Жената в капан

9

2002 година

Много пъти Мереде бе слушала познати да ѝ разказват за малкото кафене със странните препарирани животни, облечени като хора, на улица „Нансен“, но никога досега не бе ходила там. В „Банкерот“ той я посрещна с нежен поглед и чаша леденостудено бяло вино. Вечерта се очертаваше приятна. Разказа му, че през следващия уикенд ще пътува с брат си за Берлин. Имаха традиция всяка година да си организират кратка екскурзия в чужбина. Този път си бяха запазили хотел близо до Зоологическата градина. Докато разказваше, телефонът ѝ звънна. Домашната помощница ѝ съобщи, че Уфе не се чувства добре. Мереде затвори очи за няколко секунди, за да преглътне горчивия хап. Не е честно! Позволяваше си да излиза на срещи толкова рядко. А ето — Уфе бе развалил хубавата ѝ вечер.

Въпреки хлъзгавата пътна настилка се прибра за по-малко от час. Помощницата обясни, че Уфе получил конвулсии и цяла вечер плакал — както всеки път, когато Мереде се прибереше по-късно от обикновено. Понеже Уфе не си служеше с думи, човек трудно разбираше какво изпитва и понякога дори оставаше с впечатлението, че момчето не осъзнава случващото се около него. Ала макар и привидно неадекватен, всъщност той си даваше ясна сметка за събитията.

Този път неконтролируемото му поведение бе шокирало силно помощницата и Мереде изпита съмнение дали ще може да разчита на нея за в бъдеще.

Успя да поуспокои брат си чак когато го заведе в спалнята и му сложи любимата му бейзболна шапка. Уфе престана да плаче, но в очите му продължаваше да се чете безпокойство. Мереде се опита да го разсее, като му заразказва за многото гости в кафенето и за причудливите животни. Докато споделяше с него впечатленията си, Мереде виждаше как думите ѝ го успокояват; Уфе разсъждаваше с ума на единайсет-дванайсетгодишно момче. Когато плачеше, в главата му се смесваха минало и настояще. Все едно в съзнанието му внезапно нахлуваха смътни спомени за живота му преди злополуката, когато беше съвсем нормално момче. Не — „нормално“ е дори обидна дума. Тогава той беше единствен по рода си, изпълнен с оригинални идеи. Очакваше го блестящо бъдеще. Ала сполетялото го нещастие му го бе отнело.

През следващите няколко дни Мереде беше затрупана с работа. И макар мислите ѝ често да отлитаха в други посоки, задълженията ѝ си бяха единствено нейни. В шест сутринта пристигаше на работа, а след края на тежкия ден веднага потегляше по магистралата, за да се прибере в шест надвечер. Времето едва ѝ стигаше да свърши всичко.

Затова големият букет, изненадващо цъфнал на бюрото ѝ, никак не подобри концентрацията ѝ.

Секретарката ѝ не скри раздразнението си. Преди бе работила в Съюза на юристите и икономистите в Дания. Там явно умееха да разделят работата от удоволствията. На мястото на Сьос Мариане щеше да полудее от възторг и цял ден да бъбри за цветята, все едно са кралски скъпоценности.

Ала новата секретарка не остана никак очарована от романтичния жест към Мереде. Вероятно това беше дори за предпочитане.

Три дни по-късно Мереде получи телеграма за Свети Валентин — първата в живота ѝ. Макар и две седмици след 14 февруари, валентинката не ѝ се стори закъсняла. Върху корицата бяха нарисувани устни с посланието „С любов! Целувки за Мереде“. Секретарката я донесе с недоволна физиономия. Вътре пишеше „Трябва да говоря с теб!“.

Мереде постоя, загледана в устните, и поклати глава. После мислите ѝ се върнаха към вечерта в „Банкерот“. Макар компанията му да ѝ беше приятна, в момента в живота ѝ нямаше място за мъж. Реши да приключи флирта, преди да е прераснал в нещо по-сериозно.

Обмисли внимателно какво да му каже, набра номера му и изчака да се включи гласовата поща.

— Здрасти. Обажда се Мереде — меко подхвана тя. — Много ми беше трудно да взема това решение, но връзката ни няма бъдеще. В момента съм се отдала изцяло на брат ми и на професията ми. Вероятно нещата никога няма да се променят. Съжалявам. Прости ми!

После отвори органайзера и задраска телефонния му номер в указателя.

В същия миг секретарката ѝ влезе в кабинета и рязко спря пред бюрото ѝ. Мереде вдигна очи към нея. Сьос ѝ се усмихваше както никога преди това.

Застанал на стълбите в двора на Фолкетинга, без връхна дреха, той чакаше. Навън беше ужасно студено и лицето му изглеждаше силно зачервено. Въпреки парниковия ефект времето през февруари не позволяваше да стоиш дълго навън. Той я погледна умолително, без да забелязва папарака, който дебнеше от вратата на Двореца.

Мереде се опита да го дръпне обратно към входа на Парламента, но той беше прекадено едър и отчаян.

— Мереде — подхвана тихо и сложих ръце върху раменете ѝ. — Не го прави. Не ми причинявай това.

— Съжалявам — отвърна тя и поклати глава.

Погледът му се промени. Неочаквано тя зърна отново онази дълбока тайнственост, която леко я смущаваше.

Зад него фотографът вдигна фотоапарата си. Проклятие! Какъв по-лош момент да я снимат от сега!

— За жалост не зависи от мен — извика тя и хукна към колата си. — Сбогом!

Когато тя се разплака, Уфе я зяпна с изненада, но не се разстрои. Продължи да яде и след всяка хапка по устните му се изписваше усмивка. Очите му се взираха невиждащо в нея. Беше се отнесъл незнайно къде.

— Мамка му! — изхлипа тя, удари с юмрук по масата и погледна Уфе.

Беше натрупала много огорчение и озлобление срещу него и, уви, изблиците ѝ зачестяваха.

На сутринта се събуди с ясен спомен за съня си. Толкова жив, скъп и кошмарен.

През онзи ден утрото беше прекрасно. Имаше малко скреж и сняг — колкото да повишат празничното настроение. Всички кипяха от живот. Тогава Мереде беше на шестнайсет, а Уфе — на тринайсет. Родителите им се усмихваха щастливо един на друг. От мига, когато разтовариха багажа от колата, до тръгването си прекараха чудесно. Коледа — дума, изпълнена с радост и уют. С обещания. Уфе мечтаеше да му купят CD-плейър — последния път в живота му, когато изрази желание. И потеглиха в отлично настроение. Двамата с Уфе се смееха. Там, където отиваха, ги очакваха с нетърпение.

Двамата се блъскаха на задната седалка. Макар и с двайсет килограма по-лек от нея, Уфе риташе като нетърпеливо пале. Мереде не му оставаше длъжна. По едно време свали перуанската си шапка и започна да го удря с нея по главата. Разрази се истинска битка.

Докато пресичаха гората, Уфе отново посегна към Мереде, а тя го сграбчи и насила го застави да си седне на мястото. Той започна да рита, да вика и да пищи през смях, Мереде продължи да го натиска. В този миг баща им се обърна и протегна ръка назад, за да привлече вниманието им. Тъкмо изпреварваха червен форд „Сиера“, посивял на места от солени пръски. Отпред се возеха мъж и жена на около четирийсет години, а отзад — момче и момиче. Мереде и Уфе им се усмихнаха. Момчето, с къса коса, изглеждаше няколко години по-малък от Мереде. Улови веселия ѝ поглед, когато тя отблъсна ръката на баща си. Мереде пак му се усмихна. Изведнъж установи, че баща ѝ е изгубил контрол над автомобила, а лицето на момчето в другата кола се промени под пулсиращата светлина, процеждаща се през иглолистните дървета. За секунда ужасените му сини очи се приковаха в нейните, после всичко изчезна.

Силният удар на метал в метал почти съвпадна със звънтенето на счупените прозорци. Децата на задната седалка в другата кола се претърколиха в единия край, Уфе падна върху Мереде, стъклото зад гърба им се строши, върху предното стъкло се посипаха отломки. Мереде не разбра дали тяхната кола, или другата се удари в дърво. Предпазният колан се усука около врата на Уфе и той започна да се задушава. От едната кола се разнесе оглушителен грохот. Кръвта върху тапицерията и предното стъкло се смеси с пръст и сняг. В бедрото на Мереде се заби клон. Колата се удари в повалено дърво и след кратък полет се приземи върху шосето. Шумът от удара се сля с пронизителния звук от форда, който събори друго дърво. После колата на Мереде и Уфе се преобърна върху страната, където седеше Уфе. Едната му ръка стърчеше нагоре, а седалката на майка му затискаше краката му. Мереде не виждаше родителите си. Виждаше единствено Уфе.

Когато се събуди, сърцето ѝ блъскаше болезнено в гърдите. Цялата плуваше в студена пот.

— Престани, Мереде! — каза си тя на глас и си пое дълбоко въздух.

Сложи ръка върху сърцето си и се опита да прогони страшните видения. Само насън подробностите ѝ се явяваха толкова ясно. По време на катастрофата Мереде не възприемаше случващото се като последователност от детайли, а като цялостно впечатление: светлина, крясъци, кръв, мрак и пак светлина.

Още веднъж вдиша дълбоко и погледна настрани. До нея Уфе спеше. От гърдите му се чуваше свистене. По лицето бе изписано спокойствие, а навън дъждът барабанеше приспивно по водосточната тръба.

Тя го погали внимателно по главата. Ъгълчетата на устните ѝ потрепериха. Усети как сълзите напират. Слава богу, че отдавна не беше сънувала този кошмар.