Жената в капан

13

2007 година

След уикенда Карл намери бележка върху компютъра си:

— При първа възможност — изсумтя презрително Карл. Какво си въобразява Бак? Този самодоволен, самоуверен, самовлюбен глупак! Бюрократ и отличник в едно. Сигурно кара и съпругата си да попълни въпросник в три екземпляра, преди да удовлетвори желанието ѝ за ласки южно от кръста.

Въпреки вродената си старателност обаче Бак не беше успял да разнищи случая. Интересно. Карл се почувства почти мотивиран да разплете тази история. Взе папката от бюрото и помоли Асад да му направи чаша кафе.

— Но не толкова силно като вчерашното — предупреди той и се опита да си спомни колко крачки има до тоалетната.

Делото „Люнгор“ се оказа най-сложният и всестранно проучен случай в практиката на Карл. В папката бяха събрани копия от епикризи на Уфе, брата на Мереде Люнгор, протоколи за разпити, изрезки от вестници и от булевардни издания, няколко видеозаписа с интервюта с Мереде Люнгор, подробни показания на колеги и пасажери на ферибота, които са видели Мереде и Уфе на палубата за разходки; снимки на същата тази палуба, на релинга и на разстоянието до водата. Експертите бяха снели дактилоскопски следи от мястото, откъдето бе изчезнала. Към документите в папката бяха приложени и адресите на безброй пасажери, правили снимки на борда на ферибота, дори копие от корабния дневник, където беше описана реакцията на капитана, след като разбрал за изчезването на Мереде. Ала всички тези сведения не тласнаха в никаква посока мисълта на Карл. „Трябва да прегледам записите“ — помисли си по едно време той и погледна отчаяно DVD-плейъра си.

— Имам задача за теб, Асад — обяви Карл, когато Асад се върна с димяща чаша кафе. — Качи се на третия етаж, където се помещава Отдел „Убийства“, мини през зелените врати и тръгни по червения коридор, докато стигнеш нещо като джоб. После…

Асад му подаде чашата с кафе, чийто наситен аромат отдалече предвещаваше стомашни проблеми.

— Джоб? — повтори въпросително той със смръщени вежди.

— Ами как да го нарека… Мястото, където червеният коридор се разширява леко. И така… там ще намериш една руса жена на име Лис. Много е разбрана. Предай ѝ, че на Карл Мьорк му трябва видеокасетофон. С нея сме добри приятели, веднага ще ти даде. — Карл смигна на Асад.

Асад направи същото. — Но ако завариш тъмнокосата, не я питай нищо и се върни.

Помощникът кимна.

— И не забравяй да вземеш скарт кабел! — извика Карл, докато бавните стъпки на Асад отекваха по коридора.

— Заварих тъмнокосата — докладва Асад след четвърт час. — Даде ми два видеокасетофона и ми каза да ги задържа — усмихна се широко той. — И тя е много симпатична.

Карл поклати глава. Явно бяха сменили колежката на Лис.

В първия видеозапис, заснет от „Телевизионен вестник“ на 20 декември 2001 година, Мереде Люнгор коментираше неформална конференция по въпросите на здравеопазването и климата в Лондон. В интервюто репортерът се интересуваше главно от срещата ѝ със сенатор Брус Дженсън, по време на която двамата бяха обсъдили американската позиция относно работата на Световната търговска организация и Протокола от Киото. Люнгор споделяше, че разговорът със сенатора я е настроил изключително оптимистично за бъдещето на съвместните проекти. „Нима е толкова наивна?“ — учуди се Карл, но после го отдаде на младостта ѝ. Иначе Мереде Люнгор изглеждаше здравомислеща, разумна, делова и видимо превъзхождаше новоизбрания министър на вътрешните работи и на здравеопазването — до нея той приличаше на пародиен образ на гимназиален учител от шейсетте.

— Истинска красавица! — възхити се от вратата Асад.

В друг видеозапис — от 21 февруари 2002 — Мереде Люнгор, в качеството си на председател на Парламентарната комисия по въпросите на околната среда, коментираше жалбата на Бярке Йорнфелт, егоист и екоскептик, до Комисията, занимаваща се с измами в областта на науката. „Що за име са дали на тази комисия! — изуми се Карл. — Как е възможно датско название да звучи толкова кафкиански!“ На този запис обаче Мереде изглеждаше коренно различно: повече жена, отколкото политик.

— Тук е много хубава — отбеляза Асад.

Карл го погледна. Явно в разбиранията на дребничкия му помощник външният вид на жената играеше главна роля. Но Карл не можеше да не се съгласи с него. По време на интервюто около Мереде витаеше особена аура. Като повечето жени, и тя притежаваше дарбата да залива околните с очарование, когато се чувства щастлива. Промяната в излъчването на Мереде обнадежди Карл, но и го обърка.

— Да не е била бременна? — предположи Асад.

Съдейки по броя на родата му от снимките, явно често се бе сблъсквал с това женско състояние.

Карл запали цигара и прехвърли още веднъж материалите по случая. По обясними причини в папката не беше приложен доклад от извършена аутопсия и голяма част от възникващите въпроси щяха да останат без отговор — поне докато не открият тялото. От статиите в жълтите издания ставаше ясно, че Мереде не е била засичана в мъжка компания. Това, разбира се, изобщо не изключваше вероятността да е забременяла. Впрочем вестниците не посочваха да са я засичали и с жена.

— Сигурно просто е била влюбена — заключи Асад, избута настрани пепелника и почти долепи лице до екрана. — Обърни внимание колко розови са бузите ѝ!

Карл поклати глава.

— Тогава температурата едва ли е надвишавала два градуса. Политиците често се съгласяват да ги интервюират навън, на студа, за да изглеждат по-здрави и свежи.

Ала Асад действително имаше право. Нещо се бе случило в живота на Мереде Люнгор — разликата с предното интервю го доказваше. Едва ли въпросите, зададени ѝ за Бярке Йорнфелт — продажен лобист, способен да омаловажи дори очевидни факти, свързани с природни катастрофи, — биха предизвикали деликатната руменина по бузите ѝ.

За миг Карл се вторачи във въздуха. Във всяко разследване идва мигът, когато детективът се ядосва защо не е познавал жертвата приживе. Сега този миг настъпи доста по-рано от обикновено.

— Асад, обади се в онова здравно заведение, „Елю“, където са въдворили брата на Мереде Люнгор, и запази час при директора от името на заместник-криминален комисар Мьорк.

— Кой е заместник-криминален комисар Мьорк?

Карл потупа слепоочието си. Асад наистина ли беше толкова глупав?!

— Кой е според теб?

— Мислех си, че длъжността ти е заместник-полицейски комисар. След последната реформа не се ли казва така?

Карл си пое дълбоко въздух. Шибана реформа!

Директорът на „Елю“ се обади десет минути по-късно и дори не скри учудването си защо го търсят от полицията. Явно Асад си бе позволил известна волност при изпълнение на поставената му задача, но какво да очакваш от помощник с докторска степен по гумени ръкавици и е пластмасови кофи?!

Преди да се научи да върви, всеки човек е пълзял.

Карл погледна помощника си и му кимна окуражително, когато Асад вдигна очи от судокуто.

За половин минута Карл запозна директора с обстоятелствата по случая и получи кратък и недвусмислен отговор. Уфе Люнгор не говори, затова няма как комисарят да го разпита. Същевременно, макар пациентът да мълчи непрекъснато и да не проявява признаци на адекватност, официално той не е поставен под запрещение. И понеже Уфе Люнгор не е давал съгласието си членове на медицинския персонал в „Елю“ да говорят от негово име, никой няма право да прави изказвания вместо него. Карл хлътна в омагьосания кръг на психиатричните институции.

— Познавам процедурите — увери той директора. — Ни най-малко не възнамерявам да ви подтиквам към нарушение на лекарската тайна. Но понеже разследвам изчезването на сестра му, смятам, че Уфе ще пожелае да говори с мен.

— Вече ви обясних: Уфе не говори.

— Голяма част от разпитваните мълчат, но ние от Специален отдел „Q“ умеем да улавяме излъчваните невербални сигнали.

— Специален отдел „Q“ ли?

— Така се нарича новосъздаденият елитен отдел в Полицейското управление. Кога е удобно да дойда?

В слушалката се чу въздишка. Мъжът отсреща не беше глупав и знаеше кога си има работа с упорит противник.

— Ще видя какво мога да направя. Ще ви се обадя по-късно.

— Асад, какво каза на човека, когато се свърза с него? — попита Карл, след като затвори.

— На онзи ли? Искам да говоря само с шефа, отсякох, а не с някакъв си директор.

— В случая директор и шеф е едно и също, Асад.

Карл си пое дълбоко въздух, стана и отиде до помощника си.

— Не си ли чувал думата „директор“, Асад? Директор е нещо като началник.

Двамата си кимнаха — знак, че са се разбрали.

— Утре ще дойдеш да ме вземеш от Алерьо, където живея. Ще се наложи да пътуваме извън града. Ясно?

Асад кимна.

— Какво ще правиш с това? — попита Карл и посочи килимчето.

— Ще го навия на руло.

— Аха. А откъде знаеш дали е обърнато към Мека9?

Асад посочи слепоочието си, все едно в главата му е имплантиран GPS-навигатор.

— А пък ако се колебая, използвам това — той повдигна едно списание върху рафта и извади компас.

— Виж ти! — удиви се Карл, загледан в масивните метални тръби под тавана. — Но тук, в подземието, компасът е неизползваем.

Асад отново посочи красноречиво главата си.

— Ясно, умееше да се ориентираш по интуиция. Това означава ли, че е допустимо да объркаш посоката?

— Аллах е велик. Има огромни рамене.

Карл издаде напред долната си устна. Ама, разбира се, как не се бе сетил по-рано?!

В кабинета на Бак в Карл се впериха четири чифта очи над черносини рамки. Не съществуваше никакво съмнение, че екипът се намира под огромно напрежение. На стената висеше голяма карта на парка „Велбю“, върху която с цветни топлийки разследващите бяха обозначили къде е местопрестъплението, къде е намерено оръжието, с което е извършено убийството — стар бръснач; къде свидетелката е видяла убития и предполагаемия извършител заедно. И накрая — маршрута на свидетелката през парка. Всичко беше старателно измерено и обсъдено, но разследващите се затрудняваха да сглобят фактите.

— Налага се разговорът ни да почака, Карл — Бак подръпна ръкава на черното си кожено яке — наследство от бившия началник на Отдел „Убийства“.

За него якето притежаваше особена сантиментална стойност и представляваше нагледно доказателство за високия му професионализъм. Затова никога не го смъкваше от гърба си. Радиаторите бяха нажежили помещението до четирийсет градуса, но дори това не можеше да го принуди да се раздели със скъпоценната връхна дреха. Пък и нали скоро щеше да излезе навън…

Карл огледа снимките, закачени на таблото зад тях. Гледката беше повече от потресаваща. След като е умъртвил жертвата си, убиецът бе поругал трупа. В гърдите на мъртвеца зееха дълбоки рани, а половината от едното му ухо беше отрязана. Върху бялата риза червенееше кръст, начертан с кръвта на жертвата. „Навярно половината от ухото е послужила като писалка“ — предположи Карл. Убиецът бе стъпкал замръзналата трева около тялото, а спиците на предното колело на велосипеда бяха смазани. От чантата на жертвата се виждаха изпадали учебници по търговия.

— Разговорът ни трябва да почака, казваш… Добре. Но може ли за малко да напънеш мудния си мозък и да ми кажеш как главната свидетелка по случая е описала човека, когото е видяла да разговаря с жертвата? — попита Карл.

Четиримата мъже го изгледаха, сякаш е извършил кощунство. Бак прикова в Карл мъртвия си поглед:

— Ти не работиш по случая, Карл. Ще говорим по-късно. Ако искаш, вярвай, но в момента главите ни пушат.

— Вярвам, вярвам. Лицата ви горят. Сигурно сте изпратили някого да обискира жилището на свидетелката, след като я приеха в болница.

Мъжете се спогледаха колкото с раздразнение, толкова и въпросително. Е, явно не бяха изпратили никого за оглед. Супер.

Маркус Якобсен тъкмо бе влязъл в кабинета си, когато Карл се появи. Както обикновено, началникът на Отдела изглеждаше добре: старателно сресана на път коса, буден и прозорлив поглед.

— Маркус, претърсихте ли жилището на свидетелката след опита ѝ за самоубийство? — попита Карл и посочи папката върху бюрото на Якобсен.

— Защо да го претърсваме?

— А открихте ли отрязаната половина от ухото на жертвата?

— Още не. Да не намекваш, че може да я открием в жилището на свидетелката?

— На твое място щях да проверя, шефе.

— Ако действително убиецът го е изпратил на нея, тя непременно го е изхвърлила.

— Ами претърсете кофите за смет в двора. И тоалетната.

— В случай че го е изхвърлила там, водата от казанчето отдавна го е отнесла по канализационните тръби, Карл.

— Чувал ли си историята за лайното, дето непрекъснато изплувало, независимо колко пъти пускаш водата?

— Добре, де, Карл. Ще проверим.

— Гордостта на Отдела, отличникът Бак, отказва да разговаря с мен.

— Значи, ще трябва да почакаш, Карл. Пък и не забелязвам да си напреднал особено с твоето разследване.

— Бак бави допълнително работата ми, като отлага разговора ни.

— Тогава се захвани да преглеждаш друг случай — Якобсен започна да барабани с химикалката си по ръба на бюрото. — Надявам се, не коментираш обстоятелства от разследването пред онази странна птица в кабинета ти?

— В момента завеждам отдел с многоброен персонал и няма голяма вероятност Асад да разбере какво става.

Началникът хвърли химикалката върху купчина книжа.

— Нужно ли е да ти напомням, че нямаш право да огласяваш служебна информация?

Карл поклати глава. Възнамеряваше сам да прецени какво да говори и пред кого.

— Впрочем как се спряхте точно на Асад? Чрез Агенцията по труда ли го открихте?

— Нямам представа. Питай Ларс Бьорн или направо Асад.

Карл вдигна показалец:

— Трябва ми чертеж на подземието — в точен мащаб и е посоките на света.

По лицето на Маркус Якобсен отново се изписа умора. Малцина се осмеляваха да го занимават с подобни странни искания.

— В такъв случай просто разпечатай картата на подземието от вътрешната мрежа, Карл. Не е толкова сложно!

— Ето тук е тази стена, а там се намира килимчето ти — обясни Карл върху чертежа на помещението. — А тази стрелка сочи север. Вече нищо не ти пречи да разположиш килимчето си точно както трябва.

Очите на Асад се изпълниха с уважение. От двамата щеше да излезе страхотен тандем.

— По телефона те търсиха двама души — съобщи помощникът. — Предадох им, че ще им се обадиш, когато се върнеш.

— Кои са?

— Директорът от Фредериксунд и жена с глас на металорежеща машина.

— Съпругата ми — въздъхна Карл. Вига вече се бе сдобила с новия му служебен номер. Край на спокойствието.

— Съпруга ли? Ти женен ли си?

— О, Асад, трудно е за обяснение… Като се поопознаем, ще ти разкажа.

Помощникът кимна със стиснати устни. По лицето му се изписа съчувствие.

— Как се сдоби с това работно място, Асад?

— Познавам Ларс Бьорн.

— Познаваш ли го?

— Да — усмихна се Асад. — В продължение на цял месец всеки ден ходех в кабинета му да го моля за работа.

— Досаждал си, за да те назначи при нас? И защо?

— Защото обожавам полицията.

Карл се обади на Вига чак когато се прибра вкъщи. Докато набираше номера ѝ, в дневната нахлуваше апетитна миризма: припявайки прочувствени арии, Мортен Холен забъркваше поредното си кулинарно творение от най-обикновено прошуто, купено от кварталния супер.

Вига беше приятен събеседник, стига да имаш възможността сам да определяш дозата, в която да я приемаш. Докато живееха заедно, Карл често се виждаше в чудо, но след развода правилата на играта се промениха.

— За бога, Вига, защо си ми звънила в Управлението? Знаеш колко напрегнато е в момента.

— Карл, сладурче, Мортен не ти ли предаде, че постоянно зъзна?

— Никак не се учудвам. Все пак живееш в стара къща, Вига. Построили са я от пълни боклуци; прогнили дъски и сандъци, които още през 1945-а са били неизползваеми. Премести се в друго жилище.

— Няма да се пренеса при теб, Карл.

— Надявам се от цялата си душа — той си пое дълбоко въздух. — Като знам какво текучество на мъже има в дома ти, трудно ще намерим място за всички в сауната до стаята на Мортен. Не само аз имам жилище с отопление. Намери си квартира!

— Сещам се как най-бързо и правилно да решим проблема.

Думите ѝ предвещаваха сериозно олекване на портфейла му.

— Най-бързото и правилно решение се нарича „развод“, Вига.

Рано или късно щеше да се стигне дотам. И тогава по право щеше да ѝ се полага половината от стойността на къщата. Уви, през последните години цените на недвижимите имоти бяха отбелязали скок. Карл трябваше да поиска развод, когато къщата струваше наполовина по-малко от сега. Ала вече беше твърде късно, а и Карл не изпитваше никакво желание да се мести.

Погледна нагоре: таванът отново се тресеше от музиката в стаята на Йеспер. „Дори да изтегля заем след развода, разходите ми едва ли ще скочат драстично — помисли си Карл. — Тогава обаче Вига ще трябва да поеме изцяло грижите за сина си.“ В момента нито едно домакинство в тази част от града не плащаше по-големи сметки за ток от него. Йеспер се беше превърнал в най-доходоносния клиент на електроразпределителното дружество „ДОНГ“.

— Развод ли? Не, няма да се развеждам, Карл. Вече съм минала по този път. Не е никак приятно.

Той тръсна глава: а как би нарекла Вига ситуацията, в която се намираха от няколко години?

— Искам да си отворя собствена галерия, Карл.

Само това липсваше! Карл мигом си представи еднометровите розови петна на Вига, сложени в бронзови рамки. Галерия? Чудесна идея, ако в къщата ѝ имаше повече място.

— Галерия, казваш? В която да си имаш голяма отоплителна печка. Да се грееш по цял ден и да се радваш на милионите, които прииждат в сметките ти.

Вече си го представяше.

— Стига с този твой сарказъм! — разсмя се тя. Този смях винаги му действаше. Колко хубаво се смееше проклетницата му с проклетница! — Това наистина е фантастично, Карл! Когато човек има собствена галерия, се откриват страхотни възможности. А Йеспер ще се гордее с известната си майка.

„Известна — да, но с бездарието си“ — поправи я той наум, а на глас попита:

— Намери ли подходящо помещение?

— И то какво! А Хугин10 вече е говорил със собственика.

— Кой е Хугин?

— Много талантлив художник.

— Сигурно твори по-често под чаршафите, отколкото върху платната.

— Стига де, Карл! — засмя се пак тя. — Не бъди толкова циничен.