Жената в капан

24

2007 година

Ако човек се осланя изцяло на впечатленията от обонянието и слуха си, в понеделник сутринта, когато Карл дойде на работа, подземието на Полицейското управление по нищо не се различаваше от гъмжащите улици на Кайро. Досега не се бе случвало достолепната сграда да мирише толкова натрапчиво на храна и екзотични подправки, а стените ѝ не бяха слушали по-странна музика.

Жена от административния персонал, слязла да вземе документи от архива, изгледа гневно Карл, докато го подминаваше, натоварена с купчина папки. След десет минути в сградата няма да остане човек, който да не знае какво безобразие цари в подземието, предупреждаваха недвусмислено очите ѝ.

Обяснението за миризмите Карл намери в миниатюрния кабинет на Асад. Върху бюрото му се мъдреха чинии с дребни печива с пълнеж, парчета станиол с накълцан чесън, някакви зелени неща и жълт ориз. Направо да се смаеш!

— Какво става тук, Асад? — извика Карл и побърза да изключи касетофона, но Асад само се усмихна.

Очевидно не осъзнаваше каква културна пропаст зейва и започва да подкопава здравите основи на Полицейското управление. Карл се отпусна върху стола срещу помощника си.

— Мирише много приятно, Асад, но тук се помещава обществено учреждение, а не ливанско заведение за бързо хранене.

— Честито, господин комисар! — Асад му подаде триъгълна баничка от бутер тесто. — Това е от жена ми. Дъщерите ми нарязаха хартията.

Карл проследи ръката му и чак сега забеляза цветните парчета станиол, които „красяха“ етажерките и лампите на тавана. Ох, няма да е лесно…

— Вчера занесох малко храна и на Харди. Изчетох му почти всички материали по случая, Карл.

— Аха — Карл си представи как се блещят медицинските сестри, докато Асад черпи Харди с ориенталски лакомства. — Значи, посетил си го през свободния си ден?

— Харди мисли усилено по случая, Карл. Много читав човек е.

Карл кимна и отхапа от баничката. Реши на следващия ден да се отбие в болницата.

— Оставил съм всички книжа за катастрофата на бюрото ти, Карл. Ако искаш, ще ти разкажа какво съм прочел.

Карл пак кимна. Още малко, и Асад щеше да започне да пише и доклади!

Докато на Бъдни вечер през 1986 година на други места в страната термометрите показвали шест градуса над нулата, хората на остров Зеландия нямали такъв късмет и лошото време отнело живота на десетима души. Петима от загиналите намерили смъртта си по тесен селски път през гората в Тибирке. Двама от тях били родителите на Мереде и Уфе Люнгор. Предприели рискована изпреварваща маневра при движение по заледен участък и коварната настилка ги погубила. В доклада не се обсъждаше чия е вината, а се говореше само за „обикновена злополука“, макар определението „обикновен“ да не подхождаше на фаталния изход.

Автомобилът, който се опитали да изпреварят, червен форд „Сиера“, се забил в дърво и до идването на пожарната изгорял, а колата на семейството на Мереде се преобърнала петдесетина метра по-нататък. Майката на Мереде изхвръкнала през прозореца, нанизала се в храстите и си счупила врата. Баща ѝ обаче не се отървал с толкова мигновена смърт. Мъчил се десетина минути, пронизан от дебел прекършен клон в гръдния кош и наполовина потънал в слабините двигател. През цялото време Уфе бил в съзнание или поне така предполагал екипът, пристигнал на местопроизшествието, защото докато изваждали него, баща му и сестра му от смачкания автомобил, той наблюдавал всичко с широко отворени от ужас очи. Не пуснал ръката на Мереде дори когато я отнесли на платното, за да ѝ окажат първа помощ. Нито за секунда.

Полицейският доклад беше съвсем кратък и ясен, но не и вестникарските публикации. Случаят имаше прекадено голяма сензационна стойност.

Колкото до пътниците във форда — малко момиче и баща му — починали на място; по-голямото дете, момче, се отървало без сериозни наранявания. Всъщност цялото семейство пътувало към болницата, защото майката, в напреднала бременност, била получила контракции. Докато пожарникарите се борели с огъня под капака на двигателя, тя, с глава, опряна о тялото на мъртвия си съпруг, и крака, затиснати под седалката, родила близнаци. Въпреки усилията на спасителния екип да извади бебетата навреме, едното починало. Вестниците се сдобили е атрактивен текст за заглавните си страници на Коледа.

Асад му показа материалите в местната преса и в националните ежедневници. Всички без изключение бяха надушили каква сензация ще предизвика новината. Публикувани бяха ужасяващи снимки: фордът, забит в дървото; шосето, осеяно с отломки и части от човешки тела; медицинският персонал изнася родилката върху носилка към линейката, а невръстният ѝ син ридае до нея; Мереде Люнгор с кислородна маска върху лицето и Уфе, седнал върху тънката снежна покривка на шосето е изплашени очи, вкопчил се в ръката на изпадналата в безсъзнание Мереде.

— Ето — Асад извади две страници от клюкарското списание „Госип“ от папката върху бюрото на Карл. — Лис откри, че голяма част от тези снимки са били препечатани в медиите, когато Мереде Люнгор спечелила депутатско кресло в Парламента.

Значи, в крайна сметка фотографът, случайно оказал се близо до мястото на катастрофата в Тибирке, бе успял да осребри бързината си. Същият този човек бе заснел и погребението на родителите на Мереде Люнгор. Този път цветно. На висококачествените, добре композирани снимки се виждаше как Мереде, тогава в тийнейджърска възраст, държи вцепенения си брат за ръка, докато гробарите спускат урните с праха на родителите им. Другото погребение не беше документирано. Беше протекло при пълна дискретност.

— Какво, по дяволите, става тук? — избоботи сърдит глас. — Горе вони като на Коледа!

Недоволният — Сигурд Хармс, един от младши инспекторите на втория етаж — стоеше на прага и наблюдаваше смаян цветния разврат, спускащ се от лампите.

— Какво обоняние имаш само, Сигурд! — Карл му подаде едно от най-пикантните рулца от бутер тесто. — Представи си, че е Великден. Тогава и ние палим тамян, нали?

Обадиха се на Карл, че началникът на Отдела иска да го види в кабинета си преди обяд. Задълбочен в документите пред себе си, Маркус Якобсен подкани Карл да седне. Карл се готвеше да се извини от името на Асад, да увери шефа си, че пърженето в кабинета на помощника му е престанало и ситуацията се намира под пълен контрол. Ала не успя да каже нищо, защото двама от новите детективи влязоха и седнаха до стената.

Карл ги изгледа с кисела усмивка. Едва ли го викаха, за да го арестуват заради самосите или както там се наричат пикантните банички.

В този момент в кабинета влязоха Ларс Бьорн и заместник-криминален комисар Терие Плоуг, оглавил разследването на убийството с монтажния пистолет след раняването на Карл. Маркус Якобсен затвори папката пред себе си и се обърна направо към Карл:

— Повиках те, защото вчера сутринта получихме сигнал за двама убити млади мъже. Телата им са открити в автосервиз близо до Сорьо.

„Сорьо ли? — помисли си Карл. — И какво ме засяга това?“

— В черепите им са забити пирони с монтажен пистолет „Разюбе“. Да ти звучи познато?

Карл обърна глава към прозореца и проследи полета на ято птици над съседните сгради. Началникът му го гледаше изпитателно, но лицето на Карл остана непроницаемо. Случилото се вчера в Сорьо не беше непременно свързано с престрелката в Амар. Дори в телевизионните сериали бяха започнали да убиват с монтажни пистолети.

— Ще продължиш ли, Терие? — чу той гласа на Маркус Якобсен, долитащ сякаш отдалече.

— Убедени сме, че извършителят на това двойно престъпление е същият, който отне живота на Геор Мадсен в казармата в Амар.

— И как стигнахте до този извод?

— Геор Мадсен е чичо на един от убитите в Сорьо.

Карл отново се загледа в птиците.

— Колегите от Сорьо разполагат с описание на едно от лицата, забелязано на местопрестъплението във време, съвпадащо с часа на убийството. Затова криминален инспектор Столц те моли да се явиш в участъка в Сорьо, за да сравнят твоето описание на извършителя от Амар с тяхното.

— Тогава не видях абсолютно нищо. Бях в безсъзнание.

Терие Плоуг го изгледа недоверчиво и Карл пламна от гняв. Та нали именно Терие, в качеството си на ръководител на разследването, познаваше доклада по случая до най-малката подробност? Защо тогава му задаваше подобни глупави въпроси? Карл многократно бе повтарял, че в мига, когато куршумът е облизал слепоочието му, е припаднал и е дошъл на себе си чак в болницата. Нима не му вярваха? Доказателства ли искаха?

— В доклада пише, че преди изстрелите си видял червена карирана риза — настоя Терие.

Заради ризата ли беше цялата работа?

— Искате да замина за Сорьо само за да идентифицирам някаква риза ли? В такъв случай ми се струва по-удобно да ми изпратят снимка по електронната поща.

— Колегите си имат съображения да те викат, Карл — намеси се Маркус. — За всички ни ще бъде по-добре, ако отидеш лично в Сорьо. Най-вече за самия теб.

— Нямам желание — отвърна Карл и си погледна часовника. — Пък и времето напредна.

— Нямаш желание, значи… Кога каза, че си записал час при кризисния психолог?

Карл нацупи устни. Необходимо ли беше целият отдел да научава такива подробности?

— Утре.

— В такъв случай ти предлагам днес да заминеш за Сорьо, а утре, докато споменът за реакцията ти е още пресен, да я обсъдиш с Мона Ибсен. — С дежурна усмивка Маркус Якобсен взе прозрачен джоб от едната купчина върху бюрото си. — Това е копие от документите на Хафез ал-Асад, които получихме от Агенцията за чужденците. Заповядай!

Този път Карл преотстъпи шофирането на Асад. Сириецът взе няколко люти банички за из път. Колата летеше по Е20. Зад волана Асад изглеждаше щастлив и доволен. Впечатлението се подсилваше от усмивката на лицето му, докато клатеше глава в такт с музиката от радиото.

— Получих документите ти от Агенцията за чужденците, Асад. Още не съм ги прегледал. Ще ми кажеш ли какво пише?

Шофьорът му отклони за миг поглед от шосето, докато профучаваха покрай камион, и го изгледа нащрек:

— Рождената ми дата, произхода ми, какво съм работил в родината си. Това ли имаш предвид, Карл?

— А пише ли защо си получил разрешително за постоянно пребиваване?

— Ако се върна в Сирия, ще ме убият. Управляващите не ме обичат.

— Защо?

— Просто разсъждаваме по различен начин. Достатъчна причина е.

— За какво?

— Сирия е голяма страна. Хората изчезват.

— И си сигурен, че ще те убият, ако се върнеш в родината си?

— Това е положението, Карл.

— Ти за американците ли работеше?

— Защо питаш? — Асад рязко се обърна към Карл.

— Нямам представа. Просто така.

Последния път, когато Карл посети участъка в Сорьо, той се числеше към полицейски окръг Рингстед, а сега го бяха преместили под шапката на окръг Южна Зеландия и Лолен-фалстер. Но тухлите по фасадата му бяха все така червени, лицата зад гишетата — същите, задълженията — много. С каква цел законодателите решават да променят пред кого да се отчитат хората от дадено държавно ведомство беше въпрос, достоен за „Стани богат“.

Карл очакваше полицаите от участъка да му поискат описание на карираната риза, но се оказа, че не са такива аматьори. В кабинет с площ, не по-голяма от „кутийката“ на Асад, го чакаха четирима мъже с изражение, все едно всеки е изгубил близък по време на трагичните събития от предната нощ.

— Йоренсен — представи се единият и подаде леденостудената си ръка на Карл.

Преди няколко часа този мъж явно се бе вглеждал в безжизнените очи на двете момчета, чийто живот някой беше отнесъл с монтажен пистолет, и едва ли го бе хванал сън.

— Искаш ли да видиш местопрестъплението? — попита друг полицай.

— Необходимо ли е?

— Различава се от Амар. Момчетата са убити в автосервиз. Единият в коридора, другият в офис помещението. Изстрелите са произведени от упор — пироните бяха потънали дълбоко и ги открихме чак след щателен оглед.

Един от полицаите подаде на Карл снимки формат А4. Наистина: над скалповете им се подаваха само главите на пироните. Кръв почти не се виждаше.

— Момчетата явно са работели, когато убиецът се е появил. Ръцете и гащеризоните им са мръсни.

— Установихте ли нещо да липсва?

— Нищичко!

Карл не беше чувал тази дума от години.

— Какво са търсели в сервиза толкова късно? Сигурно са дошли да си вършат лична работа?

Полицаите се спогледаха. Явно още не бяха намерили отговор на този въпрос.

— Открихме следи от стотици чифтове обувки. Изобщо не са почиствали пода — обясни Йоренсен. Още изглеждаше силно покъртен от случилото се.

— А сега ще те помоля да погледнеш внимателно това, Карл — продължи той и посегна към правоъгълно парче плат, опънато върху масата. — Не бързай. Отговори ми, когато си сигурен.

Дръпна плата и откри четири червени карирани ризи, наредени една до друга като дървосекачи, полегнали на сянка за следобедна дрямка.

— Някоя от тях прилича ли ти на онази, която си видял в Амар?

Карл не се беше сблъсквал с по-странна очна ставка. „Коя от ризите го направи?“ — питаха разследващите. Звучеше като шега. Карл никога не бе разбирал от десени. Не умееше да разпознава дори своите дрехи.

— Знам колко е трудно да си спомниш след толкова дълго време, Карл — увери го изморено Йоренсен. — Но ще ни помогнеш много, ако се помъчиш да се сетиш.

— Кое ви кара да мислите, че извършителите продължават да носят месеци наред същите ризи? Сигурно дори вие от дълбоката провинция от време на време си сменяте дрехите.

Йоренсен не обърна внимание на хапливата забележка.

— Длъжни сме да опитаме всичко.

— И от къде на къде свидетелят, който е видял предполагаемите извършители от разстояние, при това през нощта, ще си спомня ризата с такава точност, че си позволявате да използвате описанието му като отправна точка? Тези ризи си приличат като четири капки вода. Има съвсем минимална разлика.

— Свидетелят ни работи в магазин за дрехи. Имаме всички основания да му вярваме, защото нарисува ризата много подробно и точно.

— А описа ли външността на мъжа, който е носел ризата? Това би било по-полезно за разследването.

— Всъщност да. Неособено успешно обаче. Едно е да нарисуваш дреха, съвсем друго — човек.

Йоренсен сложи лист със скица върху ризите. Рисунката изобразяваше съвсем обикновен мъж. Приличаше на продавач на копирни машини от Слеелсе, например: кръгли очила, гладко избръснат, доверчив поглед, момчешко изражение.

— Не го познавам. Колко висок е бил предполагаемият извършител според вашия свидетел?

— Поне метър и осемдесет и пет, а може и повече.

Йоренсен вдигна скицата и пак посочи ризите. Карл ги огледа щателно. На пръв поглед не откриваше разлика. Затвори очи и се опита да извика в паметта си шарката, която бе зърнал в Амар.

— Какво стана? — поинтересува се Асад, докато пътуваха обратно към Копенхаген.

— Нищо. И четирите ми изглеждаха еднакви. Вече не си спомням проклетата риза.

— А дадоха ли ти снимки за вкъщи?

Карл не отговори. Мислите му се бяха отнесли далеч, към престрелката в Амар. Отново видя безжизненото тяло на Анкер, проснато върху пода до него, и усети тежестта на ранения Харди, който едва си поемаше въздух. По дяволите! Защо не стреля веднага, щом чу стъпките в казармата? Ако се бе обърнал и натиснал спусъка, лошото нямаше да се случи и сега в колата до Карл щеше да седи Анкер, а не този чудак Асад. А Харди! Харди нямаше да е прикован към леглото до края на живота си. Проклятие!

— А не можеха ли просто да ти изпратят снимките по имейла, Карл?

Карл погледна Асад. Понякога под дебелите му вежди се изписваше толкова дяволски невинно изражение.

— Можеха, Асад.

Карл погледна табелите по магистралата: до Тоструп оставаха няколко километра.

— Завий оттук — нареди той.

— Защо? — попита Асад, докато автомобилът поемаше по отклонението на две гуми.

— Защото искам да видя мястото, където е загинал Даниел Хеле.

— Кой?

— Мъжът, който се е интересувал от Мереде Люнгор.

— Откъде разбра за тази история, Карл?

— От Бак. Хеле починал при автомобилна злополука. Нося доклада на Пътната полиция.

Асад подсвирна тихичко, все едно пътни инциденти се случват изключително рядко. Карл погледна скоростомера. Ако Асад не намалеше малко, двамата също щяха да попаднат в черната статистика.

Макар от кончината на Даниел Хеле да бяха изминали пет години, следите от злополуката още личаха по шосе „Капелев“. Сградата, в която се бе блъснала колата, беше ремонтирана, а саждите от пожара — измити, но по незадоволителния вид на зданието Карл отсъди, че парите от застраховката са отишли за друго.

Огледа улицата. Беше доста широка. С малко повече късмет Хеле е щял да избегне сблъсъка със стената, защото наоколо се простираше открита местност. Ако се бе отклонил с десетина метра, сега щеше да е жив.

— Какъв малшанс, а, Карл?

— Да, Асад.

Сириецът ритна дървото, което още стоеше пред одрасканата стена.

— Ударил се е в дървото, то се е прекършило като клонка и после се е врязал в стената, а колата е избухнала в пламъци, така ли?

Карл кимна и се обърна. По-надолу по улицата имаше отклонение. Оттам се бе появил другият автомобил, участвал в катастрофата — доколкото си спомняше доклада. Посочи на север.

— Ситроенът на Даниел Хеле се е появил от Тоструп. Според показанията на другия водач и проведените следствени експерименти двата автомобила са се сблъскали ето тук. — Той посочи бялата линия между двете платна. — Хеле вероятно е заспал зад волана. Ситроенът е преминал в насрещното платно и се е ударил в другата кола, отскочил е назад и се е забил в дървото, а после в сградата. Всичко това се е случило за частица от секундата.

— А какво е станало с другия шофьор?

— След сблъсъка се е озовал ето там — Карл посочи полята, които преди години ЕС бе разрешил да се оставят незасети.

— И не е пострадал сериозно? — подсвирна Асад.

— Отървал се е невредим, защото е карал един от онези огромни джипове. Все пак се намираме на земеделска земя, Асад.

Партньорът му кимна.

— И в Сирия карат много джипове.

Карл също кимна, но мислеше за друго.

— Не ти ли се струва странно, Асад?

— Кое? Че се е забил в сградата ли?

— Че е починал в деня след изчезването на Мереде Люнгор. Запознали са се броени дни преди това и той се е влюбил в нея. Странно, а?

— Подозираш, че се е самоубил ли? Защото не е могъл да преживее смъртта ѝ? — Лицето на Асад се промени малко, докато гледаше Карл. — Ами ако си е посегнал, защото е убил Мереде Люнгор? Такива неща се случват често, Карл.

— Самоубийство? Не, ако е искал да се самоубие, е щял просто да се забие право в къщата, а не в насрещен автомобил. Изключено е да се е самоубил. Освен това е имал алиби за деня, когато е изчезнала Мереде. По това време е пътувал със самолет.

— Аха — Асад отново опипа драскотините по стената. — А дали е възможно друг човек да ѝ е изпратил писмото с пожелание за приятно пътуване до Берлин?

Карл кимна и погледна към снижаващото се на запад слънце.

— Възможно е.

— Какво всъщност правим тук, Карл?

— Какво правим ли? — Той се загледа в полята, където никнеха първите пролетни растения. — Ще ти кажа, Асад. Разследваме. Ето това правим.