Жената в капан

15

2007 година

„Пежо 607“ минава за сравнително тиха кола, но Карл чу бясно ръмжене, когато Асад паркира пред спалнята му.

— Много яко! — избоботи Йеспер, докато гледаше през прозореца.

Карл не си спомняше наскоро да е чувал доведения си син да използва толкова думи рано сутрин, но в случая Йеспер просто бе ударил в десетката.

— Имаш бележка от Вига! — извика Мортен Холен, преди Карл да затвори вратата.

Карл нямаше никакво намерение да чете разни бележки. В момента не се сещаше за по-омразно занимание от обиколки по галерии в компанията на тънкокрак цапач на име Хугин.

— Здрасти! — провикна се Асад, докато му отваряше предната врата.

На главата си носеше шапка от камилска вълна с неизвестен произход и определено не приличаше на личен шофьор в криминалната полиция, ако такава длъжност изобщо съществува.

Карл вдигна очи към ясното светлосиньо небе. Температурата на въздуха беше съвсем поносима.

— Имам представа къде приблизително се намира „Елю“ — Асад посочи джипиеса.

Карл погледна изморено екранчето. Кръстчето стоеше върху улица на безопасно разстояние от фиорда на Роскилде, та хем болните да не са застрашени от удавяне, хем директорът да се любува на повечето прелести на Северна Зеландия от кабинета си. В такива райони често строят домовете за пациенти с умствени разстройства. Въпросът е чие удобство се съблюдава.

Асад запали колата, даде на заден ход и спря чак когато багажникът навлезе в тревната площ от отсрещната страна на улицата. Преди Карл да реагира, Асад вдигна деветдесет километра в час при позволени петдесет.

— Намали, за бога! — кресна Карл точно преди да навлязат в кръговото кръстовище.

Асад обаче само го погледна дяволито като таксиджия в Бейрут, завъртя рязко волана надясно и пежото полетя към магистралата.

— Бива си я колата! — извика той и натисна газта.

„Дали ако нахлузя шапката над въодушевеното му лице, ще се кротне малко“ — запита се Карл.

Домът „Елю“ представляваше белосана сграда, фасадата ѝ недвусмислено показваше, че никой не влиза вътре доброволно, а влязъл веднъж, не може да излезе просто така. Вътре явно не приветстваха рисуването с пръсти и свиренето на китара. В „Елю“ богатите и известните изпращаха душевноболните си роднини.

Частна грижа — напълно в духа на правителствената политика.

Кабинетът на директора се намираше в пълен синхрон с цялостното впечатление, което оставяше сградата, а самият директор — сериозен, сух и болнав мъж — беше сякаш специално проектиран за интериора.

— Разходите по престоя на Уфе Люнгор в нашето заведение се покриват от приходите във фонда „Люнгор“ — отговори директорът на въпросите на Карл.

Карл огледа рафтовете на секцията. Върху повечето папки бе написано името на някакъв фонд.

— Разбирам. И как е създаден този фонд?

— От авоарите на родителите на Уфе и Мереде Люнгор, загинали при автомобилна катастрофа, в резултат на която Уфе е получил травмата. Към средствата на фонда, естествено, се добави и наследството от сестра му.

— Тя беше депутат. Едва ли говорим за големи суми…

— Не, но продажбата на къщата донесе два милиона, когато най-после съдът реши да обяви Мереде Люнгор за мъртва. В момента средствата във фонда възлизат на около двайсет и два милиона крони, но вие вероятно го знаете.

Карл подсвирна от изненада.

— Двайсет и два милиона, пет процента лихва. Парите са повече от достатъчно да покрият престоя на Уфе, нали?

— Е, все пак се начисляват и данъци. Но в общи линии стигат.

— Уфе не е ли споменавал нищо за изчезването на сестра си, откакто е постъпил тук? — поинтересува се Карл.

— Не. Доколкото ми е известно, спрял е да говори след пътната злополука, при която е изгубил родителите си.

— Правите ли нещо, за да му помогнете да се съвземе и да проговори?

Директорът свали очилата си и го изгледа изпод рошавите си вежди: истинско въплъщение на сериозността.

— Подложихме господин Люнгор на щателни прегледи. В мозъка му се наблюдават лезии в речедвигателния център; отчасти те се явяват причина за немотата му, но не бива да пренебрегваме и дълбоките психически травми от злополуката. Загубата на родителите му, физическите увреждания. Вероятно знаете, че Уфе е бил в много тежко състояние.

— Да, прочетох доклада — потвърди Карл. Всъщност го бе прочел Асад и устата му не спря през целия път. — Повече от пет месеца е лежал в болница с тежки кръвоизливи в черния дроб, далака и белите дробове. Получил е и сериозни зрителни увреди.

— Точно така — потвърди директорът. — В медицинския му картон е отбелязано, че Уфе Люнгор не е виждал в продължение на седмици вследствие от масирани кръвоизливи в ретината.

— А сега? Здрав ли е физически?

— Да. Според изследванията Уфе е силен млад мъж.

— В момента е на трийсет и четири години. Значи в това състояние се намира от двайсет и една години. Бледият мъж кимна.

— Вероятно вече ви е ясно защо опитът ви е обречен на неуспех.

— И не ми разрешавате да говоря с него?

— Безсмислено е.

— Уфе последен е видял Мереде Люнгор жива. Искам да ме заведете при него.

Директорът се изправи и плъзна поглед над фиорда: точно както бе предвидил Карл.

— Искането ви е неприемливо.

Типове като този заслужават да ги залееш с кофа боя.

— Съмнявате се, че ще успея да изкопча нещо от него, но грешите.

— Защо?

— Знаете ли какви хора са полицаите?

Директорът се обърна към Карл. Лицето му бе придобило пепелявосив оттенък. Бръчки прорязваха челото му. Дългият стаж зад бюрото го беше измъчил, но не бе успял да помрачи здравия му разум. Не знаеше с каква цел Карл му бе задал последния въпрос, но се досещаше, че мълчанието няма да му помогне.

— Накъде биете?

— Ние, полицаите, сме любопитни по природа. Случва се някой въпрос да ни обсеби до степен да забравим за всичко друго. Особено когато от километри личи, че има нещо гнило.

— А именно?

— Пациентите ви получават ли достатъчно грижи срещу парите си? Пет процента от двайсет и два милиона, като приспаднем данъците, са, така да се каже, дреболия. Осигурявате ли на пациентите си медицинското обслужване, което им се полага? Или таксата, която искате, е завишена, като се има предвид, че получавате и държавна субсидия? Еднаква ли е таксата за всички?

Карл кимна сякаш на себе си и жадно подложи лице под светлината, идваща от фиорда.

— Когато човек не намира отговор на въпроса си, възникват нови и нови питания. Така сме устроени ние, полицаите. Все нещо гложди любопитството ни. Може да е болест, но къде да я лекуваме?!

По лицето на мъжа плъзна лека руменина.

— Посоката, която прие разговорът ни, няма да доведе до споразумение.

— Тогава позволете ми да видя Уфе Люнгор. Какво толкова ще стане? Предполагам, не го държите в клетка?

В интерес на истината снимките от папката „Мереде Люнгор“ не представяха достоверно външността на Уфе. Полицейските скици, направени по време на предварителния разпит, и няколкото снимки от пресата показваха приведен, блед млад мъж, който отговаря на профила „умствено изостанал, пасивен и със забавена умствена дейност“. Ала действителността изглеждаше другояче.

Карл завари Уфе в уютна стая със снимки по стените и изглед, който по нищо не отстъпваше на панорамата от директорския кабинет. Леглото му беше оправено, обувките — лъснати, дрехите — чисти. Изобщо, по обстановката не личеше тук да живее психичноболен. Младият мъж имаше силни ръце, дълга руса коса, широки рамене и изглеждаше доста висок. Мнозина биха го нарекли красавец. На пръв поглед Карл Мьорк не откри у Уфе Люнгор никакви признаци на умствено разстройство или друга болест.

Директорът и старшата сестра наблюдаваха зорко Карл от прага, докато той оглеждаше стаята, но полицаят не им даваше повод за критика. Беше решил да се върне пак, независимо че напоследък едва смогваше с всички задачи. Да, ще се върне — по-добре подготвен — и ще говори с Уфе. А засега ще почака. От няколко снимки му се усмихваше Мереде Люнгор. До тях бяха закачени фотографии на родителите им, също усмихнати към обектива. Рисунките по стените никак не приличаха на произведенията в тъмни краски, каквито най-често се виждат в такива заведения. Не, от рисунките на Уфе лъхаше радост. Изобщо не подсказваха за нещастието, отнело речта му.

— Има ли и други рисунки? Например в чекмеджетата? — Карл посочи шкафа и скрина.

— Не — поклати глава старшата сестра. — Откакто постъпи тук, Уфе не е посягал към моливите. Тези рисунки са от дома на родителите му.

— С какво се занимава през деня?

— С много неща. Разхожда се с персонала, тича в парка, а най обича да гледа телевизия.

Сестрата му се стори мила. Следващия път ще се обърне за съдействие към нея.

— И какво гледа по телевизията?

— Каквото дават.

— Реагира ли на случващото се на екрана?

— Понякога. Смее се — тя поклати весело глава и се усмихна още по-широко.

— Смее ли се?

— Да, по-спонтанно и невинно от бебе.

Карл погледна директора, застанал като леден блок, после погледна Уфе. Братът на Мереде не бе откъснал очи от него, откакто влезе. Отначало човек би го сметнал за наблюдателен, но при по-внимателно вглеждане в поведението му би установил, че Уфе — точно според думите на старшата сестра — действа абсолютно интуитивно. Погледът му не беше съвсем мъртъв, но зрителните впечатления явно не проникваха в дълбочина. Карл искаше да го стресне малко, за да види реакцията му, ала реши да изчака. Застана до прозореца и се опита да привлече трескавия поглед на Уфе. Съзнанието му явно възприемаше обстановката, умът му обаче не я проумяваше. В очите му проблясваше някакъв разум, който в крайна сметка се затрудняваше да осмисли случващото се около него.

— Преместѝ се на другата седалка, Асад — нареди Карл, преди да се качи в колата.

— Как така на другата седалка? Нали съм твой шофьор?

— Предпочитам да запазя колата непокътната, Асад. Има антиблокираща система на колелата и сервоуправление и ми се ще да я ползвам още дълго.

— Какво намекваш?

— Че ще те помоля да се возиш кротко, да гледаш как шофирам и да го имаш предвид следващия път, когато седнеш зад волана. АКО изобщо ти позволя.

Карл въведе следващата дестинация в GPS-устройството, без изобщо да обръща внимание на словесния поток на арабски, който рукна от устата на Асад, докато се местеше на съседната седалка.

— Някога шофирал ли си в Дания? — попита Карл, когато наближиха Стеунс.

Мълчанието даде достатъчно красноречив отговор.

Откриха къщата в Маулебю в странична улица, лъкатушеща съвсем близо до околните поляни. За разлика от съседните реставрирани господарски имения, сградата беше тухлена, внушителна и датираше от годините, когато фасадата е отразявала духа в дома. Около нея растяха тисове, но къщата се извисяваше величествено над тях. Ако са продали този имот действително за два милиона, значи някой е сключил много изгодна сделка. А друг е останал ограбен. На месингова табела пишеше „Търговци на антики. Петер и Ерлинг Мьолер-Хенсен“, но човекът, който отвори, приличаше по-скоро на едновремешен граф: с прозрачна кожа и сини очи, а от кожата му се разнасяше ухание на щедро нанесени кремове.

Мъжът се оказа много любезен и веднага се съгласи да отговори на въпросите им. Пое галантно шапката на Асад и ги покани в преддверие, обзаведено с мебели в стил ампир и декоративни фигурки.

Не, поклати глава мъжът, не познавали нито Мереде Люнгор, нито брат ѝ. Не и лично. Иначе след продажбата повечето от мебелите и вещите останали в къщата, но и без това не стрували почти нищо.

Домакинът им предложи зелен чай в чашки от възтънък порцелан и седна на края на дивана със събрани колене и наклонени крака, готов да даде своята лепта към доброто на обществото.

— Да се удави така — истинска трагедия! Според мен няма по-ужасна смърт. Преди няколко години съпругът ми едва не се удави във водопад в Югославия. Уверявам ви, преживяването е повече от кошмарно.

Карл веднага отчете изписалото се по лицето на Асад удивление — „съпругът ми“?! — но е един поглед успя да предупреди помощника си да запази приличие. Явно Асад още не се бе ориентирал в разнообразните форми на съжителството в Дания.

— Наши сътрудници от полицията са иззели всички документи на двамата Люнгор — обясни Карл. — Но случайно да са ви попаднали други книжа — дневници, писма, факсове, гласови съобщения — които да хвърлят нова светлина върху обстоятелствата по случая?

— Полицаите отнесоха всичко — поклати глава мъжът и посочи последователно с ръка всички части от дневната. — Останаха само мебели, а в чекмеджетата — канцеларски материали, албуми с гланцирани картинки, малко снимки, такива неща. Според мен Мереде и Уфе Люнгор с нищо не са се различавали от всички други хора.

— А съседите? Познавали ли са Мереде и Уфе?

— Със съседите не се разбираме много-много, но те живеят тук отскоро. Преди са били в чужбина. Не ми се вярва двамата Люнгор да са общували активно с други хора от селцето. Мнозина изобщо не са знаели, че Мереде има брат.

— И не сте попадали на човек от района, който да ги е познавал добре?

— Попадали сме, разбира се. Хеле Андерсен ги познава добре. Нали често е наглеждала Уфе.

— Хеле е работила като домашна помощница на Мереде Люнгор — поясни Асад. — Полицията я е разпитала, но тя не знаела почти нищо. Интересното е, че Мереде получила писмо в деня, преди да изчезне. Хеле лично го приела.

Карл повдигна вежди. Кога най-после ще седне да прочете проклетите материали?!

— Полицията открила ли е писмото, Асад?

Помощникът му поклати глава. Карл се обърна към домакина:

— Тази жена… Хеле Андерсен… тук ли живее?

— Не, в Холтуг, на другия бряг на река… Но я очаквам след десетина минути.

— Тук ли? Как така?

— Мъжът ми е болен — той сведе поглед. — Тежко болен. И се нуждае от непрекъснати грижи.

„Късметът съпътства глупаците“, помисли си Карл и помоли домакина да ги разведе из къщата. Поеха на истинско пътешествие из стаи с изискани мебели и картини в масивни, позлатени рамки: придобивки, обичайни за хора, работили в антиквариат. Кухнята беше нова, всички стени — боядисани, подовете — изциклени. Единствените останки от времето, когато стопанка на къщата е била Мереде Люнгор, бяха навярно люспениците11, които пълзяха по тъмния под на банята.

— Голям сладур беше този Уфе! — възкликна Хеле Андерсен.

Четвъртитото лице с тъмни кръгове под очите и червените пухкави бузи придаваха на бившата помощница в дома на Люнгор изключително запомнящ се вид. Иначе дойде облечена в светлосиня работна престилка, навярно купена от магазин за макси мода.

— Още навремето заявих пред полицаите, че е пълен абсурд да подозират Уфе за смъртта на сестра му. „Грешите“ — предупредих ги.

— Има свидетели, които са видели как той я е ударил — възрази Карл.

— Да, понякога ставаше малко див, но не и опасен.

— Уфе е едър и силен. Защо не допускате, че я е бутнал по-грубо, отколкото е възнамерявал, и тя е паднала зад борда?

— Невъзможно — отсече Хеле и забели очи с досада, задето поставят твърденията ѝ под съмнение. — Уфе е самото въплъщение на добротата. Понякога изпадаше в пристъпи, непоносими за хората около него, но това се случваше рядко.

— Какви задължения имахте в дома им? Да приготвяте храна?

— Въртях цялото домакинство и си тръгвах малко преди Мереде да се прибере.

— И с нея не сте се засичали често?

— Е, случваше се.

— А в дните преди смъртта ѝ?

— Тогава се наложи една вечер да остана при Уфе до по-късно. Той се изнерви и започна да буйства. Обадих се на Мереде и тя се прибра веднага, защото брат ѝ изпадна в ужасна криза.

— През онази вечер случи ли се нещо необичайно?

— Мереде не се прибра в шест, както обикновено, а Уфе побесняваше, когато сестра му закъснее. Невъзможно е да му обясниш, че сме се разбрали предварително.

— Но Мереде Люнгор беше депутат във Фолкетинга! Вероятно често са я задържали след работно време.

— Не. Закъсняваше рядко. Дори когато заминеше в командировка, отсъстваше максимум две нощи.

— Значи онази вечер е пътувала занякъде, така ли?

Асад неволно поклати глава. Карл започваше да се дразни. Откъде този човек знаеше толкова много?!

— Не, била е на среща — вметна помощникът.

— С кого?

— Неизвестно.

— Не го ли пише в доклада, Асад?

— Сьос Нуруп, тогавашната ѝ секретарка, заменила Мариане Кок, я видяла да записва името на ресторанта в органайзера си. Неколцина клиенти си спомнят, че е била в ресторанта, но не и е кого.

Явно пропуските в докладите по случая щяха да отворят доста работа на Карл.

— А как се казва ресторантът, Асад?

— Кафе „Банкерот“ или нещо подобно.

— На любовна среща ли е била Мереде според вас? — обърна се Карл към Хеле. — Тя имаше ли приятел?

— Възможно е — отвърна уклончиво жената и в едната ѝ буза се вряза дълбока трапчинка, — но не ми е споделяла нищо.

— А когато се прибра, обясни ли къде е била? Говоря за вечерта, когато Уфе е получил криза.

— Не. Тръгнах си веднага, защото той беше изпаднал в истерия.

Чу се подрънкване на съдове и настоящият собственик на къщата влезе в гостната с церемониална стъпка, все едно таблата в изпънатите му ръце бе побрала цялата световна колекция от гастрономически тайни.

— Домашни са — отбеляза той и сервира дребни сладки с кремообразна консистенция в кокетни сребърни чинийки.

Тези сладки довяха на Карл спомени от детството. Не хубави, просто спомени. Домакинът разпредели чинийките измежду гостите. Асад не дочака повторна подкана да опита от лакомствата.

— Хеле, в доклада пише, че сте приели писмо в деня преди изчезването на Мереде. В състояние ли сте да опишете въпросното писмо?

Карл не се съмняваше, че ще открие информацията в папката по случая, но искаше да чуе подробностите още веднъж от устата на Хеле.

— Жълт илик, подобен на пергамент.

— С каква големина?

Тя показа с ръце. Ясно — А5, заключи Карл.

— Отгоре имаше ли нещо? Клеймо, име?

— Не.

— Кой го донесе? Познавате ли го?

— Никога не го бях виждала. На вратата се позвъни, отворих и някакъв мъж ми подаде писмото.

— Не ви ли се стори малко странно? Обикновено писмата пристигат по пощата…

— И тук си имаме пощаджия, нищо че не живеем в големия град — обясни тя и го смушка заговорнически. — Но този мъж дойде по-късно, когато пощаджията вече беше минал. Някъде по време на обедната новинарска емисия.

— Тоест, около дванайсет?

Тя кимна.

— Предаде ми писмото и си тръгна.

— Каза ли нещо?

— Че писмото е за Мереде Люнгор. Само толкова.

— Тогава защо не го е пуснал в пощенската кутия?

— Според мен е искал да ѝ съобщи нещо спешно или се е страхувал да не би да не я провери и то да остане в кутията.

— А как изкоментира Мереде случката?

— Не сме го обсъждали. Тръгнах си веднага.

Асад кимна, за да потвърди, че показанията на помощницата съвпадат със съдържанието на доклада. Карл за пореден път го стрелна със строгия си поглед. „Инструкциите изискват да се пита няколко пъти“, казваше изражението му. „От мен да го знаеш.“

— Не си представях, че Уфе може да стои сам вкъщи — вметна Карл.

— О, може — увери го весело тя. — Само не късно вечер.

Изведнъж Карл се почувства изморен. Прииска му се да се върне на бюрото си. Години наред полагаше усилия да изкопчи важни сведения от свидетели на престъпления и бремето върху плещите му бе нараснало неимоверно. Още няколко въпроса и ще трябва да се заеме с нов случай. Изчезването на Мереде Люнгор беше обречено от самото начало. Жената просто бе паднала зад борда. Случва се.

— Ако не ѝ бях оставила писмото онази вечер, после щеше да е твърде късно — промърмори Хеле и сякаш осъзнала какво е изрекла, плъзна поглед смутено встрани. Не към кремообразните сладки, а някъде далеч — в опит да избяга от изпитателния взор на Карл.

— Какво имате предвид?

— Ами Мереде е загинала на следващия ден, нали?

— Да.

Асад остави сладката си върху масата. Изненадващо и той бе забелязал опита ѝ да увърта.

— Очевидно имахте предвид съвсем друго. Какво собствено?

— Каквото казах: ако не ѝ го бях дала тогава, нямаше да го прочете, защото изобщо не се върна.

Карл погледна собственика на къщата:

— Може ли да поговорим с Хеле Андерсен насаме?

Мъжът не остана доволен, Хеле Андерсен — също.

Приглади престилката си, но вече нямаше как да замаже гафа.

— И така, Хеле — подхвана Карл, когато търговецът на антики излезе неохотно от стаята. — Ако сте премълчали нещо по време на предишния разпит, сега е моментът да го разкажете.

— Нищо не съм премълчала.

— Имате ли деца?

Ъглите на устните ѝ увиснаха: „Какво общо имат децата ми?“

— Отворихте писмото, нали?

— Не! — тя се отдръпна като опарена.

— Нека ви припомня, че е подсъдно да се дават фалшиви показания. Ако действително лъжете, ще се наложи известно време децата ви да се справят без майка.

Наглед тромавата жена реагира изненадващо нервно. Ръцете ѝ мигом се вкопчиха в устата, краката се свиха под дивана, диафрагмата ѝ хлътна. Цялото ѝ същество се мъчеше да се измъкне от опасния хищник полицай.

— Не съм отваряла писмото! — извика тя. — Само го погледнах срещу светлината.

— И какво пишеше вътре?

Веждите ѝ почти се кръстосаха:

— „Приятно пътуване до Берлин“. Само толкова.

— По каква работа Мереде замина за Берлин?

— На екскурзия с Уфе. Веднъж годишно ходеха в чужбина.

— Защо за автора на писмото е било толкова важно да ѝ пожелае приятно пътуване?

— Нямам представа.

— Кой би могъл да знае за тази екскурзия, Хеле? Доколкото разбирам, Мереде е живеела уединено. Не е поддържала контакт с никого, освен с Уфе.

— Може да е бил някой депутат — сви рамене помощницата.

— Тогава защо просто не ѝ е изпратил имейл?

— Нямам представа, нали ви казвам.

Хеле видимо се чувстваше притисната. Или лъжеше, или многото въпроси я стъписаха.

— Възможно е да е бил и някой от местната администрация — додаде тя.

На Карл му стана ясно, че тази следа няма да доведе доникъде.

— Пишеше ли нещо друго, освен пожеланията за приятно пътуване?

— Не, нищо повече. Кълна се.

— А подпис?

— Нямаше.

— Как изглеждаше куриерът?

— Беше облечен в изискан костюм — глухо отвърна тя, заровила лице в шепи.

— Само това ли ви направи впечатление?

— По-висок от мен, макар че стоеше на долното стъпало. И носеше зелен шал, увит до устата му. Тогава валеше, сигурно затова. Май се беше простудил.

— Кихаше ли?

— Не, гласът му звучеше някак носово.

— А очите? Сини, кафяви?

— Като че ли сини. Но не съм сигурна. Може да са били и сиви. Но ако го видя, ще го позная.

— На каква възраст?

— Приблизително мой връстник.

Много конкретен отговор, няма що!

— А вие на колко години сте?

— На трийсет и пет — почти възмутено го изгледа тя и заби очи в пода.

— С какъв автомобил дойде?

— Не видях автомобил.

— Но едва ли е дошъл дотук пеша?

— И аз се зачудих.

— Не се ли огледахте?

— Не. Бързах да приготвя ядене за Уфе. Винаги обядваше, докато аз слушах новините в дванайсет.

По пътя към Управлението Карл и Асад обсъдиха писмото. Асад каза, че в докладите не бил открил нищо повече за мистериозното послание. Разследващите стигнали до задънена улица.

— Защо изпращачът е държал толкова много тя да получи съобщението възможно по-скоро? Как да тълкуваме написаното? Ако писмото беше пристигнало в малък плик с цветя, лъхаше на парфюм и носеше подписа на най-добрата ѝ приятелка, изобщо не бих се занимавал да разчепквам това обстоятелство. Но да изпратиш анонимно писмо с такова съдържание… — Карл продължаваше да си блъска главата над загадката.

— Тази Хеле не знае нищо повече — вметна Асад, докато се движеха по булевард „Бялкеруп“, където се намираше Регионалната здравна инспекция в община Стеунс.

Карл плъзна поглед по сградите. Би било добре да е въоръжен със съдебна заповед в задния джоб, но, уви, нямаше.

— Уфе Люнгор действително е подлежал на домашни грижи — потвърди служителката. — В момента обаче се провежда административна реформа и ще ми бъде трудно да намеря съответната документация в деловодството.

Явно служителката изобщо не познаваше случая. Карл се нуждаеше от човек, който да му даде информация от първа ръка за Уфе Люнгор и сестра му. И най-дребната подробност би могла да се окаже безценна. Социален служител, посетил Уфе в дома му, все ще е забелязал нещо съществено, което да насочи Карл в правилната посока.

— Може ли да разговарям с вашия колега, посещавал редовно Уфе Люнгор в дома му?

— За жалост не. Тя се пенсионира.

— А ще ми кажете ли името ѝ?

— Съжалявам. Оторизирани сме да даваме информация по стари случаи единствено на настоящи служители от местната администрация.

— Дали някой от колегите ви има преки впечатления от Уфе Люнгор?

— Вероятно да, но не е в правомощията ми да ви съобщя името му.

— Наясно съм със задължението ви да пазите в тайна служебната информация. Уфе Люнгор не е поставен под запрещение, знам. Но няма да се примиря, че съм изминал нахалос толкова път. Покажете ми поне медицинския му картон.

— Не мога. Ако желаете, ще ви заведа в кабинета на нашия юрисконсулт. Така или иначе, папките с интересуващата ви документация в момента не са при нас. Уфе Люнгор вече не фигурира в регистрите на нашата община.

— Значи всички документи са преместени във Фредериксунд?

— Нямам право да ви давам такава информация.

„Надута пуйка.“

Карл излезе от кабинета и се огледа в коридора.

— Извинете — обърна се той към една жена, която идваше срещу него и изглеждаше твърде уморена, за да си придава важност. Карл извади полицейската си значка и се представи. — Бихте ли ми помогнали в издирването на ваш служител, посещавал пациенти в Маулебю преди десет години?

— Попитайте колежката в този кабинет — тя посочи вратата, откъдето Карл току-що бе излязъл.

И така, очакваха го съдебни заповеди, бумащина, телефонни разговори, чакане и пак разговори. Не искаше дори да си го представя.

— Помогнете ми — помоли той с галантен поклон. — Няма да забравя услугата, когато дойде ред аз да ви съдействам.

Последната спирка в пътуването беше клиниката за лечение на гръбначни увреждания в Хорнбек.

— Ще те оставя до Кьое, Асад. Оттам се качваш на влака. До Ховедбанен не се налага да сменяш транспорта.

Асад кимна, без да крие разочарованието си. Карл дори не знаеше къде живее странният му приятел. Все някога трябваше да го попита.

— Утре започваме нов случай, Асад. Този е безнадежден.

След това съобщение лицето на помощника съвсем помръкна.

Бяха преместили Харди в друга стая. Видът му не вещаеше нищо добро. Зад сините му очи дебнеше мрак. Карл сложи ръка върху рамото му.

— Мислих върху онова, което ме помоли, Харди. Съжалявам, но не мога да го направя. Разбираш ли?

Харди мълчеше. Разбираше го, но и не съвсем.

— Искаш ли да ми помагаш в следствената работа, Харди? Ще ти разказвам накратко обстоятелствата по случаите и ще мислим заедно. Нужна ми е свежа кръв, приятелю. Така ми е омръзнало да се занимавам с престъпления, но ако работим заедно, поне ще се посмеем хубаво.

— Да ме разсмееш ли се опитваш, Карл? — попита Харди и отвърна лице.

Кошмарен ден!