Жената в капан

8

2007 година

Карл се чувстваше доволен. Цяла сутрин майсторите работиха усърдно в подземието, докато той стоя в коридора, прави си кафе върху една от масите на колелца и изпуши толкова цигари, че им изгуби бройката.

Работниците застлаха пода в така наречения кабинет на Специален отдел „Q“ с килим, натъпкаха кофите и всичко останало в огромни найлонови чували и ги изнесоха, закачиха вратата на пантите ѝ и донесоха телевизор с плосък екран, бяла дъска и табло за обяви, а Карл подреди по рафтовете старата си юридическа литература, към която не един колега проявяваше апетити. В джоба му подрънкваше ключът за тъмносиньо пежо 607, бивша собственост на Полицейската разузнавателна служба. Шефовете на Службата прецениха, че не е редно в кортежа на кралицата да има автомобил с надраскано лаково покритие. Всъщност пежото беше изминало едва четирийсет и пет хиляди километра и отсега нататък принадлежеше изцяло на Специален отдел „Q“. Карл вече си представяше как возилото ще краси паркинга пред дома му — на някакви си двайсетина метра от спалнята му.

След няколко дни щеше да се сдобие с помощник. Карл накара работниците да разчистят малката стая срещу кабинета му. Вътре държаха бракувани визьори и щитове, останали след размириците около Младежкия дом. Изнесоха ги и обзаведоха стаята с маса, стол, шкаф за почистващи препарати и с луминесцентните лампи, които Карл бе изхвърлил от кабинета си. Маркус Якобсен уважи желанието му и му назначи сътрудник, но при условие човекът да се грижи за почистването на цялото подземие. Карл, разбира се, щеше да промени това условие при първа възможност — Якобсен не се съмняваше в това. Всичко се свеждаше до борба за надмощие. Все пак Карл се бе заврял на тъмно в подземието, докато другите гледаха към „Тиволи“. Ти на мене, аз на тебе. Така се създава равновесие.

В тринайсет часа на същия ден най-после две секретарки от администрацията му донесоха делата. Обясниха му, че това са само заключенията от проведените следствия и при желание да се запознае по-подробно с цялата фактология по случаите, трябва да им заяви каква част от документацията го интересува. Карл се зарадва, че ще има възможност да поддържа контакт с колегите от бившия си отдел. Конкретно Лис — нежна, русокоса жена с остри и малко криви зъби — събуждаше у него желание за нещо повече от чисто професионално общуване.

Карл ги помоли да разпределят купчината книжа върху двете страни на бюрото.

— В очите ти май проблясва кокетно пламъче, а, Лис? Винаги ли изглеждаш толкова великолепно? — закачливо попита Карл.

Тъмнокосата колежка на Лис я прониза с красноречив поглед, който би накарал дори Айнщайн да се почувства глупаво. Явно отдавна не бе ставала обект на мъжко внимание.

— Скъпи Карл — отвърна Лис в типичния си стил, — сърцето ми е отдадено изцяло на съпруга и на децата ми. Кога ще го разбереш?

— Когато слънцето изгасне и вечен мрак погълне мен и целия свят — отвърна той. И далеч не преувеличаваше.

Двете жени тръгнаха към стълбите. Тъмнокосата се наведе към Лис и започна да ѝ шепне нещо с раздразнение.

Карл не бързаше да отваря делата. Първо се зае да преброи папките — все пак и това си е работа. Повече от четирийсет. Не разтвори нито една. „Имам достатъчно време — помисли си. — До пенсионирането ми остават около двайсет години.“ Нареди няколко пасианса „Паяк“. След като последният излезе сполучлив, Карл се поколеба дали да не хвърли едно око на купчината от дясната си страна. След двайсетия пасианс мобилният му телефон звънна. На екрана се изписа непознат номер: 3545 и така нататък. Обаждаха се, значи, от Копенхаген.

— Да, моля — вдигна той, очаквайки да чуе въодушевения глас на Вига.

Тя винаги намираше добри хора, готови да ѝ услужат с телефона си.

— Кога най-после ще си купиш джиесем, мамо? — протестираше редовно Йеспер. — Много се дразня, когато искам да говоря с теб, трябва да звъня у съседите!

— Добър ден — гласът определено не принадлежеше на Вига. — Обажда се Бирте Мартинсен. Работя като психолог в Клиниката за лечение на гръбначни увреждания. Днес Харди Хенингсен се опита да аспирира чаша вода в дробовете си. В момента е стабилизиран, но е много потиснат. Пита за вас. Ще можете ли да дойдете? Присъствието ви ще му подейства благотворно.

В клиниката му позволиха да разговаря с Харди насаме, макар че психоложката явно искаше да остане.

— Умори ли се от цялата тази история, стари приятелю? — попита Карл и хвана ръката на Харди.

В нея дремеше малко живот — Карл го беше забелязал още миналия път. Два от пръстите на Харди се размърдаха леко, все едно подканваха Карл да се приближи.

— Да, Харди? — той наведе глава към приятеля си.

— Убий ме, Карл — прошепна обездвиженият.

Карл се изправи и го погледна право в очите. Харди имаше най-сините очи на света. Сега преливаха от мъка, отчаяние и надежда Карл да удовлетвори молбата му.

— По дяволите, Харди, знаеш, че не мога да го направя — прошепна Карл. — Ще се възстановиш, ще видиш. Отново ще можеш да ходиш. Имаш син, който има нужда от баща, Харди.

— Той е двайсетгодишен. Ще се оправи и без мен.

Харди разсъждаваше трезво, както винаги. Наистина искаше да умре.

— Не мога, приятелю. Трябва да се държиш. Ще оздравееш.

— Парализиран съм за цял живот. Днес ми съобщиха окончателната диагноза. Нямам никакви шансове да се възстановя, дяволите да го вземат.

След посещението психоложката повика Карл в кабинета си, за да поговорят.

— Харди, предполагам, ви е помолил да му помогнете да се самоубие — подхвана тя с явното желание да го предразположи към откровеност.

По уверения ѝ поглед обаче личеше, че е убедена в правотата си и не се нуждае от неговия отговор. Опитът неведнъж я бе сблъсквал с подобни случаи.

— Не — категорично поклати глава Карл. — Нищо подобно.

— Нима? Бях почти сто процента сигурна.

— Не, Харди ме повика да говорим за друго.

— Ще споделите ли с мен за какво?

— Бих могъл — той издаде устни напред и се загледа към улицата отвън. Не се виждаше жива душа. Странна работа.

— Но не желаете?

— Ако ви кажа, ще се изчервите. Не е прилично да цитирам такива изрази в присъствието на дама.

— Опитайте.

— Не, не е редно.