Жената в капан

33

2007 година

Кошмарът започна още от лавката до станцията в Алерьо. Разширеното специално великденско издание на „Госип“ излезе ден по-рано от обикновено и дори хора, с които Карл бе разменял не повече от две-три думи, разпознаха на снимката от корицата заместник-криминален комисар Мьорк — точно под топ новината за предстоящата сватба на кронпринца и френската му годеница.

Неколцина минувачи се отдръпнаха от Карл, докато купуваха сандвичи и плодове. „Криминален инспектор заплашва журналист“, гласеше скандалното заглавие, а отдолу с малки букви изданието обещаваше „истината за смъртоносните изстрели“. Продавачът на лавката изглеждаше доста разочарован, задето Карл не поиска да си купи списанието. Карл за нищо на света не би дал пари, та Пеле Хютесте да си напълни джоба.

Във влака го зяпаха и Карл отново почувства тежест в гърдите.

В Управлението завари още по-лошо положение. Приключи вчерашния работен ден в кабинета на началника заради бягството на Уфе Люнгор, а сега Маркус Якобсен отново го викаше за обяснение.

— Какво зяпате, мекотели? — процеди Карл през зъби, докато се разминаваше със злоради колеги.

— Въпросът е какво да те правя, Карл — призна Маркус Якобсен. — През следващата седмица сигурно ще се появят заглавия, че си упражнявал психически тормоз върху лице с умствена изостаналост. Досещаш се какво са способни да измислят журналистите, ако Уфе Люнгор умре, нали?

Посочи списанието. Там се мъдреше снимка на Карл, силно намръщен, направена преди няколко години на местопрестъпление. Карл си спомняше отлично как бе изгонил репортерите от отцепения район и те побесняха.

— Пак ще те питам: какво да те правя, Карл?

Карл придърпа списанието към себе си и огледа ядосано текста, сместен между заглавия в жълт и червен шрифт. Тези проклети псевдожурналисти, бълващи клюки, можеха да наклепат, когото нарочат.

— Изобщо не съм правил изявления пред репортери на „Госип“ — уточни Карл. — Казах само, че бих дал живота си за Харди и Анкер, нищо повече. Зарежи тези глупости или се посъветвай със служебния адвокат.

Карл захвърли списанието и стана. Ето, даде изцяло достоверни показания по случая. Какво ще направи Маркус? Ще го уволни и ще осигури на светските издания материал за поредното бомбастично заглавие?

Началникът го изгледа отчаяно.

— Обадиха се от редакцията на криминалния журнал по ТВ 2. Искаха да говорят с теб. Казах им да забравят.

— Добре.

Явно шефът е нямал друг избор.

— Попитаха ме дали е вярно написаното за теб и престрелката в Амар.

— Ти какво им отговори?

— Че цялата работа е буря в чаша вода.

— Браво на теб — кимна със стиснати челюсти Карл. — Така ли мислиш наистина?

— Изслушай ме, Карл. В гилдията не си от вчера. Спомни си колко пъти си чувал истории за наши колеги, попаднали в сериозна опасност. Сети се за първия път, когато те изпратиха да патрулираш през нощта в Рандерс или нещо подобно. Изведнъж пред теб се изпречили няколко пияни селяни, които мразели полицейски униформи. Спомняш ли си какво изпита тогава? С годините човек започва да се сблъсква със ситуации, стократно по-ужасни от тази. Аз съм го изпитвал на гърба си, Ларс Бьорн го е изпитвал, Бак — също. Заплашвали са ни със смърт, с брадви, чукове, метални тръби, ножове, счупени бирени бутилки, ловджийски пушки и други огнестрелни оръжия. Колко ще издържим на това напрежение, кога ще рухнем? Никой не знае. Рано или късно всеки от нас се сблъсква с опасна ситуация. Иначе няма да е полицай. Длъжни сме да се хвърляме в битки, които понякога надхвърлят силите ни. Но в това се състои работата ни, нали?

Карл кимна и отново усети в гърдите си онази тежест, но по друг начин.

— И какъв е изводът, шефе? — попита той и посочи списанието. — Какво ще кажеш? Как ти се струва?

Началникът го изгледа спокойно и без да обели дума, стана, отвори прозореца с изглед към увеселителния парк „Тиволи“, наведе се напред, взе списанието и се престори, че си избърсва задника с него. После го изхвърли през прозореца.

Нямаше как по-ясно да изрази позицията си.

Карл усети устните му да се разтеглят. Някой пешеходец ще се сдобие с безплатна телевизионна програма.

Кимна с признателност на Маркус. Почувства се трогнат.

— Напипах гореща следа по случая „Люнгор“ — докладва той в очакване началникът да го пусне да си върви.

Маркус Якобсен кимна одобрително. Ето в такива моменти си проличаваше защо подчинените му го обичат и защо шефът имаше трийсетгодишен успешен брак с прекрасната си съпруга.

— Не забравяй да се запишеш в курса за ръководни кадри, Карл — вмъкна той. — Крайният срок изтича след два дни.

Карл кимна, но дежурно, а не като обещание. Ако толкова настояваше Карл да повиши квалификацията си, Маркус първо трябваше да се разбере с профсъюза.

За четирите минути, необходими да измине разстоянието от кабинета на началника до подземието, Карл мина през „коридор“ от подигравателни погледи и неодобрителни мимики. „Ти си позор за всички ни“ — упрекваха го колегите му с поглед. „Не сте по-различни от мен“ — мислеше си той. Вместо да го подкрепят, караха го да се чувства, сякаш тлъст вол го боде с рога.

Дори Асад вече бе прочел статията, но побърза да потупа Карл го гърба. Според него снимката на първата страница била много контрастна, а списанието му — твърде скъпо. Винаги е освежаващо някой да внесе нова гледна точка към ситуацията.

Точно в десет се обадиха от „Клетката“ — пропускателния пункт пред Управлението.

— Един господин те търси, Карл — съобщи студено дежурният. — Очакваш ли някой си Йон Расмусен?

— Да, пусни го.

Пет минути по-късно в коридора се чуха колебливи стъпки, последвани от:

— Ехо, има ли някой тук?

Колкото и да не му се ставаше, Карл се насили да подаде глава от кабинета си. Озова се лице в лице с анахронизъм с исландски пуловер и джинси.

— Казвам се Йон Расмусен. Работех като педагог в „Гухаун“. С вас имахме уговорка да се видим днес — той протегна ръка, измервайки Карл крадешком с очи. — Вие не сте ли на корицата на едно от днешните списания?

Направо да полудееш! Старомодно облечен мъж като него не би следвало да се зазяпва по заглавията в клюкарските издания.

Още в началото на разговора Йон Расмусен потвърди, че си спомня Атомос, и се разбраха първо да обсъдят случая, а после Карл да му покаже Управлението. Така Карл щеше да се измъкне само с обиколка на партера и бързо надникване в дворовете. Мъжът изглеждаше приятен, макар да се впускаше в прекадено подробни обяснения, и изобщо не приличаше на любимец на хулигани с противообществени прояви. Поне така смяташе Карл, но той все пак не знаеше почти нищо за особеностите на младежите в социално-педагогическите заведения.

— Ще ви изпратя факс с цялата информация от картотеката ни. Уви, не разполагаме с много. Картонът на Атомос изчезна преди няколко години и когато го открихме зад една етажерка, поне половината от документите липсваха.

Той поклати глава и отпуснатата кожа под брадичката му се раздруса.

— Защо Атомос е попаднал в „Гухаун“?

— Поради обичайните причини — сви рамене Йон Расмусен. — Проблеми вкъщи, после неуспешно настаняване в приемно семейство. Тези промени често пораждат бурна реакция и нещата излизат извън контрол. Атомос беше добро момче, с висок интелект и твърде малко предизвикателства пред себе си. Ужасна комбинация. Такива случаи се наблюдават във всички гурбетчийски гета. Младежите с неговия темперамент избухват заради неизразходвана енергия.

— Имаше ли криминални прояви?

— От време на време, но само дребни. Макар да беше избухлив, Атомос не попадна в „Гухаун“ заради прояви на насилие. Или поне аз не си спомням подобно нещо. А може и да греша, оттогава минаха двайсет години, нали?

Карл извади бележника си.

— Ще ви задавам бързи въпроси и ще се радвам да ми отговаряте кратко. Ако не се сещате, продължаваме със следващия, а хрумне ли ви отговорът по-късно, ще се върнем на въпроса. Става ли?

Мъжът кимна дружелюбно на Асад, който му поднесе една от гъстите си парещи отвари, и пое с усмивка кокетната малка чашка със златисти цветчета. Щеше да съжалява.

— Да — кимна Йон Расмусен към Карл. — Всичко е ясно.

— Истинското име на момчето?

— Ларс Ерик или Ларс Хенрик. Нещо подобно, фамилното име беше често срещано: Петерсен, доколкото си спомням. Ще ви го изпратя по факс.

— Защо го наричаха Атомос?

— Има връзка с баща му. Момчето го бе издигнало на пиедестал. Баща му починал няколко години, преди да го приемем в „Гухаун“. Доколкото си спомням, работел като инженер в станцията за ядрени опити на остров Рисьо. След като получите името и ЕГН-то на Атомос, бързо ще разберете откъде се е сдобил с прозвището си.

— Наистина ли разполагате с ЕГН-то му?

— Беше изчезнало от картона му, но го открихме в счетоводната ни система, където се вписват всички общински и държавни субсидии за възпитаниците ни, и приложихме информацията към папката.

— Колко време прекара той в „Гухаун“?

— Около три-четири години.

— Доста се е задържал предвид възрастта си…

— И да, и не. Понякога се случва да не успеем да намерим подходяща среда за възпитаниците ни. Атомос отказваше да се върне в приемното семейство, а тогава биологичната му майка нямаше възможност да се грижи за него.

— Знаете ли какво се е случило с него, след като е напуснал възпитателното училище?

— Случайно го срещнах няколко години по-късно. Беше взел живота си в свои ръце. Работеше като стюард или щурман на пристанището в Хелсингьор, ако не ме лъже паметта. Поне носеше такава униформа.

— С други думи, бил е моряк?

— Да, нещо такова.

„Трябва непременно да поискам от «Скандлайнс» списъка на екипажа на ферибота по линията Рьобю-Путгарден“ — реши Карл. Дали предишният разследващ екип се бе погрижил да приложи списъка към материалите по случая? Пред очите на Карл отново изплува посърналото лице на Бак от оперативката в четвъртък.

— Секунда — извини се той и извика на Асад да се качи в кабинета на Бак и да го попита за списъка на екипажа на ферибота, откъдето е изчезнала Мереде Люнгор.

— Мереде Люнгор? — повтори Йон Расмусен с надежда в очите и отпи от сладкия чай с гъстота на сироп. — Атомос има ли нещо общо със случая?

Карл му се усмихна, все едно сияеше от радост, задето мъжът му е задал този въпрос, и продължи, без да му отговаря:

— Забелязвали ли сте психопатични прояви у младежа? Спомняте ли си дали е показвал съпричастност към чуждото нещастие?

Педагогът изгледа разочаровано празната си чаша. Явно се числеше към привържениците на макробиотичната диета и бе успял да закали вкусовите си рецептори.

— Голяма част от младежите, които изпращат при нас, са с емоционални отклонения — обясни Расмусен с вдигнати вежди. — След преглед някои получават и сериозна диагноза. Не си спомням Атомос да е страдал от психично заболяване. Не беше безчувствен към чуждото страдание. Тревожеше се, например, за майка си.

— Имаше ли основания да се тревожи? Майка му да не е била наркозависима?

— Не, не. Но си спомням, че се намираше в тежко състояние. Затова семейството му нямаше възможност да се грижи за него.

Обиколката на Управлението не продължи дълго. Йон Расмусен демонстрира ненаситно любопитство и коментираше всичко, което види. Ако зависеше от него, двамата щяха да разгледат всяко ъгълче от сградата. И най-дребното нещо му се струваше значимо и Карл се принуди да прибегне към хитрост. Престори се, че пейджърът в джоба му изпиука:

— Съжалявам, но се налага да приключваме… Съобщават ми, че е станало убийство — обясни той със заразителна сериозност. — Благодаря ви за съдействието, господин Расмусен. Ще чакам да ми изпратите факс до няколко часа, нали?

Над владението на Карл се спусна тишина. Пред него стоеше бележка, на която пишеше, че Бак не знае нищо за списък на екипажа. Какво друго да очакваш?!

От стаичката на Асад се чуваше как сириецът тихичко нарежда молитви върху килимчето в ъгъла, но нищо повече. Карл се чувстваше като повален от мощен вихър. Повече от час телефонът не спираше да звъни заради шибаната статия. Обаждаха се всякакви хора: полицейският началник, който му предложи подкрепата си, журналисти от местни радиостанции, редактори на уебстраници, драскачи в списания и каква ли не друга лазеща паплач, паразитираща върху способността на медиите да преувеличават. Явно госпожа Сьоренсен се забавляваше да му препраща повиквания от куцо и сакато, затова Карл включи телефона си на тих режим и активира функцията „покажи номера“. Уви, открай време не го биваше да запомня телефонни номера, но така поне сам щеше да решава на кои обаждания да отговаря, факсът от Йон Расмусен, педагога от „Гухаун“, го извади от доброволно избрания унес.

Както се очакваше, Йон Расмусен учтиво му благодареше за разговора и за обиколката из Управлението. Изпращаше му обещаните сведения, които, макар и кратки, се оказаха безценни. Момчето на име Атомос в действителност се казваше Ларс Хенрик Йенсен с ЕГН 7201020619, тоест роден през 1972 година. Следователно към днешна дата бе навършил трийсет и пет години. Ларс и Мереде Люнгор бяха почти връстници. „Едва ли има по-често срещано име от Ларс Хенрик Йенсен“ — изморено установи Карл. Защо, по дяволите, нито Бак, нито някой от другите клоуни, участвали в предишното следствие, не се е сетил да разпечата списъка с екипажа на ферибота по линията Рьобю-Путгарден? Карл се съмняваше дали сега, след толкова много време, ще е възможно някой от компания „Скандлайнс“ да успее да изрови плана е дежурствата.

Надули устни. Разследването ще дръпне сериозно напред, ако се окаже, че този тип е работел на борда на ферибота. Карл реши все пак да отправи запитване към фериботната компания. Прегледа още веднъж факса и вдигна телефонната слушалка. Преди да набере номера, чу глас. Първо помисли, че е Лис от третия етаж, но после позна кадифения, топъл алт на Мона Ибсен и затаи дъх.

— Какво стана? — попита тя. — Дори не чух сигнал за свободна линия.

Карл искаше да разбере отговора на този въпрос не по-малко от нея. Явно се бе свързала с него в мига, когато той бе вдигнал слушалката.

— Прочетох материала в днешния брой на „Госип“ — подхвана тя.

Карл изруга тихо. И тя ли? Ако това долнопробно списание имаше представа колко читатели бе успял да им осигури, щяха да сложат физиономията му под запазения си знак.

— Ситуацията е доста деликатна, Карл. Как се чувстваш?

— И по-хубави неща са ми се случвали, признавам.

— Трябва да се видим скоро.

Този път предложението ѝ не му прозвуча никак примамливо. Вероятно радарът му, улавящ любовни послания, усети смущаващи сигнали от брачната халка на пръста ѝ.

— Според мен двамата е Харди ще намерите душевен покой чак след като заловят убийците. Права ли съм, Карл?

Той усети как отчуждението помежду им расте.

— Нищо подобно. Състоянието ми няма нищо общо с онези идиоти. Хората от моя бранш сме свикнали да живеем под постоянно надвиснала над нас угроза.

Карл се напрегна да си спомни поучителната реч на Маркус Якобсен отпреди няколко часа, но еротичното дишане на събеседницата му в слушалката изобщо не помагаше на паметта му.

— В професионалния живот на всеки човек има и добри, и лоши моменти. Все някой ден късметът ти изневерява.

— Радвам се, че го казваш — отвърна тя. Явно Харди бе споменал нещо подобно. — Но знаете ли какво си мисля, Карл… Това са пълни глупости! Настоявам да се срещаме редовно, за да овладеем положението. През следващата седмица жълтата преса ще млъкне и ще имаме възможност да поговорим на спокойствие.

Служителката на телефона на „Скандлайнс“ се държа изключително любезно и веднага отвори папката с информация за Мереде Люнгор, защото компанията разполагала с архив за всички изчезнали пътници от фериботите. Впоследствие се оказа, че списъкът с екипажа от трагичния ден е бил предаден още преди пет години на Корпуса за бързо реагиране. От компанията разпитали всички членове на екипажа — и в надпалубните, и в подпалубните помещения, но никой не успял да хвърли светлина върху мистериозното изчезване на Мереде Люнгор.

На Карл му идеше да се плесне по челото. Къде бяха запилели колегите му получения списък? Да не са го използвали като филтър за кафе машина? Бак и компания сериозно му лазеха по нервите.

— Бихте ли потърсили едно ЕГН в системата ви? — попита Карл.

— За жалост днес няма как. Колегите от счетоводния отдел са на курс.

— Разбирам. Имената в списъка по азбучен ред ли са подредени?

— Не.

Служителката обясни, че съгласно изискванията имената на капитана и помощниците му оглавяват списъка. На борда на морските превозни средства всеки си знае мястото в йерархията.

— Ще проверите ли дали фигурира името Ларс Хенрик Йенсен?

В отговор служителката се засмя изморено. Явно този списък имаше дължината на ферман.

След известно време, достатъчно Асад да се изправи от поредната си молитва, да си наплиска лицето с вода от малка купа в ъгъла, да си почисти носа с шумно изсекване и да сложи поредната доза чай да заври, служителката на „Скандлайнс“ приключи търсенето:

— В списъка няма лице с такова име — обясни тя и се сбогува с Карл.

Новината му подейства обезкуражаващо.

— Защо си провесил нос, Карл? — усмихна се Асад. — Забрави за тъпата снимка в онова глупаво списание. Мисли си колко по-зле щеше да се чувстваш, ако си беше счупил двете ръце и двата крака, например.

Безспорно голяма утеха.

— Разбрах истинското име на Атомос, Асад — съобщи Карл. — Почти бях сигурен, че е работел на ферибота, откъдето е изчезнала Мереде Люнгор, но не се оказах прав. Затова изглеждам разочарован.

Асад го тупна по гърба.

— Но си успял да се сдобиеш със списъка на екипажа, нали? Това е страхотно, Карл! — възкликна Асад с тона на родител, който хвали детето си за свършеното в гърнето.

— Е, засега не съм открил почти нищо, но ще се справим. Във факса от „Гухаун“ ми изпратиха ЕГН-то и това ще улесни издирването. За щастие разполагаме с отлична информационна система.

Карл въведе номера, докато Асад надничаше над рамото му. Инспекторът се чувстваше като дете, което се кани да разопакова коледен подарък. Разбулването на самоличността на главния заподозрян е най-великият миг в професионалния живот на всеки детектив.

— Какво означава това, Карл? — попита Асад и посочи екрана.

Карл отпусна ръка и погледна към тавана.

— Означава, че системата не открива номера. В цялото кралство Дания няма човек с такова ЕГН.

— Да не си го въвел погрешно? Ясно ли се вижда във факса?

Свериха номера. Без съмнение беше същият.

— Вероятно не е правилен — заключи Асад.

Далновидно от негова страна.

— Дали някой не го е поправил? — Асад взе листа от ръката на Карл и огледа номера със смръщени вежди. — Погледни, Карл. Струва ми се, че една-две цифри са променени. Ти как мислиш? Забелязваш ли леко удебеляване тук и тук? — Асад посочи две от цифрите към края. При по-внимателно вглеждане се виждаше, че отпечатаните цифри изглеждат леко размазани.

— Как ще разберем кои са били първоначалните? Има стотици комбинации, Асад.

— И какво от това? Госпожа Сьоренсен ще ги провери, ако ѝ изпратим цветя.

„Не е за вярване колко бързо Асад успя да влезе под кожата на онази фльорца“ — помисли си Карл.

— Не е изключено фалшификаторът да е подменил повече от две цифри, Асад. Първо ще поискаме оригинала на документа от „Гухаун“ и ще го огледаме внимателно, а после ще се заемем с изчерпването на възможните комбинации.

Карл веднага се обади във възпитателното училище и помоли служителите да му изпратят оригиналния документ по куриерска служба, но те отказаха с обяснението, че не желаят да рискуват важни книжа да изчезнат от картотеката им. Карл им обясни защо се обръща към тях с такава молба:

— Подозирам, че от години съхранявате фалшификат.

— Не допускам — парира веднага служителката. — Ежегодно подаваме актуална информация за възпитаниците ни в социалната служба и документите се проверяват щателно, преди да ни възстановят средствата — без колебание обясни тя.

— Разбирам. Представете си обаче, че подправянето на документа е станало години след като вашият възпитаник е напуснал „Гухаун“. В такъв случай няма как да откриете фалшификацията. Имайте предвид, че новото му ЕГН се е появило в картотеката ви най-малко петнайсет години след напускането на Атомос.

— Въпреки това не можем да ви предоставим оригинала. Съжалявам.

— При това положение ще се обърна към съда. Не ви прави чест да отказвате да ни сътрудничите. Разследваме предполагаемо убийство, не забравяйте.

Карл знаеше предварително, че нито последното изречение, нито заплахата да се обърне към властите ще подействат. Най-ефикасният начин да сломиш нечия съпротива е друга — да засегнеш чувството за достойнство на събеседника си. Кой обича да му лепват грозни етикети? Най-малко хората в сферата на социалните услуги. Изразът „не ви прави чест“ стресна служителката с мекотата си. Навремето един от преподавателите на Карл наричаше този прийом „тиранията на приглушения израз“.

— Първо ще трябва да ни изпратите официално запитване за оригинала — обясни служителката.

Най-после бе успял.

— Как е истинското име на този Атомос, Карл? Знаем ли как се е сдобил с този прякор? — попита Асад с крака върху чекмеджето на Карловото бюро.

— Ларс Хенрик Йенсен според факса от Йон Расмусен.

— Ларс Хенрик, ама че странно име. Едва ли е широко разпространено.

„Не и в държавите от твоя регион“ — помисли си Карл и тъкмо да гризне Асад с поредната язвителна забележка, по лицето на сириеца се изписа замислено изражение, каквото Карл не бе виждал досега. Асад стана по-адекватен и някак по-равностоен в един или друг смисъл.

— Какво ти хрумна? — попита Карл.

Над очите му се спусна мазен слой, цветът им се промени. Асад смръщи вежди и посегна да вземе папката „Люнгор“. Само след малко откри каквото търсеше.

— Възможно ли е да е случайно? — попита той и посочи един ред в най-горния документ.

Карл погледна името и разбра кой доклад е отворил Асад. За миг се опита да си представи цялата картинка и успя. В глъбините на съзнанието му, там, където причините не водят непременно към очакван резултат, където логиката и обяснението не спускат бариера пред свободата на мисълта, където идеите виреят и се разгръщат несмущавани от нищо и никого, там, в това скрито кътче, нещата изведнъж се подредиха по местата си и Карл схвана взаимовръзката.