Жената в капан

38

Същия ден

По Е20 се точеше по-дълга колона от обикновено. Воят на сирената беше на път да подлуди Карл, но хората в автомобилите пред него не чуваха нищо. Седяха си спокойно, потънали в собствените си мисли и усилили радиото до дупка.

Обзет от гняв, Асад удари няколко пъти по арматурното табло. Последните километри преди отбивката двамата с Карл се движеха в аварийната лента, докато другите коли неохотно им правеха път.

Най-сетне стигнаха до фермата.

— Тази кола беше ли тук преди час? — Асад посочи към другата страна на улицата.

Карл плъзна поглед по чакъла и едва тогава забеляза автомобила, скрит в храстите на стотина метра от тях. Виждаше се само част от предната броня. Вероятно джип.

— Не си спомням — призна Карл.

Мобилният телефон извибрира във вътрешния му джоб. Търсеха го от Управлението.

— Ало — Карл продължаваше да оглежда двора. Нямаше признаци обитателите да правят опити за паническо бягство.

— Здрасти, Карл. Лис се обажда. Базата данни вече функционира нормално — доволно съобщи тя. — Саботьорката от Вътрешното министерство най-после разкри как да неутрализираме повредата. Госпожа Сьоренсен провери всички възможни комбинации за ЕГН-то на Ларс Хенрик Йенсен и откри правилния. Това си е доста труд и мен ако питаш, дължите ѝ поне букет цветя. Асад е прав: две от цифрите наистина са поправени. Живее на улица „Стрьохюс“ в Греве.

Тя продиктува номера. Карл погледна фасадата. Номерът съвпадаше.

— Благодаря, Лис — постара се той да прозвучи въодушевен. — Предай благодарностите ни на госпожа Сьоренсен. Свършили сте чудесна работа.

— Има и още, Карл.

Той си пое дълбоко въздух. Забеляза как Асад сканира с мнителен поглед целия район. Карл също долавяше, че в начина, по който тези хора се бяха устроили тук, има нещо дълбоко, дълбоко нередно.

— Ларс Хенрик Йенсен е с чисто съдебно минало и е стюард по професия — продължи Лис сякаш отдалеч. Работи в корабно дружество „Меркони“ и плава предимно из Балтийско море. Преди малко разговарях с работодателите му. Ларс Хенрик отговаря за кетъринга на повечето кораби. Описват го като съвестен служител. Наричат го Ласе.

— Имаш ли мобилния му телефон, Лис? — Карл за миг откъсна очи от сградите.

— Само стационарен. — Тя му го продиктува, но Карл не го записа. За какво му е? За да съобщи на заподозрения, че след две минути пристигат?

— А мобилен?

— На този адрес е регистриран само мобилен телефон на някой си Ханс Йенсен.

Добре. Ето как се казва значи слабичкият младеж. Карл записа номера и още веднъж благодари на Лис.

— Какво става? — поинтересува се Асад.

Карл само сви рамене и извади регистрационния талон на колата от жабката.

— Нищо ново, Асад. Започваме ли?

Ханс Йенсен отвори вратата веднага щом почукаха. Мълчаливо им направи място да влязат, все едно ги бе очаквал. С майка му се престориха, че полицаите ги заварват по време на вечеря. Върху пъстрата мушама лежеше пакет равиоли. Карл беше сигурен, че дори не са размразени. Не, нямаше да го излъжат така лесно. Стига с този евтин театър.

— Получихме разрешително за обиск — той извади регистрационния талон на колата от джоба си и им го показа за секунда.

Младежът се сепна.

— Може ли да огледаме? — Карл направи знак на Асад да се приближи до мониторите.

— Очевидно не се нуждаете от моето позволение — отвърна старицата.

Държеше чаша вода в ръка и изглеждаше измъчена.

Войнственият израз в очите ѝ бе изчезнал, но там не се четеше страх, а примирение.

— За какво използвате тези монитори? — попита Карл, след като Асад провери тоалетните. През покривалото се процеждаше зелена светлина.

— Понеже наблизо нямаме съседи, Ханс реши да монтира камери, за да наблюдаваме района около къщата. Идеята му все още е само в зародиш.

Асад дръпна покривалото и поклати глава:

— Нищо не се вижда, но са включени, Карл.

— Щом мониторите не са свързани, защо са включени, Ханс? — обърна се Карл към младежа.

Ханс погледна майка си.

— Винаги са включени — отвърна тя, привидно изненадана от подобен въпрос. — Захранват се с електричество от разпределителното табло.

— Разпределителното табло, казвате… А къде е то?

— Нямам представа. Ласе знае — отвърна тя с победоносен израз в очите.

Въобразяваше си, че е натикала Карл в задънена улица.

— От корабното дружество ни съобщиха, че в момента Ласе не работи на борда на плаващите съдове. Къде се намира?

— Когато не плава, Ласе обикновено си намира женска компания. Като истински мъж не държи майка си в течение на любовния си живот — усмихна се широко тя и пожълтелите ѝ зъби лъснаха хищно, готови да го разкъсат.

— Ела, Асад — подкани го Карл. — Тук нямаме повече работа. Да огледаме другите сгради.

Докато излизаха, Карл мерна с крайчеца на окото си как костеливата ѝ ръка се протяга към кутията с цигари върху масата. Усмивката ѝ беше изчезнала. Явно бяха надушили гореща следа.

— Отваряй си очите какво става около нас, Асад. Първо ще проверим тук — Карл посочи сградата, която се извисяваше над всички останали. — Застани тук и дръж под око другите постройки — заръча Карл. — Ясно?

Асад кимна. Неочаквано Карл чу познато щракване зад гърба си. Обърна се. Асад държеше десетсантиметров автоматичен нож в ръка. Острието му проблясваше. Използваше ли го правилно, противниците им щяха да попаднат в сериозно затруднение, а объркаше ли се нещо, загазваха всички.

— По дяволите, Асад, какви ги вършиш? Откъде се взе този нож?

— Магия, Карл — сви рамене сириецът. — Като приключим, ще го накарам да изчезне. Бива ме да правя фокуси.

— Бива те друг път!

У Карл започна да се заражда усещането, че в живота си не е срещал човек като Асад. Незаконно притежание на оръжие? Откъде му е хрумнало подобно безумие?

— В момента сме на работа, Асад. Разбираш ли? Дай ми ножа. Това е абсурдно.

Обиграното движение, с което сириецът прибра острието, разтревожи Карл не на шега. Той претегли ножа в дланта си и го пусна в джоба на якето под неодобрителния поглед на помощника си. Даже добрият му, стар скаутски нож тежеше по-малко.

Влязоха в големия хангар. Студът и влагата бяха напукали бетонния под. Вместо прозорци по стените зееха черни дупки с прогнили ръбове, а ламинираните греди, поддържащи тавана, също носеха следи от нашествията на вятър и дъжд. Във внушителното помещение нямаше почти нищо с изключение на купчина старо желязо и петнайсет-двайсет кофи като онези, които Карл и Асад бяха видели из двора.

Карл ритна една и тя се завъртя. Лъхна го остра миризма на гнило. Около дъното ѝ се образува тъмен кръг. Карл огледа мръсотията. Остатъци от тоалетна хартия?

Поклати глава. Кофите бяха преживели какви ли не природни бедствия и неведнъж се бяха давили в дъждовна вода. Каквото и да е имало вътре, в един момент щеше да замирише на гадост.

Върху кофата стоеше емблемата на корабното дружество „Меркони“. Вероятно в тези кофи Ласе бе изпращал храна на роднините си.

Карл взе парче арматура от старата купчина желязо и заведе Асад до най-задната от трите скупчени сгради.

— Стой тук — заръча му той и огледа катинара, за който, по думите на госпожа Йенсен, ключ имал само Ласе. — Забележиш ли нещо смущаващо, веднага ме извикай, Асад.

Подпъхна желязото като лост под скобата на катинара. В стария си служебен автомобил държеше цяло куфарче с инструменти. Сега щяха да му послужат да разбие този катинар за нула време, но в момента се налагаше да стисне зъби и да се примири с подръчни материали.

Повече от половин минута опитите му останаха безплодни. Тогава Асад се приближи и без да обели дума, издърпа желязото от ръката му.

„Нека подуши хлапето истинска работа, нека види какво е“ — помисли си Карл и великодушно отстъпи встрани. Само след секунда скобата на катинара тупна върху чакъла пред краката му и той влезе в сградата хем нащрек, хем със сринато самочувствие.

Озоваха се в помещение, подобно на дневната, където стоеше госпожа Йенсен, с тази разлика, че в средата имаше няколко бутилки в различни цветове с газова смес за заваряване и около стометрови празни железни стелажи. В най-отдалечения ъгъл листове неръждаема ламарина бяха накамарени един върху друг до някаква врата. Нищо друго. Карл огледа внимателно вратата. Понеже си бе създал представа за разположението на сградата, изключваше възможността вратата да води навън.

Натисна месинговата дръжка. Заключено. По ключалката личаха пресни следи от пръсти.

— Асад, ела насам. Вземи желязото — подвикна Карл.

— Нали уж искаше да стоя отвън? — попита сириецът и се приближи.

Карл посочи вратата, после парчето арматура.

— Да те видя какво можеш.

Посрещна ги тежка миризма. В стаята имаше легло, маса, компютър, голямо огледало, червен килим, отворен гардероб с костюми и две-три сини униформи, умивалник със стъклен плот, върху който стояха наредени дузина шишенца с афтършейв. Оправено легло, подредени книжа — нищо не подсказваше, че вътре живее човек с разклатено душевно здраве.

— Защо според теб е заключил вратата, Карл? — попита Асад, вдигна подложката за писане и надникна под нея.

После коленичи и провери под леглото.

Карл обходи останалата част от помещението. Асад действително се бе оказал прав. На пръв поглед нямаше нищо за криене, защо тогава държаха стаята заключена?

— Тук определено ИМА нещо гнило, Карл. Иначе щяха да я оставят отворена.

Карл кимна и разрови дрехите в гардероба. Отново усети тежка миризма на парфюм, полепнала по плата. Почука по задната стена на гардероба, но не откри нищо необичайно. През това време Асад нави килима. Пак нищо.

Огледаха щателно тавана и стените. И двамата се обърнаха към огледалото по едно и също време. То висеше някак самотно върху тебеширенобялата матова стена. Карл почука по стената с кокалчетата на пръстите си. Изглеждаше доста масивна.

„Би следвало да можем да го откачим“ — предположи Карл и дръпна огледалото, но то не поддаде. Асад долепи буза до стената и надникна зад огледалото.

— Май е закачено за нещо.

Той бръкна с пръст зад огледалото и издърпа куката. Хвана ръбовете и дръпна. Цялата стая мина в огледалото като на панорама, после то се отмести и откри черна дупка с височината на човешки бой.

„За следващата акция няма да тръгвам толкова неподготвен“ — зарече се Карл и си представи колко би улеснило работата му джобното фенерче, което обикновено лежеше над бумагите в чекмеджето му.

Той мушна длан и затърси опипом ключ за осветление. Ех, да беше си взел пистолета! Познатата тежест в гърдите отново се обади.

Пое си дълбоко въздух и се ослуша. Не, вътре няма как да дебне човек. Как ще влезе и ще се заключи с катинар отвън? Невъзможно. Дали обаче братът и майката на Ласе Йенсен не са заключили Ласе в това скривалище, в случай че полицията започне да души наоколо?

Напипа ключа за осветление на стената и го натисна, готов да отскочи встрани, ако някой го нападне. Луминесцентните лампи премигнаха няколко пъти, после светнаха. Всичко му се изясни. Без съмнение бяха открили истинския извършител. Карл усети как Асад безшумно се вмъкна зад него в стаята, докато той се приближаваше до таблата и олющените железни стелажи по протежение на стената, отрупани със снимки на Мереде Люнгор във всевъзможни ситуации: от първото ѝ изказване от трибуната на Фолкетинга до домашната идилия в Стеунс — моравата, покрита с нападали листа. Злосторникът бе запечатал депутатката в десетки безгрижни мигове.

Погледът му падна върху една от масите. Ласе, или Ларс Хенрик Йенсен, бе работил методично за постигане на целта си.

В едната купчина се намираха всички документи от „Гухаун“. Карл повдигна първия лист и откри оригиналния картон на Ларс Хенрик Йенсен, изчезнал преди години.

Виждаха се опитите му да поправи ЕГН-то си. С времето се бе усъвършенствал. Върху най-горните листове поправките изглеждаха доста по-незабележими. Фалшификацията на документите му бе помогнала да спечели ценно време. Асад посочи следващата купчина върху масата: кореспонденция между Ласе и Даниел Хеле. „Интерлаб“ явно не бе получила последния транш от сумата, която бащата на Ласе е трябвало да плати за купените сгради, и в началото на 2002 година Даниел Хеле бе изпратил факс с предупреждението, че възнамерява да подаде съдебен иск на стойност два милиона крони. Без да предполага, той сам се бе набутал в устата на вълка, но откъде е могъл да знае що за противник има срещу себе си? Вероятно именно този иск бе задействал верижната реакция.

Карл взе най-горния лист. Представляваше копие от факса, който Ласе Йенсен бе изпратил на Даниел Хеле в деня на смъртта му. „Събрах сумата — пишеше във факса. — Още днес може да подпишем договора и да ви се издължа. Адвокатът ми ще донесе всички необходими документи. Към факса прилагам и примерен договор. Нанесете добавки или поправки по Ваша преценка и донесете книжата.“ Ларс Хенрик Йенсен определено бе обмислил всичко много внимателно. Ако документите не бяха изгорели в колата, Ласе вероятно щеше да се погрижи да изчезнат, преди полицията или спасителните екипи да ги открият. Карл обърна внимание на датата и часа на насрочената среща. Всичко съвпадаше. Ласе бе пуснал примамка, та Даниел Хеле сам да попадне в капана на смъртта. Защото Денис Кнюсен вече го е чакал на шосе „Капелев“ с крак върху педала за газта.

— Виж това, Карл — Асад взе най-горния лист от следващата купчина: изрезка от вестник.

В долния край беше поместена новината за смъртта на Денис Кнюсен. „Починал вследствие злоупотреба с наркотици“, съобщаваше лаконично печатната медия.

Така Денис Кнюсен бе станал поредната бройка в статистиката.

Карл прехвърли още няколко листа от купчината. Ласе Йенсен несъмнено бе предложил внушителна сума на Денис Кнюсен, за да го склони да предизвика катастрофата, а братът на Ласе, Ханс, бе изскочил пред автомобила на Хеле, за да го принуди да се изнесе в линията между двете платна. После обаче Ласе явно не бе спазил уговорката и не бе платил на Денис. Затова Кнюсен е побеснял. В изненадващо добре формулирано писмо той поставяше на Ласе следния ултиматум: или ми даваш обещаните триста хиляди крони, или в един прекрасен ден, точно когато най-малко очакваш, ще те премажа с колата. Карл неволно се сети за скърбящата сестра на Денис Кнюсен. Покойният ѝ брат е бил истински ангел, няма що.

Карл огледа таблата за съобщения. Да, животът определено не бе пощадил Ласе Йенсен. Автомобилната катастрофа, обидно нищожното обезщетение от застрахователната компания, отказът на фонда „Люнгор“ да им отпусне финансова помощ… Мотивите за престъпленията му се трупаха в съзнанието на Карл и ставаха все по-ясни.

— Според теб мръднал ли е след всичко, което го е сполетяло? — попита Асад и му подаде някакъв предмет.

Карл смръщи вежди.

— Дори не ми се мисли по този въпрос, Асад.

Огледа предмета: малък, компактен мобилен телефон „Нокиа“. Червен и лъскав. Върху задния му панел, под нарисувано сърце, се четеше име — Сане Юнсон — написано с малки, криви печатни букви. Как ли ще се смае седмокласничката от Греве, ако разбере, че телефонът ѝ все още работи?

— Нямаме нужда от повече доказателства — кимна Карл към Асад.

Снимки на майката на Ласе, докато плаче в болничното си легло; на сградите на „Гухаун“ и на мъж, описан като „Приемен татко Сатана“ с удебелени букви. Пожълтели вестникарски изрезки с възхвали за прословутата „Х. Ѝ. Индъстрис“ и бащата на Пасе Йенсен за новаторството му и за уникалния му принос към високите технологии в Дания. Карл се натъкна на поне двайсет снимки от борда на ферибота по линията Рьобю-Путгарден, пътни разписания, точно измерени разстояния и преброени стъпки до автомобилната платформа. На лист в две колони бе вписан подробен разчет на времето и задълженията на Ласе и Ханс. Двамата братя бяха действали в комбина.

— Какво означава това? — поинтересува се Асад и посочи числата.

Карл се колебаеше.

— Възможно е да са я отвлекли и да са я убили на друго място. Опасявам се, че това изглежда най-логичното обяснение.

— А това? — продължи Асад и посочи последната стоманена маса, където имаше няколко класьора и дузина технически чертежи.

Карл издърпа първия класьор. Беше разделен с листчета, а най-отгоре пишеше „Ръководство по водолазно дело — Военноморско училище, август 1985“. Прехвърли съдържанието на класьора и прочете заглавията: подводна физиология, клапани, декомпресионни таблици след изплуване, таблици за хипербарна кислородотерапия, закон на Бойл, закон на Далтон… Все едно четеше на патагонски.

— Стюардите задължени ли са да умеят да се гмуркат, Карл? — поинтересува се Асад.

— Не — поклати глава Карл. — Сигурно го е практикувал като хоби.

Разлиствайки материалите в класьора, попадна на ръководство, надписано с грижлив наклонен почерк: „Указания за тестване издръжливостта на контейнери при високо налягане. От Хенрик Йенсен, «Х. Ѝ. Индъстрис». 10.11.1986.“

— Това можеш ли да го разчетеш, Карл? — попита Асад, почти долепил очи до текста. Явно се затрудняваше да разбере какво пише.

На първата страница имаше няколко диаграми и схеми на преходни тръби. Определено ставаше въпрос за преустройство на налични инсталации, които „Х. Ѝ. Индъстрис“ са наследили от „Интерлаб“ след покупката на комплекса. Не без известно усилие Карл все пак успя да разчете думите „барокамера“ и „вътрешен люк“. Вдигна глава и погледна снимка в близък план на Мереде Люнгор, закачена над купчината листове. Барокамера, отекна отново в главата му. По гърба му пролазиха ледени тръпки. Възможно ли е наистина…? Мисълта го ужаси до дън душа. По челото му изби студена пот.

— Какво има, Карл?

— Излез и наблюдавай да не се появи някой, Асад. Побързай!

Партньорът му се канеше да повтори въпроса си, но Карл го изпревари:

— Върви! Вземи това — подаде му парчето желязо, с което Асад бе разбил вратата. — И си отваряй очите на четири!

Продължи да прехвърля листовете от купчината. Откри математически изчисления с почерка на Хенрик Йенсен, но имаше няколко и с друг почерк. Не намери обаче каквото търсеше.

Пак погледна контрастната снимка на Мереде Люнгор, направена от упор. Явно не е забелязала, че я снимат, защото гледаше встрани. Очите ѝ излъчваха нещо особено жизнерадостно и палаво, което действаше заразително. Карл се чудеше дали погледът на депутатката е подтикнал Ласе Йенсен да закачи тази снимка на видно място. Едва ли. Не щеш ли, Карл забеляза, че горният ръб на фотографията е надупчен на няколко места. Явно Ласе я бе свалял и окачвал безброй пъти. Карл махна четирите топлийки, прикрепящи снимката към таблото, и обърна фотографията. Написаното върху гърба ѝ не можеше да се окачестви другояче, освен като дело на умопобъркан. Карл го прочете няколко пъти.

„Противните ти очи ще изскочат от орбитите. Глупавата ти усмивка ще се удави в кръв. Косата ти ще окапе, мислите ти ще станат на прах. Зъбите ти ще изгният. Ще те запомнят като онази, каквато винаги си била: уличница, пачавра, сатанинско изчадие, проклета убийца. Умри, както заслужаваш, Мереде Люнгор.“

Отдолу с големи печатни букви пишеше:

Карл погледна през рамо. Изведнъж около него стените сякаш се стесниха. Хвана се за челото и напрегна ума си. Главата му щеше да се пръсне. Семейство Йенсен определено държаха Мереде някъде тук. Току-що бе прочел, че възнамеряват да я убият след пет седмици, на 15 май, но вероятно вече го бяха направили. Интуицията му подсказваше, че с появата си двамата с Асад са предизвикали убийците да действат преждевременно. Случило се е наблизо. Най-вероятно в някоя от съседните постройки.

„Ами сега? С кого да се посъветвам?“ — зачуди се Карл и разрови паметта си. Извади мобилния си телефон и набра номера на Курт Хенсен — бившия му колега, понастоящем депутат от Консервативната партия.

Докато чакаше сигнала за свободна линия, Карл нервно пристъпваше от крак на крак. Имаше чувството, че времето го гледа отстрани и му се присмива. Точно секунда преди да се откаже, чу в слушалката неподражаемото покашляне на Курт Хенсен. Карл го предупреди да мълчи, да слуша внимателно и да мисли бързо. Да не задава въпроси, а само да отговаря.

— Какво ще стане, ако затвориш човек в барокамера и повишиш налягането до шест атмосфери, а после изведнъж я отвориш? — повтори Курт. — Откъде ти хрумна подобен въпрос? Говорим съвсем хипотетично, нали?

— Не ме разпитвай, Курт. Не познавам друг с водолазен сертификат. Кажи ми какво ще стане, ако налягането се понижи рязко?

— Човекът ще умре.

— За колко време?

— Не знам, но картинката няма да е приятна.

— В смисъл?

— Вътрешностите се пръскат. Алвеолите се издуват и разкъсват белите дробове, азотът раздува костите и те пробиват вътрешните органи. Цялото тяло се разширява заради натрупания сгъстен въздух. Съсиреци, мозъчен удар, масивни кръвоизливи, дори…

— Кой може да помогне в такава ситуация? — прекъсна го Карл.

Курт Хенсен отново се прокашля.

— Това реален случай ли е, Карл?

— Боя се, че да.

— Обади се във Военноморската база „Холмен“. Разполагат с мобилна декомпресионна камера, модел „Дуоком“ от марката „Дрегер“. — Курт Хенсен му продиктува номера и се сбогуваха.

За десетина секунда Карл обясни ситуацията на дежурния в базата.

— Побързайте! Случаят е много спешен — пришпори ги Карл. — Предупредете екипа да носи бормашина и други инструменти, защото не знам пред какви пречки ще се изправят. И съобщете в Управлението, че ми е нужно подкрепление.

— Ясно — увери го дежурният.