Ферма за трупове

13.

Детектив Моут бе преместен в самостоятелна стая. По-късно през деня отидох да го видя и го заварих в стабилно, но все още не идеално състояние. Тъй като не познавах града много добре, реших да се възползвам от магазини за подаръци в болницата, където човек можеше да избира между малкото цветя зад плътното стъкло.

— Детектив Моут? — поколебах се пред вратата.

Той дремеше в леглото си, а телевизорът бръмчеше силно.

— Здрасти — казах малко по-високо.

Той отвори очи и за момент въобще не се сети коя съм. После си спомни и се усмихна, като че ли си бе мечтал за мен дълго време.

— Господ да ви поживи, доктор Скарпета. Не мислех, че все още сте тук.

— Съжалявам за цветята. Долу нямаше голям избор — извиних се и му показах дебелата зелена ваза с мизерния букет от маргарити и хризантеми. — Просто ще ги оставя там.

Поставих вазата на нощното шкафче и се натъжих, когато видях, че единственият друг, освен моя беше дори по-мизерен.

— Ето тук има стол, ако искате да седнете за минута.

— Как се чувствате? — попитах.

Моут беше блед и отслабнал, а очите му изглеждаха изморени, когато се загледа през прозореца към чудесния есенен ден.

— Просто си вървя по течението, както казват хората — отговори той. — Трудно е да се разбере какво се крие в бъдещето, но вече си мисля за риболова и дърводелството, с които ми се иска да се захвана. Знаете ли, от години ми се иска да си построя малка хижа някъде. А и искам да си издялам патерици от липа.

— Детектив Моут — започнах нерешително, тъй като не исках да го разстройвам, — някой от вашия отдел идвал ли ви е на посещение?

— Разбира се — отговори той, все още загледан в зашеметяващо синьото небе. — Един-двама приятели се отбиха, други се обаждат.

— Как според вас се развива разследването на случая Стайнър?

— Не много добре.

— Защо?

— Ами, първо, аз не съм там. Второ, струва ми се, че всеки си кара в неговата посока. Това доста ме притеснява.

— Вие участвахте в случая от самото начало — казах. — Сигурно сте познавали Макс Фъргюсън доста добре.

— Май не толкова добре, колкото си мислех.

— Знаете ли, че той е заподозрян?

— Знам. Знам цялата история.

Слънцето, нахлуващо през прозореца, правеше очите му да изглеждат толкова бледи, че приличаха на вода. Той примигна няколко пъти и попи сълзите си, докарани от ярката светлина или емоциите му.

После заговори отново:

— Също така знам, че проучват усърдно Крийд Линдзи. Цялата работа ми се вижда направо срамна, честно казано.

— В какъв смисъл? — попитах.

— Е, доктор Скарпета, Макс не е тук и не може да се защити.

— Така е — съгласих се.

— А Крийд не би могъл да се защитава, дори ако беше тук.

— Къде е той?

— Чух, че избягал някъде, а и това не му е за първи път. Направи същото, когато онова малко момченце беше прегазено и убито. Всички мислеха, че Крийд е по-виновен от греха. Затова той изчезна и после се върна. Той ходи от време на време в онова място, което наричат „Цветният град“, и се напива като мотика.

— Къде живее?

— По пътя за Монтрийт, горе в планина Рейнбоу.

— Страхувам се, че не познавам добре околностите.

— Когато стигнете до портата на Монтрийт, пътят продължава нагоре в планината от дясната страна. Преди там живееха само истински планинци, но през последните двайсетина години доста от тях се преместиха другаде или починаха и хора като Крийд се нанесоха там. — Моут млъкна за момент. Изражението му беше замислено и отдалечено. — Можете да видите дома му още от пътя. Има една стара пералня на портата, а и той хвърля боклука си направо от задната врата в гората — въздъхна Моут. — Истината е, че Крийд не е надарен с ум.

— Какво означава това?

— Означава, че се страхува от всичко, което не разбира. А със сигурност не разбира това, което става тук.

— Значи според вас той не е замесен в смъртта на Емили Стайнър — казах аз.

Детектив Моут затвори очи, когато мониторът над леглото му регистрира пулс 66. Изглеждаше много уморен.

— Не, госпожо, не съм си помислял такова нещо дори за момент. Но смятам, че той бяга по някаква причина и това доста ме притеснява.

— Казахте, че е уплашен. Това изглежда достатъчна причина.

— Просто имам чувството, че има и още нещо. Но предполагам, че няма смисъл да се тормозя заради това. Не мога да направя абсолютно нищо. Освен ако всички от нашите хора не се наредят пред вратата, за да ме попитат какво искам, а това със сигурност няма да стане.

Не исках да го разпитвам за Марино, но чувствах, че трябва.

— Какво ще кажете за капитан Марино? Чували ли сте се с него?

Моут ме погледна в очите.

— Дойде да ме види онзи ден. Донесе шише „Уайлд Търки“6. Ето там в гардероба е — каза Моут, като извади ръка изпод одеялото и посочи.

Замълчахме за малко.

— Знам, че не трябва да пия — добави той.

— Иска ми се да слушате лекарите си, лейтенант Моут. Ще трябва да свикнете да живеете с болестта си, а това означава, че не трябва да правите нито едно от нещата, които ви докараха същата тази болест.

— Знам, че трябва да оставя цигарите.

— Не е толкова трудно. Преди и аз мислех, че никога няма да успея да го направя.

— Липсват ли ви още?

— Не ми липсва начинът, по който ме караха да се чувствам.

— Аз също не харесвам начина, по който всички лоши навици ме карат да се чувствам, но това няма нищо общо.

Усмихнах се.

— Да, цигарите ми липсват. Но става все по-лесно.

— Казах на Пийт, че не искам и той да свърши като мен, доктор Скарпета, но той е ужасно дебела глава.

Разтревожих се при спомена за Моут, посинял на пода, докато аз се опитвах да спася живота му. Вярвах, че е само въпрос на време и Марино да преживее същата неприятност. Сетих се за пържолата на обед, новите дрехи, колата и странното му държане. Изглежда, той вече въобще не искаше да ме познава, а единственият начин, по който можеше да го постигне, бе да се прави на съвсем друг човек.

— Да, Марино определено е прекалено отдаден на работата си. Този случай е ужасно тежък — добавих аз неубедително.

— Госпожа Стайнър не може да мисли за нищо друго, не че я обвинявам. Ако бях на нейно място, и аз щях да вложа много в работата.

— Какво е вложила тя? — попитах.

— Тя има много пари — отвърна Моут.

— Чудех се дали е така — казах, като се сетих за колата й.

— Направи много, за да помогне на следствието.

— Да помогне? — запитах. — По какъв начин?

— Коли. Например като онази, която Пит кара. Някой трябваше да плати всичко това.

— Мислех, че местните търговци са направили дарения.

— Е, да, може да се каже, че госпожа Стайнър вдъхнови и другите да се включат. Тя накара целият ни район да мисли за случая и да й съчувства, а и никой не иска друго дете да пострада като нейното. За двайсет и две години работа в полицията никога не съм виждал нещо подобно, но пък и никога не съм се сблъсквал с такъв зловещ случай.

— Тя ли плати за колата, която аз карам? — попитах, като се помъчих да изглеждам напълно спокойна и да не повишавам глас.

— Тя подари и двете коли, а някои от търговците се включиха с други неща — сирени, радиостанции, радари.

— Детектив Моут — казах, — колко пари е дарила госпожа Стайнър на отдела ви?

— Ами май някъде около петдесет.

— Петдесет? — погледнах невярващо. — Петдесет хиляди долара?

— Точно така.

— И никой няма проблем в това отношение?

— Що се отнася до мен, това не се различава много от случая преди години, когато електрическата компания ни подари кола, защото имаха един трансформатор, който искаха да наглеждаме. Малките кафенета и „Седем-единайсет“ ни подаряват кафе, за да минаваме покрай тях по всяко време. Става дума просто за хора, които ни помагат, за да им помагаме и ние. Върши чудесна работа, стига някой да не започне да прекалява.

Той ме гледаше спокойно. Ръцете му лежаха върху одеялото.

— Предполагам, че в големи градове като Ричмънд имате повече правила.

— Всеки подарък за полицията в Ричмънд на стойност над две хиляди и петстотин долара, трябва да бъде одобрен с Н и Р — казах.

— Не знам какво е това.

— Наредба и Резолюция, които трябва да се представят на градския съвет.

— Звучи ужасно сложно.

— Така и трябва да бъде по очевидни причини.

— Да, разбира се — съгласи се Моут.

Звучеше изтощен и скапан от откритието, че вече не може да разчита на тялото си.

— Можете ли да ми кажете за какво точно са използвани петдесетте хиляди долара, освен за закупуването на няколко допълнителни коли? — попитах.

— Имаме нужда от шеф на полицията. Досега аз се правех на такъв, но за в бъдеще няма да мога. Дори да се върна на някаква лека служба, време е градът да има човек с опит начело на полицията. Нещата вече не са такива, каквито бяха.

— Разбирам — кимнах и реалността на това, което ставаше, се очерта пред мен по крайно обезпокоителен начин. — Би трябвало да ви оставя да си починете малко.

— Страхотно се радвам, че дойдохте да ме видите.

Моут стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя. Усетих дълбокото отчаяние, което вероятно и той самият не би могъл да обясни, дори ако напълно го осъзнаваше. Да се озовеш толкова близо до смъртта означаваше да знаеш, че един ден наистина ще умреш, и човек вече не можеше да гледа на нещата както досега.

Преди да се върна в мотела, отидох до портата за Монтрийт, минах през нея и завих. Спрях и се замислих какво да направя. Имаше много малко движение и хората, които минаваха покрай колата ми, вероятно си мислеха, че съм просто още някой загубил се турист или търсещ къщата на Били Греъм. От мястото, където паркирах, се откриваше идеална гледка към квартала на Крийд Линдзи. Всъщност виждах чудесно къщата му и старата бяла пералня на портата.

Планината Рейнбоу сигурно е била кръстена в някой октомврийски следобед като днешния. Листата варираха от яркочервено до оранжево и жълто, които блестяха силно на слънцето, а на сянка изглеждаха матови с богат, тъмен цвят. По долчинките и процепите в скалите пълзяха сенки и слънцето се спускаше все по-ниско. След един час светлината щеше да изчезне напълно. Нямаше да се реша да шофирам по черния път, ако не бях забелязала дима, излизащ от наклонения, каменен комин на къщата на Линдзи.

Подкарах колата, минах отсреща и поех по тесния, неравен път. Червеникава прах се стелеше зад колата ми. Приближих до мизерния квартал, който имаше изключително негостоприемен външен вид. Изглежда, пътят продължаваше до върха на планината и там свършваше. Около него бяха разпилени вехти каравани и рушащи се къщи, построени от небоядисани дъски или трупи. Някои от тях имаха покриви от катранена хартия, а други бяха тенекиени. Малкото превозни средства, които видях, бяха стари пикапи и едно вехто комби, боядисано в странен зелен цвят.

Под дърветата в двора на Крийд Линдзи имаше празна прашна пътечка. Личеше си, че той обикновено паркира там. Спрях на нея и изключих двигателя. Известно време седях и оглеждах бараката му и мизерната, откачена портичка. Изглежда, вътре светеше или просто виждах отражението на слънцето в прозореца. Замислих се за човека, който продаваше подлютени клечки за зъби на хлапетата и бе набрал цветя за Емили, който миеше подове и почистваше боклуци в училището, и се усъмних в мъдростта на действията си.

Все пак първоначалното ми намерение бе да видя на какво разстояние от презвитерианската църква и езеро Томахоук живее Крийд Линдзи. Сега, когато си бях отговорила на този въпрос, възникнаха нови. Не можех просто да се отдалеча от запаления огън в дом, където се предполагаше, че няма никого. Не можех да спра да мисля за разказаното ми от Моут, а разбира се, и за метеорите, които бях намерила. В действителност те бяха основната причина да искам да поговоря с човека, наречен Крийд.

Стоях и чуках на вратата дълго време. Стори ми се, че вътре някой се движи, и усетих как някой ме наблюдава. Но никой не ми отвори и не отговори на виковете ми. Прозорецът от лявата ми страна беше прашен и нямаше телена мрежа. Вътре видях тъмен дъсчен под и част от дървен стол, осветен от малка настолна лампа.

Докато размишлявах дали запалената лампа означава, че вкъщи непременно има някой, усетих миризма на дим. Помислих си, че високата купчина дърва до оградата изглеждаха скоро нацепени. Почуках отново и дървената врата поддаде, като че ли не й трябваше голям натиск, за да се разпадне.

— Хей — извиках. — Има ли някой вкъщи?

Отговориха ми само разлюлените от вятъра дървета. Въздухът захладня. Долових лека миризма на неща, които гниеха, покриваха се с плесен и се разпадаха. В гората от двете страни на мизерната колиба с ръждясал покрив и изкривена телевизионна антена имаше насъбиран с години боклук, отчасти покрит с окапали листа. Забелязах най-вече остатъци от вестници, пластмасови кофички за мляко и бутилки от кола, които очевидно лежаха тук от дълго време, така че дори етикетите им бяха избелели.

Реших, че господарят на замъка се е отказал от противния си навик да изхвърля боклука през вратата, тъй като всичко в купчината изглеждаше доста старо. Докато размишлявах по въпроса, внезапно усетих нечие присъствие зад мен. Почувствах прикованите в гърба ми очи толкова ясно, че настръхнах. Обърнах се бавно назад.

Момичето, застанало на пътя, до задницата на колата ми, приличаше на привидение. Стоеше вторачена в мен, неподвижна като сърна в сгъстяващата се тъмнина. Безжизнена кестенява коса падаше около слабото, бледо лице. Очите й бяха леко кривогледи. Държеше се съвсем спокойно, но си личеше, че е нащрек. По дългите й слаби крайници усетих, че ще изчезне веднага, ако направя движение или издам звук, който да я стресне. Постояхме така доста време. Тя бе приковала очи в мен, а аз отвръщах на погледа й така, като че ли приемах тази странна среща за нещо неизбежно. Когато момичето се размърда и изглеждаше способно да започне да диша и мига, посмях да проговоря:

— Чудя се дали можете да ми помогнете — казах нежно.

Тя пъхна голите си ръце в джобовете на тъмно вълнено палто, което й беше прекалено малко. Носеше смачкан кафяв панталон, навит до глезените, и протрити бежови кожени ботуши. Реших, че е в началото на пубертета, но бе трудно да се определи със сигурност.

— Аз не съм от този град — опитах отново, — а наистина ми се налага да открия Крийд Линдзи. Човекът, който живее в тази къща, или поне аз мисля, че той живее тук. Можете ли да ми помогнете?

— К’во искаш от тая?

Гласът й беше писклив и рязък. Напомняше ми за струни на банджо. Усетих, че ще ми е доста трудно да разбера и дума от това, което казва.

— Имам нужда той да ми помогне — обясних бавно.

Тя се приближи с няколко стъпки, без да отмества очи от моите. Нейните бяха бледи и кривогледи като на сиамска котка.

— Знам, че според него има хора, които го търсят — продължих с фалшиво спокойствие. — Но аз не съм една от тях. Нямам нищо общо с тях. Не съм тук, за да го нараня.

— К’во ти е името?

— Аз съм доктор Кей Скарпета — отговорих.

Момичето се вторачи в мен, като че ли току-що й бях доверила най-съкровената си тайна. Помислих си, че дори и да знае какво е лекар, може никога да не е виждала жена лекар.

— Знаеш ли какво е лекар? — попитах я.

Тя се загледа в колата ми, като че ли машината противоречеше на казаното от мен.

— Има лекари, които помагат на полицията, когато някои хора пострадат. Точно това правя и аз — обясних. — Помагам на полицаите тук. Затова имам такава кола. Полицаите ми позволиха да я използвам, докато съм тук, защото аз не съм от вашия град. Аз съм от Ричмънд, Вирджиния.

Гласът ми заглъхна. Момичето продължи да гледа безмълвно към колата ми. Обезсърчено си помислих, че съм казала прекалено много, без това ни най-малко да ми помогне.

Никога нямаше да намеря Крийд Линдзи. Проявих голяма глупост, като си представих дори за момент, че мога да общувам с хора, които не познавам, а и не мога да разбера.

Тъкмо се чудех дали да не се кача в колата и да си тръгна, когато внезапно момичето се приближи към мен. Изненадах се, когато ме хвана за ръка и без да промълви и дума, ме повлече към колата. Тя посочи през прозореца към черната ми лекарска чанта, оставена на предната седалка.

— Това е лекарската ми чанта — казах. — Искаш ли да я взема?

— Да, вземи я — отвърна тя.

Отворих вратата и взех чантата. Помислих си, че момичето е просто любопитно, но тя ме повлече към непавираната улица, където я видях за първи път. Без да проговори, ме поведе нагоре по хълма. Ръката й беше груба и суха като царевична шума и продължаваше твърдо и уверено да държи моята.

— Искаш ли да ми кажеш името си? — запитах, докато вървяхме с бърза крачка напред.

— Дебора.

Зъбите й бяха развалени, а самата тя бе мършава и преждевременно състарена, с всички типични признаци на системно недохранване, което често срещах в едно общество, където храната невинаги бе отговорът. Предположих, че семейството на Дебора, подобно на много други като тях, поддържа живота си с високите, но празни калории, които купоните за храна можеха да осигурят.

— Дебора коя? — запитах, когато наближихме към малка, мизерна къщурка.

Бараката изглеждаше построена от изхвърлени от дъскорезницата остатъци и покрита с катранена хартия, части от която трябваше да приличат на тухли.

— Дебора Уошбърн.

Последвах я по разклатени дървени стъпала, водещи към овехтяла площадка, на която нямаше нищо, освен дърва за горене и избеляла тюркоазносиня пързалка. Момичето отвори врата, която не бе виждала боя толкова отдавна, че не помнеше цвета си, и ме дръпна вътре. Причината за тази експедиция ми се изясни веднага.

Две дребни личица, прекалено състарени за младите си години, ме погледнаха от голия матрак на пода, където седеше мъж, който кървеше върху парцалите в скута си, докато се опитваше да зашие раната на десния си палец. На пода до него имаше стъклен буркан с прозрачна течност, за която силно се съмнявах, че е вода. Той бе успял да направи един-два шева с обикновена игла и конец. За момент се гледахме изпитателно в светлината на голата крушка, висяща от тавана.

— Тая е доктор — съобщи му Дебора.

Той продължи да ме гледа нервно, а кръвта — да капе от палеца му. Предположих, че е в края на двайсетте или началото на трийсетте години. Косата му беше дълга и черна и падаше в очите му. Кожата му бе бледа с болнав вид, като че ли никога не го бе виждало слънце. Висок и надебелял в кръста, той вонеше на гранясала мазнина, пот и алкохол.

— Откъде я намери? — обърна се той към момичето.

Другите деца гледаха с празни погледи към телевизора. Доколкото успях да видя, той бе единственият електрически уред в къщата, с изключение на крушката.

— Тая търсеше тоя — отговори Дебора.

Осъзнах учудено, че тя използва „тая“ или „тоя“ за всяко местоимение, а без съмнение мъжът бе Крийд Линдзи.

— Защо я доведе? — запита той, като не изглеждаше особено притеснен или уплашен.

— Тоя е наранен.

— Как се порязахте? — запитах и отворих чантата си.

— На ножа ми.

Погледнах отблизо. Беше обелил солидно парче кожа.

— Шевовете не са най-разумното нещо, което може да се направи — казах и извадих антисептик, лепенки и лепило за кожа. — Кога ви се случи това?

— Следобед. Прибрах се и се опитах да отворя една консерва.

— Помните ли последния път, когато са ви правили инжекция за тетанус?

— Не.

— Утре трябва да отидете да ви сложат инжекция. Бих го направила, но не нося необходимите лекарства.

Той седеше и ме наблюдаваше, докато се оглеждах за хартиени кърпи. В кухнята имаше само печка с дърва, а водата идваше от помпа в мивката. Изплакнах си ръцете и ги изтръсках от водата, доколкото мога. После коленичих до него на матрака и хванах ръката му. Беше мазолеста и мускулеста, с мръсни, изпочупени нокти.

— Ще боли малко — казах. — Нямам нищо обезболяващо в себе си, затова, ако вие имате нещо, използвайте го.

Погледнах към буркана с прозрачната течност. Той също сведе поглед към него и протегна здравата си ръка. Отпи солидна глътка и царевичният ликьор, или каквато всъщност бе тази отрова, докара сълзи в очите му. Изчаках го да отпие още една глътка, преди да почистя раната му и да закрепя откъснатата кожа с лепило и хартиени лепенки. Беше съвсем спокоен, когато свърших. Увих пръста му с марля. Искаше ми се да имах анкерпласт, но не носех такъв.

— Къде е майка ти? — обърнах се към Дебора, когато прибрах иглата и опаковките в чантата си, тъй като не видях кошче за боклук.

— Тая е в тоя „Бъргър Хът“.

— Там ли работи?

Дебора кимна. Едно от децата стана, за да смени канала.

— Вие ли сте Крийд Линдзи? — запитах кротко пациента си.

— Защо питате? — отвърна той с носов говор.

Помислих си, че не е толкова недоразвит умствено, колкото ми бе казал лейтенант Моут.

— Трябва да поговоря с него.

— За какво?

— Защото смятам, че той няма нищо общо със случилото се с Емили Стайнър. Но мисля, че той знае нещо, което може да ни помогне да разберем кой е извършил убийството.

Той се протегна към буркана с алкохол.

— Какво би могъл да знае той?

— Предполагам, че ще трябва да го попитам — отговорих. — Подозирам, че той е харесвал Емили и наистина е разстроен от случилото се. Освен това подозирам, че когато се почувства разстроен, той бяга от хората, както прави в момента, особено ако мисли, че може да си има неприятности.

Крийд се загледа в буркана и бавно разлюля съдържанието му.

— Той не й е направил нищо в онази нощ.

— В онази нощ? — запитах. — Искате да кажете в нощта, когато тя изчезна?

— Той я видя да върви с китара в ръка и спря пикапа, за да я поздрави. Но не направи нищо. Дори не я закара до вкъщи.

— Той предложи ли й да я закара?

— Не, защото тя не би се качила.

— Защо?

— Тя не го харесва. Не харесва Крийд, макар че той й дава подаръци — обясни той и долната му устна потрепери.

— Чух, че е бил много мил с нея. Чух, че й давал цветя в училище. И бонбони.

— Никога не й е давал бонбони, защото тя нямаше да ги вземе.

— Нямаше да ги вземе?

— Да. Дори онези, които обичаше. Виждал съм я обаче, да взима от други хора.

— Метеори ли?

— Рен Максуел ги разменя с мен за клечки за зъби. Виждал съм го да й дава бонбони.

— Тя сама ли беше, когато в онази нощ си отиваше с китарата към къщи?

— Сама.

— Къде?

— На пътя. На около километър от църквата.

— Значи не е вървяла по пътеката покрай езерото?

— Беше на пътя. Беше тъмно.

— Къде бяха другите деца от младежката й група?

— Далеч зад нея. Поне онези, които видях. Видях само трима или четирима. Тя вървеше бързо и плачеше. Намалих, когато я видях, че плаче. Но тя продължи да върви и аз си продължих по пътя. Държах я под око известно време, защото се страхувах, че нещо не е наред.

— Защо си помисли така?

— Плачеше.

— Наблюдава ли я, докато си стигне до дома?

— Да.

— Знаеш ли къде е къщата й?

— Знам.

— Какво стана после? — запитах и разбрах много добре защо полицията го търсеше.

Знаех за подозренията им и бях убедена, че те ще се засилят, ако чуеха това, което Крийд ми разказа.

— Видях я да влиза в къщата.

— Тя видя ли те?

— Не. Повечето време бях с изгасени фарове.

Мили боже, помислих си.

— Крийд, разбираш ли защо полицаите са разтревожени?

Той отново разлюля течността в буркана. Загледах се в очите му, които бяха необичайна смесица от зелено и кафяво.

— Не съм й направил нищо — каза той.

Повярвах му.

— Просто си я наглеждал, защото е била разстроена — съгласих се. — А и си я харесвал.

— Видях, че е разстроена. Наистина — повтори той и отпи нова глътка от буркана.

— Знаеш ли къде са я намерили? Къде я е открил рибарят?

— Знам.

— Бил си там, нали?

Крийд не отговори.

— Отишъл си на онова място и си й оставил бонбони. След като вече е била мъртва.

— Много хора ходиха там. Да гледат. Но родата й не отиде.

— Родата й? Майка й ли имаш предвид?

— Тя не отиде.

— Някой видя ли те, че отиваш там?

— Не.

— Оставил си бонбони. Подарък за Емили.

Устната му затрепери отново, а очите му се изпълниха със сълзи.

— Оставих й метеори.

Произнесена от него думата метеори звучеше като мотори.

— Защо на това място? Защо не на гроба й?

— Не исках никой да ме види.

— Защо?

Той се загледа в буркана и не отговори. Всъщност нямаше нужда да го прави. Знаех защо. Представях си обидите, които му отправяха хлапетата в училище, докато той чистеше коридорите, закачките и смеховете, неприятния присмех, ако децата си помислеха, че той харесва някое от момичетата. Той бе харесвал Емили, но тя пък била влюбена в Рен.

Когато си тръгнах, вече бе доста тъмно. Дебора ме последва тихо като котка, докато се връщах към колата си. Сърцето ме болеше, като че ли бях разтегнала мускулите в гърдите си. Исках да й дам пари, но знаех, че не трябва.

— Накарай го да внимава с ръката и да я поддържа чиста — казах й, когато отворих вратата на шевролета. — Трябва да го заведеш и на лекар. Тук имате ли доктор?

Дебора поклати глава отрицателно.

— Помоли майка си да му намери лекар. Някой в „Бъргър Хът“ може да й каже къде има такъв. Ще го направиш ли?

Тя ме изгледа и ме хвана за ръката.

— Дебора, можеш да ми се обадиш в „Травел Изи“. Нямам номера в себе си, но можеш да го намериш в указателя. Ето ти моята визитна картичка, за да можеш да си припомниш името ми.

— Тая няма телефон — съобщи тя, като ме гледаше напрегнато и продължаваше да държи ръката ми.

— Знам, че нямаш. Но ако ти се наложи да ми се обадиш, можеш да намериш обществен телефон, нали?

Дебора кимна.

По хълма идваше кола.

— Тая е майка.

— На колко години си, Дебора?

— Единайсет.

— Тук в Блек Маунтин ли ходиш на училище? — попитах, изненадана, че тя е на възрастта на Емили.

Тя отново кимна.

— Познаваше ли Емили Стайнър?

— Тая беше преди тая.

— Не сте били в един и същи клас?

— Не — отговори тя и пусна ръката ми.

Колата, древен, очукан форд, с един липсващ фар, мина покрай нас. Мярнах бегло жената, която гледаше към нас. Никога няма да забравя изтощеното, отпуснато лице, с мрачно присвита уста и прибрана в мрежа коса. Дебора се втурна след майка си, а аз затворих вратата на шевролета.

Когато се прибрах в мотела, взех дълга, гореща вана, после се замислих какво да вечерям. Взех менюто на румсървиса, но осъзнах, че само го разлиствам безцелно. Реших да поседна и да се успокоя с четене. Телефонът ме събуди в десет и половина.

— Да?

— Кей? — запита гласът на Уесли. — Трябва да поговоря с теб. Много е важно.

— Ще дойда в стаята ти.

Отидох и почуках на вратата.

— Аз съм, Кей — съобщих високо.

— Момент само — обади се Уесли от другата страна.

Вратата се отвори след секунда. Изражението на лицето на Уесли потвърждаваше, че наистина нещо ужасно се е объркало.

— Какво има? — запитах, влизайки вътре.

— Луси.

Той затвори вратата тихо. От бюрото му си личеше, че е прекарал по-голямата част от следобеда на телефона. Вратовръзката му лежеше на леглото, ризата му бе извадена от панталона.

— Катастрофирала е — каза той.

— Какво? — извиках и усетих как кръвта ми изстива.

Уесли изглеждаше доста разстроен.

— Добре ли е?

— Случило се е по-рано тази вечер, на деветдесет и пета магистрала, на север от Ричмънд. Очевидно е била в Куантико, излязла е да вечеря някъде и после е тръгнала обратно. Вечеряла е в „Аутбек“. Нали знаеш, австралийския ресторант за пържоли в Северна Вирджиния? Знаем, че се е отбила в оръжейния магазин в Хановер — „Грийн Топ“ — а след като си тръгнала оттам, катастрофирала.

Уесли обикаляше нервно из стаята, докато говореше.

— Бентън, добре ли е тя? — успях да запитам, но усетих, че не мога да се помръдна.

— В момента се намира в спешното отделение на болницата. Катастрофата е била доста сериозна.

— О, господи.

— Очевидно е излязла от пътя при отбивката за Етли и е прекалила с въртенето на волана, когато е решила да изправи колата. Полицаите видели номерата на колата ти и веднага се обадили в службата ти. Накарали Филдинг да те открие. Той ми се обади, тъй като не му се искаше да научиш новината по телефона. Нали и той е съдебен лекар и се е страхувал каква ще бъде първата ти реакция, ако започне да ти разказва, че Луси току-що е катастрофирала…

— Бентън!

— Извинявай — смути се той и постави ръце на раменете ми. — Господи. Не съм добър в тази работа, когато… Ами когато става дума за теб. Тя е нарязана на няколко места и има мозъчно сътресение. Направо е чудо, че е жива. Колата се преобърнала няколко пъти. Твоята кола. Абсолютна развалина е в момента. Наложило се да разрежат колата, за да я извадят отвътре. Закарали я до болницата с хеликоптер. Истината е, че съдейки по смачканата ти кола, всички са смятали, че не е възможно този, който е бил вътре, да е оцелял. Направо е невероятно, че е жива.

Затворих очи и седнах на края на леглото.

— Пила ли е преди катастрофата? — запитах.

— Да.

— Разкажи ми всичко.

— Обвинили са я в шофиране под влияние на алкохол. В болницата й направили кръвна проба и нивото на алкохол било доста високо. Не знам точно колко.

— Но никой друг не е пострадал, нали?

— Не.

— Слава богу.

Уесли седна до мен и погали врата ми.

— Чудо е, че е стигнала толкова далеч, без да катастрофира. Предполагам, че по време на вечерята е пила доста.

Той постави ръка на рамото ми и ме придърпа към себе си.

— Вече ти купих билет за самолета.

— Какво е правила в „Грийн Топ“?

— Купила си пистолет. „Зиг Зауер Р230“. Намерили са го в колата.

— Трябва веднага да се върна в Ричмънд.

— Няма транспорт до утре сутринта, Кей. Можеш да почакаш дотогава.

— Студено ми е — казах.

Уесли взе сакото си и ме наметна с него. Започнах да треперя. Ужасът, който почувствах, когато видях изражението на лицето му и долових напрежението в тона му, ми припомни зловещата нощ, когато ми се бе обадил заради Марк.

В момента, когато чух гласа на Уесли от другата страна на линията, разбрах, че новината е много лоша. Той започна да ми разказва за бомбата в Лондон, за Марк, който в същия момент минавал покрай избухналия влак. Научих, че ударът не бил насочен срещу него, нямал нищо общо с него, но въпреки това той бе загинал. Силната мъка връхлетя върху мен като внезапна буря. После ме остави така изхабена, както не се бях чувствала дори след смъртта на баща ми. Тогава не можех да реагирам, бях прекалено млада. Помня само как майка ми плачеше и всичко изглеждаше изгубено.

— Всичко ще се оправи — каза Уесли и стана да ми налее питие.

— Какво още знаеш за случая?

— Нищо друго, Кей. Вземи това, ще ти помогне — нареди той и ми подаде чаша чист скоч.

Ако в стаята имаше цигари, щях да лапна една и да я запаля. Щях да приключа с въздържанието си и да забравя отвращението си без проблем.

— Знаеш ли кой е нейният лекар? Къде са раните? Издули ли са се въздушните възглавници?

Уесли отново започна да гали врата ми и не отговори на въпросите ми, тъй като вече ясно ми бе показал, че не знае нищо повече. Пиех скоча бързо, защото имах нужда да почувствам силното питие.

— Тогава утре рано сутринта тръгвам — казах.

Пръстите му започнаха да рошат косата ми. Беше чудесно.

Затворих очи и започнах да му разказвам за следобеда си: за посещението ми в болницата при лейтенант Моут, за хората от планината Рейнбоу, за момичето, което не познаваше местоименията, и най-важното — за Крийд, който знаеше, че Емили Стайнър не бе поела по пряката пътека край езерото след събранието на младежката група в църквата.

— Тъжна съм, защото ясно си представих всичко, което ми разказа — продължих аз, като мислех за дневника на момиченцето. — Тя е трябвало да се срещне с Рен по-рано, но той, разбира се, не се появил. После пък въобще не й обърнал внимание. Тя дори не изчакала събранието да свърши. Избягала, преди някой да я заговори. Бързала, защото била наранена и унижена и не искала никой да разбере за това. Крийд просто минавал оттам с пикапа си. Видял я и искал да се увери, че тя ще се прибере у дома без проблеми, тъй като забелязал, че е разстроена. Той я харесвал, но отдалеч, точно както тя харесвала Рен. А сега Емили е мъртва, и то по толкова ужасен начин. Струва ми се, че всичко това се отнася за хора, които обичат други хора, а пък те не отвръщат на чувствата им. Болка, която се предава от един човек на друг.

— Винаги е така при убийствата — утеши ме Уесли. — Къде е Марино?

— Не знам.

— Всичко, което върши напоследък, е напълно погрешно. Би трябвало да е наясно с нещата.

— Смятам, че има нещо общо с Дениз Стайнър.

— Знам, че е така.

— Разбирам как е станало. Той е самотен, няма късмет с жените, всъщност въобще не е имал връзка, откак Дорис го напусна. Дениз Стайнър е отчаяна, нещастна и допада на мъжкото му его.

— Очевидно тя има много пари.

— Да.

— А това как е станало? Мислех, че мъжът й е бил учител.

— Научих, че семейството й било доста богато. Спечелили от нефт или нещо подобно на запад. Ще трябва да разкажеш за срещата си с Крийд Линдзи. Но това няма да изглежда добре за него.

Знаех, че е така.

— Представям си как се чувстваш, Кей. Но не съм сигурен, че дори аз вярвам напълно в това, което ми разказа. Притеснява ме фактът, че я е следил с колата си, при това с изгасени фарове. Също така ме притеснява мисълта, че е знаел къде живее тя, а и в училище й е обръщал толкова внимание. А най-много ме тревожи това, че е ходил на мястото, където са намерили трупа й и е оставял бонбони.

— Защо намерихме кожата в хладилника на Фъргюсън? Какво общо има Крийд Линдзи с него?

— Или Фъргюсън е прибрал кожата там, или някой друг. Съвсем просто е. А аз лично не смятам, че Фъргюсън го е направил.

— Защо?

— Не съвпада с профила ни. Ти също знаеш това.

— А Голт?

Уесли не отговори.

Вдигнах очи към него. Бях се научила да усещам мълчанието, да се водя по него, като по хладните стени на пещера.

— Не ми казваш всичко — казах.

— Току-що ни се обадиха от Лондон. Смятаме, че той е убил отново, този път там.

Затворих очи.

— О, господи, не.

— Този път момче. На четиринайсет години. Убито в последните няколко дни.

— Същият почерк като при Еди Хийт ли?

— Унищожени следи от захапване. Изстрел в главата. Тялото на явно място. Достатъчно сходства.

— Това не означава, че Голт не е идвал и в Блек Маунтин — казах, но усетих, че съмненията ми нарастват.

— В този момент не можем нищо да твърдим със сигурност. Голт може да е навсякъде. Не знам. Има много общи неща в случаите с Еди Хийт и Емили Стайнър. Но има и прекалено много разлики.

— Има разлики, защото случаят е различен — подчертах. — Но не мисля, че Крийд Линдзи е поставил кожата в хладилника на Фъргюсън.

— Слушай, не знам защо въобще кожата е била там. Не знаем дали някой не я е оставил на прага му и той да я е намерил, когато се е прибрал от летището. Може да я е сложил в хладилника, както би постъпил всеки добър следовател, и да не е живял достатъчно дълго, за да съобщи на някого.

— Искаш да кажеш, че Крийд е изчакал Фъргюсън да се прибере и после е оставил кожата там?

— Искам да кажа, че полицаите ще помислят така.

— Защо би направил такова нещо?

— Разкаяние.

— Докато Голт би го направил, за да ни разиграва.

— Абсолютно вярно.

Замълчах за момент. После казах:

— Ако Крийд е извършил всичко това, как тогава ще обясниш отпечатъка на Дениз Стайнър върху носените от Фъргюсън бикини?

— Ако е бил фетишист и е обичал да се докарва в женски дрехи, когато мастурбира, може просто да ги е откраднал. Влизал е в къщата й много пъти, докато е работил по случая на Емили. Може съвсем лесно да й е взел бельото. А това, че е облечен в нейни дрехи, докато мастурбира, може да е допълвало фантазиите му.

— Наистина ли мислиш така?

— Наистина не знам какво да мисля. Подхвърлям ти тези идеи, защото знам какво ще стане. Знам какво ще си помисли Марино. Крийд Линдзи е престъпник. Всъщност разказвайки ти за това как е следил Емили Стайнър, той ни дава причина да претърсим дома и пикапа му. Ако намерим нещо и ако госпожа Стайнър реши, че той изглежда или звучи като мъжа, нахлул в дома й в онази нощ, Крийд ще бъде обвинен в предумишлено убийство.

— А материалните улики? — запитах. — Открили ли са още нещо в лабораторията?

Уесли стана и натъпка ризата си в панталона, докато говореше.

— Открихме, че оранжевата лепенка идва от затвор „Атика“ в щат Ню Йорк. Очевидно на директора му е писнало да крадат лепенките и решил да поръча нещо по-специално, което ще е по-неудобно за крадене. Затова избрал яркооранжево, което е цветът на носените от затворниците дрехи. Тъй като лепенките били използвани в затвора, например да подлепят матраците с тях, важно било да са устойчиви на пламък. Фабриката „Шъфорд“ произвела около осемстотин кашона от нея някъде в края на 1986 година.

— Това е адски странно.

— Що се отнася до частиците по краищата на лепенките, с които е била вързана Дениз Стайнър, те са от полир, съвпадащ с този по тоалетката в спалнята й. Нормално е да очакваш нещо такова, тъй като той я е завързал в стаята й, така че тази информация е, общо взето, безполезна.

— Голт никога не е лежал в „Атика“, нали?

Уесли нагласи вратовръзката си пред огледалото.

— Не. Но това не би му попречило да се снабди с лепенката по някакъв друг начин. Може някой да му я е подарил. Той поддържаше доста близко приятелство с надзирателя в затвора в Ричмънд — онзи, когото по-късно уби. Предполагам, че си заслужава да проверим и тази следа. Може част от лепенките да са заминали за затвора в Ричмънд.

— Отиваме ли някъде? — запитах, когато видях как Уесли пъхна чиста носна кърпа в джоба си и пистолета в презраменния кобур.

— Ще те заведа на вечеря.

— А ако не искам?

— Ще искаш.

— Ужасно си самоуверен.

Той се наведе и ме целуна, после свали сакото от раменете ми.

— Не искам да си сама в този момент.

После облече сакото си. Изглеждаше изключително привлекателен по един скромен, сдържан начин.

Намерихме ярко осветено крайпътно ресторантче, което предлагаше всичко от тексаски пържоли до китайска кухня. Поръчах си супа с яйце и задушен ориз, тъй като не се чувствах много добре. Мъже в избелели джинси и ботуши отрупваха чиниите си с ребра, свинско и скариди в гъст сос и ни гледаха учудено, сякаш бяхме от Оз. Моята бисквитка с късметче ме предупреждаваше да се пазя от неискрени приятели, а тази на Уесли му обещаваше женитба.

Марино ни чакаше в мотела, когато се прибрахме малко след полунощ. Разказах му новините и той не изглеждаше никак доволен от тях.

— Иска ми се да не беше отивала там — каза той, когато седнахме в стаята на Уесли. — Не ти е работа да разпитваш хората.

— Имам право да разследвам всяка насилствена смърт и да задавам всички въпроси, които искам. Смешно е, че въобще казваш подобно нещо, Марино. Ние с теб работим заедно от години.

— Ние сме отбор, Пийт — намеси се Уесли. — Точно затова е създаден отделът ни. Затова сме тук. Слушай, не искам да звуча като неприятен досадник, но не мога да те оставя да пушиш в стаята ми.

Марино прибра цигарите и запалката в джоба си.

— Дениз ми каза, че Емили й се оплаквала от Крийд.

— Тя знае ли, че полицията го търси? — запита Уесли.

— Тя не е в града — уклончиво отговори Марино.

— Къде е?

— Има болна сестра в Мериленд и отиде там за няколко дни. Искам да кажа, че Емили наистина се е страхувала от Крийд.

Спомних си седналия на матрака Крийд, който шиеше порязания си пръст. Видях кривогледия му поглед и бледото лице. Не се учудвах, че може да е уплашил малкото момиче.

— Все още много въпроси стоят без отговори — казах.

— Да, ама и на много въпроси е отговорено — възпротиви се Марино.

— Не е логично да мислиш, че Крийд Линдзи е извършил това.

— С всеки изминал ден ми се вижда все по-логично.

— Чудя се дали има телевизор в къщата му — обади се Уесли.

Замислих се за момент.

— Сигурно. Хората там нямат много, но изглежда, имат поне телевизори.

— Крийд може да е научил всичко за Еди Хийт от телевизията. Няколко канала излъчваха програми, свързани с този случай.

— Мамка му, новините за случая обиколиха цялата шибана вселена — прекъсна го Марино.

— Лягам си — съобщих аз.

— Е, не ми позволявайте да ви задържам — мрачно каза Марино, загледан в нас, и се надигна от стола си. — Не бих искал да ви преча.

— Писна ми от намеците ти — отвърнах вбесено.

— Въобще не правя намеци, по дяволите. Говоря за нещата такива, каквито са.

— Хайде да не навлизаме в това — спокойно каза Уесли.

— Не, хайде да го направим — възпротивих се аз.

Бях изморена и разстроена, а и заредена със скоч.

— Хайде да го направим още сега, в тази стая, тъкмо и тримата сме тук. Нали точно за нашите приятелски отношения става дума.

— Въобще няма такова нещо — каза Марино. — В тази стая съществува само едно приятелство и аз не съм част от него. Мнението ми за него си е лично моя работа и имам право на него.

— Твоето мнение е на самодоволен глупак и дебелоглавец — гневно извиках аз. — Държиш се като тринайсетгодишен, тайно влюбен пубер.

— Това е най-скапаната дивотия, която някога съм чувал — отвърна Марино с мрачно изражение.

— Ти си толкова собственически настроен и ревнив, че направо ме побъркваш.

— Да бе, в мечтите ти.

— Трябва да престанеш, Марино. Унищожаваш приятелството ни.

— Не знаех, че имаме такова.

— Разбира се, че имаме.

— Късно е — намеси се предупредително Уесли. — Всички сме изморени и под голямо напрежение. Кей, сега не е подходящ момент за това.

— Да, но нямаме по-подходящ — отвърнах. — Марино, по дяволите, аз наистина държа на теб, но ти ме отблъскваш. Набъркваш се в неща, които ме плашат до смърт. Не съм сигурна, че дори успяваш да видиш какво правиш.

— Е, нека да ти кажа нещо — каза грубо Марино и ме изгледа така, като че ли ме мразеше. — Смятам, че точно ти нямаш право да кажеш, че съм се забъркал в нещо. Първо, не знаеш абсолютно нищо. Второ, поне не чукам някой, който е женен.

— Пийт, това е достатъчно — рязко го прекъсна Уесли.

— Дяволски си прав, така е.

Марино изхвърча от стаята и затръшна вратата с такава сила, че сигурно всички в мотела го чуха.

— Мили боже — казах. — Това е отвратително.

— Кей, ти го отхвърли презрително и той откачи заради това.

— Не съм се отнасяла презрително с него.

Уесли се разхождаше раздразнено из стаята.

— Знаех, че е привързан към теб. През всички тези години знаех, че наистина те обича. Но не си представях, че нещата са толкова дълбоки. Въобще не си го представях.

Не знаех какво да кажа.

— Той не е глупав. Предполагам, че беше само въпрос на време, преди да разбере някои неща. Но нямаше откъде да знам, че ще му се отрази по такъв ужасен начин.

— Отивам да си легна — казах отново.

Успях да поспя известно време, после внезапно се събудих, загледах се в тъмнината, и се замислих за Марино и за това, което му причинявах. Имах любовна връзка с женен мъж, не се притеснявах от нея, а това просто не можех да го разбера. Марино знаеше за връзката ми и ревнуваше силно, макар и безпричинно. Никога не бих могла да се влюбя в него. Би трябвало да му го кажа, но не можех да си представя случай, в който бихме могли да проведем подобен разговор.

Станах към четири, излязох на терасата и се загледах в звездите. Голямата мечка беше почти над главата ми. Спомних си как Луси, когато беше дете, се тревожеше, че тя ще я полее с вода, ако стои дълго време под нея. Спомних си нежните й кости и кожа, невероятните зелени очи. Спомних си начина, по който гледаше към Кари Гретхен, и си помислих, че сигурно това също влизаше в списъка на нещата, които се бяха объркали.