Жената в капан

26

2005 година

На трийсет и петия ѝ рожден ден морето от светлина отново заструя от луминесцентните лампи на тавана и лицата зад огледалните стъкла изчезнаха. Ала не всички стъклени балони светнаха. „Някой ден ще се наложи да влязат и да ги подменят — помисли си Мереде. — Първо сигурно ще нормализират налягането.“

В деня на миналия ѝ рожден ден увеличиха още налягането в помещението, но това вече не я притесняваше. Щом може да понесе четири атмосфери, ще понесе и пет. Мереде не знаеше колко високо налягане е в състояние да издържи човешкият организъм, но съобрази, че максималната стойност още не е постигната.

Този път отново получи халюцинации, които продължиха няколко дни. Обзе я чувството, че стаята се върти, но си тананикаше и ѝ беше леко на сърцето. Реалността изгуби значение. Действителността се завърна чак след няколко дни с пищене в ушите. В началото тонът беше съвсем слаб, тя отвори широко уста и изравни донякъде налягането. Четиринайсет дни по-късно обаче звукът стана постоянен. Непрекъснат звук с непроменяща се честота като онзи, който се появява при разрив в излъчването на телевизионните канали. По-висок и по-чист отпреди, но и стократно по-изнервящ.

„Ей сега ще изчезне, Мереде, изчакай само да свикнеш с налягането — успокояваше се тя. — Утре, като се събудиш, няма да го чуваш. Имай търпение, ще се махне.“ Ала безпочвените обещания винаги остават неизпълнени и след като в продължение на три месеца звукът не престана, тя започна да полудява от недоспиване и от непрекъснатото напомняне, че е затворена в гробница и животът ѝ зависи от благоволението на мъчителите ѝ. Тогава в главата ѝ се зароди идеята да се самоубие.

Така или иначе, беше обречена на смърт. Лицето на жената, което Мереде бе зърнала зад стъклото, окончателно беше съсипало надеждите ѝ да се измъкне оттук. Пронизващите очи ѝ изпратиха ясен сигнал. Няма да ѝ се размине. За нищо на света. Затова по-добре да загине от собствената си ръка. Сама да реши кога да си отиде от този свят. В помещението нямаше други предмети освен двете кофи, клечките от шушляковото яке, по-късата от които ѝ служеше за почистване на зъбите, няколко рула тоалетна хартия и дрехите ѝ. Стените бяха гладки и голи. Нямаше около какво да омотае ръкава на якето си, да се обеси и да намери спасение. Оставаше ѝ една-единствена възможност: да гладува, докато умре; да откаже да приема еднообразната храна и да пие оскъдното количество вода, което ѝ отпускаха. Вероятно мъчителите ѝ чакаха точно това. Навярно бяха сключили някаква форма на извратен облог. От древни времена човекът използва страданието на себеподобните си за развлечение. Всеки пласт от човешката история съдържа дебел слой безсърдечие. От случващото се с нея тя усещаше, че се образуват седименти за нови слоеве. Затова не искаше всичко това да продължава повече.

Избута кофата за храна настрани, застана пред единия илюминатор и заяви, че не желае да се храни. „Дойде ми до гуша“ — обясни тя. После легна върху пода, загърна се в одрипавелите си дрехи и потъна в сънища. По нейни изчисления беше 6 октомври. Мереде очакваше да издържи една седмица. Тогава ще бъде на трийсет и пет години, три месеца и една седмица. Или по-точно: на дванайсет хиляди триста и дванайсет дни, макар да не беше съвсем сигурна в изчисленията си. Няма да има надгробен камък с рождената ѝ дата и деня на смъртта ѝ. След кончината ѝ няма да остане никакво доказателство за времето, прекарано в тази клетка. Единствено тя и убийците ѝ ще знаят кога е умряла. Само тя обаче ще знае предварително кога приблизително ще си отиде от този свят: на 13 октомври.

На втория ден от гладната ѝ стачка ѝ извикаха да занесе празната кофа до шлюза и да вземе пълната, но тя не реагира. Какво ще ѝ направят, ако не се подчини? Имат два варианта: или да оставят кофата в шлюза, или да я приберат. Беше ѝ все едно какво ще направят.

Те избраха да оставят кофата и през следващите няколко дни повториха действията си. Подменяха кофата и я заплашиха, че ще увеличат налягането и после изведнъж ще изпомпат въздуха. Но нима е възможно да плашиш със смърт човек, който иска да умре? Или щяха да влязат, или — не. Изобщо не я вълнуваше. Мереде се потопи в калейдоскоп от мисли, картини и спомени, които да заглушат пронизителния звук, и на петия ден всичко ѝ се разми: мечтите за щастие, политическата ѝ дейност, Уфе, застанал сам на борда, неизживяната любов, неродените ѝ деца, мистър Бийн и спокойните дни пред телевизора. Мереде усети как организмът ѝ постепенно престава да изпраща сигнали за неудовлетворени потребности. Тялото ѝ олекна, докато лежеше върху пода, обзе я странно вцепенение, а времето течеше, докато съдържанието на кофата започваше да гние.

Всичко вървеше като по вода, ала внезапно тя усети болезнено туптене в челюстта.

Замъгленото ѝ съзнание възприе пулсацията като вибрация извън тялото, която я накара да повдигне клепачи, но само толкова.

„Идват ли? Какво става?“ — запита се тя и пак потъна в унеса си. Само няколко часа по-късно от съня ѝ я изтръгна пронизваща болка, все едно раздраха лицето ѝ с нож. Мереде нямаше представа колко е часът, нито дали сенките са зад прозореца, но писъците ѝ отекнаха из празното помещение. Усещаше лицето си разцепено надве. Болката в зъба ѝ се забиваше като пневматичен чук в челюстта и тя нямаше как да я спре. О, Господи, това ли беше нейното наказание, задето взе в собствените си ръце решението дали да живее? Престанала бе да се грижи за себе си само от пет дни и ето, сега страдаше. Бръкна внимателно с пръст в устата си и напипа подутината зад последния кътник. Този зъб открай време ѝ създаваше проблеми. Беше се превърнал в сигурен източник на доход за зъболекаря ѝ. Там непрекъснато се събираха остатъци от храна и затова се налагаше ежедневно да го почиства с импровизираната си клечка за зъби. Мереде внимателно натисна подутината и болката я прониза до мозъка на костите. Тя политна напред с широко отворена уста и едва си пое дъх. Само преди няколко часа тялото ѝ тънеше в блажен унес, а сега го раздираше адска болка. Както животното прегризва крака си, за да се освободи от клопката на капана, така болката се появи, за да я предпази от смъртта. Сега Мереде усещаше много по-силно от когато и да било, че живее.

— Ооо! — проплака тя.

Взе клечката ѝ бавно я вкара в устата си. Предпазливо провери дали нещо, заседнало във венеца, не е причинило възпалението, но щом върхът на клечката докосна месестата част под зъба, непоносима болка стегна цялата ѝ челюст.

— Трябва да го пробиеш, Мереде! Хайде! — разрида се тя и пак се опита да натисне клечката към венеца.

Макар в стомаха ѝ да нямаше почти нищо, започна да ѝ се гади. Просто не бе способна да го направи.

Пропълзя до шлюза да види какво са ѝ изпратили. Надяваше се да открие нещо, с което да смекчи болката си. Дали да не пийне малко вода, та възпаленият зъб да престане да пулсира така ужасно?

Надникна в кофата. Смая се при вида на изкушенията: два банана, ябълка, парче шоколад. Какъв абсурд! Целяха да разпалят апетита ѝ, да я накарат да яде, а тя просто не можеше. И не искаше, и не можеше.

При следващия пристъп на болка лицето ѝ се сгърчи в мъчителна гримаса и Мереде едва не изгуби съзнание. Намери сили да извади плодовете, сложи ги върху пода, бръкна в кофата и извади съда с водата. Натопи пръст във водата и докосна с него подутината, но охлаждането не произведе желания ефект. Болката си беше болка, водата — вода и толкова. Състоянието на Мереде изобщо не се повлия от студенината. Водата не успя да утоли дори жаждата ѝ.

Тя се сви на пода в ембрионална поза и се помоли наум на Бог за опрощение. Рано или късно тялото ѝ щеше да се предаде, осъзнаваше тя. Ще преживее последните си дни в адски болки, но после и те ще престанат.

Гласовете долетяха до нея като в транс. Повтаряха името ѝ и я призоваваха да им отговори. Тя отвори очи и установи, че болката в зъба е стихнала, а обезсиленото ѝ тяло продължава да лежи до гърнето под огледалните стъкла. Мереде се вторачи към тавана, където една от луминесцентните лампи започна лекичко да мига. Чу гласове, нали? Дали не започваше да халюцинира?

— Тя наистина взе плодовете — обади се ясен глас, който Мереде чуваше за пръв път.

„Реален е“ — помисли си тя, но се чувстваше препалено отмаляла, за да се впечатли.

Гласът принадлежеше на мъж — не млад, но не и твърде възрастен. Повдигна леко глава, като внимаваше да остане скрита от погледите на застаналите зад прозорците.

— Оттук виждам къде е оставила плодовете — каза женски глас. — На пода са.

Този глас Мереде би разпознала и насън: тази жена ѝ говореше веднъж годишно. Явно похитителите ѝ бяха забравили да изключат интеркома и не знаеха, че ги чува.

— Свила се е между прозорците — продължи жената. — Сигурна съм.

— Дали е мъртва? — попита мъжът. — Колко време мина? Седмица?

Въпросът звучеше съвсем естествено, но същевременно и чудовищно: та те говореха за нея!

— Не бих се учудил малката курва да е умряла. Типично в неин стил!

— Какво ще кажеш да нормализираме налягането и да влезем да проверим?

— И какво смяташ да правиш с нея? — попита жената. — Всички клетки в тялото ѝ са привикнали към налягане от пет атмосфери. Ще отнеме седмици, докато го намалим постепенно. Отворим ли сега, тя не просто ще развие кесонова болест, а ще се разлети на парчета. Нали видя как увеличават обема си изпражненията ѝ? А урината ѝ бълбука и кипи. Не забравяй, че от три години живее в барокамера.

— Ако е още жива, защо просто не увеличим още налягането?

Жената не отговори, но по мълчанието ѝ личеше, че този вариант изобщо не подлежи на обсъждане.

Мереде си поемаше въздух все по-трудно и по-трудно. Гласовете принадлежаха на истински злодеи, които искаха да я дерат и после пак да я съшиват, докато могат. Намираше се в преддверието на ада — там, където мъченията нямат край.

„Само посмейте да влезете, негодници!“ — помисли си тя и придърпа фенерчето към себе си, а пронизителният тон писна още по-силно в ушите ѝ. Щеше да забие фенера в окото на първия, който я доближи; да ослепи изчадието, дръзнало да проникне в светилището ѝ. Ще го осакати, пък после нека умира.

— Няма да предприемаме нищо, преди Ласе да се върне — тонът на жената не търпеше възражения.

— Докато той си дойде, ще мине цяла вечност. Тя вече ще е мъртва — отвърна мъжът. — И тогава какво ще правим? Ласе ще побеснее.

Настъпи мълчание — мъчително и потискащо. Стените сякаш се приближиха една към друга, готвейки се да смачкат Мереде като буболечка.

Тя стисна фенера още по-здраво. Неочаквано болката я връхлетя със силата на боздуган. Облещи широко очи и напълни дробовете си с въздух. Очакваше болката всеки момент да избухне във вик, но успя да се овладее. Прилоша ѝ и едва не повърна, ала отметна глава назад и стисна устни, докато сълзите течаха по пресъхналите ѝ устни.

„Аз ги чувам, но те не бива да ме чуват“ — беззвучно си повтаряше тя. Хвана се за гърлото, поглади леко отеклата си буза, започна да се клати напред-назад и ту да стиска пръстите си в юмрук, ту да ги отпуска. Всяка нервна клетка от тялото ѝ усещаше адската болка. После викът се изтръгна от устата ѝ. Сякаш заживя собствен живот и Мереде не можеше да се противопостави на тялото си. Дълбокото глухо стенание отекна в килията ѝ.

— Чу ли? Жива е. Знаех си!

Нещо щракна.

— Покажи се да те видим — нареди противният женски глас и чак тогава мъчителите ѝ разбраха, че нещо не е наред. — Виж, копчето заяжда.

Жената започна да човърка интеркома, но не успя да го поправи.

— Ах ти, мръснице! Нима през цялото време си ни подслушвала?! — изрева тя по-диво от звяр. Грубият ѝ глас беше закоравял след дългогодишна суровост и емоционална студенина.

— Ласе ще го оправи — обади се мъжът. — Все едно е дали ни чува, или не.

Болката стана толкова силна, че челюстта ѝ заплашваше да се пръсне. Мереде се мъчеше да търпи, но по едно време се наложи да стане. Да направи нещо, каквото и да е, само и само да се разсее от ужасните сигнали на тялото си. Коленичи и усети колко е омаломощена. Оттласна се от пода и приклекна. В устата ѝ отново лумна пожар. Подпря се на коляно и се изправи.

— Божичко, на какво си заприличала само! — възкликна злобният глас и избухна в смях.

В черепа на Мереде се забиха хиляда скалпела.

— Ама теб те боли зъб! — хилеше се жената. — Пачаврата има възпален зъб! Ти да видиш!

Мереде се обърна рязко към огледалните стъкла. Дори самото разтваряне на устните ѝ причиняваше адска болка.

— Един ден ще ви отмъстя — прошепна тя и долепи лице до стъклото. — Само почакайте. Ще си получите заслуженото.

— Ако не започнеш да се храниш, съвсем скоро ще гориш в ада, без да получиш удовлетворение — процеди жената отвън, но в гласа ѝ се долавяше и друго: желанието на котката да дебне мишката, без да я убива. Играта още не бе приключила. Искаха плячката им да остане жива, докато са решили да ѝ пощадят живота — нито секунда повече.

— Не мога да се храня — простена Мереде.

— Абсцес ли си получила? — попита мъжът.

Тя кимна.

— В такъв случай ще трябва да си помогнеш сама — отвърна студено той.

Мереде погледна отражението си в стъклото: изтерзаната жена пред нея имаше хлътнали бузи и очи, готови всеки момент да изскочат от орбитите. Лицето ѝ беше изкривено от силния оток, а кръговете под очите говореха недвусмислено в какво състояние се намира. Не просто изглеждаше смъртноболна. Тя беше смъртноболна. Опря гръб о стъклото и бавно се свлече върху пода. Очите ѝ се наляха с гневни сълзи, изпълни я увереността, че тялото ѝ може и иска да живее. Ще вземе каквото има в кофата и ще се насили да го изяде. Болката или ще я убие, или Мереде ще я победи. Времето ще покаже. Няма да се откаже без борба, защото току-що бе дала обещание на отвратителната вещица и възнамеряваше да го спази. В един хубав ден тази гадина щеше да си получи заслуженото.

За миг тялото ѝ притихна като местностите в окото на бурята, но после болката се разрази с подновена сила. Изкрещя, колкото ѝ глас държи. Усети как гнойта от абсцеса потече по езика ѝ, а пулсациите се разпространиха до слепоочието.

Свирене от шлюза извести пристигането на нова кофа.

— Ето ти материали за първа помощ. Вземи ги — засмя се жената отвън.

Мереде бързо изпълзя на четири крака, дръпна кофата и надзърна в нея.

На дъното, увити в парче плат като хирургически инструмент, стояха чифт клещи.

Големи и ръждясали.