Ферма за трупове

10.

На следващата сутрин, когато се събудих, всичко бе потънало в мъгла и не можех да видя планините. Връщането ми на север бе отложено за следобед и аз излязох да потичам в хладния, влажен въздух.

Минах през квартали с уютни къщички и скромни коли пред тях, усмихнах се на малкото коли зад телената ограда на един двор, което тичаше от единия до другия му край и лаеше истерично към падащите листа. Собственицата му излезе от къщата тъкмо когато вече я отминавах.

— Стига, Шутър, млъкни!

Жената беше облечена в пеньоар на баклавички, пухкави пантофи, а на главата й имаше ролки. Изглежда, никак не се притесняваше от мисълта, че може да се разхожда наоколо в този вид. Тя вдигна оставения пред вратата вестник, плесна го в дланта си и повика още малко. Помислих си, че преди смъртта на Емили Стайнър, единствените престъпления тук са били някой от съседите да открадне вестника ти или да накачи тоалетна хартия по дърветата ти.

Насекомите жужаха също като миналата нощ, а акациите, рожковите и грамофончетата бяха мокри от росата. Към единайсет започна да вали студен дъжд и се почувствах като че ли се намирахме в открито море, заобиколени от мрачни води. Представих си, че слънцето е малко прозорче и ако можех да погледна през него, щях да видя края на този неприятен, сив ден.

Стана два и половина, докато времето се оправи достатъчно, за да мога да тръгна. Съобщиха ми, че хеликоптерът не може да се приземи на игрището, защото „Бойните коне“ и мажоретките имаха тренировка. Вместо това трябваше да се срещна с Уайт на голямата поляна в градчето Монтрийт, което бе презвитерианско като съдбата и само на няколко километра от мотела.

Полицаите от Блек Маунтин ме закараха дотам, преди Уайт да се появи. Седях в патрулната кола, паркирана на черния път, и наблюдавах децата, които играеха футбол със знаменца. Момчета тичаха след момичетата; момичета тичаха след момчетата, като всеки се стремеше да грабне червеното парцалче от колана на противниковия играч. Млади гласове се носеха от вятъра, който от време на време грабваше топката и я запращаше към скупчените по края дървета. Винаги, когато топката излиташе от очертанията на игрището към улицата, всички спираха. Равенството биваше забравяно, докато момичетата изчакваха момчетата. После, когато топката се върнеше, играта продължаваше.

Съжалявах, че се налага да прекъсна тези невинни забавления, когато се чу характерният шум от перките на хеликоптера. Децата замръзнаха учудено, когато вертолетът се спусна във вихрушка към центъра на поляната. Качих се и им помахах за довиждане, докато се издигахме над дърветата.

Слънцето се скри зад хоризонта като Аполон, полягащ да поспи, и небето потъмня като мастило от октопод. Нямаше никакви звезди, когато пристигнахме в академията.

Бентън Уесли, който бе уведомен по радиото за пристигането ни, ни чакаше, когато се приземихме. Веднага щом слязох от хеликоптера, той ме хвана за ръка и ме поведе напред.

— Хайде, ела — каза той. — Радвам се да те видя, Кей — добави тихо той.

Натискът на пръстите му върху ръката ми ме притесни още повече.

— Отпечатъкът, който взехме от бикините на Фъргюсън, е бил оставен от Дениз Стайнър.

— Какво?

Той бързо ме насочи по тъмния път.

— Кръвната група на тъканите, които намерихме в хладилника на Фъргюсън, е 0-положителна. Емили Стайнър е била 0-положителна. Все още чакаме резултати от ДНК пробата, но изглежда, Фъргюсън е откраднал бельото от дома на Стайнър, когато е нахлул там, за да отвлече Емили.

— Искаш да кажеш, когато някой е нахлул там и е отвлякъл Емили.

— Права си. Може Голт да си играе игрички.

— Бентън, за бога, за каква криза говореше? Къде е Луси?

— Предполагам, че е в стаята си в общежитието — отговори той, когато влязохме във фоайето на „Джеферсън“.

Намръщих се от светлината, а надписът над рецепцията, който гласеше: „Добре дошли в академията“, ни най-малко не ме развесели. Тази вечер не се чувствах никак добре дошла.

— Какво е направила? — настоях аз, докато Уесли отключваше двойните стъклени врати, носещи печатите на Министерството на правосъдието и академията, с помощта на магнитната си карта.

— Почакай да стигнем долу — отвърна той.

— Как е ръката ти? И коляното ти? — припомних си.

— Много по-добре, тъй като получих лекарска помощ.

— Благодаря — казах сухо.

— Говоря за теб. Ти си единственият лекар, при когото съм ходил напоследък.

— В такъв случай може да почистя шевовете ти, докато съм тук.

— Няма да е необходимо.

— Имам нужда от кислородна вода и памук. Не се тревожи.

Докато минавахме през залата за почистване на оръжия, усетих силната миризма на препаратите.

— Няма да боли много — успокоих го.

Взехме асансьора до долното ниво, където се помещаваше Екипът за подпомагане на следствието, един от най-важните отдели във ФБР. Уесли управляваше единайсет човека, които се занимаваха с профилиране на престъпници, но всичките си бяха тръгнали след приключване на работното време. Винаги бях харесвала мястото, където Бентън работеше, тъй като той бе сантиментален и сдържан човек, но никой не можеше да разбере това, без да го опознае добре.

Повечето хора, работещи в полицейските агенции, отрупваха стените и рафтовете на кабинетите си с грамоти и сувенири, получени във войната срещу престъпната част на човечеството. Не и Уесли. Той бе украсил кабинета си с картини и сред тях имаше няколко великолепни. Любимата ми бе пейзаж от художника Велой Итън, за когото вярвах, че е не по-малко добър от Ремингтън и един ден щеше да струва колкото него. В моята къща също имаше няколко маслени картини на Итън. Стори ми се странно, че ние с Уесли бяхме открили художника от Юта независимо един от друг.

Не искам да кажа, че Бентън не притежаваше абсолютно никакви трофеи, но се виждаха само тези, които наистина означаваха нещо за него. Например бялата униформена фуражка на виенската полиция, украсената с мечешка кожа шапка от канадската полиция и сребърните шпори от Аржентина нямаха нищо общо със серийните убийци или някое друго престъпление, по което Уесли бе работил. Те бяха подаръци от близки приятели като мен. Всъщност той притежаваше много спомени от нашето приятелство, защото когато думите не достигаха, аз се изразявах със символи. Уесли имаше старинна италианска ножница, пистолет с дръжка от инкрустирана слонова кост и писалка „Монблан“, която носеше в джоба над сърцето си.

— Разкажи ми — казах аз, като се настаних на стола. — Какво става? Изглеждаш ужасно.

— Чувствам се ужасно — отвърна той, като разхлаби вратовръзката си и прокара пръсти през косата си. — Кей — погледна Уесли към мен, — не знам как да ти кажа това. Господи!

— Просто ми го кажи — казах тихо и кръвта ми изстина.

— Изглежда, Луси е проникнала с взлом в АИП, нарушила е разпоредбите за безопасност.

— Как така е влязла с взлом? — запитах невярващо. — Тя има разрешение да влиза там, Бентън.

— Няма разрешение да се намира там в три сутринта, по което време отпечатъкът от палеца й е бил сканиран в биометричната система за заключване.

Втренчих се в него недоверчиво.

— А и племенницата ти със сигурност няма разрешение да прониква в секретни файлове, свързани със секретни проекти, по които се работи там.

— Какви проекти? — осмелих се да попитам.

— Изглежда, е проникнала във файлове, свързани с електронна оптика, термични образи, видео и аудио увеличаване. Явно е отпечатала и програми от електронната версия на файловете с криминални случаи, по които самата тя работеше за нас.

— Искаш да кажеш от КАИН?

— Да, точно така.

— В какво всъщност не е проникнала? — запитах зашеметена.

— Е, точно там е проблемът. Практически Луси е проникнала във всичко. А това означава, че ще ни е адски трудно да разберем какво всъщност е търсила и за кого.

— Наистина ли устройствата, върху които работят инженерите ви, са толкова секретни?

— Някои от тях са. А всички техники са секретни от гледна точка на безопасността. Не искаме да се знае какви устройства използваме в тази или онази ситуация.

— Не може да е направила подобно нещо — казах.

— Знаем, че го е направила. Въпросът е защо.

— Добре тогава, защо? — попитах и преглътнах сълзите си.

— Пари. Поне аз предполагам така.

— Това е смешно. Тя знае, че винаги може да се обърне към мен, когато има нужда от пари.

— Кей — каза Уесли, като се наведе напред и облегна ръце на бюрото си, — имаш ли представа колко ценна е тази информация?

Не отговорих.

— Например представи си, че АИП разработи устройство за наблюдение, което успява да изчисти всички странични шумове така, че ние да можем практически да подслушаме всеки интересен за нас разговор навсякъде по света. Помисли си кои са външните хора, които биха се радвали да узнаят подробностите на техниките ни за работа или тактическите сателитни системи, или пък програмите за изкуствения интелект, разработвани от самата Луси…

Вдигнах ръка, за да го спра.

— Достатъчно — казах и разтреперана си поех дъх.

— Тогава ти ми кажи защо — продължи Уесли. — Познаваш Луси по-добре от мен.

— Вече не съм сигурна, че въобще я познавам. Не знам как е могла да извърши нещо такова, Бентън.

Той замълча и се загледа встрани за момент, после отново прикова очи в моите.

— Ти ми намекна, че се тревожиш за пиенето й. Можеш ли да ми дообясниш проблема?

— Предполагам, че тя пие така, както върши и всичко останало — стига до крайности. Луси е или много добра, или много лоша, а алкохолът е само един пример.

Още докато произнасях думите си, осъзнах, че все повече засилвам подозренията на Уесли.

— Разбирам — каза той. — Има ли история на алкохолизъм в семейството й?

— Вече започвам да мисля, че във всяко семейство има такава — горчиво отбелязах аз. — Да. Баща й беше алкохолик.

— Това е зет ти, нали?

— Беше ми зет съвсем кратко време. Както знаеш, Дороти бе омъжена четири пъти.

— Знаеш ли, че в някои нощи Луси не се е прибирала в стаята си в общежитието?

— Не знам абсолютно нищо за това. В нощта на взлома била ли си е в леглото? Тя има съквартирантки в апартамента.

— Може да се е измъкнала, след като всички са заспали. Така че не знаем. Вие двете добре ли се разбирате? — попита той.

— Не особено.

— Кей, възможно ли е да е направила нещо подобно, за да те накаже?

— Не — рязко отговорих аз и усетих, че започвам да му се ядосвам. — А и в момента никак не ми се иска да използваш мен, за да правиш профил на племенницата ми.

— Кей — гласът му омекна, — не по-малко от теб желая това да не беше вярно. Аз съм човекът, който я препоръча за АИП. Аз съм този, който търсеше начин да я назначи тук, след като завърши университета. Смяташ ли, че се чувствам много добре?

— Сигурно това е станало по някакъв друг начин.

Той бавно поклати глава.

— Дори ако някой беше научил идентификационния номер на Луси, пак нямаше да успее да влезе, защото биометричната система изисква сканиране на пръста й.

— Значи е искала да я хванат — отвърнах аз. — Луси знае по-добре от всеки друг, че ако проникне в секретни файлове, автоматично времето на влизане и излизане от тях ще бъде записано, а ще останат и други следи.

— Съгласен съм. Би трябвало да го знае по-добре от всеки друг. Точно затова се интересувам от възможния мотив. С други думи, какво се е опитвала да докаже? Кого се е опитвала да нарани?

— Бентън — казах тихо, — какво ще стане?

— СПО ще проведе официално разследване — отговори той.

Имаше предвид създадената към Бюрото Служба за професионална отговорност, която беше еквивалентът на отдел „Вътрешни работи“ в полицията.

— Ако е виновна?

— Зависи дали ще можем да докажем, че е откраднала нещо. Ако е откраднала, значи е извършила углавно престъпление.

— А ако не е?

— Отново зависи какво ще открие СПО. Но според мен спокойно можем да твърдим, че Луси най-малкото е нарушила правилата ни за безопасност и вече няма бъдеще във ФБР — каза той.

Устата ми бе така пресъхнала, че почти не можех да говоря.

— Тя ще бъде съкрушена.

Очите на Уесли бяха потъмнели от умора и разочарование. Знаех колко много харесваше племенницата ми.

— Междувременно — продължи той със същия безизразен тон, който използваше, когато обсъждахме различните случаи — тя не може да остане в Куантико. Вече й бе наредено да събере нещата си. Вероятно може да остане при теб, в Ричмънд, докато приключи разследването.

— Разбира се, но знаеш, че аз няма да съм там през цялото време.

— Ние не я поставяме под домашен арест, Кей — каза той и очите му се затоплиха, макар и само за момент.

За частица от секундата мярнах това, което разбъркваше хладните му, тъмни води.

Уесли се изправи.

— Довечера ще я закарам в Ричмънд — съобщих аз и също се надигнах.

— Надявам се, че си добре — каза Уесли.

Знаех какво има предвид и също така знаех, че сега не мога да мисля за това.

— Благодаря, да — отговорих и мислите и чувствата в ума ми се завъртяха лудо, като че ли водеха свирепа битка в главата ми.

Луси оправяше леглото си, когато малко по-късно влязох в стаята й. Тя ми обърна гръб, когато ме видя.

— С какво мога да ти помогна? — попитах.

Тя натъпка чаршафите в плик.

— С нищо — отговори племенницата ми. — Всичко е под контрол.

Покоите й бяха скромно обзаведени с обикновени легла, бюра и столове от дъбов фурнир. Според жилищните стандарти на юпитата, апартаментите в общежитие „Вашингтон“ бяха мизерни, но за военни бараки не бяха никак лоши. Зачудих се къде ли са съквартирантките на Луси и дали имат представа какво е станало.

— Можеш да провериш гардероба, за да видиш дали не съм забравила нещо — проговори Луси. — Онзи там, вдясно. Провери и чекмеджетата.

— Всичко е празно, освен ако закачалките не са твои. Тези хубавите, с подплатата.

— На мама са.

— Значи искаш да ги вземем.

— Не. Остави ги за следващия идиот, който се озове в тази дупка.

— Луси — казах кротко, — Бюрото не е виновно в нищо.

— Не е справедливо — изсумтя тя и коленичи върху куфара си, за да го закопчее. — Какво стана с презумпцията за невинност? Нали човек е невинен, докато не се докаже, че е виновен?

— Според закона си невинна, докато не се докаже обратното. Но докато не се уреди този проблем с взлома, не можеш да обвиняваш академията, че не иска ти да продължиш да работиш по секретни проекти. Освен това не са те арестували. Просто те молят да си заминеш за известно време.

Тя се обърна към мен. Очите й бяха зачервени и изморени.

— За известно време означава завинаги.

Когато потеглихме и започнах да я разпитвам в колата, настроението й се променяше от тъжни сълзи до яростни избухвания и обратно. После заспа, а аз не научих нищо повече отпреди.

Започна да вали студен дъжд. Включих фаровете за мъгла и последвах червените стопове на един камион, които мигаха пред мен. От време на време дъждът и облаците се сгъстяваха ужасно и почти напълно закриваха видимостта. Но вместо да отбия и да изчакам времето да се пооправи, включих на по-ниска скорост и продължих напред в машината си от излъскано орехово дърво, мека кожа и стомана.

Все още не знаех със сигурност защо бях купила тъмносивия мерцедес 500Е, освен че след като Марк умря, ми се стори важно да карам нещо ново. Вероятно виновни бяха спомените, тъй като се бяхме обичали и карали така отчаяно в предишната ми кола. Или пък просто защото колкото повече остарявах, животът изглеждаше толкова по-труден и аз се нуждаех от повече удобства.

Чух Луси да се размърдва, когато завих в „Уиндзор Фармс“, стария ричмъндски квартал, където живеех сред красиви джорджийски къщи и други в стил „Тюдор“, близо до бреговете на река Джеймс. Фаровете ми осветиха малките отражатели върху глезените на непознато момче, което караше колелото си точно пред нас. Минах покрай двойка непознати, хванати за ръце, които разхождаха кучето си. Каучуковите дървета бяха поръсили двора ми с острите си семенца, на предната площадка лежаха навити вестници, а кофите за боклук все още бяха паркирани до улицата. Не ми бяха нужни дълги отсъствия, за да се почувствам като чужденка, а къщата ми да изглежда така, като че ли отдавна никой не живее там.

Докато Луси вкарваше багажа, запалих огъня във всекидневната и приготвих чай. За известно време седях сама пред огъня и слушах звуците, издавани от племенницата ми, докато се настаняваше, къпеше и въобще отлагаше момента на срещата ни. Щяхме да проведем разговор, който изпълваше и двете ни с неприятни предчувствия.

— Гладна ли си? — попитах, когато я чух да влиза във всекидневната.

— Не. Имаш ли бира?

Поколебах се, после отговорих:

— В хладилника в бара.

Поседях още малко без да се обръщам, защото, когато погледнах към Луси, я видях точно такава, каквато исках да бъде. Пиех си чая и събирах сили да се изправя срещу тази плашещо красива и умна жена, с която имахме едни и същи гени. След толкова много години вече бе настъпило време да се запознаем.

Тя се приближи до огъня и седна на пода. Облегна се на камината и отпи щедра глътка бира направо от бутилката. Беше облякла шарен анцуг, който носех в редките случаи, когато играех тенис. Краката й бяха боси, мократа коса — сресана назад. Осъзнах, че ако не я познавах и тя минеше покрай мен, щях да се обърна да я огледам внимателно, и то не само заради чудесните й фигура и лице. Човек усещаше лекотата, с която Луси говореше и вървеше, движеше очите и тялото си. Тя караше всичко да изглежда лесно и това бе една от причините, поради които нямаше много приятели.

— Луси — започнах, — помогни ми да разбера.

— Прекараха ме — каза тя и отпи от бирата.

— Ако е вярно, как са го направили?

— Какво искаш да кажеш с това „ако“? — втренчи се тя в мен, а очите й се изпълниха със сълзи. — Как можеш да си помислиш дори и за минута… О, мамка му. Какъв е смисълът? — изруга Луси и погледна встрани.

— Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш истината — казах аз и се надигнах.

Реших, че аз също не съм гладна. Отидох до бара и си налях скоч върху счукан лед.

— Хайде да започнем с фактите — предложих, когато се върнах до стола си. — Знаем, че някой е проникнал в АИП около три часа сутринта миналия вторник. Знаем, че е използвано удостоверението ти за самоличност и е сканиран палецът ти. По-нататък от системата е документирано, че тази личност, която отново е имала идентификацията и отпечатъка ти, е проникнала в множество файлове. Отбелязаното в компютърния дневник време на излизане е точно четири и трийсет и осем сутринта.

— Нещата са нарочно нагласени така, че да изглеждам виновна — каза Луси.

— Къде се намираше ти, когато това се случи?

— Спях.

Луси гневно допи остатъка от бирата си и стана да си вземе друга. Отпивах от скоча бавно, тъй като „Дюърс“ не може да се пие на едри глътки.

— Съобщили са, че някои нощи леглото ти е било празно — казах кротко.

— Знаеш ли какво? Това не влиза в работата на никого.

— Не е така и ти го знаеш. Когато е бил извършен взломът, ти беше ли си в леглото?

— Моя работа си е в чие легло съм или кога, или къде. Никой друг не трябва да се интересува от това — отговори тя.

Замълчахме ядосани. Спомних си как Луси седеше върху масата за пикник в тъмнината, с лице, осветено от кибритената клечка в ръцете на другата жена. Чух я как говори с приятелката си и разбирах чувствата й, тъй като самата аз познавах добре езика на интимността. Знаех кога в нечий глас има любов и кога не.

— Къде точно беше, когато са проникнали в АИП? — повторих въпроса си. — Или трябва да те попитам с кого беше?

— Аз не те питам с кого си била.

— Би трябвало да ме попиташ, ако това може да ме спаси от доста неприятности.

— Личният ми живот няма нищо общо с това — продължи да упорства тя.

— Не е вярно. Но мисля, че всъщност се страхуваш от това да не бъдеш отхвърлена.

— Не знам за какво говориш.

— По-миналата нощ те видях в района за пикник. Беше с една приятелка.

Луси отмести поглед от мен.

— Значи вече ме и шпионираш — с треперещ глас каза тя. — Е, не си губи времето с мен. А и можеш да забравиш католическите дивотии с вината, тъй като не вярвам в тях.

— Луси, не те съдя — казах аз, макар до известна степен да го правех. — Помогни ми да разбера.

— Намекваш, че съм неестествена или ненормална, иначе нямаше да имам нужда от разбиране. Щях просто да бъда приемана без двоумения.

— Приятелката ти може ли да се закълне къде си била в три часа сутринта във вторник? — попитах.

— Не — отговори тя.

— Разбирам.

Не можех да кажа нищо друго. Осъзнавах, че момичето, което познавах добре, бе изчезнало. Не познавах сегашната Луси и се зачудих къде ли бях сгрешила.

— Какво ще правиш сега? — запита тя, също изморена от изпълнената с напрежение вечер.

— Имам един случай в Северна Каролина. Струва ми се, че ще се наложи да остана там за известно време — отговорих.

— А какво ще стане с работата ти тук?

— Филдинг се справя с положението. Утре сутрин трябва да се явя в съда, ако си спомням правилно. Всъщност трябва да се обадя на Роуз, за да науча часа.

— Какъв е случаят?

— Убийство.

— Това вече го бях разбрала. Мога ли да дойда с теб?

— Ако искаш.

— Е, може просто да отида до Шарлотсвил.

— И да правиш какво? — попитах.

Луси изглеждаше уплашена.

— Не знам. Не знам дори как да стигна дотам.

— Можеш да използваш колата ми, винаги когато аз не се нуждая от нея. Или можеш да отидеш до Маями, докато свърши семестърът, а после да се върнеш в университета.

Луси изпи последната глътка бира и се изправи. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Хайде, признай си, лельо Кей. И ти мислиш, че аз съм го направила, нали?

— Луси — казах искрено, — не знам какво да мисля. Ти и уликите казвате две различни неща.

— Аз никога не съм се съмнявала в теб — каза тя и ме погледна така, като че ли бях разбила сърцето й.

— Можеш да останеш тук до Коледа — казах аз.