Жената в капан

19

2007 година

Карл и Асад получиха от Националния разследващ център, правоприемник на Корпуса за бързо реагиране, чисто нова копирна машина, но им позволиха да я ползват само временно. Явно изобщо не познаваха Карл. Той нямаше навика да връща каквото е взел.

— Асад, задачата ти за днес е да направиш копия на всички документи по случая. Пък ако ще да ти отнеме цял ден. Като приключиш, отиди в Клиниката за лечение на гръбначни увреждания в Хорнбек и се погрижи да разкажеш на бившия ми партньор Харди Хенингсен обстоятелствата, свързани със случая. Навярно ще се престори, че не те забелязва, но ти не се обезкуражавай. Харди помни като слон и чува като прилеп. Просто бъди настоятелен.

Асад огледа ужасен символите и клавишите върху машината-чудовище в коридора.

— Как се работи с това чудо? — смая се той.

— Друг път не си ли правил копия?

— Не и на машина с толкова рисунки.

Ама че работа! И същият този човек монтира телевизора за десет минути?!

— Не се излагай, Асад! Слагаш оригинала тук и натискаш копчето. Това е.

Гласовата поща на Бак извести познатата боза: заместник-криминален комисар Бак не може да отговори, защото е на акция.

Лис, симпатичната секретарка с кривите зъбки, уточни, че Бак и партньорът му са заминали за „Велбю“ да извършат арест.

— Обадѝ ми се, когато идиотът се появи, Лис — помоли Карл.

Час и половина по-късно получи съобщение, че Бак и партньорът му провеждат разпит на заподозрян. Карл влетя в залата, без дори да почука. Мъжът е белезници изглеждаше съвсем обикновено: млад, видимо изморен и настинал.

— Избършете носа на човека — подкани ги Карл и посочи гъстия секрет, увиснал от ноздрите на арестувания.

На негово място Карл за нищо на света не би си отворил устата.

— Ти датски не разбираш ли, Карл? — Лицето на Бак пламна, макар по принцип да умееше да се владее. — Ще се наложи да изчакаш и да се научиш, че по време на разпит е забранено да смущаваш колегите си.

— Отдели ми само пет минути и ще те оставя на мира. Обещавам.

После Бак отдели не пет минути, а час и половина да обясни на Карл, че той, Бак, се е включил в разследването на случая „Люнгор“ на доста късен етап и не е знаел почти нищо по въпроса. Е, негов проблем. Защо не го беше казал от самото начало, ами се бе впуснал в такива обстоятелствени обяснения?!

Карл поне се сдоби с телефона на Карен Мортенсен, пенсионираната социална служителка от Стеунс, която се занимавала със случая на Уфе Люнгор, и с номера на Клес Дамсгор, главен полицейски инспектор в Корпуса за бързо реагиране по времето, когато са разследвали изчезването на Мереде Люнгор. Бак уточни, че в момента Дамсгор работел в полицейски окръг Средна и Западна Зеландия. Защо направо не каза град Роскилде?

Впрочем другият главен инспектор в тогавашната следствена група вече не бил между живите. Починал едва две години след пенсионирането си. Твърде ранната му смърт, уви, не беше рядкост за неговата професионална група. Средната продължителност на живота на полицаите в Дания вероятно бе достойна да влезе в книгата за рекордите на Гинес.

Главен полицейски инспектор Клес Дамсгор се оказа от съвсем друго тесто в сравнение с Бак: приветлив, услужлив, с отношение към събеседника. Да, разбира се, чувал бил за новосъздадения Специален отдел към Копенхагенското полицейско управление и за Карл Мьорк. Та нали той разплел случая с удавеното момиче в район „Фемьорн“ и онова ужасно убийство в Северозападния квартал, при което възрастна жена била изхвърлена през прозореца? Да, Дамсгор бе осведомен доста подробно за славата на Карл и явно умееше да цени положителните отзиви за работата на колегите си. Покани го в Роскилде и изрази готовност да му предостави всички налични материали по случая „Люнгор“ — тази ужасна трагедия, както се изрази той. „Голям пич“ — помисли си Карл, но неочаквано Дамсгор уточни, че Карл ще трябва да почака три седмици, понеже заедно със съпругата, дъщерята и зет си заминавал на почивка на Сейшелите. „Бързаме, преди водата от ледниците да залее островите“ — пошегува се той и избухна в заразителен смях.

— Как върви? — поинтересува се Карл, докато се опитваше да обозре купчините листове от долната част на стената чак до стълбището. Наистина ли по случая има толкова много документация?

— Извинявай, че се бавя, Карл, но списанията ми отнемат страшно много време.

— Да не би да копираш целите списания?

Асад наклони глава. Приличаше на пале, което обмисля дали да не си плюе на петите. Господи, къде му беше умът на този човек!

— Нужно е да преснемеш само страниците с пряко отношение към случая, Асад. На Харди му е все едно, че принц еди-кой си застрелял фазан по време на лов при Смьорумбауелсе.

— Кой принц?

— Няма никакво значение, нали това ти обяснявам? Отделяй само важните документи, другото не ни интересува. Ще свършиш добра работа.

Остави Асад при бръмчащата машина и се обади на пенсионираната социална служителка в Стеунс, която се бе занимавала със случая на Уфе Люнгор. Надяваше се тя да му помогне с впечатленията, натрупани по време на работата с него.

Карен Мортенсен звучеше мило и у Карл мигом се породи представата за жена, седнала в люлеещ се стол да плете калъф за чайник. Гласът ѝ предизвикваше асоциация за часовник с махало. Карл имаше чувството, че се е обадил на родителите си в Брьондерслеу.

Ала Карен Мортенсен бързо го отрезви. Под дружелюбната фасада явно дебнеше закоравялата душа на чиновник. Вълк в овча кожа.

— Нямам право да ви предоставям каквито и да било сведения за Уфе Люнгор. Ако нещо ви интересува, свържете се със здравната инспекция в Стуре Хединге.

— Вече бях там. Изслушайте ме, Карен. Просто се опитвам да си изясня какво се е случило с Мереде Люнгор, сестрата на Уфе.

— Съдът оправда Уфе по всички обвинения — изстреля тя.

— Знам и се радвам, но подозирам, че той знае нещо, което би дало тласък на разследването за участта на сестра му.

— Мереде е мъртва. Какъв е смисълът да се ровите повече в тази история? Уфе отказва да говори. Няма с какво да ви помогне.

— Ако помоля да се срещнем очи в очи, бихте ли ми отговорили на няколко въпроса?

— Не и ако са свързани с Уфе.

— Не разбирам. Всички познати на Мереде Люнгор споделят каква дълбока благодарност и възхищение е изпитвала към вас. Без Карен щяхме да бъдем изгубени, твърдяла тя. — Чиновничката понечи да го прекъсне, но Карл не ѝ позволи: — Защо не направите поне малък опит да защитите репутацията на Мереде сега, когато тя не може да се защити сама? По всеобщо мнение тя се е самоубила. Ами ако не е?

В другия край на линията се чуваше глухо да работи радио. Явно Карен Мортенсен още предъвкваше думите на Карл. Не ѝ беше лесно да пренебрегне комплимента.

— Доколкото знам, Мереде Люнгор криеше ревностно съществуването на брат си — подхвана тя след десетина секунди. — Само ние от социалната служба знаехме за него — прозвуча леко колебливо тя, ала ледът очевидно се беше пропукал — за радост на Карл.

— Така е. Причината да го крие са били техни роднини от Ютландия. Мереде се е чувствала длъжна да се съобразява с мнението им.

Карл се замисли как ще се измъкне, ако Карен Мортенсен реши да го разпита по-подробно за тези роднини. Но тя явно се хвана на въдицата.

— Вие лично ли посещавахте дома им? — попита той.

— Не, друг колега. Аз обаче имах за задача да следя състоянието на Уфе.

— Според вас то влошаваше ли се с времето?

Тя се поколеба, ала после пак се отпусна. „Трябва да бъда по-настоятелен“ — прецени Карл.

— Питам ви, защото ми се струва, че към днешна дата Уфе е станал по-възприемчив, но може и да греша — продължи той.

— Виждали ли сте го? — изненада се тя.

— О, разбира се. Изключително чаровен млад мъж с ослепителна усмивка. Направо не успях да повярвам, че има умствени проблеми.

— Не сте единственият, който се изненадва. Черепномозъчните травми не личат от пръв поглед. Мереде има огромна заслуга, защото не му позволи да се затвори съвсем.

— Имало ли е такава опасност?

— Категорично да. Вие сте абсолютно прав: Уфе има много изразително и будно лице. Колкото до състоянието му, не намирам да се е влошило с годините.

— А не ви ли се струва странно? Разбрах, че когато се случвало Мереде да закъснее вечер, Уфе започвал да плаче.

— Ако питате мен, не вярвам да е видял как тя пада във водата. Иначе щеше да изпадне в истерия и най-вероятно да скочи след нея. А що се касае до реакцията му след изчезването ѝ… Няколко дни Уфе е бродил из Фемарн и е имал достатъчно време да плаче, да тъгува и да изживее объркването си. Когато го намерили, бил отслабнал с три-четири килограма, изтощен, дехидратиран и в него вече са говорели единствено базисните потребности.

— А възможно ли е да е бутнал сестра си зад борда и после да е осъзнал постъпката си?

— Знаете ли, господин Мьорк? Очаквах да се стигне до този въпрос — показа зъбите си вълкът. Карл трябваше да внимава повече. — Вместо да ви тръшна слушалката обаче, каквото е желанието ми в момента, ще ви разкажа кратка история, пък дано тя ви даде малко храна за размисъл.

Карл стисна конвулсивно слушалката.

— Знаете ли, че Уфе е станал свидетел на кончината на родителите си? — попита тя.

— Да.

— По мое мнение след това нещастие Уфе е изгубил почва под краката си. Нищо не е било в състояние да замени връзката с майка му и баща му. Мереде се опитваше да компенсира липсата им, но уви. Тя беше по-гол ямата му сестра, другар в детските игри. Уфе е плакал не защото тя му е давала усещане за сигурност, а от разочарование, задето другарчето му го няма. Дълбоко в порасналия Уфе дреме момчето, което чака мама и татко да се приберат. Колкото до Мереде, загубата на приятел се преодолява по-лесно. А сега идва ред и на историята.

— Целият съм слух.

— Един ден се отбих у тях без предупреждение. Обикновено се обаждам предварително, но тогава случайно се намирах наблизо и си казах, какво пък, ще намина да ги видя. Влязох в градината и видях, че колата на Мереде я няма. Впрочем тя си дойде след няколко минути. Беше отишла да напазарува от бакалията на кръстовището. Тогава още не я бяха затворили.

— Бакалията ли?

— Да. Докато стоях в градината, чух бъбрене откъм верандата. Като бръщолевене на дете. Приближих се и какво да видя: Уфе, седнал пред купчина дребни камъчета, си говореше сам. Изобщо не успях да разбера какво точно си мърмореше под нос. Но се досетих какво прави.

— Той видя ли ви?

— Да, почти веднага, ала не успя да прикрие творението си.

— А именно?

— Беше направил бразда между камъчетата на верандата, от двете страни беше забил клонки, а между тях плъзгаше дървено кубче.

— И?

— Не се ли досещате какво представлява това?

— Опитвам се…

— Чакълът е път, клонките — дървета. Кубчето е колата на родителите му. Уфе беше направил възстановка на катастрофата.

Какво?!

— И не е искал вие да разберете?

— Събори целия макет с едно движение на ръката си. Паническият му жест ме убеди окончателно в правотата на предположението ми.

— А какво именно предполагахте?

— Че Уфе си спомня.

Настъпи кратко мълчание. Радиото зад Карен Мортенсен изведнъж проехтя, все едно някой го бе усилил докрай.

— Споделихте ли наблюденията си с Мереде Люнгор, след като се прибра? — поинтересува се Карл.

— Да, но тя каза, че отдавам прекалено голямо значение на детинските му занимания. Според нея Уфе просто се забавлявал да нарежда разни предмети, случайно оставени пред него. Съборил „творението“ си, защото се стреснал от идването ми.

— А вие обяснихте ли на какво се гради впечатлението ви? Все пак именно изражението на Уфе ви е подсказало, че се е почувствал разкрит.

— Да, обясних ѝ, но тя настоя на своето: брат ѝ се стреснал от идването ми, нищо повече.

— И вие не сте съгласна с това тълкуване?

— Донякъде съм съгласна, но то не е изчерпателно.

— Значи смятате, че умствените способности на Уфе надминават очакванията на околните?

— Да, предполагам. Със сигурност обаче мога да твърдя, че той си спомня катастрофата. Вероятно единствено това се е запечатало ясно в съзнанието му. Възможно е например изобщо да не си спомня кога е изчезнала сестра му и дори да е забравил за нея.

— Лекарите не провериха ли какво си спомня, след като го разпитваха във връзка с изчезването на Мереде?

— Уфе е труден пациент. Докато лежеше в предварителния арест, аз също се включих да помагам на разследващите в разпитите. Исках да събудя спомените му от пътуването с ферибота, затова с мои колеги психолози наредихме по стената снимките от палубата, а върху масата пред Уфе поставихме човешки фигурки, макет на ферибота и леген с вода. После го оставихме сам и го наблюдавахме зад непрозрачно стъкло. Уфе изобщо не посегна към предметите.

— Забравил е за пътуването, макар че се е състояло само преди броени дни?

— Няма как да знаем със сигурност.

— Целта ми е да намеря правилния подход към Уфе. И най-дребната подробност, която сподели с нас, може да се окаже ключ към случилото се на ферибота.

— Разбирам ви.

— Разказахте ли на полицията за случая с дървеното кубче?

— Да, на ваш колега от Корпуса за бързо реагиране. Май се казваше Бьоре Бак.

„Нима малкото име на Бак е Бьоре? Това обяснява някои неща.“

— Познавам го отлично. Не си спомням да съм чел подобна информация в доклада му. Хрумва ли ви защо би пропуснал тази случка?

— Не. Всъщност не сме се задълбочавали в тълкуването на епизода с кубчето. Възможно е информацията да фигурира в доклада на екипа от психиатри, но не съм го чела.

— Навярно докладът е заведен в картотеката на „Елю“, където в момента е въдворен Уфе.

— Възможно е, но според мен този доклад няма да ви помогне особено в опита да разгадаете Уфе. Повечето колеги се обединихме около мнението, че случката с дървеното кубче е плод на случаен проблясък в съзнанието му. Иначе Уфе страда от сериозни смущения в паметта и колкото и да го притискаме, няма да научим нищо повече за изчезването на сестра му.

— А после са го пуснали от предварителния арест.

— Точно така.