Огромни благодарности на Хене Адлер-Улсен, Хенинг Кюре, Елсебет Веренс, Сьорен Скоу, Фреди Милтън, Еди Киран, Хене Петерсен, Миша Шмалщийг и Карстен Д. Д. за безценните им и подробни коментари. Благодаря и на Гите и Петер К. Ранес и на Датския център за писатели и преводачи в Хал, задето ми предоставиха спокойствие и тишина, така необходими по време на творческо писане. Благодаря на Петер Мадсен за илюстрациите към подаръчното издание. Дълбоко признателен съм и на Петер Х. Улсен и Йорн Педерсен, че споделяха с мен оригинални идеи, на Йорген Н. Ларсен за приноса към събирането на материал за книгата, на Михаел Недергор за информацията какво става с човешкото тяло в барокамера. Искам да отправя и специални благодарности към К. Улсен и комисар Лейф Кристенсен, задето нанесоха в тази книга поправки във връзка със специфични практики в работата на полицията. И накрая, едно голямо благодаря на моята датска редакторка Ане Кристине Андерсен за изключителния ѝ принос към книгата ми.
Тя стърга ожесточено с окървавените си пръсти по гладките стени и удря с юмруци по дебелите стъкла, докато изгуби чувствителността в ръцете си. Поне десет пъти стигаше опипом до металната врата, впиваше нокти в процепа и започваше да дращи, но вратата не помръдваше дори на сантиметър.
Накрая ноктите ѝ се изпочупиха, тя залитна назад и запъхтяна, се просна по гръб върху леденостудения под. За миг се втренчи в непрогледния мрак с широко отворени очи и лудешки биещо сърце. После започна да крещи. Крещя, докато ушите ѝ писнаха и прегракна.
После отметна глава назад и отново усети свежия полъх от тавана. Навярно стига да се засили и ще успее да избяга оттук. Навярно все нещо ще се случи.
Да. А може би изчадията ще се принудят да влязат при нея.
Ако се прицели в очите им с протегнати ръце, може и да ги ослепи. Ако действа достатъчно ловко и не се бави, вероятно ще успее да се измъкне.
Изсмука кръвта от пръстите си, подпря се о пода и се насили да се изправи.
Вторачи се към тавана. Откъде да знае колко е висок? Съмнително е да намери нещо, за което да се хване. Но трябваше да опита. Просто нямаше друг избор.
Съблече си якето, сгъна го и го остави в единия ъгъл, за да не се спъне в него. После скочи във въздуха и размаха ръце, ала не улови нищо. Направи още няколко скока, после се облегна на стената да си отдъхне за миг. Засили се като впрегна всички сили, скочи в тъмнината, размахвайки ръце, за да улови макар и късче надежда. При падането единият ѝ крак се подхлъзна върху гладкия под и тялото ѝ се просна странично. Тя изстена мъчително, когато рамото ѝ се удари в бетона, и нададе вик, когато главата ѝ срещна стената, и пред очите ѝ затанцуваха светли петна.
Лежа дълго. Идеше ѝ да заплаче, но се сдържа. Ако похитителите ѝ я чуят, ще помислят, че се е предала, а тя, напротив, бе решила да се погрижи за себе си. Възприемаха я само като пленницата в клетката, само тя обаче, жената, имаше властта да определи на какво разстояние да се намират решетките. С помощта на мисълта си ще си отвори врата към света и няма да допусне да изгуби ума си. Никога няма да прекършат волята ѝ, реши тя, докато лежеше върху пода с пулсиращо от болка рамо и отекло око.
Все някога ще се измъкне оттук.