Ферма за трупове

18.

Отделът за изследване на гниенето и разложението към университета в Тенеси бе познат като „Фермата за трупове“. Всички го наричаха така, откак се помнех. Хората като мен не искаха да проявят непочтителност, защото никой не уважава мъртвите повече от нас, които работим с тях и се вслушваме в безмълвните им истории. Просто целта ни е да помогнем на живите.

Точно затова преди двадесетина години, когато учените решиха да научат нещо повече за времето на смъртта, бе създадена „Фермата за трупове“. Всеки ден няколкото гористи декара на Фермата приютяваха дузини трупове в различни стадии на разложение. През изминалите години бях идвала тук заради изследователските проекти и макар че сигурно никога няма да съм идеална при определяне времето на смъртта, поне станах доста по-добра.

Фермата се ръководеше и бе собственост на университетския отдел по антропология, начело на който бе доктор Лайл Шейд. Незнайно защо отделът се помещаваше в мазето на футболния стадион. В 8:15 ние с Кац слязохме долу. Минахме покрай лабораториите със зооархеологични мекотели и неотропични примати, колекциите от тамаринд8 и мармозетки9 и различни странни проекти, номерирани с римски цифри. На много от вратите бяха залепени герои от анимационни филмчета и духовити цитати, които ме накараха да се усмихна.

Намерихме доктор Шейд, който седеше зад бюрото си и разглеждаше фрагменти от овъглена човешка кост.

— Добро утро — поздравих.

— Добро утро, Кей — отвърна той с разсеяна усмивка.

Доктор Шейд отговаряше на името си по повече причини, отколкото най-очевидната и ироничната. Той наистина общуваше с духовете на мъртвите чрез тяхната плът и кости, и това, което разкриваха, след като бяха лежали в продължение на месеци на земята.

Той беше скромен и вглъбен в себе си, с нежна душа, доста по-стара от шейсетте му години. Косата му бе къса и сива, лицето приятно и загрижено. Висок, със стегната фигура и загорял като фермер, което бе още една ирония, тъй като един от прякорите му беше „Фермера Шейд“. Майка му живееше в старчески дом и му правеше кръгчета за черепите от остатъци от плат. Шейд ми изпращаше по няколко от тях понякога. Приличаха на понички, но вършеха чудесна работа, когато работех с черепи, които са тежки и склонни да се търкалят напред-назад, независимо чий мозък са приютявали навремето.

— Какво имаме тук? — запитах, като се приближих към костите, които приличаха на парченца обгорено дърво.

— Убита жена. Съпругът й се опитал да я изгори и се справил доста добре. Всъщност по-добре от почти всеки крематориум. Но го направил прекалено глупаво. Запалил огъня в задния си двор.

— Да, и аз бих казала, че е доста глупаво. Но така се случва понякога и с изнасилвачи, които си изгубват портфейла на местопрестъплението.

— Веднъж и аз имах подобен случай — намеси се Кац. — Взех отпечатък от колата на изнасилената жена и се чувствах много горд, докато ми казаха, че онзи тип си изпуснал портфейла на задната седалка. След това нямаше голяма нужда от отпечатък.

— Работи ли измишльотината ти? — обърна се към Кац доктор Шейд.

— Няма да забогатея от нея.

— Той взе страхотен отпечатък от чифт бикини — казах.

— Да, и онзи тип беше страхотен. Мъж, издокаран по този начин — усмихна се Кац, който понякога ставаше язвителен.

— Експериментът ти е готов и съм любопитен да го видя — съобщи ми Шейд и се надигна от стола си.

— Още ли не си го виждал? — учудих се.

— Не, не днес. Искахме и ти да си тук за тържественото откриване.

— Разбира се. Винаги го правите — отбелязах.

— И винаги ще го правим, освен ако ти не желаеш да не присъстваш. Някои хора предпочитат да не са тук.

— Винаги ще искам да присъствам. А ако стане обратното, значи е време да сменям професията — казах.

— Времето доста ни помогна — добави Кац.

— Беше идеално — доволно ми съобщи доктор Шейд. — Беше точно такова, каквото е било в интервала между изчезването на детето и деня, когато са открили трупа. Имахме късмет и с труповете, защото се нуждаех от два, а мислех, че няма да ги получим и до последната минута. Знаеш как е.

Знаех.

— Понякога имаме повече, отколкото ни трябват. Друг път не получаваме никакви — продължи Шейд.

— Двата трупа, които получихме, са тъжна история — намеси се Кац.

— Всичките са тъжна история — казах, докато се качвахме по стълбите.

— Вярно е. Вярно е. Той се разболял от рак и се обадил да провери дали може да дари тялото си на науката. Отговорихме му положително и той попълни документите. После отишъл в гората и се застрелял в главата. На следващата сутрин жена му, която също не била добре, погълнала шишенце нембутал.

— Те ли са нашите хора? — попитах и усетих как сърцето ми заби ускорено, както ставаше винаги, когато чуех подобна история.

— Това се случи веднага след като ти ми каза какво искаш да направим — каза доктор Шейд. — Времето беше абсолютно подходящо, защото нямах пресни трупове. Тогава се обади онзи беден човечец. Двамата с жена му ни свършиха чудесна работа.

— Да, така е.

Искаше ми се да можех да благодаря на тези нещастни, болни хора, които бяха пожелали да умрат, тъй като ги очакваха непоносими болки.

Излязохме навън и се качихме в голям бял пикап с емблемите на университета и широка кабина, която Кац и доктор Шейд използваха, за да пренасят дарените или непотърсените тела на мястото, където отивахме сега. Беше ясна, хладна утрин и ако „Калхун“ не ми беше дал урок за свирепата лоялност на футболните запалянковци, щях да нарека небето калифорнийско синьо.

Предпланината се сливаше в далечината с веригата на Мъгливите планини, дърветата около нас грееха в пъстри цветове. Спомних си за колибите около непавирания път близо до портата на Монтрийт. Сетих се за Дебора с кривогледите очи, за Крийд. Имаше моменти, в които се чувствах зашеметена от този свят, едновременно прекрасен и ужасяващ. Крийд Линдзи щеше да отиде в затвора, ако не се намесех бързо. Страхувах се, че Марино ще умре. Не исках последната ми среща с него да е такава, каквато бе с Фъргюсън.

Докато пътувахме, си бъбрехме оживено. Скоро минахме покрай фермите на ветеринарното училище и нивите с жито и царевица, използвани за земеделски проучвания. Зачудих се как ли се справя Луси в „Еджхил“. За нея се тревожех не по-малко. Изглежда се страхувах за всички, които обичах. И въпреки това бях толкова резервирана и разумна. Вероятно най-големият ми недостатък бе, че не показвах каквото трябва. Тревожех се, че никой от близките ми никога няма да разбере колко го обичам. Около пътя прехвърчаха гарги, а нахлуващото през предното стъкло слънце ме заслепяваше.

— Какво мислите за снимките, които ви изпратих? — попитах.

— Нося ги с мен — отговори доктор Шейд. — Под трупа сложихме доста неща, за да видим какво ще стане.

— Пирони и желязна запушалка за канал — обясни Кац. — Капачка от бутилка, монети и други метални неща.

— Защо метални?

— Сигурен съм, че е било метал.

— Това мнение още преди експеримента ли го имаше?

— Да — отговори доктор Шейд. — Лежала е върху нещо, което е започнало да се окислява. Тялото й го е накарало да се окисли. След като вече е била мъртва.

— Какво например? Какво може да е оставило подобна следа?

— Наистина не знам. Ще научим повече след няколко минути. Но обезцветяването, причинило странния белег на хълбока на момичето, е от предмет, започнал да се окислява, докато е лежала върху него. Поне така мисля.

— Надявам се, че пресата не е тук — каза Кац. — Големи проблеми имаме с тях. Особено по това време на годината.

— Заради Хелоуин — казах.

— Можеш да си представиш какво е. Случвало се е някои от тях да се закачат на бодливата тел и да потеглят към болницата. Последният път бяха студенти по право.

Спряхме на паркинга, който в топлите месеци можеше да е доста неприятен за болничните служители, назначени тук. Висока, небоядисана дървена ограда, увенчана с бодлива тел, започваше там, където свършваше асфалтът. Отвъд нея се намираше Фермата. Когато излязохме от колата ми се стори, че противната миризма направо затъмнява слънцето. Независимо колко пъти бях усещала миризмата, никога не можех да свикна с нея. Научих се да я блокирам, без да мога да я игнорирам напълно, но никога не я замъглявах с парфюм, цигари или бонбони. Миризмите са такава част от езика на мъртвите, както белезите и татуировките.

— Колко обитатели имате днес? — попитах, докато доктор Шейд набираше комбинацията на огромната ключалка, обезопасяваща вратата.

— Четиридесет и четири — отговори той.

— Всички са тук от сравнително дълго време, с изключение на твоите — добави Кац. — Те са ни гости точно от шест дни.

Последвах мъжете в зловещото им, но необходимо царство. Миризмата не беше прекалено ужасна, защото въздухът беше студен като в хладилник, а и повечето клиенти бяха лежали тук достатъчно дълго, за да са преминали вече през най-ужасните стадии. Въпреки това обаче гледката беше толкова ненормална, че винаги ме стряскаше. Видях носилка с поставен върху нея труп, купчини червена глина, ровове, облицовани с пластмаса, където тела със закачени по тях бетонни блокове киснеха под водата. Стари ръждясали коли криеха неприятни изненади в багажниците си или зад волана. Например един бял кадилак бе управляван от голите кости на някакъв човек.

Разбира се, по земята също имаше доста хора. Те се сливаха толкова добре с околната среда, че можеше и да пропусна някои от тях, ако случайно не проблясваше златен зъб или широко отворени челюсти не се озъбваха срещу мен. Костите приличаха на пръчки и камъни. Тук думите не можеха да наранят никого, с изключение на ампутираните крайници, чиито собственици, надявах се, са все още сред живите.

Изпод висока черница ми се ухили череп. Дупката от куршум между очите му приличаше на трето око. Видях идеален случай на розови зъби (вероятно причинен от хемолиза, за която все още се спореше на повечето събрания на криминолозите). Навсякъде наоколо растяха лешници, но не бих изяла дори един, защото смъртта се бе просмукала в почвата и човешки течности навлажняваха хълмовете. Смъртта беше във водата и въздуха, издигаше се към облаците. Върху Фермата валеше смърт, а насекомите и животните бяха преситени от нея. Те невинаги завършваха това, което започваха, просто защото запасите им бяха прекалено големи.

Това, което доктор Шейд и Кац бяха направили за мен, бе да създадат две сцени. Едната трябваше да имитира тяло, оставено в мазе, за да се проверят посмъртните промени, които стават при тъмни, охладени условия. Другото бе да оставят тялото навън при подобни условия за същото време.

Сцената в мазето бе уредена в единствената сграда на Фермата, която не бе нищо повече от проста бетонна барака. Нашият помощник, съпругът, болен от рак, бе поставен върху бетонна плоча вътре в бараката, а около него бе издигната ограда от талашит, за да го предпазва от хищниците и промените във времето. Всеки ден бяха правени снимки и сега доктор Шейд ми ги показваше. Първите няколко не показваха значителни промени в трупа. После започнах да забелязвам как очите и пръстите изсъхват.

— Готова ли си да започнем? — запита доктор Шейд.

Върнах снимките в плика им.

— Хайде да хвърлим един поглед.

Те вдигнаха оградата, а аз коленичих до тялото, за да го огледам внимателно. Съпругът беше дребен, слаб мъж, който бе умрял с набола бяла брада и идеална моряшка татуировка на котва, изрисувана на ръката му. След шест дни в талашитената му гробница очите му бяха хлътнали, кожата му — бледа и отпусната, на лявата му част се забелязваше обезцветяване.

От друга страна, жена му не се бе запазила толкова добре, макар климатичните условия вън от бараката да напомняха твърде много за онези вътре. Но колегите ми съобщиха, че било валяло един-два пъти. Понякога тя е била изложена на слънце, а перата от лешояди обясняваха някои от нанесените й щети. Обезцветяването на трупа й беше доста по-забележимо, кожата се лющеше ужасно и въобще не беше отпусната.

Стоях и известно време я наблюдавах там, където бе оставена — в горист район, недалеч от бараката. Тя лежеше по гръб, гола, върху листа, паднали от околните дървета. Изглеждаше по-стара от съпруга си и бе толкова прегърбена и съсухрена от възрастта, че тялото й се бе върнало към детското си, безполово състояние. Ноктите й бяха лакирани в розово, имаше чене и пробити уши.

— Обърнахме го, ако искаш да погледнеш — повика ме Кац.

Върнах се обратно в бараката и отново коленичих до мъжа, докато доктор Шейд насочваше фенерчето към белезите по гърба му. Шарката, оставена от желязната запушалка бе лесна за разпознаване, но онези, направени от пироните, представляваха прави, червени черти, които приличаха повече на следи от изгаряне. Най-много ни развълнуваха следите, оставени от монети, особено онази, направена от двайсетте и пет цента. Вгледах се внимателно, но едва успях да различа частичното очертание от орел върху кожата му. Извадих снимките на Емили и ги сравних с гледката пред себе си.

— Сетих се — започна доктор Шейд, — че примесите в метала карат монетата да се окисли неравномерно, докато тялото е върху нея. Затова виждаш и празни петна, неравен отпечатък, твърде подобен на отпечатък от обувка, който обикновено също не е пълен, освен ако тежестта не е била равномерно разпределена и човек стои на идеално гладка повърхност.

— Увеличавани ли са специално снимките на Емили Стайнър? — запита Кац.

— Лабораторията на ФБР работи по въпроса — отговорих.

— Да, те наистина са адски бавни понякога — отбеляза Кац. — Ужасно са претрупани, а непрекъснато идват нови случаи и положението още повече се влошава.

— А и знаеш проблемите с бюджета.

— Да, нашият вече е само кожа и кости.

— Томас, Томас, каква зловеща шега.

Всъщност лично аз бях платила талашита за този експеримент. Бях им предложила да осигуря и климатична инсталация, но поради хладното време тя не се оказа нужна.

— Невероятно трудно е да убедиш политиците във важността на това, което правим тук. Или пък по отношение на твоята работа, Кей.

— Проблемът е, че мъртвите не гласуват — казах.

— Чувал съм за случаи, когато и това е ставало.

Тръгнахме по обратния път и аз се загледах в реката. Край един от завоите й успях да видя върха на оградата на Фермата, който се подаваше над дърветата. Сетих се за река Стикс. Представих си как прекосявам реката и се озовавам на онова място, където се намираха жената и мъжът, помогнали в работата ни. Благодарих им мислено, тъй като мъртвите бяха безмълвните войски, които помагаха и спасяваха нас живите.

— Лошо, че не можа да дойдеш тук по-рано — каза Кац, който винаги беше много любезен.

— Вчера изпусна страхотен мач — допълни доктор Шейд.

— Имам чувството, че съм го гледала — отговорих.