Жената в капан

16

2002 година

Усещането за време изчезна в мрака, а с усещането за време — и ритъмът на тялото. Ден и нощ се сляха по-плътно от сиамски близнаци. За Мереде единствен ориентир в денонощието стана щракването от херметически затворената сводеста врата.

Първия път, когато чу преиначения глас от високоговорителя, я обзе силен шок и тя продължи да трепери дори след като си легна. Ако гласът не се бе появил, Мереде щеше да умре от глад и жажда. Чудеше се обаче дали това не беше за предпочитане. Постепенно започна да усеща как жаждата и сухотата в устата ѝ изчезват. Умората притъпи глада. Страхът отстъпи пред тъгата, а тъгата — пред спокойното съзнание, че смъртта приближава. И тя лежеше кротко в очакване тялото ѝ да се предаде, но неочаквано преправен глас ѝ съобщи, че не е сама и ѝ предстои да се осланя на чуждо благоволение.

— Мереде — прозвуча ненадейно женски глас. — Ще ти изпратим пластмасова кутия. След малко ще чуеш щракване и в горния ъгъл ще се отвори шлюз. Видяхме, че го откри.

Мереде стисна здраво очи в очакване да включат осветлението; опита се да овладее вълната от ужас, която заля цялото ѝ същество. Ала помещението остана тъмно.

— Чуваш ли ме? — попита гласът.

Тя кимна и издиша. Трепереше от студ. Липсата на храна бе изсмукала всичките ѝ запаси от мазнини и в момента беше още по-уязвима.

— Отговори!

— Да. Да, чувам те. Коя си ти? — Мереде напразно се взираше в мрака.

— Щом чуеш щракването, веднага се насочи към шлюза. Не се опитвай да се провреш през него, безсмислено е. След като вземеш първата кутия, ще ти изпратим втора. Едната е празна — ще я използваш като гърне за физиологичните си нужди. Във втората ще намериш храна и вода. Всеки ден ще отваряме шлюза и ще подменяме кутиите. Разбра ли?

— Защо правите всичко това? — извика тя и думите ѝ отекнаха. — Отвлечена ли съм? Откуп ли искате?

— Първата кутия пристига.

От ъгъла се чу дрънчене и слабо писукане. Мереде се отправи натам и видя как долната част на вратата се отвори и оттам изпадна твърда кутия с размерите на кошче за смет. Взе я и я сложи върху пода. Шлюзът се затвори и след десет секунди пак се отвори. Този път оттам падна малко по-висока кофа, навярно предназначена за тоалетна.

Сърцето на Мереде блъскаше бясно. Щом кофите пристигаха толкова бързо една след друга, значи, от другата страна на шлюза стоеше човек. Толкова близо до нея.

— Няма ли поне да ми кажете къде се намирам? — Мереде пропълзя до мястото, където предполагаше, че се намира високоговорителят. — От колко време ме държите тук? — Тя повиши леко глас. — Какво искате от мен?

— В кутията с храна има и тоалетна хартия. Всяка седмица ще получаваш нова ролка. Когато се миеш, използвай вода от съда в гърнето. В помещението няма сифон, така че внимавай и се мий само над гърнето.

Жилите на врата ѝ се изопнаха. Гневът се бореше със сълзите. Устните ѝ потреперваха, носът ѝ потече.

— Така ли ще… стоя тук на тъмно? — проплака тя. — Няма ли да запалите осветлението? Само за малко. Моля ви!

Пак се чу щракване и леко просвирване. После шлюзът се затвори.

Заредиха се седмици, през които тя не чуваше нищо друго освен вентилатора, който пускаше свеж въздух веднъж седмично, и ежедневното дрънчене и просвирване от шлюза. Понякога интервалите между храненията ѝ се струваха безконечно дълги, друг път имаше чувството, че току-що е яла, а пак ѝ изпращат нова порция. Храната, макар еднообразна и безвкусна, представляваше единственият светъл лъч във физическото ѝ съществуване. Даваха ѝ малко картофи, сварени зеленчуци и две-три хапки месо. Всеки ден менюто включваше едно и също. Сякаш от другата страна на непроницаемата стена, на светло, къкреше тенджера с неизчерпаемо съдържание.

Първоначално Мереде си мислеше, че ще привикне към мрака и постепенно ще започне да вижда детайли от помещението, но сгреши. Продължаваше да тъне в необратима тъма, все едно е ослепяла. Единствено мислите разпръскваха мрака в ежедневието ѝ. Никак не ѝ беше лесно да си представя хубави неща в такава обстановка. Много се боеше да не се размекне съвсем и да не изгуби контрол. Затова рисуваше пред вътрешното си око картини на света, светлината, живота навън. Търсеше спасение в онези кътчета от съзнанието, към които човек рядко се връща в напрегнатото си ежедневие. В мислите ѝ бавно изплуваха спомени за гальовни, утешителни думи. Ала и спомени за самота, изоставеност и неуморен труд.

Постепенно Мереде хлътна в спиралата на денонощия, които се състояха от дълъг сън, ядене, медитация и тичане на място. Бягаше, докато ушите я заболят от ударите на стъпалата ѝ по пода или докато рухне от изтощение.

През четири дни ѝ даваха чисто бельо и тя изхвърляше мръсното в гърнето. Потръпваше от погнуса само при мисълта, че чужд човек ще се докосва до бельото ѝ. Не ѝ изпращаха чисти връхни дрехи и се налагаше да пази своите. Сядаше внимателно на гърнето, лягаше предпазливо върху пода. Приглаждаше дрехите си, когато си сменяше бельото, и почистваше с вода участъците, които ѝ се струваха втвърдени от засъхнала пот. Добре че в деня, когато я отвлякоха, предвидливо си бе облякла топли дрехи: шушляково яке, шал, блуза, тениска, панталон и дебели чорапи. Панталонът обаче започна да ѝ става широк, а подметките се износиха и изтъняха.

„Май трябва да бягам боса“, помисли си тя и се провикна в мрака:

— Може ли да усилите отоплението?

Вентилаторът на тавана не издаде никакъв звук.

Когато смениха кофите за сто и деветнайсети път, най-ненадейно светлина окъпа помещението. Взривната вълна от ослепително слънце блъсна Мереде и тя залитна назад със стиснати очи. Избиха ѝ сълзи. Светлината атакува ретината ѝ със силата на бомба и изпрати импулси за болка към мозъка. Мереде се свлече на колене и закри очите си с длани.

След няколко часа отдръпна леко ръце и се опита да погледне през присвити очи. Светлината все още беше непоносима. Страхът да не е изгубила зрението си или да не го изгуби, я караше да се въздържа от прибързани действия. И докато стоеше така, женският глас от интеркома отново я хвърли в ужас. Реагира по-бурно от чувствителен измервателен инструмент при рязка промяна. След всяка дума сякаш я пронизваше ток. А думите звучаха страховито.

— Честит рожден ден, Мереде Люнгор. Днес навършваш трийсет и две години. Точно така: днес е шести юли. Тук вече си прекарала сто двайсет и шест дни. Като подарък за теб решихме през следващата една година да не изгасяме осветлението.

— О, божичко, не! Не го правете! — простена тя. — Защо ми причинявате всичко това? — Тя се изправи, без да сваля ръце от очите си. — Ако ще ме изтезавате до смърт, започвайте отсега! — изкрещя тя в изстъпление.

— Успокой се, Мереде — нареди жената с хладен глас, по-дълбок от последния път. — Няма да те изтезаваме. Искаме да ти дадем шанс да избегнеш лошото. Отговори ни на един много важен въпрос: защо се налага да преживееш това? Защо сме те затворили в тази клетка като звяр? Ти ни кажи, Мереде.

Тя отпусна глава назад. Какъв ужас! Навярно трябваше да се свие в някой ъгъл и да ги остави да си говорят, без да реагира.

— Отговори, Мереде, или положението ще се влоши.

— Не знам какво искате да ви кажа! От политическите ми опоненти ли сте? Кого изнудвате за пари? Не знам защо съм тук. Вие ми кажете!

— Не се справи успешно с това изпитание, Мереде отсече ледено гласът зад лекото пращене. — И сега ще се наложи да си понесеш наказанието. Не е толкова тежко, ще го изтърпиш.

— О, боже, това не може да е истина! — разхълца се тя и се свлече на колене.

Звукът от вентилатора премина в съскане. Мереде веднага усети полъха на свеж въздух с миризма на ечемик, ниви и зелена трева. Нима това е наказание?

— Ще увеличим налягането на въздуха в помещението на две атмосфери. Ще видим дали ще можеш да отговориш следващата година. Не е известно колко високо налягане е способен да понесе човешкият организъм. С времето ще разберем.

— Мили боже! — прошепна Мереде, усещайки силен натиск в ушите си. — Смили се над мен! Не им позволявай да ме наранят!