Жената в капан

37

Същия ден

Работата отнемаше време, защото подът се хлъзгаше, а и не биваше да мърда прекалено енергично, за да не събуди подозрение у хората, които я наблюдаваха зад мониторите.

Почти цяла нощ тя прекара върху пода насред помещението с гръб към камерите в опити да наточи пластмасовата клечка, която бе счупила на две предния ден. По ирония на съдбата именно тази клечка, извадена от качулката на якето ѝ, щеше да ѝ помогне да си отиде от този свят.

Мереде остави двете клечки в скута си и прокара пръст по тях. Едната клечка беше станала остра като шило, а другата приличаше на пила с връх на нож. След като я дооформи, най-вероятно щеше да ползва втората клечка, защото се опасяваше, че първата няма да пробие достатъчно голяма дупка във вената ѝ, а забави ли се, кръвта върху пода ще я издаде. Мереде и за миг не се съмняваше, че мъчителите ѝ ще изпомпат въздуха от килията ѝ в мига, когато открият какво е направила. Няма да губят нито секунда. Затова се налагаше да действа бързо и ефективно, за да умре мигновено.

Не искаше да агонизира.

Неочаквано чу гласове от високоговорителите, мушна клечките в джоба на якето си и отпусна тялото си леко напред, все едно е задрямала. Често се случваше Ласе да ѝ говори, без тя да реагира. Разчиташе и този път да не заподозрат нищо.

Застанала в поза „лотос“, Мереде се взираше в продълговатата сянка на тялото си върху отсрещната стена. Там се намираше истинското ѝ аз. Ясно очертан силует на човек-развалина. Сплъстена коса, покриваща раменете, протрито яке без подплата. Останка от миналото, която ще изчезне, когато изгасят светлината.

Днес беше 4 април 2007. Оставаха ѝ четирийсет и един дни живот, но тя възнамеряваше да се самоубие пет дни по-рано, на 10 май. На този ден Уфе ще навърши трийсет и четири години, а докато пробожда плътта си, тя ще мисли за него, ще му изпрати мислено любовта и нежността си и ще го увери, че животът може да е и хубав. Светлото лице на любимия ѝ брат ще бъде последният лъч в живота ѝ.

— Бързо! — чу се гласът на старицата зад стъклената стена. — След десет минути Ласе пристига и всичко трябва да е готово. Не се мотай, момче.

Звучеше трескаво. Мереде чу дрънчене и погледна към шлюза, но люкът не се отвори. Вътрешният ѝ часовник също ѝ подсказваше, че е твърде рано да сменят кофите.

— Добре, майко, но ни трябва друг акумулатор — отвърна слабият мъж. — Този е изтощен. Без да го сменим, няма как да задействаме взрива. Ласе ми обясни още преди няколко дни.

Взрив? По тялото на Мереде плъзна ледена вълна. Сега ли?

Тя се хвърли на колене върху пода и се опита да съсредоточи мислите си върху Уфе, докато с всички сили търкаше по-острата клечка в гладкия бетонен под. Вероятно разполага с не повече от десетина минути. Ако успее да си нанесе голяма рана, ще изгуби съзнание за около пет. Това беше целта ѝ.

Докато клечката страшно бавно променяше формата си, Мереде дишаше тежко и хлипаше. Върхът все още не беше достатъчно остър. Погледна към клещите, но щипците им се бяха изтъпили, докато ги използва, за да издълбае посланието си в бетона.

— Оооо — проплака тя, — да имах още ден и щях да съм готова!

Избърса потното си чело и вдигна ръка към устата си. Дали няма да успее да прегризе вената със зъби? Захапа част от кожата, но не успя. Обърна ръката си с дланта нагоре и се помъчи да захапе с кучешките си зъби, но ръката ѝ беше съвсем отслабнала и костта ѝ пречеше, а и зъбите ѝ не бяха достатъчно остри.

— Какво прави тя вътре? — кресна пронизително вещицата, докато удряше лице в стъклата.

Очите ѝ зееха широко отворени, а останалата част от лицето ѝ се губеше в сянка.

— Отвори шлюза! Веднага! — изкомандва тя сина си.

Мереде погледна към фенера, оставен нарочно до дупката, която бе изровила под ограничителя на люка. Пусна пластмасовата клечка и изпълзя до шлюза; старицата не спираше да я проклина. Цялото същество на Мереде ридаеше и се молеше да живее. По интеркома чуваше как мъжът се мъчи да отвори люка. Мереде грабна фенера и го заби в дупката на пода. Нещо изщрака и въртящият механизъм се задейства. Тя се вторачи в люка с лудешки биещо сърце. Ако фенерът не му попречи да се отвори, с нея бе свършено. Мереде си представи как налягането в тялото ѝ ще избухне по-силно от граната.

— О, божичко, моля те, помогни ми! — разрида се тя и се върна пълзешком до клечката.

Металната втулка започна да се удря във фенера.

Мереде се обърна да види какво става, фенерът се разклати. После се разнесе звук, какъвто досега не бе чувала. Наподобяваше жужене от обектив на фотоапарат при оптическо увеличение. Някакъв механизъм се задейства и последва силен удар в люка на шлюза. Външната преграда бе вдигната и сега налягането блъсна вътрешната. От най-ужасната смърт, която можеше да си представи, я делеше само фенерът. Ала той започна да се клати още по-застрашително. Вероятно вратата се бе открехнала с няколко стотни от милиметъра, защото свистенето на въздушната струя, напираща да излезе от барокамерата, се усили до пронизително фучене.

За няколко секунди Мереде усети промяната на налягането в организма си. Кръвта затуптя в ушите ѝ, нещо я блъсна в челото като при начеваща настинка.

— Затиснала е люка с нещо, майко! — извика мъжът.

— Ами опитай пак, глупак такъв! — процеди през зъби тя.

За миг фученето затихна. После Мереде чу как механизмът отново се задейства и звукът отново се усили. Докато те се мъчеха да отворят люка, Мереде продължи да остри клечката.

— Трябва да я убием незабавно и да се отървем най-после от нея! — кресна вещицата. — Тичай за чука! Зад къщата е!

Мереде вдигна поглед към илюминаторите. През последните няколко години те играха ролята едновременно и на решетки, разделящи я от свободата, и на своеобразна защита от чудовищата зад тях. Строшат ли се тези стъкла, очакваше я сигурна смърт. Налягането ще се изравни за секунди. Преди да си даде сметка какво става, ще си отиде от този свят.

Отпусна ръце в скута си и долепи клечката до лявата си китка там, където минаваше вената, която Мереде бе избрала да пререже. Кръвоносният съд изпъкваше фин и тъмен под изтънялата ѝ кожа.

Мереде сви ръката си в юмрук, стисна очи и заби острието в кожата си. От натиска я заболя, но кожата не се разтвори. Огледа следата от клечката: широка и дълбока. Раната обаче дори не кървеше. Явно клечката не беше достатъчно остра. Тя грабна другата, наточена като шило. Разтвори широко очи, за да прецени къде точно кожата около вената изглежда най-тънка. И заби върха на клечката. Не я заболя, колкото се опасяваше, и кръвта обагри веднага острието в червено. Налегна я приятно, всепоглъщащо усещане за сигурност и спокойствие; внимателно наблюдаваше как кръвта се процежда през цепнатината.

— Защо се поряза, кучко? — кресна старицата и заудря яростно с юмруци по стъклото.

Но Мереде си представи, че тази жена не съществува. Не чувстваше нищо. Отпусна се на пода, събра косата си на тила и се вторачи към последната работеща луминесцентна лампа.

— Прощавай, Уфе — прошепна тя. — Не успях да издържа.

Усмихна се на брат си, той също ѝ се усмихна. Ударът с чука разпръсна видението. Тя вдигна очи към прозорците, които се разтрисаха при всеки удар. Стъклата им се замрежиха, но не се счупиха. Мъжът замахваше с чука и издаваше стон на изтощение. След като не успя да строши единия илюминатор, той се прехвърли на другия. И той не поддаде. Виждаше се, че слабите му ръце не са свикнали да боравят с толкова тежък инструмент. Интервалите между ударите ставаха все по-продължителни.

Мереде се усмихна и погледна тялото си, отпуснато върху пода. Ето така, значи, изглежда тя, преди да умре. Не след дълго трупът ѝ ще бъде смлян и хвърлен на кучетата, но изобщо не я беше грижа. Дотогава душата ѝ ще се спаси. Ще я очакват нови времена. Мереде беше преживяла ада на земята и прекарала голяма част от живота си в скръб. Бе причинила страдание на много хора. Ако имаше живот след смъртта, едва ли беше по-ужасен от онова, което ѝ се бе случило. А ако нямаше, от какво тогава да се бои?

Погледът ѝ се плъзна по ръката ѝ и тя видя локва кръв върху пода, не по-голяма от размерите на човешка длан. Обърна китката си и огледа раната. Кръвотечението беше почти спряло. Процеждаха се капчици и се сливаха като ръцете на близнаци, които се търсят. После бавно засъхваха.

Междувременно ударите по стъклото секнаха и Мереде чуваше само съсъка на въздуха през шлюза и туптенето на кръвта в ушите си. То постепенно се усили. Главата започна да я наболява. Тялото и ставите — също. Симптомите напомняха грип. Заби клечката дълбоко в затворилата се рана и я разклати, та да разшири дупката.

— Дойдох си, майко! — извика Ласе.

— Исках да сменя батерията, но майка ме накара да донеса чука — заоправдава се гузно брат му. — Не успях да строша стъклото, Ласе. Направих всичко по силите си.

— Стъклото е много яко и не може да се строши току-така — отвърна Ласе. — Нали не си повредил детонаторите?

— Не, много внимавах, докато удрях. Наистина внимавах, Ласе.

Мереде извади клечката от раната и погледна към стъклата, които разпръскваха разноцветна светлина във всички посоки. Китката ѝ започна да кърви, но съвсем леко. О, защо?! Да не би да е пробила вена, вместо артерия?

Прободе и другата си ръка. Силно и надълбоко. И, слава богу, потече силна струя кръв.

— Не успяхме да го предвидим и да спрем полицаите — обясни вещицата на сина си.

Мереде затаи дъх. Кръвта неочаквано си проправи път и рукна по-силно. Нима полицията е идвала тук?

Прехапа устни. Главоболието ѝ се усили, а сърцето ѝ забави лудешкия си бяг.

— Разбрали са за Хеле — продължи жената. — Единият се престори, че не знае къде е убит Хеле, но излъга, сигурна съм, Ласе. Видях го в очите му.

Натискът в ушите ѝ се усили. Подобно усещане, ала много по-слабо, се появява, когато самолетът започва да се снижава към пистата. Мереде се опита да отвори уста, но не успя.

— Какво искат от мен? Да не е онзи детектив, за когото писаха във вестниците? От новия полицейски отдел? — попита Ласе.

Увеличеното налягане в ушите ѝ пречеше да чува ясно гласовете, тя обаче се напрягаше да не пропусне нищо.

— Не знам, Ласе — повтори няколко пъти вещицата през сълзи.

— Кое те кара да мислиш, че ще се върнат? — попита той. — Нали им каза, че пътувам с кораб?

— Бързо ще разберат в кое дружество си назначен. Разбрали са за колата, която идва оттам. Черният се издаде, а датчанинът му се ядоса. Сигурно вече са проучили, че от няколко месеца не си се качвал на кораб, а работиш към кетъринга и ни изпращаш храна със служебните автомобили. Стига едно телефонно обаждане и ще разберат истината. Не можем да ги спрем. Ще се върнат. Според мен си тръгнаха, за да вземат съдебна заповед за обиск. Попитаха дали ще им разреша да огледат наоколо.

Мереде не смееше да диша. Полицията е била тук и ще се върне? Със заповед за обиск? Наистина ли? Погледна кървищата си ръка и притисна раната с пръст. Тъмночервената течност под палеца ѝ обаче продължаваше да блика, да се събира в сгъвката под китката ѝ и да капе в скута ѝ. Но тя реши да притиска раната, докато не се увери, че битката е изгубена. Може и да я победят, но в момента ги бяха натикали в ъгъла. Какво прекрасно чувство!

— И каква причина изтъкнаха за желанието си да разгледат фермата?

Натискът върху тъпанчетата ѝ се усили. Колкото и да се опитваше да изравни налягането, не ѝ се удаваше. Все пак се мъчеше да чуе поне най-важното. Усети и вътрешен натиск върху бедрата и зъбите.

— Инспекторът обясни, че брат му работел в „Ново“ и сигурно ще иска да разгледа откъде е започнал бизнесът на голяма лаборатория като „Интерлаб“.

— Врели-некипели! Как ли пък не!

— Точно затова ти се обадих.

— Кога бяха тук?

— Няма и двайсет минути, откакто си тръгнаха.

— Значи разполагаме най-много е час. Ще трябва да съберем парчетата от трупа и да се отървем от него. Времето няма да ни стигне. Ще се наложи и да почистим. Това може да почака. Най-важното е да не открият нищо и да ни оставят на мира.

„Да съберем парчетата от трупа“?! Мереде се мъчеше да се отърси от зловещите думи. Пасе наистина ли говореше за нея? Гадеше ѝ се от гнусната му циничност.

— Дано да ви пипнат, преди да сте се измъкнали! — извика Мереде. — Дано изгниете зад решетките, изроди такива! Мразя ви, чувате ли? Ненавиждам ви от дън душа!

Тя се изправи бавно, а сенките зад прозорците се размазаха зад счупените стъкла.

— Значи най-после разбираш какво е да мразиш някого — отбеляза Ласе е леден глас.

— Ласе, защо направо не взривиш къщата? — намеси се вещицата.

Мереде слушаше напрегнато. Настъпи мълчание. Явно Ласе обмисляше какво да предприеме. От него зависеше животът ѝ. Или по-скоро как ще умре. Защото те вече не се интересуваха от нея, само искаха да спасят собствената си кожа.

— Не можем да взривим къщата при тези обстоятелства. Налага се да изчакаме — отсече той. — Иначе ще заподозрат, че има нещо гнило. Ако къщата избухне, с плана ни е свършено. Няма да получим нищо от застраховката, майко, и ще трябва да изчезнем завинаги.

— Не мога да го преживея отново, Ласе.

„Тогава умри заедно с мен, чумо“ — помисли си Мереде.

— Знам, майко — увери я Ласе. От срещата в „Банкерот“ Мереде не го беше чувала да говори толкова нежно. За миг в гласа му се бе появила човешка нотка, но после дойде въпрос, който я накара да притисне раната още по-силно: — Наистина ли е залостила люка?

— Да. Не чуваш ли колко бавно се изравнява налягането?

— Ще пусна таймера.

— Преди дюзите да се отворят, ще минат двайсет минути, Ласе. Няма ли начин да ускорим процеса? Тя си прободе ръката. Не можем ли да спрем вентилационната система?

Таймер? Нали все повтаряха, че уж можели да изравнят налягането, когато си поискат; че преди да е успяла да се нарани, щели да отворят шлюза? Дали е било лъжа? Обзе я въодушевление, граничещо с истерия. „Не се давай така лесно, Мереде. Реагирай! Не се затваряй в себе си!“

— Какъв смисъл има да спираме вентилацията? — попита Ласе с ясно доловимо раздразнение. — Вчера сменихме въздуха. Преди да ѝ свърши кислородът, ще минат най-малко осем дни. По-добре да включа таймера.

— Май имате проблеми, а? — извика Мереде. — Да не ви се развали апаратурата, Ласе?

Той се засмя пресилено, за да ѝ покаже колко греши, но не успя да скрие как го бе ядосала ехидната ѝ забележка.

— Не се безпокой за апаратурата — овладяно обясни той. — Баща ми лично е конструирал машините. По онова време не са съществували по-съвършени изпитателни барокамери. Фабриката на татко е произвеждала най-красивите и най-надеждни контейнери на цялото земно кълбо. На повечето места в контейнерите наливат вода и проверяват на какво вътрешно налягане ще издържат, докато фабриката на баща ми е проверявала и на какво външно налягане издържат. Всичко е правено с изключителна прецизност. Таймерът контролира температурата и влажността в помещението и отчита всички фактори, та налягането да не се изравни прекадено бързо. Иначе по време на качествения контрол контейнерите може да се пръснат. Това е причината да се забавим, Мереде!

Пълни психопати!

— Наистина имате сериозни проблеми — извика тя. — До един сте мръднали! Откачили сте не по-малко от мен!

— Проблеми ли? Сега ще ти покажа какво означава да имаш проблеми! — извика в отговор той с разгневен глас.

До стъклото се приближи сянка и от високоговорителите се разнесоха два оглушителни удара. Единият прозорец пак промени цвета си и стана почти бял и непрозрачен.

— Оставила съм доста визитки в тази камера! Не можете да ги заличите, освен ако не направите къщата на пепел. Няма да ви се размине — засмя се Мереде. — Ще си получите заслуженото. Гарантирам ви.

През следващата минута отекнаха шест изстрела, ала и двата прозореца останаха непокътнати.

Не след дълго Мереде усети натиск върху раменната става, в челните и горечелюстните синуси. Кожата ѝ се опъна. Ако тези усещания произтичаха от минималния спад на налягането, както подсказваше свистенето откъм шлюза, значи я очакваха нечовешки мъки, когато отворят барокамерата.

— Полицията ще дойде всеки момент! — извика тя. — Усещам го!

Отпусна глава и погледна кървящата си ръка. Осъзнаваше, че полицаите няма да пристигнат навреме. Скоро ще се принуди да престане да притиска раната. Дюзите ще се отворят след двайсет минути.

Усети топла струя по другата си ръка. Първата рана се бе отворила издайнически. Пророчеството на Ласе се сбъдваше. Когато налягането в тялото ѝ се увеличи, кръвта ще рукне неудържимо от нея. Изви се леко, за да притисне китката си в коляното, и се поусмихна, защото позата ѝ напомни за игра от детството ѝ.

— Пускам таймера, Мереде — съобщи Ласе. — След двайсет минути дюзите ще се отворят и ще започнат да изтеглят налягането от камерата. След още половин час налягането ще стане една атмосфера. Не се съмнявам, че дотогава ще успееш да се самоубиеш, но в момента и без това не те виждам, Мереде. Стъклата са непрозрачни. А щом аз не те виждам, значи, никой няма да те види. Ще запечатаме барокамерата, Мереде. За целта сме подготвили купчина гипсови плоскости. Така или иначе ще умреш — по един или друг начин.

Старицата се разсмя.

— Братко, ела да ми помогнеш — обади се Ласе. Гласът му звучеше много по-самоуверено.

Отвън се чу шум от тътрене на предмети. Постепенно в камерата ставаше все по-тъмно. После прожекторите угаснаха, а плоскостите покриваха все по-голяма част от прозорците. Накрая в камерата настъпи пълен мрак.

— Лека нощ, Мереде — пожела ѝ Ласе. — Дано гориш в ада.

Изключи бутона на интеркома и всичко утихна.