Ферма за трупове

3.

Лейтенант Хършъл Моут не можеше да прогони нотката на истерия в гласа си, когато Уесли отговори на обаждането му в шест и двайсет и девет вечерта.

— Къде сте? — отново запита Уесли в микрофона.

— В кухнята.

— Лейтенант Моут, успокойте се. Кажете ми къде точно се намирате.

— В кухнята на специален агент Макс Фъргюсън. Не мога да повярвам! Никога преди не съм виждал нищо такова.

— Има ли още някой, освен вас там?

— Съвсем сам съм. С изключение на това, което се намира на горния етаж, както вече ви разказах. Обадих се на съдебния лекар, а и диспечерът в участъка ще провери кого може да събуди.

— Успокойте се, лейтенант — повтори Уесли с обичайната си невъзмутимост.

Чувах тежкото дишане на Моут. Включих се в разговора.

— Лейтенант Моут? Тук е доктор Кей Скарпета. Искам да оставите всичко точно така, както го намерихте.

— О, господи — промърмори той. — Аз отрязах въжето…

— Няма проблеми…

— Когато влязох вътре… Господ да ми е на помощ, не можех да го оставя просто така.

— Няма нищо — уверих го. — Важно е никой повече да не го докосва.

— А докторът?

— Дори не и той.

Усетих прикования върху мен поглед на Уесли.

— Тръгваме веднага. Ще се видим около десет часа. Междувременно не мърдайте оттам — каза Уесли.

— Да, господине. Просто ще си седя тук на стола, докато гърдите престанат да ме болят.

— Кога започнаха болките? — заинтересувах се аз.

— Когато пристигнах тук и го намерих. Точно тогава усетих болка в гърдите.

— Някога преди имали ли сте подобни болки?

— Не помня. Поне не такива.

— Опишете ми ги подробно — помолих аз с нарастващо притеснение.

— Точно по средата.

— Болките отиват ли към ръцете или врата ви?

— Не, госпожо.

— Виене на свят или потене?

— Леко се потя.

— Боли ли ви, когато кашляте?

— Не съм кашлял. Затова не мога да кажа.

— Някога боледували ли сте от сърце или високо кръвно налягане?

— Не е имало такова нещо.

— Пушите, нали?

— Това правя в момента.

— Лейтенант Моут, искам да ме изслушате много внимателно. Искам веднага да загасите цигарата и да се опитате да се успокоите. Тревожа се, защото сте преживели ужасен шок, пушач сте, а това е идеална предпоставка за инфаркт. За съжаление се намирам твърде далеч от вас в момента. Искам да повикате линейка още сега.

— Болките ми започнаха да се успокояват. А и съдебният лекар ще пристигне всеки момент. Той е доктор.

— За доктор Дженрет ли става дума? — намеси се Уесли.

— Той е всичко, което имаме.

— Не искам да се шегувате с болките си в гърдите, лейтенант Моут — твърдо казах аз.

— Не, госпожо, няма да се шегувам.

Уесли записа адреса и телефонния номер. После прекъсна връзката и набра друг телефон.

— Пийт Марино още ли е там? — запита той човека, който бе отговорил на позвъняването му. — Съобщете му, че имаме спешен случай. Той трябва да си грабне сакчето с багажа и да дойде в ЕСЗ колкото се може по-бързо. Ще му обясня какво става, когато се видим.

— Слушай, Уесли, искам и Кац да се включи — казах аз, когато Уесли се надигна от бюрото си. — Трябва да проверим абсолютно всичко за отпечатъци, в случай че нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Добра идея.

— Съмнявам се, че толкова късно можем да го намерим във Фермата за трупове. Можеш да опиташ номера на пейджъра му.

— Добре. Ще видя дали мога да го открия — съгласи се той.

Ставаше дума за моя колега криминолог от Ноксвил.

След около петнайсет минути се появих във фоайето. Уесли вече бе там, на рамото му висеше малка раничка. Времето едва ми бе стигнало, за да се върна до стаята, да сменя елегантните обувки с ток с други спортни и да грабна необходимите неща, включително лекарската ми чанта.

— Доктор Кац тръгва от Ноксвил сега — съобщи Уесли. — Ще се срещнем на самото място.

Навън вече бе настъпила нощ. Високо в небето проблясваше полумесецът на далечната луна, а дърветата, шумолящи от вятъра, звучаха като ромон на дъжд. Ние с Уесли тръгнахме по пътя, който разделяше академията от спортните площадки и стрелбищата. Близо до нас, в невоенизирания район на масите за пикник и скарите, засенчени от дърветата, забелязах позната фигура. Гледката беше неочаквана и реших, че съм сгрешила. После си припомних случайно казаните от Луси думи, че понякога тя се разхожда наоколо сама след вечеря, за да може да помисли на спокойствие, и сърцето ми заби радостно при мисълта, че мога да направя опит да се сдобря с нея.

— Бентън — казах, — веднага ще се върна.

Тих разговор долетя до мен, когато приближих края на горичката и аз изненадано се зачудих дали племенницата ми не си говори сама. Луси седеше върху маса за пикник. Пристъпих по-близо и тъкмо щях да я повикам, когато забелязах, че говори с някой, който седеше на пейката под нея. Двете фигури бяха толкова близо една до друга, че изглеждаха слети. Застинах в тъмната сянка на висока, гъста елха.

— Ти винаги постъпваш така — произнесе Луси с обидения тон, който познавах така добре.

— Не, просто ти вечно предполагаш, че аз ще постъпя така — каза успокояващ женски глас.

— Добре, тогава не ми давай причини да мисля така.

— Луси, не може ли да приключим с това? Моля?

— Дай ми една от твоите.

— Иска ми се да не започваш пак.

— Не започвам. Просто искам да си дръпна.

Чух драсването на кибритена клечка и малко пламъче наруши тъмнината. То освети за секунда профила на племенницата ми, когато тя се наведе към приятелката си, чието лице не можех да видя. Върхът на цигарата проблясваше, докато те си я подаваха една на друга. Обърнах се и бавно тръгнах назад.

Уесли възобнови дългите си крачки, когато се върнах при него.

— Някой познат ли? — запита той.

— Така си помислих — отговорих.

Вървяхме мълчаливо покрай празните стрелбища с редиците мишени и стоманените силуети, вечно привличащи вниманието. Отвъд тях контролната кула се издигаше над странна структура, построена от автомобилни гуми, където ЕСЗ — „зелените барети“ на Бюрото — се упражняваха с истински амуниции. Синьо-бял хеликоптер „Белджет Рейнджър“ ни чакаше на близката полянка. Приличаше на заспало насекомо. Пилотът стоеше пред него заедно с Марино.

— Всички ли сме тук? — запита пилотът, когато приближихме.

— Да, благодаря ти, Уайт — отвърна Уесли.

Уайт, чудесен образец на мъж в идеална физическа форма, облечен в черен авиаторски костюм, отвори вратите на хеликоптера и ни помогна да се качим. Ние с Марино седнахме отзад, а Уесли отпред. Закопчахме коланите и поставихме слушалките. Перките се завъртяха. Реактивният двигател загряваше.

Само след минута тъмната земя внезапно се отдалечи под краката ни и ние се издигнахме над хоризонта. Въздушните клапани бяха отворени, а лампите в кабината — изгасени. Гласовете ни звучаха странно и приглушено в слушалките, докато хеликоптерът летеше стремително към малкото планинско градче, където бе умрял още един човек.

— Не може да си е бил у дома от дълго време — отбеляза Марино. — Знаем…

— Не е бил — включи се гласът на Уесли от предната седалка. — Той напусна Куантико веднага след събранието. Излетял е от националното летище в един часа.

— Знаем ли в колко самолетът е стигнал до Ашвил?

— Около четири и половина. Вероятно се е прибрал вкъщи около пет.

— В Блек Маунтин?

— Точно така.

Намесих се:

— Моут го е намерил в шест.

— Господи — обърна се към мен Марино. — Фъргюсън трябва да е започнал да блъска чекии в минутата, когато…

Пилотът ни прекъсна:

— Имам музика, ако някой иска да послуша.

— Разбира се.

— Какво предпочитате?

— Класическа.

— Мамка му, Бентън.

— Мнозинство сме, Пийт.

— Фъргюсън не си е бил у дома дълго време. Това поне е ясно, независимо кого и за какво трябва да обвиняваме — върнах се аз към разговора ни на фона на нежните тонове на Берлиоз. — Изглежда като инцидент. Нещо като автоеротизъм, завършил фатално. Но още не знаем.

Марино ме побутна.

— Имаш ли аспирин?

Зарових из претъпканата ми дамска чанта, но не открих нищо. Отворих лекарската, но и там нямаше нищо. Марино измърмори няколко ругатни, когато му съобщих, че не мога да му помогна. Осъзнах, че той все още е издокаран в анцуга и високите ботуши с връзки, които носеше по-рано. Приличаше на някой впиянчен треньор на скапан отбор. Не можах да се удържа да не насоча лъча на фенерчето си към предателските петна от червена боя в горната част на гърба и по лявото му рамо. Бяха го простреляли.

— Добре де, трябва да видиш другите — високо избумтя гласът му в ушите ми. — Ей, Бентън, имаш ли аспирин?

— Да не ти е лошо от летенето?

— Прекалено забавно е, за да ми стане лошо — отвърна Марино, който много мразеше да лети.

Времето беше чудесно за полет и ние се носехме в ясната нощ с около сто и пет възела. Колите прелитаха под нас като буболечки с ярки очи, а светлините на цивилизацията проблясваха като малки огньове всред дърветата. Вибриращата тъмнина можеше да ме приспи, ако нервите ми не бяха толкова опънати. Не успявах да успокоя мислите си, в които се преплитаха различни образи и въпроси викаха високо.

Представих си лицето на Луси, красивата извивка на челюстта и бузата й, когато се наведе към пламъчето в ръцете на приятелката й. Обзетите им от страст гласове звучаха ясно в паметта ми, а аз не разбирах защо съм толкова зашеметена. Не мислех, че това има някакво значение. Зачудих се колко ли знае Уесли. Племенницата ми бе започнала стажа си в Куантико в началото на есенния семестър. Той я бе виждал много повече от мен.

Във въздуха не се усещаше дори лек полъх, докато не стигнахме до планината. За момент земята изглеждаше равна и катраненочерна.

— Изкачваме се на хиляда и петстотин метра — прозвуча в слушалките гласът на пилота. — Добре ли сте отзад?

— Тук май не може да се пуши, нали? — недоволно изсумтя Марино.

В девет и десет мастиленосиньото небе бе обсипано със звезди, а Блу Ридж приличаше на безмълвен и неподвижен черен океан. Прелетяхме над гъсти гори и гладко се спуснахме към тухлена сграда, която вероятно беше училището. Зад нея открихме футболно игрище, където сигналните червени лампи на полицейските коли и запалените огньове осветяваха площадката ни за кацане. Трийсетте милиона свещи на „Нощното слънце“ заблестяха ослепително и ние се приземихме. Уайт спусна хеликоптера меко и сръчно като кацаща птица.

— Домът на „Бойните коне“ — прочете Уесли окачения на оградата надпис. — Надявам се, че те имат по-добър сезон от нас.

Марино погледна през прозореца, когато въртенето на перките утихна.

— Не съм гледал ученически футбол, откак самият аз участвах в него.

— Не знаех, че си играл футбол — отбелязах.

— Да, номер дванайсет.

— На коя позиция?

— Краен защитник.

— Това се подразбира — казах.

— Всъщност това е Суананоа — съобщи Уайт. — Блек Маунтин е малко по на изток.

Посрещнаха ни двама униформени полицаи от участъка на Блек Маунтин. Изглеждаха прекалено млади, за да имат шофьорски книжки или да носят оръжия. Лицата им бяха бледи и странни и момчетата се опитваха да не ни гледат втренчено. Струваше ми се, че сме пристигнали с летяща чиния и сме кацнали сред пламъците на въртящи се светлини и неземна тишина. Полицаите не знаеха какво да мислят за нас или за случилото се в града им и докато ни откарваха натам, почти не си говорихме.

След минути паркирахме на тясна уличка, пулсираща от ръмжащи мотори и сигнални светлини. Преброих три патрулни коли, освен нашата, една линейка, две пожарни, две цивилни коли и един кадилак.

— Страхотно — промърмори Марино и затръшна вратата на колата. — Домъкнало се е куцо и сакато.

Жълтите ленти за ограждане на местопрестъпления минаваха от предната врата към храстите от двете страни на бежовата двуетажна къща. На чакъления частен път беше паркиран един форд „Бронко“, а зад него цивилен „Скайларк“ с полицейски антени и лампи.

— Колите на Фъргюсън ли са? — запита Уесли, докато се изкачвахме по бетонните стъпала.

— Онези на частния път, да — отговори полицаят. — Той е там, зад онзи прозорец горе.

Страхотно се изненадах, когато лейтенант Хършъл Моут се появи на прага. Очевидно не беше послушал съвета ми.

— Как се чувствате? — обърнах се към него.

— Държа се — отвърна той.

Изглеждаше толкова облекчен от пристигането ни, че едва ли не очаквах да ме прегърне. Но лицето му беше посивяло, а яката на джинсовата му риза тъмнееше от пот. По челото и врата му също проблясваха капчици пот. Миришеше на застоял цигарен дим.

Поколебахме се в коридора. Бяхме обърнали гръб на стълбите, които водеха към втория етаж.

— Какво е направено досега? — запита Уесли.

— Доктор Дженрет направи доста снимки, но не е докосвал нищо, точно както ми наредихте. Той е навън, говори с момчетата, ако имате нужда от него.

— Навън има много коли — намеси се Марино. — Къде са всички?

— Две от момчетата са в кухнята. Един или двама обикалят из двора и в горичката отзад.

— Но не са се качвали горе, нали?

Моут въздъхна дълбоко.

— Е, няма да ви лъжа в очите. Качиха се, за да погледнат. Но никой не е пипал нищо, честна дума. Докторът е единственият, който се приближи до него. — Той тръгна към стълбите. — Макс е… той е… Ох, по дяволите!

Моут спря и погледна към нас, очите му заблестяха от сълзите.

— Не съм наясно по въпроса как сте го открили — каза Марино.

Заизкачвахме се по стълбите. Моут се мъчеше да запази самообладание. Подът беше покрит със същия тъмночервен мокет, какъвто бях видяла долу. Силно полираната борова ламперия беше с цвета на мед.

Моут прочисти гърлото си.

— Около шест часа тази вечер се отбих да видя дали Макс иска да отидем някъде да вечеряме. Той не ми отвори вратата и аз си помислих, че вероятно се къпе или нещо такова, и влязох вътре.

— Някога забелязвали ли сте нещо, което би могло да ви подскаже, че той и преди се е занимавал с подобни дейности? — деликатно запита Уесли.

— Не, господине — развълнувано отговори Моут. — Не можех дори да си представя нещо такова. И със сигурност нищо не разбирам… Е, чувал съм за хора, които обичат да се връзват, но даже не знам защо точно го правят.

— Примката се използва по време на мастурбация, за да притисне каротидната артерия — обясних. — Това намалява притока на кислород и кръв в мозъка и се предполага, че по този начин се обогатява оргазма.

— Също така е познато като „да си заминеш, докато свършваш“ — отбеляза Марино с типичния си финес.

Моут не пожела да ни придружи, когато пристъпихме към осветената врата в края на коридора.

Специален агент Макс Фъргюсън имаше скромна мъжествена спалня с боров скрин и шкаф, пълен с пушки и карабини, закачен над бюро със сгъваем капак. Пистолетът, портфейлът, документите му и кутия с презервативи „Грубият ездач“ лежаха на масата до покритото с кувертюра легло. Костюмът, с който беше облечен сутринта в Куантико, беше спретнато поставен на стол, а чорапите и обувките му — до него.

Дървено високо столче, подходящо за бар, стоеше между банята и гардероба, на сантиметри от тялото, покрито с плетено шарено одеяло. Над него, от кука, закачена на дървения таван, висеше отрязано найлоново въже. Извадих ръкавици и термометър от лекарската си чанта. Марино изруга под нос, докато отдръпвах одеялото от това, което сигурно е било най-ужасния кошмар на Фъргюсън. Съмнявах се, че дори и куршум би могъл да го уплаши толкова.

Той лежеше по гръб. Огромните чашки на черния сутиен бяха натъпкани с чорапи, които ухаеха леко на мускус. Черните найлонови бикини, които бе обул преди смъртта си, бяха дръпнати надолу към косматите му колене, и един презерватив все още висеше отпуснато на пениса му. Разпилените наоколо списания показваха предпочитанията му към завързани жени с гигантски гърди и зърна с размерите на чинии.

Разгледах найлоновото въже, стегнато около кърпата, която предпазваше врата му. Кордата, стара и мъхната, бе отрязана малко над идеалния палачески възел. Очите му бяха почти затворени, езикът висеше от устата му.

— Това положение съответства ли на седенето му на стола? — запита Марино, като погледна към остатъка от въжето, закачено на тавана.

— Да — отвърнах.

— Значи е онанирал и се е подхлъзнал?

— Или е загубил съзнание и тогава се е подхлъзнал — отговорих аз.

Марино се доближи до прозореца и се наведе към чаша, пълна със златиста течност, която стоеше на перваза.

— Бърбън — констатира той. — Чист или поне почти чист.

Ректалната температура беше тридесет и два градуса, съвместима с това, което бих очаквала, ако Фъргюсън бе лежал мъртъв около пет часа в тази стая, покрит с одеяло. Вкочаняването на трупа бе започнало в малките мускули. Презервативът беше релефен, с доста голям празен резервоар. Отидох до леглото, за да погледна кутийката. Липсваше само един презерватив. После влязох в банята и намерих лъскавата лилава опаковка в плетеното кошче за боклук.

— Интересно — казах, когато Марино отвори чекмеджетата на бюрото.

— Кое?

— Мислех си, че той трябва да е поставил презерватива, когато се е възбудил.

— Да, и на мен това ми се вижда разумно.

— В такъв случай не би ли очаквал опаковката да е по-близо до тялото му? — запитах аз, като я извадих от боклука, докосвайки я колкото се може по-малко, и я прибрах в найлоновото пликче.

Марино не отговори и аз добавих:

— Е, струва ми се, че всичко зависи от това, кога е свалил бикините. Вероятно го е направил, преди да сложи примката около врата си.

Върнах се обратно в спалнята. Марино клекна пред скрина и се втренчи в трупа. На лицето му се появи смесица от учудване и отвращение.

— А пък аз винаги съм си мислил, че най-кофтито нещо, което може да ти се случи, е да пукнеш в кенефа — каза той.

Погледнах към куката на тавана. Нямаше начин да се разбере от колко време стоеше там. Тъкмо щях да запитам Марино дали е открил някаква друга порнография, когато ни стресна тежък удар в коридора.

— Какво, по дяволите… — възкликна Марино.

Той изскочи навън, а аз го последвах бързо.

Лейтенант Моут беше припаднал близо до стълбите. Лежеше по очи, без да помръдне, на мокета. Когато коленичих до него и го обърнах по гръб, вече беше посинял.

— Получил е инфаркт! Викай помощ! — извиках аз и дръпнах челюстта на Моут напред, за да се уверя, че нищо не спира притока на въздух в дихателните му пътища.

Краката на Марино изтрополиха надолу по стълбите. Поставих пръсти върху каротидната артерия на Моут, но не усетих пулс. Натиснах гърдите му, но сърцето му не отговори. Започнах изкуствено дишане, после масаж на гърдите, веднъж, два пъти, три, четири, след това наклоних главата му назад и вдишах в устата му. Гърдите му се надигнаха. Едно, две, три, четири и вдишах отново.

Поддържах ритъм от шейсет натиска в минута, по слепоочията ми се стичаше пот и собственият ми пулс се ускори страхотно. Ръцете ме заболяха и изтръпнаха като каменни, когато започна третата минута. По стълбите се понесе тропотът на санитарите и полицаите, бързащи нагоре. Някой ме хвана за лакътя и ме дръпна встрани. Няколко чифта облечени в ръкавици ръце нагласиха проводниците, закачиха интравенозната система и започнаха да оказват първа помощ. Гласове крещяха заповеди и съобщаваха за всяко действие с високия безстрастен тон на работещите в отделения за спешни случаи.

Облегнах се на стената и се опитах да възстановя дишането си. Забелязах нисък, рус, млад мъж, неуместно издокаран в екип за голф, който наблюдаваше дейността откъм площадката. След няколко погледа към мен той се приближи стеснително.

— Доктор Скарпета?

Откритото му лице беше доста загоряло, с изключение на челото, което очевидно е било предпазвано от козирката на кепето му. Помислих си, че вероятно кадилакът, паркиран отпред, принадлежеше точно на него.

— Да?

— Джеймс Дженрет — съобщи той, потвърждавайки подозренията ми. — Добре ли сте? — запита той, като извади грижливо сгъната носна кърпа и ми я подаде.

— Оправям се и се радвам, че сте тук — искрено отвърнах аз, тъй като не можех да предам последния си пациент на човек, който не беше лекар. — Мога ли да поверя лейтенант Моут на вашите грижи?

Ръцете ми трепереха, докато бършех лицето и врата си.

— Абсолютно. Аз ще отида с него в болницата — каза Дженрет и ми подаде визитната си картичка. — Ако имате някакви други въпроси към мен довечера, просто звъннете на пейджъра ми.

— Вие ли ще правите аутопсията на Фъргюсън утре сутрин? — запитах.

— Да. Ще се радвам, ако се присъедините към мен. После ще можем да поговорим за всичко това — каза той и се огледа наоколо.

— Ще дойда. Благодаря ви — успях да се усмихна аз.

Дженрет последва носилката навън, а аз се върнах в спалнята в края на коридора. Загледах през прозореца как червените светлини пулсираха на улицата, докато настаняваха Моут в линейката. Зачудих се дали ще оживее. Усещах присъствието на Фъргюсън в увисналия презерватив и натъпкания сутиен, но то ми изглеждаше съвсем нереално.

Задната врата на линейката се затръшна. Сирените изръмжаха, като че ли протестиращо, после завиха. Не забелязах, че Марино е влязъл в стаята, докато не докосна ръката ми.

— Кац е долу — уведоми ме той.

Завъртях се бавно.

— Ще имаме нужда от още един екип — казах.