2007 година
Карл пристъпи към огледалото и прокара пръст по слепоочието си, където куршумът го бе лизнал. Раната вече беше зараснала, ала при по-внимателно вглеждане белегът личеше ясно под косата.
„Кой, по дяволите, се интересува от моя белег?“ — помисли си той, докато оглеждаше лицето си.
Виждаше се, че се е променил. Бръчките около устните му набраздяваха кожата по-дълбоко, под очите му се очертаваха тъмни-тъмни кръгове, а в погледа му се четеше равнодушие. Карл Мьорк вече не беше същият — опитният детектив, който живее и диша заради работата си. Нямаше го вече онзи висок, елегантен ютландец1, който предизвиква повдигнати вежди и разтворени устни. Пък и какво му носеше всичко това?
Закопча ризата си, облече си якето, изхвърли последната глътка кафе и затръшна силно външната врата зад гърба си, та другите обитателите на жилищната сграда да разберат, че е време да стават. Погледът му се спря върху табелката с имената. Кога най-после ще я смени? Отдавна, отдавна Вита се изнесе оттук. Макар официално да не се бяха развели, онзи етап от живота му бе приключил завинаги.
Обърна се и пое към Хестестиен. Ако хванеше влака, който минава след двайсет минути, щеше да има време да постои половин час при Харди в болницата и после да тръгне към полицейското управление.
Червената църковна камбанария се издигаше над голите дървета. Карл си припомни какъв късмет бе извадил. Само два сантиметра надясно и Анкер щеше да живее. Един вляво — и самият той щеше да умре. Жалки сантиметри го бяха спасили от пътя през зелените поля към студените гробове на няколкостотин метра пред него.
Карл се опита да го осмисли, ала се затрудняваше. Не знаеше много за смъртта. Само това, че удря неочаквано като мълния, и после настъпва безконечна тишина.
Затова пък знаеше отлично колко ужас и безсмислие носи смъртта. Да, изпитал го бе лично.
Само няколко седмици след като завърши Полицейската академия, Карл видя първата жертва на убийство в живота си и тя се запечата завинаги в съзнанието му. Дребна, съвсем слаба женица, удушена от мъжа си. Безжизнените ѝ очи и изражението ѝ не дадоха мира на Карл седмици наред. После се появиха куп нови случаи. Всяка сутрин той се настройваше за предстоящото: окървавена плът, восъчнобледи лица, снимки, от които те побиват ледени тръпки. Ежедневно слушаше хорските лъжи и оправдания. Всеки ден се сблъскваше с ново престъпление и постепенно започна да обръгва. Двайсет и пет години в полицията, десет от които в Отдел „Убийства“, успяха да притъпят впечатлителността му.
И така до деня, когато се появи случай, който да пробие бронята му.
Изпратиха него, Анкер и Харди до разнебитената казарма на един осеян с дупки чакълест път в Амар2. Там лежал труп и чакал да разкаже историята си.
Както неведнъж досега, смрадта привлякла вниманието на съседа и той се обадил в полицията. Отначало помислиха, че става дума за поредния самотник, издъхнал след поредното напиване. Но после откриха пирон, забит до половината в черепа на мъртвеца с помощта на монтажен пистолет. Именно пиронът бе причината Отдел „Убийства“ на копенхагенската полиция да поеме случая.
През въпросния ден дежурен беше Карл Мьорк и нито той, нито двамата му помощници възроптаха, макар Карл да направи редовните си забележки заради засиления натиск и мудността на другите работни групи. Кой би могъл да предвиди фаталния развой на събитията? Кой би могъл да се досети, че само пет минути, след като влязат в смърдящото жилище, Анкер ще рухне в локва кръв, Харди ще направи последните крачки в живота си, а у Карл ще изгасне онзи огън, така нужен му, за да си върши работата в копенхагенския Отдел „Убийства“?