Жената в капан

17

2007 година

Звукът от весели гласове и дрънчене на бутилки предупреди Карл още от паркинга какво да очаква. В къщата се вихреше купон.

Неколцина негови съседи бяха образували своеобразна група от фанатизирани любители на барбекюто. Смятаха говеждото за много по-вкусно, след като се овъгли върху решетката и вече няма начин да се определи какво е месото. Събираха се през цялата година — при всяка възможност. Най обичаха да сядат на терасата на Карл. Той ги харесваше. Забавляваха се, без да вдигат дандания, и винаги отнасяха празните бутилки.

Посрещна го Кен, редовният дежурен на барбекюто; подаде му кутийка леденостудена бира. Карл си сложи парче „въглен“ в чинията и влезе в дневната, сподирен от въпросителните им погледи. Никога не го разпитваха, ако не му се говореше: именно това качество той ценеше най-много у тях. Когато умът му беше зает с конкретен случай, човек по-лесно би си уредил среща с високопоставен местен политик, отколкото да разговаря с Карл. Всички го знаеха. Ала този път Карл не мислеше за никое от делата в службата. Терзаеше се единствено за Харди, защото се разкъсваше от колебания как да постъпи.

Налагаше се да обмисли ситуацията още веднъж. Все ще се сети как да угаси и без това крехката искра живот у Харди, без да се превърне в предмет на подозрения. Въздушно мехурче в системата, тежка ръка върху устата му… Ще стане бързо, защото Харди няма да се съпротивлява.

Въпросът беше дали Карл може да го направи. И дали иска… Проклета дилема! Да помогне или не? Какво означава помощ? Навярно да се стегне, да влезе в кабинета на Маркус и да поиска да го върнат в разследването на престрелката в Амар. В крайна сметка му беше все едно с кого ще работи, а още по-малко му пукаше какво ще кажат колегите му. Ако залавянето на онези мерзавци донесе удовлетворение на Харди, Карл беше готов да се върне към онази история, независимо от липсата на каквото и да било желание да го прави. Но пипне ли онези негодници, ще им види сметката. И на кого ще помогне така? Не и на себе си.

— Карл, ще ми дадеш ли стотачка? — прекъсна мислите му доведеният му син Йеспер.

Йеспер сигурно вече стоеше с един крак зад прага. Приятелите му го канеха на всички купони, защото знаеха, че присъствието му им осигурява и бира. Момчето имаше познати в района, които продаваха цели каси бира на малолетни. Е, с надценка, разбира се, но какъв е проблемът, щом Карл плаща за пиячката?

— Тази седмица вече ти давах два пъти, Йеспер — обърна му внимание Карл и извади банкнота от портфейла си. — Утре ще отидеш на училище, нали?

— Да.

— Написа ли си домашните?

— Да, да.

Значи, не. Карл се намръщи.

— Спокойно, Карл. Нямам желание да уча в Енгхолм и в десети клас. Ще се прехвърля в Алерьо.

Това не прозвуча ни най-малко утешително. Ако стане, върху плещите на Карл ще легне още едно задължение: да следи по-изкъсо дали хлапакът ходи на училище.

— И по-бодро! — поръча Йеспер и излезе.

Лесно е да се каже.

— Случаят „Люнгор“ ли те потиска тези дни? — попита Мортен, докато събираше последните бутилки от масата.

Слизаше да спи чак след като излъска кухнята до блясък. Познаваше слабостите си. През дена след запоя главата му щеше да стане по-голяма и по-чувствителна от егото на премиера. Затова предпочиташе да приключи с домакинските задължения още същата вечер.

— Не — поклати глава Карл. — Тревожа се за Харди. Изчезването на Мереде Люнгор не ме занимава толкова. Следите изстинаха, а и вече никой не се интересува от случилото се. Аз — също.

— Но успяхте ли да разнищите какво всъщност е станало с нея? — попита провлечено Мортен.

— Сигурно се е удавила. Какво друго има за разнищване?

— Ами… Например защо се е удавила. Лично на мен ми се струва необяснимо. През въпросния ден не е имало нито буря, нито морско вълнение. Мереде Люнгор е била здрава, финансово обезпечена, с привлекателна външност и изгледи за сериозна политическа кариера. Възможно е да е водела самотен начин на живот, но рано или късно е щяла да си намери другар.

Карл поклати глава. Кого заблуждава? Случаят будеше и неговото любопитство, както всички, при които се натрупваха въпроси без отговор.

Запали цигара и взе бутилка бира. Някой от гостите я беше отворил, но не беше пил от нея. Бирата се бе стоплила и разгазирала.

— Най-вече не ми дава мира интелектът ѝ. Винаги е трудно да си представиш интелигентен човек като жертва. От моя гледна точка Мереде Люнгор не е имала причина да посяга на живота си. Нямала е крайно озлобени недоброжелатели, брат ѝ я е обичал. Тогава защо е скочила зад борда? Ти би ли се удавил, ако имаше нейния живот, Мортен?

— Било е нещастен случай, Карл — отвърна Мортен със зачервени очи. — Никога ли не ти се е случвало да ти се завие свят, докато си се надвесил над парапета и гледаш вълните? А ако някой я е бутнал, трябва да е бил или брат ѝ, или политически опонент. Невъзможно е жена с такава външност и с огромни шансове да оглави Демократическата партия да не е будела завист и злоба. — Главата му клюмна и той едва успя да я надигне. — Очевидно всички са я мразели! Съпартийците ѝ са я ненавиждали, задето кариерата ѝ се е развивала по-бързо от тяхната, а депутатите от управляващите партии — задето камерите я обожават. Замисли се, Карл! Сам казваш, че Мереде Люнгор е имала ум като бръснач!

Мортен изстиска парцала и го просна върху крана за водата.

— Всички са очаквали именно Люнгор да оглави коалиционния списък на следващите избори. Тя умееше да печели гласовете на електората — Мортен се изплю в мивката. — Следващия път няма да близна от рицината на Сюсер. Откъде е купила тази гадост? Изсуши ми гърлото!

В кръглия двор на Полицейското управление Карл се натъкна на неколцина колеги, тръгнали към къщи. До стената зад колонадата Бак разговаряше сериозно с един от хората си. Двамата изгледаха Карл, все едно ги е заплюл и смъртно обидил.

— Глупаците се съветват! — не се стърпя да извика Карл, а думите му се разнесоха между колоните.

Обяснение за поведението на Бак и колегата му той получи от Бенте Хенсен, с която преди работеха в един екип. С нея се засякоха в преддверието.

— Оказа се прав, Карл. Наистина са открили другата половина от ухото в отточната тръба на тоалетната в дома на свидетелката. Моите поздравления, приятелю. Старо куче си ти!

Чудесно. Поне случаят с убития велосипедист започваше да се разплита.

— Бак и хората му току-що ходиха в болницата да разпитват пак свидетелката — продължи Бенте. — Но жената отказва да говори. Изплашена е до смърт.

— Значи трябва да говорят с друг.

— Сигурно, но с кого?

— Кога човек решава да посегне на живота си? Ако е психически нестабилен или ако смъртта му е единственият начин да предпази децата си, нали? Според мен свидетелката се бои за децата си.

— Те не знаят нищо.

— Напълно естествено. Може обаче да е намекнала нещо на майка си.

Карл огледа бронзовите лампи на тавана. Дали да не поиска да поеме случая на Бак? Направи ли го, нещо в тази солидна сграда непременно ще се разтресе.

— Не съм спрял да мисля по случая, Карл — посрещна го Асад. — Не бива обаче да се отказваме.

Вече беше сервирал димяща чаша кафе върху бюрото му, а до книжата стояха няколко сладки върху опаковъчна хартия. Асад явно се опитваше да го подкупи. Беше разтребил кабинета, а върху бюрото на Карл го очакваха документи. Навярно поредността им отговаряше на реда, в който Карл следваше да ги прегледа. Асад сигурно беше дошъл на работа в шест.

— Какво е това? — попита Карл и посочи въпросително книжата.

— Банково извлечение от сметката на Мереде Люнгор. Вижда се къде е плащала през последните седмици преди изчезването ѝ. Няма регистрирани разходи в ресторант.

— Не тя е платила сметката в ресторанта, Асад. Често се случва красивите жени да се измъкнат тънко.

— Именно, Карл. Платил е някой политик. При всички случаи мъж.

— Добре, но няма да е лесно да го открием.

— Знам, Карл. Изминали са пет години. — Асад посочи втория лист върху бюрото. — Този списък съдържа вещите, които разследващите органи са иззели от жилището ѝ. Не видях да е вписан органайзерът, за който спомена секретарката ѝ. Може да е останал в кабинета ѝ в „Кристиансборг“. От него ще разберем с кого е вечеряла.

— Най-вероятно е носела органайзера в дамската си чанта, Асад. А чантата ѝ е изчезнала заедно с нея, нали?

— Да, Карл — кимна Асад с леко раздразнение. — Предлагам да разпитаме секретарката ѝ. Това е изпечатка от показанията ѝ. Там тя не споменава Мереде да е имала среща. Най-добре да я разпитаме отново.

— Не се казва изпечатка, а разпечатка! Оттогава са минали пет години, Асад! Ако по време на първия разпит не се е сетила за нищо съществено, защо очакваш сега да си спомни?

— Добре де, добре! В показанията си секретарката посочва, че Мереде Люнгор получила телеграма за Свети Валентин, но не точно на деня. Защо не тръгнем по тази следа?

— Телеграмата отдавна я няма и не разполагаме с датата на изпращането ѝ. Няма да е лесно, особено при положение, че не знаем коя фирма я е доставила.

— Telegrams Online.

Карл го изгледа удивен. Този Асад ще излезе златен!

— Откъде знаеш?

— Виж — Асад посочи показанията. — Секретарката си спомня, че върху телеграмата пишело „Любов и целувки за Мереде“ и имало отпечатък от две червени устни.

— И?

— Telegrams Online винаги изпращат телеграми с червени устни.

— Покажи ми.

Асад влезе в уебстраницата на фирмата и Карл се увери в правотата на думите му.

— И си сигурен, че само тази фирма оформя така телеграмите си?

— Абсолютно.

— Но не разполагаме с датата, Асад. Кога е изпратена — преди или след празника на влюбените? И кой е поръчал да я изпратят на Мереде Люнгор?

— Ще попитаме фирмата дали в базата данни разполагат с информация за телеграми, изпратени до кабинети в „Кристиансборг“.

— Разследващите вече не са ли изискали такава информация преди пет години?

— Не пише такова нещо. Но може ти да си прочел друго? — Асад се усмихна заядливо.

Ама че нахалник!

— Добре. Обади се във фирмата и попитай. В момента имам малко работа, затова иди в кабинета си.

Карл го тупна по рамото и го избута в коридора. После затвори вратата, запали си цигара, извади папката „Люнгор“, седна на стола и качи краката си върху бюрото.

Най-сетне се зае да прочете материалите по случая.

Преди пет години колегите му бяха действали непоследователно и разпиляно, без да си поставят ясни приоритети. Нито една от записаните хипотези не се градеше върху сериозни факти. Мотивът също оставаше забулен в тайна. Ако се е самоубила, каква е причината? Първоначално се знаело за изчезването на Мереде Люнгор от борда. После разследващите се досетили, че не е пътувала сама, и разпитали другите пасажери. Снимка, направена от възрастна двойка на палубата за разходки, потвърдила показанията на мнозина: Мереде била забелязана в компанията на млад мъж и двамата си разменили шамари. След публикуването на снимката административната служба в Стуре Хединге — главния град в община Стеунс — позвънила с информацията, че младият мъж е брат на Мереде Люнгор.

Карл си спомняше ясно как началството смъмри разследващите, задето не бяха проучили достатъчно задълбочено роднините на депутатката и не бяха съобразили веднага кой е мъжът до нея.

Така възникваше нов въпрос: ако наистина братът на Мереде Люнгор я е бутнал зад борда, защо го е направил? И къде се намира той в момента?

Според една ранна хипотеза Уфе също бил паднал във водата, но след няколко дни го бяха намерили крайно изтощен и объркан близо до равната местност около немския остров Фемарн. Разпознал го бдителен немски полицай от Олденбург. Не успели да установят как е стигнал там. Уфе мълчал. Дори да е знаел нещо, явно е предпочел да го запази за себе си.

Карл пусна няколко записа от проведените с него разпити. Уфе действително не си бе отворил устата. Полицаите се въплъщаваха първо в ролята на добрите, а после — на лошите ченгета. Нито едното, нито другото даваше резултат. Поискали експертиза от двама психиатри и от психолог от Фарум, специализиран тъкмо в областта на речевите разстройства. На помощ на разследващите органи в опитите им да изкопчат нещо от Уфе Люнгор пристигнала дори Карен Мортенсен, социален работник от Стеунс.

Но Карл продължаваше да смята, че материалите по случая са прекадено крайно несистематизирани и некомпетентно тълкувани.

И немски, и датски водолазни екипи претърсили плавателния път, а Военноморският отряд дори отложил насрочените учения в района. Съдебни лекари охладили изплувал на повърхността труп и го подложили на аутопсия. Властите предупредили всички рибари в района да бъдат особено бдителни и веднага да се свържат с полицията, ако забележат парчета от дрехи, чанти или нещо подобно. Не постъпил обаче нито един сигнал за вещ, собственост на Мереде Люнгор. Карл си спомняше, че тогава медиите полудяха. В продължение на близо месец депутатката не слезе от водещите заглавия. Незнайни съученици изровиха от архивите си нейни снимки от гимназиална екскурзия, на които Мереде е с плътно прилепнал бански. Таблоидите побързаха да публикуват отличните ѝ оценки от университета, а телевизионните водещи поканиха светски хроникьори да коментират личността ѝ. Нови догадки за сексуалната ориентация на Мереде изкушиха дори „сериозни“ журналисти да се впуснат в спекулации, тиражирани отдавна от клюкарски издания. А съществуването на Уфе осигури на пресата още материал за скандални статии.

Част от колегите на Мереде се разприказваха, че са подозирали нещо такова. Тя пазела ревниво личния си живот в тайна и така подхранвала съмненията им за някакъв проблем, разтръбиха по-словоохотливите. Не непременно умствено изостанал брат, но нещо от този род.

В даден момент сензацията започна да заглъхва, ала най-неочаквано по първите вестникарски страници цъфнаха снимки от катастрофата, отнела живота на родителите на Мереде и нанесла доживотни травми на брат ѝ. Светските издания нямаха никакво намерение да пропуснат и най-дребната подробност от живота на депутатката. Приживе тя им носеше огромни тиражи, а мъртва се оказа още по-доходоносна. Водещите на сутрешните телевизионни предавания едва смогваха да скрият въодушевлението си от многото събития: в Ирак избухна война; принц Хенрик Датски, съпругът на датската кралица, се обиди, след като не той, а синът им, престолонаследникът Фредерик, пое ролята на кралицата по време на Новогодишното тържество; кмет на предградие препи с червено вино, а сега се удави депутатка… Всъщност на клюкарските вестници им беше все едно какво се случва, стига да разполагат с пикантни снимки. На страниците им лъсна двойното легло в къщата на Мереде Люнгор. Откъде се бяха сдобили с такава снимка, остана мистерия, но всички издания гръмнаха със заглавия от рода „Мереде и Уфе са имали интимна връзка?“. Ширнаха се спекулации дали причината за смъртта на красивата депутатка не е именно кръвосмесителната ѝ афера със собствения ѝ брат. Защо в къщата е имало само едно легло, питаха сплетниците.

Когато пикантериите по случая се изчерпиха и журналистите не можеха да си изсмучат повече измислици от пръстите, те се впуснаха в догадки защо разследващите органи са пуснали Уфе на свобода. Използвали ли са полицаите силови методи на разпит? Нима са задържали невинен човек? Или просто братът на Мереде се е измъкнал безнаказано? Възникна въпросът дали правораздавателната система е прекадено наивна, или разследващите не са събрали достатъчно убедителни доказателства. След като писаха за въдворяването на Уфе в дом за умствено изостанали, медиите млъкнаха по случая. През лятото на 2002 година журналистите, запълваха страниците на изданията си предимно с информация за времето, за раждането на принц Феликс и за световното по футбол. Датската преса познаваше интересите на средностатистическия датски читател. Изчезването на Мереде Люнгор изгуби актуалност.

Шест месеца по-късно полицията прекрати разследването по случая. Появиха се по-спешни задачи.

Карл взе два листа и на първия написа:

На втория лист записа:

Известно време Карл оглежда двата списъка и накрая добави върху втория лист:

Затвори папката. По телефона му съобщиха, че Маркус Якобсен го моли да се яви в конферентната зала. Кимна на Асад, докато минаваше покрай малката му стая. Помощникът направо се бе сраснал със слушалката. Изглеждаше изцяло потънал в заниманието си. В негово лице Карл едва позна мъжа, който допреди няколко дни чистеше със зелените гумени ръкавици. Асад съвсем се бе преобразил.

В залата се бяха събрали всички, съпричастни към разследването на убийството на велосипедиста. Маркус Якобсен му посочи свободен стол до масата и Бак започна:

— Нашата свидетелка, Анелисе Квист, отдавна моли за специална защита, каквато се полага по закон на застрашени лица. По последни данни са я заплашили, че ако не си мълчи, ще одерат децата ѝ живи. Впрочем и преди това Анелисе не отговаряше напълно откровено на въпросите ни, но ни показваше желание за сътрудничество. Направи някои намеци, които да подпомогнат опитите ни да разплетем случая, но умишлено скри от нас ключови сведения. А след като са ѝ отправили смъртни заплахи, категорично отказа да говори. Нека обобщя: убиецът е прерязал гърлото на жертвата в парка „Велбю“ в двайсет и два часа. Било е тъмно, студено и пусто. Анелисе Квист е видяла извършителя да разговаря с жертвата броени минути преди убийството. Затова са налице всички основания да предполагаме, че убиецът е действал импулсивно и в състояние на афект. Ако убийството е било планирано, неочакваната поява на Анелисе е щяла да откаже убиеца от намеренията му.

— Защо свидетелката е минала пеша през парка, а не с велосипед? Откъде се е прибирала? — попита един от новите. Явно младокът още не знаеше, че когато Бак стои зад руля, въпросите се задават чак след като приключи с изложението си.

Бак стрелна новобранеца е унищожителен поглед.

— Гостувала е на приятелка и едната гума на велосипеда ѝ се спукала на отиване. Затова се прибрала пеш. Не съществуваше съмнение, че Анелисе е видяла не друг, а именно убиеца, защото при огледа на местопрестъплението са открити следи само от два чифта обувки. Положихме много усилия да проучим живота на свидетелката, да открием евентуални нейни провинения, които биха обяснили поведението ѝ по време на разпита. Установихме, че преди години е имала много приятели в рокерските среди, но извършителят определено не е сред тях. Убитият е брат на един от най-активните рокери в района, Карло Брант, ала самият той не се е забърквал в тежки криминални деяния, като изключим дребна търговия с наркотици. От Карло Брант научихме, че брат му и Анелисе Квист са имали кратка интимна връзка. Продължаваме да дълбаем по случая, но по всичко личи, че свидетелката е познавала и убиеца, и жертвата. Колкото до отказа на Анелисе да свидетелства, майка ѝ ни сподели, че преди дъщеря ѝ е ставала жертва на насилие: побой, заплахи. От физическите травми се възстановила, но не и от психическите. Според майка ѝ Анелисе си навличала подобни проблеми, защото често се подвизавала в нощни заведения и не внимавала с кого си ляга, но по мнението на — разследващия екип социалният и сексуалният живот на Анелисе Квист по нищо не се отличава от живота на повечето млади жени на нейната възраст. Половината от ухото на жертвата действително е намерено в тоалетната на свидетелката и това доказва, че убиецът знае и коя е и къде живее, но, както уточних, още не сме успели да изкопчим от нея кой е той. Децата заминаха при роднини на юг от Копенхаген и Анелисе се поотпусна. Вече няма съмнение за състоянието ѝ под въздействие на наркотични вещества. Допреди няколко дни смятахме, че се е опитала да се самоубие. Токсикологичната експертиза установи наличието на няколко вещества с еуфоризиращи свойства в стомаха на жертвата. Погълнала ги е под формата на таблетки.

През по-голямата част от доклада Карл седеше със затворени очи. Дори само видът на Бак, докато безстрастно излагаше случая с типичния си обстоятелствен и муден маниер, го вбесяваше. Карл не издържаше да го слуша. Пък и защо да го прави? Убийството на велосипедиста не го засягаше пряко. Вече работеше за друг отдел. Началникът на Отдел „Убийства“ го бе повикал, за да го похвали, задето е подпомогнал разследването на чужд случай. И толкова. Карл реши да спести на присъстващите вижданията си по въпроса.

— В банята на Анелисе Квист обаче не открихме флаконче за таблетки. Явно някой, най-вероятно убиецът, ги е донесъл в насипно състояние и със сила я е принудил да ги погълне — уточни Бак.

Е, не! Сериозно ли беше способен да стигне до такива проницателни заключения?!

— С други думи, свидетелката е пострадала при неуспешен опит за убийство, а заплахата да посегнат на децата ѝ я е принудила да си мълчи — продължи Бак.

Маркус Якобсен реши да се намеси, защото виждаше колко много въпроси възникнаха у новите колеги. Предпочиташе да ги изпревари:

— Анелисе Квист, децата и майка ѝ ще получат защитата, предвидена от закона в такива случаи. Първо ще ги преместим на сигурно място и ще им назначим денонощна охрана. Надявам се мярката да накара свидетелката да проговори. Същевременно е наложително да се консултираме с колегите от „Наркотици“. Доколкото разбрах, в кръвта на жертвата са открити следи от синтетичен тетрахидроканабинол, активна съставка на маринола — канабис под формата на таблетки. Това психотропно вещество не се среща често в наркосредите, затова предстои да разберем откъде се набавя. Анализът на кръвта е показал и наличието на метамфетамини и метилфенидат12. Изобщо, убиецът е забъркал доста нетипичен коктейл.

Карл поклати глава. Извършителят определено притежаваше всестранни заложби. Първо в парка прерязва гърлото на едната си жертва, после натъпква смъртоносен микс в устата на втората. Защо колегите му просто не изчакат, докато свидетелката сама реши да изплюе камъчето? Карл отвори очи и погледна началника право в очите.

— Защо клатиш глава така скептично, Карл? По-добро предложение ли имаш? Сподели го с нас. Може находчивостта ти да ни помогне и този път.

Маркус Якобсен се усмихна. Единствен той в цялата зала изглеждаше положително настроен.

— Доколкото знам, ако човек приеме тетрахидроканабинол в комбинация с други психотропни вещества, веднага повръща. Който е насилил Анелисе да погълне хапчетата, си разбира от работата. Впрочем защо просто не изчакате тя да ви разкаже всичко? Два дни повече или по-малко едва ли са от значение. Имаме и други случаи. — Огледа колегите си. — Е, поне аз.

Както винаги, в деловодството кипеше трескава работа. Лис, седнала със слушалки на главата зад компютъра, удряше клавишите по-настървено от барабанист на рок банда. Карл се огледа за новата тъмнокоса секретарка, но не забеляза жена, която да отговаря на описанието на Асад, освен познатата му колежка на Лис. Единствено тя, известна под псевдонима Илза, вълчицата от СС13, по документи за самоличност госпожа Сьоренсен, притежаваше тъмен цвят на косата. Карл присви очи. Явно Асад виждаше в тази намусена физиономия нещо привлекателно, ала то убягваше на всички останали.

— Лис, трябва ми копирна машина — каза Карл, когато тя вдигна очи от клавиатурата с широка усмивка. — Ще се погрижиш ли да ми донесат една следобед? Доколкото знам, долу, в Националния разследващ център, имат излишен ксерокс. Дори не е разопакован.

— Ще видя какво мога да направя, Карл — обеща тя.

И така, този въпрос се уреди.

— Добър ден. Имам уговорка с Маркус Якобсен — обади се чувствен глас до него.

Карл извърна глава и се озова лице в лице с непозната жена с кафяви очи. Най-безумно красивите кафяви очи, които бе виждал през живота си. Сви го под лъжичката. Жената се обърна към секретарките.

— Вие ли сте Мона Ибсен? — попита госпожа Сьоренсен.

— Да.

— Господин Якобсен ви очаква.

Двете жени се спогледаха усмихнато, Мона Ибсен се отдръпна леко и тръгна след госпожа Сьоренсен. Карл стисна устни и се загледа след нея. Носеше къса кожена наметка, която оставяше открита долната част на дупето ѝ. Мона Ибсен имаше привлекателни форми, без да е съвсем млада. Защо, по дяволите, Карл не се постара да запомни физиономията ѝ, вместо да се заплесва само по очите?

— Коя е тази жена? Вещо лице по убийството на велосипедиста ли? — подхвърли той небрежно към Лис.

— Не. Новата ни кризисна психоложка. Занапред ще работи в тясно сътрудничество с всички отдели в Управлението.

— Така ли? — Карл си даде сметка колко глуповато прозвуча въпросът му.

Игнорирайки бодежите под лъжичката, той тръгна към кабинета на Якобсен и отвори вратата, без да чука. Ако ще го мъмрят, нека поне да има сериозна причина.

— Извинявай, Маркус. Не знаех, че имаш посетителка.

От вратата я виждаше в профил. Кожата ѝ изглеждаше мека, а в края на устните ѝ се бяха образували бръчици, които изразяваха по-скоро усмивка, отколкото отегчение.

— Ако не е удобно, ще дойда по-късно. Извинете, че ви прекъснах.

Тя се обърна към него, явно изненадана от раболепието му. Сочна горна устна с форма като лъка на Купидон. Очевидно бе прехвърлила петдесетте. Усмихна му се дискретно. Коленете му мигом омекнаха.

— Какво искаш, Карл? — попита Маркус.

— Да те посъветвам да попитате Анелисе Квист дали е свързана по някакъв начин с убиеца.

— Направихме го, Карл. Отрича.

— Тогава перифразирайте въпроса. Не я питайте кой е убиецът, а с какво се занимава.

— Питахме я. Мълчи като риба. Подозираш, че са в трудово-правни отношения ли?

— Възможно е. При всички случаи убиецът държи свидетелката в някаква зависимост. Най-вероятно посредством служебното ѝ положение.

Якобсен кимна: ще го направят, след като отведат Анелисе Квист и семейството ѝ на безопасно място. Е, Карл поне видя Мона Ибсен. За пръв път се запознаваше с толкова секси психоложка.

— Това е всичко — кимна той, усмихна се широко, спокойно и чаровно, както никога преди това, но, уви, Мона не реагира.

Нещо го прободе и той се хвана за гърдите. Ама че гадно усещане! Все едно въздухът не му стигаше.

— Добре ли си, Карл? — попита началникът.

— О, нищо ми няма. Още не съм се възстановил напълно. Добре съм.

Излъга. Болката в гърдите не беше отшумяла.

— Мона, да ти представя Карл Мьорк. Преди няколко месеца пострада при ожесточена престрелка с престъпна банда. Тогава изгубихме друг колега.

Мона му кимна, докато той се напрягаше да разчете езика на тялото ѝ. Присви очи: чисто професионален интерес, но и това беше нещо.

— Мона е новата ни психоложка, Карл. С времето ще се опознаете. Ще се радваме, ако един от най-способните ни детективи отново започне работа на пълни обороти.

Карл пристъпи напред и ѝ протегна ръка. Да се опознаят… Беше готов да се закълне, че ще направи всичко по силите си да се опознаят!

Бодежите още не бяха отминали, когато срещна Асад на път към кабинета си.

— Имаме напредък, Карл.

Карл се опита да се отърси от образа на Мона Ибсен. Никак не му беше лесно.

— В смисъл?

— Звъних поне десет пъти в централата на Telegrams Online и успях да се свържа чак преди четвърт час — обясни Асад, докато Карл се окопитваше от неочакваната среща. — Не е изключено да намерят кой е изпратил телеграмата на Мереде Люнгор. Заеха се да проверят в информационната система.