страхотно — измърмори той. — Иска ми се да ни бяха учили на такива неща, докато посещавах курсовете за оказване на първа помощ.

— Къде са саковете ни? — запитах, без да му обърна внимание.

— В багажника, госпожо — отговори полицаят.

— Полицай Т. С. Беърд ще се прояви като добър самарянин и ще ни закара до „Травел Изи“, където вашият слуга вече се е погрижил за резервации — продължи Марино със същия дразнещ тон. — Три луксозни стаи по трийсет и девет и деветдесет и девет едната. Уредих отстъпка, защото сме ченгета.

— Аз не съм ченге — погледнах строго към него.

Марино изстреля фаса си през прозореца.

— Спокойно, док. В хубав ден можеш да минеш за ченге.

— Ти също — отвърнах аз.

— Струва ми се, че току-що ме обидиха.

— Не, аз съм току-що обидената. Знаеш твърде добре, че не трябва да ме представяш за ченге, независимо дали е заради отбиви в цената, или по някаква друга причина — казах аз, тъй като бях правителствен служител, ограничен от строги правила.

Марино знаеше прекалено добре, че не мога да си позволя и най-малкото компрометиране или безсъвестност, защото имах врагове. При това немалко на брой.

Уесли отвори задната врата на патрулната кола.

— След теб — учтиво ми каза той, после се обърна към полицай Беърд. — Знаем ли нещо ново за Моут?

— Той е в реанимацията, господине.

— Какво е състоянието му?

— Не изглежда много добро. Поне не в този момент.

Уесли седна до мен и внимателно облегна превързаната ръка на крака си. После каза:

— Пийт, трябва да поговорим с доста хора тук.

— Да, така е, и докато вие двамата си играехте на доктор в мазето, аз вече се заех с това.

Марино извади бележник и прелисти страниците, надраскани с нечетливи бележки.

— Готови ли сме за тръгване? — запита Беърд.

— Повече от готови — отговори Уесли, който също вече губеше търпение заради Марино.

Лампичката угасна и колата потегли напред. За известно време ние с Марино и Уесли разговаряхме така, като че ли младият полицай не беше до нас, докато минавахме по непознатите тъмни улици, а студеният планински въздух нахлуваше през едва отворените прозорци. Очертахме стратегията си за следващата сутрин. Аз щях да помагам на доктор Дженрет за аутопсията на Макс Фъргюсън, а Марино да поговори с майката на Емили Стайнър. Уесли щеше да отлети обратно за Куантико с кожата от хладилника на Фъргюсън, а резултатите от тези действия щяха да определят следващите ни задачи.

Беше почти два през нощта, когато видяхме мотел „Травел Изи“ пред нас. Жълтата неонова табела се открояваше ясно на тъмния хоризонт. Нямаше да съм по-щастлива, дори ако бяхме настанени в „Четири сезона“, докато на администрацията не ни уведомиха, че ресторантът е затворен, румсървисът не работи и няма бар. Всъщност чиновникът със силен акцент от Северна Каролина ни посъветва, че по това време е по-разумно да очакваме закуска, отколкото вечерята, която бяхме пропуснали.

— Сигурно се шегувате — изръмжа Марино разгневено. — Ако не получа нещо за ядене, направо ще ми се обърне стомахът.

— Ужасно съжалявам, господине.

Чиновникът беше почти момче, с розови бузи и коса, жълта като надписа на мотела.

— Добрата новина е, че на всеки етаж има автомати за закуски — посочи той. — А „Мистър Зип“ е на около километър оттук.

— Колата ни току-що си тръгна — втренчи се в него Марино. — И ме карате да се влача цял километър до някаква дупка, наречена „Мистър Зип“?

Усмивката на чиновника замръзна, а в очите му, като малки свещици, запламтя страх. Той се обърна към мен и Уесли за успокоение, но ние бяхме прекалено изморени, за да му помогнем. Уесли облегна ръката си, превързана с окървавен чорапогащник, на плота и изражението на момчето се превърна в ужасено.

— Господине! Имате ли нужда от лекар? — Гласът му се повиши с една октава и после замря.

— Ще ме задоволи и ключът от стаята ми — отговори Уесли.

Чиновникът се завъртя и нервно свали три ключа от редицата кукички, като изпусна два от тях на мокета. Наведе се да ги вдигне и отново изпусна единия. Най-после ни ги даде. Номерата на стаите, отпечатани на закачените пластмасови медальони, бяха достатъчно големи, за да бъдат прочетени от десет метра.

— В тая дупка някога да сте чували за безопасност? — изръмжа Марино, като че ли мразеше момчето, откак се е родило. — Би трябвало да напишете номера на стаята на лист и предпазливо да го връчите на госта, така че да не може всеки откачен да види къде човекът си държи ролекса и жената. А ако случайно не сте чули новините, съвсем наблизо преди около две седмици стана убийство.

Безмълвен и объркан, чиновникът се вторачи в Марино, който вдигна ключа си, като че ли той бе уличаващо доказателство.

— Няма ключ за минибара? Това означава ли, че трябва да се лиша и от едно питие в стаята по това време? — Марино повиши глас още повече: — Добре, няма значение. Не искам повече лоши новини.

Тръгнахме по пътеката към средата на малкия мотел. Телевизионни екрани проблясваха в синьо, а зад прозрачните завеси на прозорците се движеха неясни сенки. Редуващите се червени и зелени врати ми напомниха за пластмасовите хотели и къщи от играта „Монопол“. Качихме се на втория етаж и намерихме стаите си. Моята беше спретната и уютна. Телевизорът — закачен на стената, водните чаши и кофичката за лед — увити в санитарен найлон.

Марино се оттегли в покоите си, без да ни пожелае лека нощ, и затръшна вратата си прекалено силно.

— Какво, по дяволите, го мъчи? — запита Уесли, като ме последва в стаята ми.

Не исках да говоря за Марино. Дръпнах един стол до леглото и казах:

— Трябва да те почистя, преди да правя каквото и да било друго.

— Не без упойка.

Уесли излезе да напълни кофичката за лед, после извади бутилка „Дюърс“ от раницата си. Приготви питиетата, докато аз подреждах върху просната на леглото кърпа форцепс, пакети „Бетадин“ и найлонови конци.

— Ще боли, нали? — запита Уесли, като погледна към мен и отпи щедра глътка скоч.

Сложих си очилата и отговорих:

— Ще боли ужасно. Ела с мен.

Отправих се към банята.

През следващите няколко минути стояхме един до друг пред мивката, докато промивах раните му с топла сапунена вода. Внимавах да не му причинявам болка и той не се оплакваше, но усетих как малките мускули на ръката му потръпват. Вдигнах поглед към огледалото и видях, че лицето му е пребледняло и изпотено. На дланта му имаше пет широко отворени разкъсвания.

— Имаш голям късмет, че не си срязал радиалната артерия — отбелязах аз.

— Не мога да ти обясня какъв късметлия се чувствам.

Погледнах към коляното му и добавих:

— Седни тук.

Свалих капака на клозета.

— Искаш ли да си сваля панталона?

— Или ще го направиш, или трябва да го срежа.

Уесли седна.

— Той бездруго е напълно унищожен.

Със скалпела срязах финия вълнен плат на левия му крачол. Бентън седеше кротко, с протегнат крак. Раната на коляното му беше доста дълбока. Обръснах мястото около нея и го измих старателно. Поставих кърпи на пода, за да попия кръвта. Отведох Уесли обратно в спалнята и той закуцука към бутилката със скоч, за да допълни чашата си.

— Между другото — казах аз, — ценя загрижеността ти, но не пия преди операция.

— Май трябва да съм благодарен за това — отвърна той.

— Да, така е.

Той седна на леглото, а аз придърпах стола към него. Разкъсах опаковката на „Бетадин“-а и започнах да почиствам раните му.

— Господи — изстена тихо той. — Какво е това, акумулаторна киселина?

— Не, локален антибактериален йодид.

— И го носиш в лекарската си чанта?

— Да.

— Не знаех, че повечето ти пациенти се нуждаят от първа помощ.

— За съжаление си прав, но никога не се знае кога може да ми потрябва — отвърнах и се протегнах за форцепса. — Или кога може да потрябва на някой друг, като теб например — допълних, като извадих парче стъкло и го оставих на кърпата. — Знам, че това може да е изненада за теб, специален агент Уесли, но започнах кариерата си с живи пациенти.

— И кога започнаха да ти умират в ръцете?

— Веднага.

Той потръпна, когато извадих следващото стъкло.

— Не мърдай — наредих строго.

— Добре, а какъв е проблемът на Марино? Напоследък се държи като абсолютен задник.

Оставих още две парченца на кърпата и спрях кървенето с марля.

— Пийни още малко.

— Защо?

— Извадих всички стъкла.

— Значи си свършила и можем да празнуваме? — запита той.

Звучеше така спокоен, както никога преди.

— Не съвсем.

Наведох се към ръката му, доволна, че не бях пропуснала нищо. После отворих пакет с конци.

— Без новокаин ли? — запротестира Уесли.

— Имаш нужда само от няколко шева, за да затворя раните ти, а от упойката ще те заболи не по-малко от иглата — спокойно обясних, като хванах иглата с форцепса.

— Въпреки това предпочитам новокаина.

— Е, нямам такъв. По-добре ще е да не гледаш. Искаш ли да ти пусна телевизора?

Уесли стоически процеди през стиснатите си зъби:

— Просто свършвай по-бързо.

Не издаде и звук, докато работех, но когато докосвах ръката или крака му, усещах треперенето му. Той си пое дъх дълбоко и започна да се отпуска, когато превързах раните му с „Неоспорин“ и марля.

— Добър пациент си — потупах го по рамото и се надигнах.

— Не и според жена ми.

Не можех дори да си спомня последния път, когато бе наричал Кони с името й. В редките случаи, когато въобще я споменаваше, звучеше като че ли говори за някаква сила, независеща от него, като земното притегляне например.

— Хайде да седнем навън и да си допием питиетата — предложи той.

Балконът на стаята ми беше общ и се простираше по цялата дължина на втория етаж. В този час няколкото гости, които можеше да не са заспали, се намираха прекалено далеч, за да чуят разговора ни. Уесли нагласи двата пластмасови стола близо един до друг. Нямаше маса, затова постави чашите и бутилката скоч на пода.

— Искаш ли още лед? — запита той.

— Не, така е чудесно.

Уесли беше загасил лампите в стаята. Срещу нас едва различимите форми на дърветата започнаха да се движат в синхрон, когато се загледах съсредоточено в тях. По отдалечената магистрала от време на време проблясваха малки фарове.

— Как би оценила изминалия ден по десетобалната система? — тихо запита той в тъмнината.

Поколебах се, тъй като бях прекарвала доста ужасни дни в работата си.

— Предполагам, че бих му дала седмица.

— При положение че десет е най-лошото.

— Все още не мога да му дам десетка.

— Какво още ти трябва? — запита той.

Усетих погледа му върху себе си.

— Не съм сигурна — отговорих аз предпазливо, като че ли обзета от суеверен страх да не би споменаването на най-лошото да го докара при нас.

Уесли замълча. Зачудих се дали не мисли за човека, който навремето бе мой любовник и негов най-добър приятел. Когато преди няколко години убиха Марк в Лондон, ми се струваше, че не може да има по-страшна болка от тази. Сега се страхувах, че не съм била права.

Уесли заговори:

— Изобщо не ми отговори на въпроса, Кей.

— Казах ти, че не знам със сигурност.

— Не на този въпрос. Сега говоря за Марино. Питах те какъв е проблемът му.

— Мисля, че е много нещастен.

— Той винаги е бил нещастен.

— Казах много.

Той изчака.

— Марино не обича промените — допълних.

— Повишението му?

— Това, а и онова, което става с мен.

— А то е?

Уесли наля още скоч в чашите ни, ръката му леко се докосна до моята.

— Работата ми с вашия отдел е значителна промяна.

Той нито се съгласи, нито възрази. Просто зачака да кажа още нещо.

— Струва ми се, че според него съм сменила съюзниците си — казах аз и осъзнах, че говоря все по-неясно. — А това е обезпокояващо. Имам предвид обезпокояващо за него.

Уесли отново не сподели собственото си мнение. Ледените кубчета тихо потракваха, докато отпиваше от питието си. И двамата знаехме част от проблема на Марино, но не можехме да направим абсолютно нищо по въпроса. Ставаше дума най-вече за чувствата на Марино.

— Според мен Марино е затормозен от личния си живот — отбеляза Уесли. — Самотен е.

— Смятам, че си прав.

— Нали знаеш, той беше с Дорис в продължение на трийсет и няколко години, а после изведнъж се оказа отново ерген. И въобще не може да си представи какво би трябвало да направи по въпроса.

— А и никога не успя напълно да се примири с факта, че тя го напусна. Запази огорчението си и то чака да бъде възпламенено от нещо, дори несвързано с него.

— И аз се тревожех за същото. Притеснява ме какво ли може да е това несвързано нещо.

— Тя все още му липсва. Вярвам, че още я обича — казах аз и усетих, че алкохолът и напредналият час ме караха искрено да съжалявам Марино.

Всъщност никога не можех да му се сърдя за дълго време.

Уесли се размърда на стола си.

— Предполагам, че това би било десетка. Поне за мен.

— Ако Кони те изостави? — погледнах въпросително към него.

— Да загубиш някого, когото обичаш. Да загубиш дете, с което имаш проблеми. Да не успееш да стигнеш до някакво разрешение. — Той се загледа право пред себе си. Острият му профил бе меко осветен от луната. — Може и да се залъгвам, но мисля, че мога да понеса почти всичко, стига да има разрешение, край, да успея да се освободя от миналото.

— Никога не можеш да се освободиш от него.

— Да, не напълно. Съгласен съм. — Уесли продължи да гледа напред и каза кротко: — Марино има чувства към теб, Кей. Чувства, с които не може да се справи. Мисля, че винаги ги е имал.

— Най-добре е да не се признава, че те съществуват.

— Това звучи доста студено.

— Не искам да звучи студено — възразих. — Никога не бих искала Марино да се почувства отхвърлен.

— Какво те кара да мислиш, че той вече не се чувства така?

— Не съм убедена, че не се чувства отхвърлен — въздъхнах. — Всъщност съм сигурна, че напоследък е доста раздразнен.

— Вероятно „обзет от ревност“ е най-подходящото определение за настроението му.

— От теб.

— Някога опитвал ли е да те покани да излезете? — продължи Уесли, като че ли не бе чул какво казах.

— Заведе ме на полицейския бал.

— Хм. Това е доста сериозно.

— Бентън, хайде да не си правим майтап с него.

— Не се шегувах — нежно каза той. — Аз се тревожа за чувствата му и знам, че и с теб е същото. — Уесли замълча за момент. — Всъщност разбирам чувствата му много добре.

— Аз също.

Уесли остави чашата си на пода.

— Струва ми се, че трябва да вляза и да се опитам да поспя поне няколко часа — реших аз, без да помръдна.

Той се протегна и постави здравата си ръка върху китката ми. Пръстите му бяха все още студени заради чашата, която бе държал допреди малко.

— Уайт ще ме отведе оттук, когато слънцето изгрее.

Исках да задържа ръката му. Исках да докосна лицето му.

— Съжалявам, че трябва да те оставя.

— Нуждая се само от кола — отвърнах аз и усетих ускореното биене на сърцето си.

— Чудя се дали тук някъде можеш да наемеш кола. Вероятно на летището.

— Предполагам, че затова си агент на ФБР. Сещаш се за такива трудни неща.

Пръстите му се придвижиха надолу по ръката ми и той я погали нежно. Винаги бях знаела, че някой ден отношенията ни ще доведат до това. Когато ме помоли да започна работа като консултант в Куантико, осъзнах риска. Можех да откажа.

— Боли ли те много? — запитах.

— Ще ме боли утре сутрин, защото ще имам махмурлук.

— Вече е сутрин.

Облегнах се назад и затворих очи, когато докосна косата ми. Почувствах как лицето му се приближава, докато галеше врата ми нежно, после усетих устните му. Докосваше ме така, като че ли винаги бе искал да го направи. От далечните ъгълчета на мозъка ми изпълзя тъмнина и кръвта ми затанцува. Целувките ни бяха огнени. Знаех, че върша непростим грях, но не ми пукаше.

Зарязахме дрехите си там, където паднаха, и си легнахме. Внимавахме за раните му, но те не ни пречеха. Любихме се до сутринта, когато първите лъчи на зората осветиха хоризонта. После седнах на терасата и загледах как слънцето огрява планините и оцветява листата на дърветата. Представях си как хеликоптерът се издига и върти из въздуха като балерина.