Жената в капан

39

2007 година

Приближиха се до последната сграда с повишено внимание. Оглеждаха зорко района, все едно очакваха от мръсните кофи покрай зида да избухне бомба.

И тук се натъкнаха на катинар. Асад безпроблемно го счупи с желязото. Този вид дейност заслужаваше да се впише в длъжностната му характеристика.

В преддверието ги лъхна сладникава миризма — смесица от парфюма в спалнята на Ласе Йенсен и миризмата на престояло месо. Подобна миризма се разнася от клетките на животните в зоологическата градина в топъл цветен пролетен ден.

Контейнери е различни размери, изработени от неръждаема стомана, заемаха част от помещението. Върху някои от тях беше монтирана измервателна техника. Безкрайните рафтове по протежение на едната стена показваха, че някога Хенрик Йенсен се е надявал производството да се разшири. Е, реалността го бе опровергала.

Карл направи знак на Асад да се приближи до следващата врата и сложи показалец пред устните си. Помощникът му кимна, стисна конвулсивно желязото и се сви инстинктивно, за да намали размерите си на потенциална мишена.

Карл отвори вратата.

В стаята ги посрещна светлина. Лампи от армирано стъкло осветяваха коридор. От едната му страна се редяха врати към няколко кабинета без прозорци, а от другата — врата водеше към друг коридор. Карл посочи на Асад да огледа кабинетите, а самият той тръгна по тесния, дълъг коридор.

Обзе го неприятно усещане. Стените и подът бяха мръсни, покрити с гадости и изобщо не отговаряха на атмосферата, която основателят на фабриката Хенрик Йенсен вероятно е искал да създаде. Карл не си представяше нещо по-несъвместимо с обстановката от инженери в бели престилки. В дъното на коридора внимателно открехна поредната врата, стискайки ножа в джоба си.

Включи осветлението. Беше се озовал в склад, пълен с маси на колелца, гипсови плоскости и бутилки с азот и кислород. Карл инстинктивно разшири ноздри. Миришеше на барут. Сякаш преди броени минути тук някой бе стрелял.

— Кабинетите са празни — съобщи Асад зад гърба му.

Карл кимна. Положението тук не се различаваше, но продължаваше да се натрапва злокобното усещане от мръсния коридор.

Сириецът прекрачи прага и се огледа.

— Той не е тук, Карл.

— Не търсим него.

— А кого? — намръщи се Асад.

— Шшшт. Чуваш ли?

— Кое?

— Вслушай се внимателно… Чува се леко свистене.

— Свистене ли?

Карл му направи знак да не говори и затвори очи. Звукът напомняше вентилатор или вода, течаща по тръби.

— Такъв звук издава само въздух, Карл. Все едно нещо се е спукало и изпуска въздух.

— Да, но откъде идва?

Карл се завъртя бавно. Струваше му се невъзможно да локализира източника на звука. В помещението с размери три метра и половина на пет-шест метра се създаваше впечатлението, че свистенето идва отвсякъде и отникъде. Вляво от Карл се намираха четири гипсови плочи, а пред тях — купчина плоскости. В дъното стоеше самотна наклонена плоча, подпряна на стената, а стената вдясно беше съвсем гола. Карл погледна към тавана. Между четири квадрата с дупки се виеха снопове кабели и медни тръби — идваха от коридора и се губеха над гипсовите плоскости.

Асад забеляза същото.

— Зад тези плоскости трябва да има нещо, Карл.

Карл кимна. Външна стена или нещо подобно.

Започнаха да отместват плоскостите една по една и да ги подреждат до отсрещната страна. Постепенно звукът се избистряше.

Накрая се оказа, че близо до тавана е закачена голяма кутия, от която се подаваха електрически ключове, измервателна апаратура и бутони. От едната страна на това контролно табло имаше сводеста врата, разделена на две секции, облицовани с метални плоскости, а от другата — два големи илюминатора с бронирани, млечнобели стъкла. Върху стъклата с монтажна лента бяха залепени проводници, свързани с щифтове, приличащи на детонатори. Под всеки илюминатор имаше монтирана камера за видеонаблюдение. И без да е гений, човек би се досетил с каква цел се използват камерите и защо са монтирани детонатори.

Под камерите Карл забеляза няколко малки черни куршума. Вдигна ги и установи, че са едри сачми. Опипа повърхността на опушеното стъкло и отстъпи крачка назад. По прозорците без съмнение бе стреляно. Все пак злосторниците Йенсен явно не притежаваха контрол над всичко в този комплекс.

Карл долепи ухо до стената. Свистенето идваше някъде оттам. Не от вратата, не и от прозорците. А някъде отзад. Значи звукът е много висок, за да премине през толкова солидна преграда.

— Налягането е малко над четири бара, Карл — разчете Асад показанията на манометъра.

Четири бара са пет атмосфери. Ясно. Налягането в барокамерата бе спаднало с една атмосфера.

— Асад, мисля, че Мереде Люнгор е вътре.

Партньорът му се вцепени и огледа сводестата метална врата.

— Наистина ли, Карл?

— Да.

— Налягането се понижава, Карл.

Виждаше се как стрелката се движи. Карл вдигна поглед към кълбото от кабели. Тънките проводници между детонаторите се полюшваха над пода с краища, увити в изолирбанд. Навярно братята Йенсен и майка им са възнамерявали да свържат към тях акумулатор или някакво взривно устройство. Дали са планирали да вдигнат цялата сграда във въздуха на 15 май, когато, според текста върху гърба на снимката на Мереде Люнгор, се канеха да свалят налягането до една атмосфера? Карл се оглеждаше трескаво в опит да прозре принципа на адската инсталация. Медните тръби водеха към барокамерата. Наброяваха около десет. Как да разбере кои понижават налягането и кои го увеличават? Пререже ли произволна тръба, рискува да влоши състоянието на човека в камерата. Същото важеше и за жичките.

Карл се приближи до люка на шлюза и огледа релетата. Тук всичко беше написано черно на бяло и нямаше опасност да сбърка: главна врата отворена; главна врата затворена; външен люк отворен, външен люк затворен, вътрешен люк отворен, вътрешен люк затворен. Според показанията на релетата и двата люка стояха затворени. Карл нямаше никакво намерение да ги отваря.

— Според теб това за какво служи? — попита Асад, готов всеки момент да включи малък потенциометър.

Да можеше сега да викнат Харди! Той умееше да разгадава предназначението на всякакви копчета.

— Този ключ е поставен след всичко останало — разсъждаваше Асад. — Защо другите са от кафяв материал — той посочи четириъгълна кутия от бакелит, — а само този е пластмасов?

Асад действително имаше право. Личеше, че потенциометърът е по-нов от останалата апаратура.

— Според мен това копче или спира процеса, или няма никаква роля — предположи той.

Едва ли бе възможно да съществува по-мъглява хипотеза.

Карл си пое дълбок въздух. Беше подал сигнала във Военноморската база само преди десетина минути — време, твърде недостатъчно да пристигне помощ. Ако Мереде Люнгор наистина се намираше в камерата, наложително бе да пристъпят към по-драстични мерки.

— Завърти копчето — нареди Карл въпреки опасенията си.

В същия миг свистенето стана оглушително. Сърцето на Карл се качи в гърлото му. „Налягането пада“ — паникьоса се той.

После вдигна очи и си даде сметка, че четирите надупчени квадрата на тавана са високоговорители. Оттам се чуваше адски дразнещото свистене в камерата.

— Какво става? — извика Асад, запушвайки ушите си с длани.

И да отговори, как ще го чуе помощникът му?!

— Включихме интерком! — извика на свой ред Карл и обърна лице към отворите на тавана. — Там ли си, Мереде? — повтори той три-четири пъти и напрегна слух.

Ясно се чуваше звукът от въздух, минаващ през някакво стеснение. Същия съсък произвежда човек точно преди въздухът да премине през стиснатите му зъби. Свистенето не спираше. Карл погледна притеснено показанията на манометъра: 4,5 атмосфери. Налягането падаше бързо. Карл отново започна да вика Мереде по име с цяло гърло. Асад отпуши ушите си и се включи. Виковете на двамата мъже можеха да събудят и мъртвец. Карл се надяваше от цялата си душа, че до смърт още не се е стигнало.

Неочаквано от черната кутия под тавана се разнесе пукот и за миг всичко утихна.

„Кутията контролира спада на налягането“, съобрази Карл и се зачуди дали да не изтича в съседната стая да потърси стол или нещо друго, та да стъпи върху него, за да отвори кутията.

В този миг от говорителите се разнесоха стонове — такива стонове издават животни, притиснати в ъгъла, или хора в дълбока криза или скръб. Протяжни, жаловити стонове.

— Мереде, ти ли си? — извика Карл.

Ослушаха се. Чу се звук, който и двамата разтълкуваха като потвърждение.

Карл почувства парене в гърлото си. От пет години Мереде Люнгор стоеше затворена в тази ужасна, потискаща барокамера, а след малко я очакваше сигурна смърт. И Карл нямаше представа как да я спаси.

— Как да ти помогнем, Мереде? — извика той.

В същия миг от гипсовата плоскост пред далечната стена прогърмя изстрел. Веднага установи, че стрелят с двуцевка и плоскостта разпръсква сачмите из помещението. Усети туптене по тялото си, а после и топлината на рукналата кръв. В продължение на частица от секундата, но в съзнанието му по-дълга от вечност, той остана вцепенен, после се спусна към Асад. Ръката на сириеца кървеше, а изражението му отговаряше напълно на ситуацията. Двамата се хвърлиха върху пода. Гипсовата плоскост падна напред и откри стрелеца. Веднага го познаха. С изключение на бръчките, с които тежкият живот и изтерзаната му душа бяха белязали лицето му, Пасе Йенсен не се различаваше от младежа на онази снимка.

Той излезе от укритието си с димяща пушка и огледа с хладно равнодушие пораженията, нанесени от изстрелите му, все едно оглеждаше щетите в наводнено мазе.

— Как стигнахте до мен? — попита той, докато вкарваше нови патрони в двуцевката.

Приближи се до Карл и Асад. По лицето му ясно личеше готовност да стреля всеки момент.

— Достатъчно, Пасе — Карл се поизправи, за да не притиска тялото на Асад. — Ако спреш дотук, ще се отървеш с няколко години зад решетките, иначе ще лежиш до живот.

Мъжът се усмихна. Нищо чудно защо жените си падаха по него. Притежаваше външността на дявол в ангелски одежди.

— Значи не сте разбрали доста неща — установи той и насочи цевта право към слепоочието на Асад.

„Или ти така си мислиш“ — отвърна наум Карл и усети как ръката на сириеца се прокрадва към джоба на якето му.

— Повиках подкрепление. Колегите ми ще пристигнат след броени минути. Дай ми пушката, Ласе. Всичко свърши.

Ласе поклати глава. Не му повярва.

— Отговори ми или ще пръсна черепа на партньора ти. Как стигнахте до мен?

Предвид напрегнатата ситуация, в която се намираше, Ларс Хенсен изглеждаше доста спокоен. Истински психопат.

— Чрез Уфе — отвърна Карл.

— Чрез Уфе ли? — Изражението му се промени. Новината не се вписваше в света, на който Ласе сам се бе провъзгласил за едноличен владетел. — Глупости! Уфе Люнгор не знае нищо, а освен това и не говори. През последните дни следя всички вестници. Нищо не ви е казал. Лъжеш!

Карл усети как пръстите на Асад се вкопчват около дръжката на ножа. Майната им на всички правила и разрешителни! Дано съумееше да го използва.

От високоговорителите на тавана се чу шум. Жената в барокамерата се опитваше да им каже нещо.

— Уфе Люнгор те разпозна на една снимка — продължи Карл. — На нея сте заедно с Денис Кнюсен като момчета. Спомняш ли си за коя снимка става дума, Атомос?

Сякаш му зашлеви шамар. Прозвището събуди в съзнанието на Ласе Йенсен спомена за дългогодишно страдание. Ъгълчетата на устните му увиснаха.

— И това сте разбрали, значи. Е, в такъв случай не се налага да ви обяснявам защо ще последвате участта на Мереде.

— Няма да стане. Полицията ще пристигне всеки момент — възрази Карл и се наведе напред, та Асад да извади по-бързо ножа и да действа.

Само дано психопатът не ги изпревари и не натисне спусъка. Стреля ли Ласе с двете цеви едновременно, с Карл и Асад беше свършено.

Ласе пак се усмихна. Беше си възвърнал самообладанието. Запазената марка на психопата: не се трогвай от нищо.

— Ще успея, не се съмнявай.

Карл усети как ръката на Асад рязко издърпа ножа от джоба му. Последвалото щракване от отварянето на острието почти съвпадна със звука на пореща се плът, на разкъсващи се сухожилия и пронизани мускули. От крака на Ласе рукна кръв, а Асад сграбчи цевта на пушката и я насочи нагоре с окървавената си лява ръка. Ласе натисна инстинктивно спусъка и за няколко секунди грохотът оглуши Карл. Той видя как Ласе рухна назад, а Асад се хвърли върху него, вдигнал застрашително нож над лицето му.

— Недей! — извика Карл, макар да не чуваше какво излиза от устата му.

Опита се да се изправи, ала веднага почувства пораженията от огнестрелната рана в крака. Течеше му кръв. Притисна бедрото си и се надигна от пода.

Окървавен, Асад бе възседнал гръдния кош на Пасе и държеше ножа опрян в гръкляна му. Карл не чуваше почти нищо. По изражението на сириеца съдеше, че крещи, а Ласе го заплюва в лицето след всяко изречение.

Слухът постепенно се възвърна в едното му ухо. Релето над главите им отново бе започнало да изпомпва въздух от барокамерата. Този път свистенето се чуваше по-високо. Или слухът му го заблуждаваше?

— Как да спрем тази гадост? Как да затворим клапаните? Казвай! — ревеше Асад, а Ласе продължаваше да храчи срещу него.

Чак сега Карл забеляза, че сириецът започна да притиска ножа по-силно към гърлото на Ласе.

— Прерязвал съм гърлата на много по-свестни хора от теб — предупреди той и го поряза. По шията на младия мъж потече кръв.

Карл се чудеше какво да мисли.

— И да знаех, пак нямаше да ти кажа — процеди Ласе, затиснат под тялото на Асад.

Карл огледа мястото, където помощникът му бе намушкал пленника си с ножа. Кръвта от крака на Ласе не шуртеше толкова силно, както се очакваше, ако сириецът бе прерязал феморалната артерия на бедрото му. Раната обаче не изглеждаше никак безобидна.

Карл погледна манометъра. Налягането падаше бавно, но непрекъснато. Къде, за бога, се бавеше подкреплението? Ами ако диспечерът от Военноморската база бе пропуснал да уведоми Полицейското управление, както го беше помолил? Карл се опря на стената, извади мобилния си телефон и набра спешния номер на полицията. Надяваше се полицейските и медицинските екипи да пристигнат до няколко минути. Чакаше ги доста работа.

Не усети удара. Само видя как ръката му изпуска телефона. Рязко се обърна и видя как хилавият брат на Ласе заби парчето желязо, с което си бяха послужили, за да разбият катинарите, в слепоочието на Асад. Сириецът се строполи без вик.

Ханс пристъпи напред и смачка с крак мобилния телефон на Карл.

— Сериозно ли си ранен, момчето ми? — чу се зад гърба му.

Старицата влезе с количката. По лицето ѝ се изписа страдание, все едно бе понесла цялото земно нещастие на плещите си. Тя дори не погледна припадналия Асад. Виждаше единствено кръвта, процеждаща се от панталона на сина ѝ.

Ласе се изправи с усилие и изгледа свирепо Карл.

— Нищо работа, майко.

Извади носна кърпа, свали си колана и пристегна раната, подпомаган от брат си. Старицата ги заобиколи и погледна хищно манометъра.

— Гърчиш ли се, нещастна кучко? — кресна тя срещу стъклото.

Карл погледна Асад. Установи, че диша, макар и повърхностно. Вероятно щеше да оживее. Потърси ножа с поглед, надявайки се оръжието да е останало под тялото на сириеца. Дали няма да го зърне, ако хилавият Ханс мръдне леко встрани?

Онзи обаче явно отгатна намеренията му и го изгледа с раздразнението на дете, което се бои, че ще му отмъкнат играчката или ще го ударят. В погледа на Ханс се четеше самотата на уязвимото дете, отритнато от коравосърдечните си връстници. Ханс вдигна желязото и се прицели в шията на Карл.

— Да го убия ли, Ласе? Ей сега ще му видя сметката.

— Нищо няма да правиш — изръмжа майка му и се приближи.

— Сядай, гадна кука такава! — заповяда Ласе и се изправи в цял ръст. — А ти, Ханс, донеси батерията. Ще взривим къщата. Само това ни остава. Побързай! След десет минути трябва да сме офейкали.

Зареди двуцевката и проследи как Карл се влече по стената и седна с гръб към люка на шлюза.

Ласе дръпна монтажната лента от прозорците, освободи взривното вещество и е обиграно движение омота смъртоносната плетеница около врата на Карл като шал.

— Нищо няма да усетиш, затова не се бой. Но онази вътре няма да се отърве толкова леко. Така ѝ се пада — отсече студено Ласе и придърпа газовите бутилки към барокамерата зад гърба на Карл.

Брат му се върна с батерията и с намотани проводници.

— Ще го направим другояче, Ханс. Ще изнесем батерията. Трябва само да ги свържеш ето така — Ласе му показа как да свърже експлозивите около врата на Карл към удължителите, а после и към батерията. — Остави проводниците по-дълги, когато ги отрежеш. Трябва да стигнат до двора.

Той се засмя и погледна Карл право в очите.

— Отвън ще включим проводниците към електричество, а експлозивите ще отнесат главата на този нещастник и едновременно ще гръмнат газовите бутилки.

— Ами ако той пререже кабелите? — попита брат му и посочи Карл.

— Той ли?! — Ласе се усмихна и дръпна батерията малко по-далече от Карл. — Прав си. След малко ти давам правото да го цапардосаш по главата.

После гласът му се промени и той се обърна към Карл. От усмивката му нямаше и следа:

— Как стигна до мен? Не разбирам как си успял да намериш връзка между мен, Денис Кнюсен и Уфе Люнгор.

— Просто допусна твърде много грешки, глупако. Това е причината да те пипна!

С обезумял поглед Ласе се отдалечи навътре в помещението. Без съмнение щеше да застреля Карл след няколко минути. Да се прицели спокойно и да натисне спусъка. Сбогом, Карл. Няма как да го спреш. Сградата ще избухне. Да ти е ясно.

Без да показва никакъв страх, Карл наблюдаваше движенията на Ханс Йенсен. Хилавият младеж се суетеше с кабелите. Тъкмо ги развие, те пак се усукваха. В един момент Карл усети ранената ръка на Асад до прасеца си. Навярно помощникът му не бе чак толкова тежко ранен. Слаба утеха, защото след малко и двамата щяха да умрат.

Карл затвори очи и се опита да призове в съзнанието си значимите мигове от своя живот. След няколко секунди отново отвори очи. Чувстваше главата си празна. И тази утеха му беше отказана. Наистина ли за толкова години не бе преживявал нищо стойностно?

— Излез от стаята, майко — заповяда Ласе. — На двора се движи далеч от стените на къщата. Ние ще дойдем след минута. После изчезваме.

Тя кимна, погледна за последно към единия илюминатор и го заплю.

Минавайки покрай синовете си, старицата изгледа подигравателно Карл и проснатия Асад. Ако можеше да ги ритне, не би се поколебала да го направи. Те бяха ограбили живота ѝ, подобно на мнозина други преди тях. Намираше се в състояние на постоянно озлобление и омраза към околните и не позволяваше на никого да проникне под стъкления ѝ похлупак.

„Няма откъде да минеш, гадино“, помисли си Карл, гледайки неестествено протегнатия встрани крак на Асад. Когато старицата насочи количката си покрай него, той се надигна рязко с боен вик и с един скок препречи пътя ѝ към вратата. Двамата ѝ синове се обърнаха, Ласе вдигна двуцевката, но Асад, с кървящо слепоочие, мигом се скри зад количката, хвана се за кокалестото коляно на старицата и полетя в атака срещу двамата мъже е количката като таран. Настана адска какофония. Асад ревеше с цяло гърло, старицата пищеше, от барокамерата се носеше пронизително свистене, мъжете надаваха предупредителни викове. А когато количката се удари в Ласе и Ханс, шумът стана невъобразим.

Количката се преобърна и старицата падна с вирнати крака, Асад се хвърли напред към пушката, която Ласе се опита да насочи срещу него. Отскубна оръжието от ръцете му и го удари в гръкляна. Ханс нададе отчаян вик. Само след секунди всичко приключи.

Асад се отдръпна, без да изпуска двуцевката, избута инвалидната количка настрани, накара задъхващия се Ласе да се изправи и го изгледа кръвнишки:

— Казвай как да спрем тази отвратителна машина!

Карл също се изправи. Малко по-нататък, до стената, лъсна острието на ножа. Той размота кабелите и детонаторите и ги свали от врата си. После отиде да вземе ножа. Междувременно хилавият Ханс се мъчеше да помогне на майка си.

— Казвай! — изрева Карл и опря ножа до бузата на Ласе Йенсен.

И двамата прочетоха в очите му, че съзнанието му е обсебено от една-единствена цел: Мереде Люнгор да умре в барокамерата самотно, бавно и мъчително. А после беше готов да изтърпи наказанието си. Изобщо не му пукаше.

— Предлагам да ги взривим, Карл — Асад присви очи. — Мереде Люнгор и без това е пътничка. Вече не можем да я спасим. — Той посочи манометъра. Стрелката падаше под четири атмосфери. — Нека умрат, както искаха да убият нас. Тъкмо ще направим услуга на Мереде.

Карл го погледна внимателно. В разгорещените очи на помощника си долови пламъчето на спотаена омраза, която не биваше да се разгаря.

— Не можем да го направим, Асад.

— Напротив. Можем, Карл.

Сириецът се пресегна и бавно издърпа проводниците и детонаторите от ръката му. После ги омота около врата на Ласе.

Ласе потърси с поглед умоляващите очи на майка си и брат си, който трепереше зад инвалидната количка. Асад смигна недвусмислено на Карл. Сириецът блъфираше, за да принуди Ласе да им разкрие откъде да затворят клапаните. Младият мъж нямаше да се бори за собствения си живот, но ценеше живота на близките си. Асад бе преценил ситуацията съвсем правилно.

Карл повдигна ръцете на Ласе и свърза краищата на проводниците, увити в изолирбанд, с удължителите — точно както бе обяснил преди малко самият Ласе на брат си.

— Седнете в ъгъла — нареди Карл на старицата и на по-малкия ѝ син. — Вдигни майка си и я сложи на коленете си, Ханс.

Младежът го изгледа страхливо, вдигна майка си като перце и седна с гръб към стената.

— Ако не ни кажеш как да изключим проклетата апаратура, вие тримата и Мереде Люнгор ще литнете във въздуха — заплаши Карл, докато усукваше единия удължител около полюса на батерията.

Ласе откъсна очи от майка си и погледна Карл с изпепеляваща омраза.

— Не знам как се изключва — отвърна спокойно той. — Ще разбера, ако прочета ръководството, но е твърде късно.

— Лъжеш! Не ни баламосвай! — изрева Карл.

Асад се чудеше дали да не удари Ласе.

— Както обичаш — сви рамене Ласе и погледна Асад с усмивка.

Карл разбра, че Ласе не лъже. Държеше се хладнокръвно, но определено казваше истината. След толкова години в полицията се бе научил да разпознава лъжците. Уви, Ласе не знаеше как да спре апаратурата.

— Добре ли си, Асад? — попита Карл и сложи ръка върху цевта на пушката точно преди сириецът да осъществи намерението си и да цапардоса Ласе с приклада.

Асад кимна с ярост в погледа. Раната в ръката не беше сериозна, травмата на главата — вероятно също. Той не се даваше току-така. Карл внимателно издърпа двуцевката от ръката му:

— Аз ще я взема, Асад, а ти изтичай да вземеш ръководството. Нали го видя преди малко? Аз нямам сили да бягам. Написано на ръка ръководство в най-вътрешната стая. Намира се в най-задната купчина книжа. Най-отгоре, ако не ме лъже паметта. Вземи го и се върни веднага!

Щом Асад излезе, по лицето на Ласе се изписа усмивка. Карл опря цевта под брадичката му. Подобно на гладиатор младият мъж изучаваше силата на противниците си, за да си избере най-подходящия съперник. Явно смяташе Карл за по-удобен противник от Асад. Е, лъжеше се.

Ласе тръгна заднишком към вратата.

— Няма да посмееш да ме застреляш, за разлика от приятеля ти. Махам се, а ти няма да имаш куража да ме спреш!

— Ще я видим тази работа!

Карл пристъпи напред и го стисна за врата. Мръднеше ли, щеше да го удари с цевта по лицето. В далечината се чуха полицейски сирени.

— Бягай! — кресна Ханс, изправи се и ритна количката към Карл.

В същия миг Ласе хукна навън. Карл нямаше сили да го последва. Беше пострадал по-тежко от него. Кракът не го слушаше.

Насочи пушката срещу старицата и Ханс и се отдръпна, та количката да се удари в стената.

— Виж! — извика хилавият, посочвайки дългия кабел, който брат му теглеше след себе си.

Всички в помещението видяха как кабелът се плъзга по пода, докато Ласе напразно се опитва да свали взривното вещество, омотано около шията му, тичайки по коридора. Видяха как кабелът все повече се скъсява, накрая преобърна батерията и я повлече със себе си към вратата. А когато батерията стигна до ъгъла и се заби в рамката на вратата, свободният проводник се плъзна под нея и се допря до другия полюс.

Усетиха експлозията като лек трус и глух грохот в далечината.

Легнала по гръб върху пода, Мереде слушаше съскането и се опитваше да застане така, че да притиска и двете си китки.

По едно време усети сърбеж по кожата си, но нищо повече. За миг я осени радостно предчувствие за приближаващо чудо и тя започна да крещи към дюзите на тавана, че няма да я убият. Ала когато първата ѝ пломба се разклати, Мереде осъзна, че чудото няма да я споходи. Главоболието, болките в ставите и натискът във вътрешните ѝ органи се усилиха неимоверно. Идеше ѝ да пусне китките си и да остави кръвта да тече свободно, но изведнъж установи, че не може да движи ръцете си.

„Трябва да се обърна“, помисли си тя и мозъкът ѝ даде команда на тялото да се наклони, но в мускулите ѝ не бе останала сила. Пред очите ѝ се спусна мъгла и ѝ се доповръща. Гаденето почти я задушаваше.

Застинала в тази принудителна поза, Мереде усещаше как конвулсиите се засилват. Първо в седалищните, после в коремните мускули, а накрая стигнаха и до гръдния кош.

„Става прекалено бавно“, изкрещя вътрешният ѝ глас, докато тя се опитваше да отдръпне пръсти от раните върху китките си.

След още няколко минути Мереде се унесе. Вече не съумяваше да съсредоточава мислите си върху Уфе. Пред очите ѝ се завихриха цветни петна, искри, въртящи се форми.

Първите ѝ пломби се откъртиха и тя започна да вие от болка. Стоновете ѝ изчерпиха и малкото ѝ останали сили. Но тя изобщо не чуваше гласа си. Съскането от дюзите заглушаваше всичко.

Внезапно изпускането на въздуха спря и съскането изчезна. За миг Мереде си въобрази, че спасението идва. Чу гласове отвън. Викаха я по име и тя престана да вие. Непознат гласа я попита дали е Мереде. Всичко в нея крещеше: „Да, аз съм!“. Навярно бе успяла да го извика. После гласовете заговориха за Уфе, все едно е съвсем обикновено момче. Тя също произнесе името му, но от нейните уста прозвуча неестествено. Неочаквано проехтя изстрел и гласът на Ласе прекърши последните ѝ надежди. Тя си пое бавно въздух и усети как пръстите ѝ престанаха да притискат артериите ѝ. Не знаеше дали кървенето продължава. Не усещаше нито болка, нито облекчение.

От тавана отново се чу свистене.

Когато подът под нея се разтресе, я обляха едновременно топли и студени вълни. За миг се сети за Бог и прошепна името Му наум. В главата ѝ нещо проблесна. После я разтърси силен грохот и я заслепи обилна светлина.

И Мереде се отказа да се бори повече.