Джоан Роулинг Хари Потър и Орденът на феникса

На Нийл, Джесика и Дейвид,

които превръщат моя свят във вълшебство…

Глава първа Ужасът на Дъдли

Денят — най-горещият досега за лятото — вече отминаваше и големите четвъртити къщи по улица «Привит Драйв» тънеха в сънлива тишина. Обикновено лъснати до блясък, колите стояха целите в прах, а доскоро изумруденозелените морави бяха пожълтели и изсъхнали: заради сушата бяха забранили пръскачките. Лишени от обичайните си занимания — да мият автомобилите си и да косят тревата, жителите на «Привит Драйв» се бяха скрили на сянка в прохладните къщи и бяха разтворили прозорците с надеждата да примамят ветреца, какъвто всъщност нямаше. Навън беше останало само поотраснало момче, което лежеше по гръб в една от цветните лехи на номер четири.

Беше възслабо, с черна коса и очила и имаше измъчения, нездрав вид на някой, който за кратко време се е източил доста. Джинсите му бяха протрити и зацапани, фланелката бе размъкната и избеляла, подметките на кецовете му бяха започнали да се отлепват. Заради вида си Хари Потър не беше любимец на съседите — хора, според които повлеканщината трябва да се наказва със закон, ала тази вечер той се беше спотаил зад кичестата хортензия и бе напълно невидим за минувачите. Всъщност можеше да бъде разкрит само ако вуйчо Върнън или леля Петуния проточеха глави от прозореца на всекидневната и погледнеха право към лехата долу.

Хари смяташе, че, общо взето, заслужава поздравления, задето му е хрумнало да се скрие тук. Е, не беше особено приятно да лежи на напечената твърда земя, но затова пък никой не го гледаше злобно и не му скърцаше със зъби толкова силно, че той да не може да си чуе новините, нито го обстрелваше със заядливи въпроси, както ставаше всеки път, ако Хари седнеше в дневната да погледа заедно с леля си и вуйчо си телевизия.

Мисълта му сякаш влетя през отворения прозорец, защото най-неочаквано Върнън Дърсли, вуйчото на Хари, се обади:

— Добре че момчето престана да досажда. Къде ли е все пак?

— Знам ли! — отвърна нехайно леля Петуния. — Няма го в къщата.

Вуйчо Върнън изсумтя.

— Ще ми гледа новини, моля ти се! — подметна злобно. — Какво ли е намислил пак! Де се е чуло и видяло момче на неговите години да гледа новини… Дъдли си няма и представа какво става по света, надали знае кой ни е министър-председател, камо ли друго! При всички положения къде ти по нашите новини ще съобщят нещо за оная пасмина

Шшшт, Върнън! — спря го леля Петуния. — Прозорецът е отворен.

— А, да… извинявай, мила.

Семейство Дърсли се умълчаха. Докато слушаше рекламата за овесени ядки с плодове, Хари загледа как бавно по тротоара минава шантавата старица госпожа Фиг, голяма любителка на котки от съседната улица «Глициния». Беше се свъсила и си мърмореше нещо. Хари беше много доволен, че се е скрил зад храста, понеже напоследък госпожа Фиг само да го зърнеше на улицата и тутакси го канеше на чай. Старицата тъкмо бе завила и се беше изгубила от поглед, когато през прозореца отново долетя гласът на вуйчо Върнън.

— Дъденцето на гости ли е?

— У семейство Полкис — рече с умиление леля Петуния. — Има си толкова много приятелчета, всички го обичат…

Хари едвам се сдържа да не прихне. Семейство Дърсли бяха изумително глупави по отношение на синчето си Дъдли. Моментално се хващаха на тъпите му опашати лъжи, че през лятната ваканция всяка вечер ходел на гости у някого от компанията си. Хари знаеше прекрасно, че Дъдли не ходи на никакво гости — всяка вечер се вихреха с бандата му в парка с детската площадка, трошаха каквото им се изпречи пред очите, пушеха по ъглите и замеряха с камъни минаващите коли и хлапетии. Беше ги виждал по време на вечерните си разходки из Литъл Уингинг — от началото на ваканцията Хари не правеше, кажи-речи, нищо друго, освен да кръстосва улиците и да събира по боклукчийските кофи изхвърлените вестници.

До ушите на Хари достигнаха първите звуци от мелодийката, предвещаваща началото на новините в седем часа, и стомахът му се сви. Беше чакал цял месец… ами ако се случеше именно тази вечер!

Летищата са задръстени с рекорден брой летовници, които не могат да се приберат по домовете си заради стачката на испанските носачи, продължаваща вече втора седмица…

— Лично аз веднага ги изпращам да спят сладък следобеден сън цял живот — изръмжа вуйчо Върнън и заглуши края на изречението, но вече нямаше значение, навън в цветната леха Хари усети, че стомахът го е отпуснал.

Ако беше станало нещо, със сигурност щяха да го съобщят най-напред — смъртта и разрушенията са по-важни от някакви си летовници, които не можели да се приберат по домовете си.

Хари въздъхна тежко и се взря в сияйното синьо небе. Това лято всички дни си приличаха като две капки вода: напрежение, очакване, временно облекчение, после още по-голямо напрежение… и всеки път все по-настойчивият въпрос защо още не се е случило нищо.

Той пак нададе ухо с надеждата да долови някакъв макар и малък знак, какъвто мъгълите изобщо нямаше да разберат — може би че някой е изчезнал безследно, че е станала странна злополука… ала стачката на летищните носачи бе последвана от новини за сушата в югоизточните райони («Дано онзи отсреща слуша — избоботи вуйчо Върнън. — Бива ли такова нещо, да ми пуска посред нощ пръскачката!»), после за вертолет, който за малко да се разбие на една нива в графство Съри, после за прочута актриса, която се била развела с прочутия си съпруг («Много важно! Сякаш ни вълнуват гнусните им изневери!» — изсумтя леля Петуния, въпреки че жадно следеше клюките за актрисата във всяко списание, до което се доберяха кокалестите й ръце).

Извърнат към искрящото вечерно небе, Хари притвори очи точно когато водещият на новините оповести:

И накрая, това лято папагалът Пако е изнамерил нов начин да се поразхлади. Пако, обитател на «Петте пера» в Барнсли, се е научил да кара водни ски! Мери Доркинс го посети, за да научи още подробности.

Хари отвори очи. Щом бяха стигнали до папагалите, каращи водни ски, значи вече нямаше да чуе нищо, което си заслужава. Претърколи се внимателно и застана на четири крака, готов да пропълзи и да се измъкне от лехата под прозореца.

Беше се придвижил едва четири-пет сантиметра, когато едно след друго се случиха няколко неща.

Дремливата тишина бе нарушена от силно кънтящо пук!, екнало като изстрел, изпод една от паркираните наблизо коли изскочи котка, която се стрелна нанякъде, откъм всекидневната на семейство Дърсли се чуха писък, гръмогласна ругатня и звук от натрошен порцелан и сякаш това е знакът, който Хари само е чакал, той рипна и издърпа от колана на джинсите тъничка дървена пръчка, все едно вади сабя от ножница, ала още преди да се изправи, си блъсна главата в отворения прозорец на семейство Дърсли. От трясъка леля Петуния се разпищя още по-силно.

Хари имаше чувството, че главата му се е разцепила. Притъмня му, той залитна, опита да насочи поглед към улицата, за да открие кой е причинил шума, ала едвам се задържа на крака, когато от отворения прозорец се пресегнаха две червендалести ръчища и се вкопчиха в гърлото му.

Прибирай… я! — изрева вуйчо Върнън направо в ухото на Хари. — Веднага! Ами ако… я види някой!

— Пускай… ме! — простена Хари.

Последва кратко боричкане: с лявата ръка Хари дърпаше дебелите като кебапчета пръсти на вуйчо си, а с дясната стискаше здраво вдигнатата магическа пръчка, сетне, точно когато болката в темето на момчето затуптя особено неприятно, вуйчо Върнън вресна като ударен от ток и пусна племенника си. У Хари сякаш се бе надигнала някаква невидима сила, която не позволяваше на вуйчото да го удържи.

Задъхан, Хари се свлече върху кичестата хортензия, после се изправи и се огледа. Нямаше и следа от онова, което бе издало силния пукот, затова пък по редица прозорци наоколо се виждаха доста надничащи лица. С най-невинното си изражение той побърза да пъхне магическата пръчка обратно в джинсите.

— Каква прекрасна вечер! — провикна се вуйчо Върнън и помаха на госпожа Номер седем отсреща, която се беше ококорила иззад мрежестите пердета. — Чухте ли как изтряска одеве оная кола? Изкара ни ангелите и на мен, и на Петуния.

Хилеше се ужасно, като откачен, докато любопитните съседи се скриха зад своите прозорци, после усмивката му се превърна в яростна гримаса и той кимна на Хари да се приближи.

Момчето пристъпи две-три крачки напред, като се постара да застане така, че протегнатите ръце на вуйчо Върнън да не го докопат и да продължат да го душат.

— Какво, по дяволите, си намислил, момче? — изграчи вуйчо Върнън, разтреперан от гняв.

— Какво да съм намислил? — попита хладно Хари.

Продължи да оглежда улицата все така с надеждата да зърне човека, предизвикал пукота.

— Да ми гърмиш като със стартов пистолет точно под нашия…

— Не бях аз — отсече момчето.

До месестото мораво лице на вуйчо Върнън изникна и лицето на леля Петуния — тънко и длъгнесто като на кобила. Беше много сърдита.

— Защо се навърташ под нашия прозорец, а?

— Точно така, Петуния! Какво търсеше под нашия прозорец, момче?

— Слушах новините — призна си Хари.

Леля му и вуйчо му се спогледаха възмутено.

— Слушал новините, моля ти се! Пак ли, бе?

— Ами те се сменят всеки ден — отвърна Хари.

— Не ми се прави на голям всезнайко, момче! Казвай какво кроиш и не ме баламосвай повече с тия дрънканици за новините! Знаеш много добре, че оная пасмина, с която си се сдушил…

— Внимавай, Върнън! — изшушука леля Петуния и вуйчо Върнън сниши глас, та Хари едвам го чуваше. — Знаеш, че по нашите новини не съобщават нищо за твоята пасмина.

— Ти ще кажеш! — възрази Хари.

Семейство Дърсли го зяпнаха, после леля Петуния заяви:

— Малък гаден лъжец! За какво са тогава всичките ония… — Тя също сниши глас и Хари трябваше да разчете по устните й следващата дума — сови… Нали те ти носят новини?

— Ами да! — прошепна победоносно вуйчо Върнън. — Не се прави на ударен, момче! Сякаш не знаем, че научаваш всичките новини от ония разнасящи зарази птици!

Хари се поколеба. Този път не му беше никак лесно да каже истината, макар че леля му и вуйчо му едва ли и подозираха колко му е неприятно да я признае.

— Совите… не ми носят новини — рече глухо.

— Не ти вярвам — сопна се начаса леля Петуния.

— Нито пък аз — отсече и вуйчо Върнън.

— Наясно сме, пак си намислил някоя щуротия — допълни лелята.

— Не сме чак толкова глупави, я! — рече вуйчо Върнън.

— Е, това вече е новина за мен — отговори ядосан Хари и още преди Дърсли да му отвърнат, се врътна кръгом, прекоси моравата, прекрачи ниската ограда и тръгна по улицата.

Беше загазил не на шега и го знаеше. По-късно, ще не ще, трябваше да се изправи пред леля си и вуйчо си и да си плати за грубостта, сега обаче това не го вълнуваше особено — беше погълнат от далеч по-неотложни неща.

Сигурен бе, че пукотът се е чул, защото някой се е магипортирал. Точно такъв звук издаваше и домашното духче Доби всеки път, щом изчезнеше като дим. Нима бе възможно Доби да е тук, на «Привит Драйв»? И да го следи и сега? При тази мисъл Хари се завъртя и огледа пак улицата, но по нея нямаше жива душа, а момчето бе сигурно, че Доби не може да става невидим.

Продължи нататък, почти не забелязваше откъде минава — напоследък непрекъснато обикаляше тези улици и краката му сами го отвеждаха до любимите места. От време на време Хари поглеждаше през рамо. Беше сигурен, че докато е лежал сред посърналите бегонии на леля Петуния, край него е имало някой с магически способности. Защо обаче не му е казал нищо, защо не се е обадил, защо сега се спотайва?

После го завладя безсилие, а заедно с това увереността му се изпари.

Ами ако не е бил магически звук? Ами ако той, Хари, търсеше толкова отчаяно и най-дребния знак за връзка със света, към който принадлежеше, че се хващаше и на най-обикновени шумове? Откъде можеше да е сигурен, че някой съсед не е счупил нещо?

Почувства как стомахът му се обръща и преди да се е усетил, отново го обори безнадеждността, която го преследваше още от началото на лятото.

В пет сутринта на другия ден будилникът щеше да го вдигне от сън, та Хари да плати на совата, която му доставяше «Пророчески вести» — но дали изобщо имаше смисъл да го получава и занапред? Напоследък само поглеждаше първата страница и захвърляше вестника — щом ония, които го списват, най-сетне проумееха, че Волдемор се е завърнал, именно там щяха да поместят новината, а Хари се интересуваше единствено от нея.

При повечко късмет щяха да пристигнат и сови с писма от най-добрите му приятели — Рон и Хърмаяни, но Хари отдавна бе изоставил всяка надежда, че сред думите им ще открие някакви вести.

«По очевидни причини не можем да ти съобщим много за ти-знаеш-какво… Предупредиха ни да не казваме нищо съществено, да не би писмата да се изгубят… Много сме заети, не мога обаче да влизам в подробности… Тук стават доста неща, ще ти разправим, когато се видим…»

Но кога ли щяха да се видят? Явно никой не си правеше труда да посочи точна дата. На картичката по случай рождения му ден Хърмаяни бе драснала: «Надявам се да се видим съвсем скоро», ала колко ли скоро беше това «скоро»? Доколкото Хари можеше да съди от мъглявите подмятания в писмата им, Хърмаяни и Рон бяха заедно, вероятно в дома на Рон. Сърцето му се свиваше при мисълта, че двамата се забавляват до припадък в «Хралупата», а него са го зарязали на «Привит Драйв». Всъщност им беше толкова сърдит, че изхвърли, без дори да ги отваря, двете кутии шоколадови бонбони от сладкарничка «Меденото царство», които му бяха пратили за рождения ден. Скоро след това съжали, понеже същия ден леля Петуния сервира за вечеря само спаружена салата.

И с какво толкова бяха заети Рон и Хърмаяни? Защо той, Хари, не беше зает? Нима не беше доказал, че умее да се справя с много повече неща от тях? Нима всички бяха забравили какво е извършил? Нали тъкмо той беше попаднал на онова гробище и видя как умъртвяват Седрик, нали именно него завързаха за един надгробен камък и едва не го убиха!

«Не мисли за това», заповтаря си строго Хари за стотен път през последния месец. Не стига, че в кошмарите си отново и отново попадаше на гробището, ами да го вижда и наяве!

Зави и излезе на малкия площад «Магнолия». Някъде по средата му подмина тясната пресечка при гаража, където за пръв път беше зърнал своя кръстник. Поне Сириус му влизаше в положението. Точно както писмата на Рон и Хърмаяни, без съмнение и неговите не съдържаха никакви новини, затова пък в тях имаше поне думи на предупреждение и утеха, а не дразнещи недомлъвки: «Знам, сигурно ти е криво… Не си търси белята и всичко ще бъде наред… Внимавай много, не действай прибързано…»

Щом прекоси площада, зави по «Магнолия Роуд» и тръгна към притъмнелия парк с детската площадка, Хари си помисли, че — общо взето — е изпълнил заръката на Сириус. Поне бе устоял на изкушението да си грабне багажа и да отпраши сам с летящата си метла към «Хралупата». Смяташе, че поведението му е много примерно, като се има предвид колко вбесен и отчаян е, задето го държат тъй дълго на «Привит Драйв», където той волю-неволю трябваше да се спотайва из цветните лехи с надеждата да чуе нещичко, от което да разбере какво върши Лорд Волдемор. Все пак го заболя, че човек, който е лежал цели дванайсет години в затвора за магьосници Азкабан, измъкнал се е оттам, опитал се е да извърши същото убийство, заради което някога са го осъдили, а после е избягал с краден хипогриф, сега го поучава и го съветва да не действа прибързано.

Хари се прехвърли през заключената врата на парка и тръгна по изсъхналата трева. Подобно на улиците наоколо, и тук беше съвсем пусто. Момчето се озова при люлките, отпусна се в единствената, която Дъдли и приятелчетата му не бяха успели да изпотрошат, обви ръка около веригата и се вгледа замислено в земята. Вече не можеше да се крие в цветната леха на семейство Дърсли. Утре щеше да се наложи да измисли друг начин, за да чуе новините. Междувременно не очакваше нищо освен поредната тревожна и мъчителна нощ — дори да се отърсеше от кошмарите за Седрик, пак му се присънваха ужаси с дълги тъмни коридори без изход или със заключени врати, които Хари си обясняваше с това, че когато не спи, постоянно се чувства като хванат в капан. Често се случваше старият белег върху челото да го наболява, обаче не си правеше илюзии, че Рон, Хърмаяни и Сириус ще видят вече нещо интересно в това. Навремето болката в белега ги беше предупреждавала, че мощта на Волдемор укрепва, но сега, след като той се беше завърнал, приятелите на Хари вероятно щяха да му напомнят, че няма нищо тревожно, задето белегът е раздразнен, че това си е в реда на нещата и би могло да се очаква…

Порази го мисълта колко несправедливо е всичко — чак му идеше да крещи от гняв. Ако не беше той, никой нямаше и да знае, че Волдемор се е върнал! И какво получи Хари за награда: да го държат цели четири седмици в Литъл Уингинг, напълно откъснат от света на магьосниците и принуден да клечи из увехналите бегонии колкото да чуе, че някакви папагали се били научили да карат водни ски! Как беше възможно Дъмбълдор да го забрави толкова лесно? Защо Рон и Хърмаяни се бяха събрали, без да повикат и него? Колко още Хари трябваше да стиска зъби и да търпи Сириус да му разправя да си кротувал и да слушал, докога трябваше да устоява на изкушението да драсне няколко реда на ония глупаци в «Пророчески вести», за да им каже, че Волдемор се е завърнал? Такива мисли се въртяха в бясна вихрушка из главата на Хари, от яд на гърлото му бе заседнала буца, а край него се спускаше задушна кадифена вечер, дъхтяща на топла изсъхнала трева и огласяна само от далечния тътен на движението по пътя зад оградата на парка.

Не знаеше колко дълго е седял на люлката, когато някакви гласове прекъснаха размишленията му и той вдигна очи. Лампите по улиците край парка хвърляха мъжделив светлик, който все пак бе достатъчен, та момчето да види, че през парка вървят няколко души. Единият пееше с цяло гърло мръснишка песен. Другите се хилеха. Тикаха скъпи велосипеди-бегач, които подрънкваха тихо.

Хари знаеше кои са те. Силуетът най-отпред безспорно бе на братовчед му Дъдли Дърсли, който, следван от вярната си банда, се прибираше, без да бърза особено.

Пак си беше дебел, но жестоката диета през изминалата година и откритието, че притежава нова дарба, го бяха преобразили — поне на външен вид. Както вуйчо Върнън разправяше прехласнат на всеки, готов да го слуша, наскоро Дъдли бе станал шампион в тежка категория на първенството по бокс сред училищата в югоизточната част на страната. От «благородния спорт», както го определяше вуйчо Върнън, Дъдли изглеждаше по-застрашително и от времето в началното училище, когато Хари му бе служил за първа боксова круша. Сега Хари изобщо не се страхуваше от братовчед си, но не смяташе и че има повод за празник, задето Дъдли се е научил да удря по-силно и по-точно. Децата в квартала бяха ужасени от него — плашеха се от Дъдли дори повече, отколкото от «онзи Потър», който, както ги бяха предупредили, бил закоравял хулиган и учел в Строго охранявания център за непоправими непълнолетни престъпници «Свети Брут».

Хари гледаше как тъмните сенки прекосяват тревата и се питаше кого ли са скъсали от бой тази вечер. «Хайде, обърнете се, де — заподканя ги той наум, докато ги наблюдаваше. — Хайде… погледнете насам… ето ме тук сам-самичък… елате да си премерим силите.»

Видеха ли го, приятелчетата на Дъдли тутакси щяха да дотичат и какво тогава щеше да прави братовчед му? За нищо на света нямаше да допусне да се изложи пред бандата си, но и не му стискаше да предизвика Хари… Щеше да падне голяма веселба, докато Дъдли се двоуми и се чуди какво да прави, а Хари се заяжда с него и го гледа нагло, понеже знае, че братовчед му е безсилен да отвърне… Ако пък някой от другите понечеше да удари Хари, той беше готов — беше извадил магическата пръчка. Само да посмеят… тъкмо щеше да излее поне мъничко от отчаянието си върху момчетата, превърнали навремето живота му в ад.

Те обаче не се обърнаха, не го забелязаха, вече бяха на хвърлей от оградата. Хари едвам се сдържа да не им извика… но беше глупаво да налита на бой… в никакъв случай не биваше да прави магии… току-виж този път го изключили.

Гласовете на приятелчетата на Дъдли заглъхнаха, фигурите им вече не се виждаха — те се бяха отправили към «Магнолия Роуд».

«Е, сега доволен ли си, Сириус! — помисли си мрачно Хари. — Не действам прибързано. Не си търся белята. За разлика от теб!»

Изправи се и се протегна. Леля Петуния и вуйчо Върнън явно смятаха, че когато и да се върне Дъдли, точно това е приличното време човек да се прибира вкъщи и който се появи по-късно, вече е закъснял. Вуйчо Върнън се беше заканил, че върне ли се още веднъж след братовчед си, ще го затвори в килера, та потиснал прозявката си, ала все така начумерен, Хари се отправи към изхода на парка.

Както на «Привит Драйв», и на «Магнолия Роуд» имаше големи четвъртити къщи с безукорно подравнени морави, всичките собственост на големи четвъртити чичковци с лъснати до блясък коли като на вуйчо Върнън. Хари предпочиташе Литъл Уингинг вечер, когато прозорците с дръпнати пердета хвърляха в мрака цветни светлинки, ярки като скъпоценни камъни, и докато минаваше покрай обитателите на градчето, не рискуваше да чуе неодобрително мърморене за «престъпния» си вид. Крачеше бързо и затова някъде по средата на «Магнолия Роуд» зърна отново момчетата от бандата на Дъдли — сбогуваха се в началото на площада. Хари се спотаи в сянката на висок люляков храст и зачака.

— … и квичеше като заклано прасе, а? — възкликна Малкълм, а другите се запревиваха от смях.

— Дясното ти кроше беше неотразимо, Ди Грамада — намеси се и Пиърс.

— Утре по същото време, а? — попита Дъдли.

— Направо вкъщи, нашите ще излизат някъде — предложи Гордън.

— Е, до утре! — рече Дъдли.

— Чао, Дъд!

— До утре, Ди Грамада!

Хари изчака другите от бандата да се разотидат и продължи пътя си. Щом гласовете им заглъхнаха съвсем, заобиколи ъгъла към площад «Магнолия», забърза и не след дълго настигна Дъдли, който се клатушкаше бавно-бавно и си тананикаше фалшиво.

— Ей, Грамада!

Братовчед му се обърна.

— Я, ти ли си бил! — изсумтя той.

— Откога си станал «Грамада»? — попита Хари.

— Я млъквай! — изръмжа Дъдли и му обърна гръб.

— Страхотен прякор, няма що! — продължи ухилен Хари и се изравни с братовчед си. — Но за мен ще си останеш винаги «хубавото ми Дъденце».

— МЛЪКВАЙ, чу ли! — сопна се Дъдли, а ръцете му, приличащи на пушени бутове, се бяха свили в пестници.

— Момчетата не знаят ли как ти вика майка ти?

— Затваряй си плювалника.

— Ама на нея не й казваш да си затваря плювалника. Ами «миличкото ми», ами «Дъделинчо»… Мога ли да те наричам така?

Братовчед му си замълча. Очевидно трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да се сдържи и да не фрасне с все сила Хари.

— Е, днес кого помляхте от бой? — попита Хари и усмивката му помръкна. — Пак ли някое десетгодишно хлапе? Знам, преди две вечери сте наредили хубаво Марк Евънс…

— Сам си го изпроси — озъби се Дъдли.

— А, такава ли била работата!

— Предизвика ме, нахалникът му с нахалник.

— Виж ти! Да не ти е казал, че приличаш на шопар, когото са дресирали да върви на задни крака, а? Че това не е никакво предизвикателство, Дъд, това си е чиста истина.

Върху челюстта на Дъдли затрепка мускулче. Хари бе неописуемо доволен, че е вбесил братовчед си — имаше чувството, че си излива целия яд върху него, той му беше единственият отдушник.

Завиха надясно по пресечката, където Хари бе видял за пръв път Сириус — тя бе най-прекият път от площад «Магнолия» до улица «Глициния». Беше безлюдна и много по-тъмна от улиците, които свързваше, защото по нея нямаше осветление. Стъпките на двете момчета почти не се чуваха, заглушени между стените на гаража от едната страна и високата ограда от другата.

— Мислиш се за голяма работа само защото носиш онова нещо, а? — подметна след малко Дъдли.

— Кое нещо?

— Онова… дето го криеш.

Хари пак се ухили.

— Е, не си чак такъв смотаняк, какъвто изглеждаш, а, Дъд? Иначе нямаше да можеш хем да вървиш, хем да говориш.

Хари извади магическата пръчка. Забеляза, че Дъдли я попоглежда с крайчеца на окото.

— Забранено ти е — подвикна веднага братовчед му. — Знам аз. Като нищо ще те изключат от онова училище за перковци, дето учиш.

— Откъде си толкова сигурен, Грамада, че не са променили правилата?

— Не са, не са — отвърна бързо Дъдли, макар да не звучеше особено убеден.

Хари се подсмихна.

— Само че не ти стиска да се пребориш с мен без това нещо — изръмжа Дъдли.

— А пък теб те е шубе да набиеш едно десетгодишно хлапе, ако ония четиримата не ти стоят зад гърба. На колко години беше противникът ти, когато спечели боксовата титла, с която се фукаш на всеки срещнат? На седем годинки ли? Или на осем?

— За твое сведение, беше на шестнайсет — сопна се Дъдли — и когато го проснах, цели двайсет минути лежа ни жив, ни умрял, пък беше два пъти по-тежък от теб. Ще видиш ти, като кажа на тате, че пак ми размахваш онова нещо…

— Сега ще хукнеш да ме натопиш, а? Само не ми казвай, че великият боксов шампион си е глътнал езика заради пръчката на «оня гадняр», Хари.

— Да, ама нощем не си чак такъв смелчага — заяде се Дъдли.

— А сега, Дъденце, какво е според теб, не е ли нощ? Така му викаме, след като се мръкне.

— Говорех ти, когато си в леглото — озъби се Дъдли.

Беше се заковал на място. Хари също спря и се втренчи в братовчед си. Месестото му лице почти не се виждаше, но той все пак долови странното ликуване, изписало се върху него.

— В какъв смисъл не съм смел в леглото? — озадачи се Хари. — От какво толкова ще се плаша, от възглавниците ли?

— Нощес те чух — изсъска задъхан Дъдли. — Говореше насън. Стенеше.

— Как така съм стенел? — ахна Хари, този път обаче се вцепени и стомахът му се сви.

Предната нощ отново се бе озовал насън в гробището. Дъдли прихна така, сякаш излая, и уж захленчи със сълзлив гласец:

— «Не убивайте Седрик! Не убивайте Седрик!» Кой е тоя Седрик? Твоят приятел ли?

— Аз… ти лъжеш — рече неволно Хари.

Ала устата му беше пресъхнала. Той знаеше, че Дъдли не лъже — как иначе щеше да знае за Седрик?

— «Татко! Помогни ми, татко! Той ще ме убие, татко! Олелеее!»

— Млъквай! — рече тихо Хари. — Чу ли, Дъдли, млъквай, предупреждавам те!

— «Ела да ми помогнеш, татко! Мамо, помогни ми! Той уби Седрик! Помогни ми, татко! Той ще ме…» Не насочвай това нещо към мен!

Дъдли отстъпи назад и опря гръб о стената. Хари сочеше с магическата пръчка право към сърцето му. Усещаше в жилите си да тупти трупалата се цели четиринайсет години омраза към братовчед му — би дал всичко, за да направи една магия, да урочаса Дъдли и той да допълзи вкъщи безсловесен като насекомо, с дълги щръкнали пипала…

— Само да си посмял да го повториш още веднъж! — закани се Хари. — Ясно ли е?

— Махни това нещо от мене!

— Попитах, ясно ли ти е?

Махни го!

— ЯСНО ЛИ Е?

— МАХНИ ГО ТОВА НЕЩО ОТ…

Дъдли ахна и потрепери, сякаш го бяха потопили в леденостудена вода.

С вечерта се беше случило нещо. Обсипаното със звезди индиговосиньо небе изневиделица беше станало катраненочерно, без лъч светлинка — звездите, луната, обвитите като в пелена улични лампи в двата края на пресечката бяха изчезнали сякаш вдън земя. Не се чуваха и далечният тътен на автомобилите, и шепотът на дърветата. Дъхавата топла вечер най-неочаквано бе станала хапещо, пронизващо студена. Двете момчета бяха заобиколени от пълна, непрогледна притихнала тъма, все едно някаква великанска ръка бе спуснала над цялата уличка дебел леден плащ, който ги заслепяваше.

За миг Хари си помисли, че въпреки усилията да се сдържи е направил, без да се усети, магия, сетне обаче разумът му настигна сетивата: не му беше по силите да угаси звездите. Погледна в едната, после и в другата посока, мъчейки се да види нещо, ала мракът притисна очите му досущ безтегловно було.

В ухото на Хари екна ужасеният глас на Дъдли.

— К-какви ги вършиш? П-престани!

— Не върша нищо. Млъквай и стой мирно!

— Ама не в-виждам нищичко. Ами сега? Ос-слепял съм… Не мога…

— Казах ли ти да мълчиш!

Застанал като вкаменен, Хари пак извърна невиждащи очи наляво, после надясно. Беше толкова студено, че целият трепереше. С настръхнали косми по ръцете и с щръкнала на темето коса, Хари се ококори и се заозърта като слепец.

Бе немислимо… не можеше да са тук… в Литъл Уингинг… Хари наостри уши… Щеше да ги чуе още преди да ги е видял.

— Ще к-кажа на татко, така да знаеш! — изхленчи Дъдли. — К-къде си? Какво п-правиш?…

— Ще млъкнеш ли най-после? — изсъска му Хари. — Опитвам се да чуя…

Ала спря насред изречението. Бе чул тъкмо онова, от което се страхуваше.

Не бяха сами на уличката — имаше още нещо, което дишаше тежко, със свистене, на пресекулки. Както стоеше разтреперан във вледеняващия въздух, Хари усети, че го залива мощна вълна от страх.

— Стига! Престани, де! Ще те фрасна, така да знаеш!

— Млъквай, Дъдли…

БАААМ!

Отстрани върху главата му се стовари пестник, от който подскочи. Пред очите му заиграха вихрени бели светлинки. За втори път само от час Хари изпита чувството, че главата му се е разцепила — след миг той се строполи на земята и магическата пръчка изхвърча от ръката му.

— Ах, Дъдли! Малоумник такъв! — извика Хари с насълзени от болката очи, сетне запълзя на четири крака и заопипва трескаво в мрака.

Чу как Дъдли залита, как се удря в оградата и се препъва.

— ВЪРНИ СЕ, ДЪДЛИ! ТИЧАШ ПРАВО КЪМ НЕГО!

Разнесе се ужасен смразяващ писък и стъпките на братовчед му изведнъж спряха. В същия миг Хари усети зад гърба си леденостуден повей, който можеше да означава едно-единствено нещо. Онзи не беше сам.

— ДЪДЛИ, НЕ СИ ОТВАРЯЙ УСТАТА! КАКВОТО И ДА ПРАВИШ, НЕ СИ ОТВАРЯЙ УСТАТА! Пръчката ми! — зашепна трескаво Хари и заопипва земята с ръце, зашавали като паяци. — Къде ми е… пръчката… Лумос!

Изрече заклинанието машинално, отчаяно му трябваше светлинка, та да продължи търсенето… и за негово облекчение, колкото и да не му се вярваше, на сантиметри от дясната му ръка лумна светлина… връхчето на магическата пръчка се беше запалило. Хари я грабна, изправи се някак на крака и се обърна.

Застина.

Към него плавно се плъзгаше великанска качулата сянка, без крака, нито лице под мантията, и почти без да докосва земята, засмукваше нощта.

Хари залитна назад и вдигна магическата пръчка.

Експекто патронум!

От върха на пръчката се изви сребриста струйка дим и дименторът забави ход, но заклинанието не подейства достатъчно — като си настъпваше ходилата, Хари се отдръпна още назад, а дименторът се устреми към него. Паника замъгли съзнанието на момчето… съсредоточи се…!

Изпод мантията на диментора се показаха две сивкави люспести ръце, целите в слуз, които се пресегнаха към Хари. Ушите му писнаха от напора на звука.

Експекто патронум!

Гласът му прозвуча някак глух, далечен. От магическата пръчка се изви втора струйка сребърен дим, по-слаба и от първата… Хари не можеше да направи магията, заклинанието му не действаше.

В главата му екна смях, писклив и оглушителен… мъртвешки студеният дъх на диментора с мирис на гнилоч вече изпълваше дробовете му… давеше го… мисли си… за нещо… за някой щастлив миг…

Ала вътре у Хари нямаше щастие… дименторът го сграбчи с ледени пръсти за гърлото… пискливият кикот ставаше все по-силен и по-силен… в главата на Хари един глас изрече: «Поклони се на смъртта, Хари… Може дори да не боли… Не знам как е… Никога не съм умирал…»

Нямаше да види никога вече Рон и Хърмаяни…

Докато се мъчеше да си поеме дъх, лицата им изникнаха съвсем ясно в съзнанието му.

ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!

От върха на магическата пръчка внезапно изскочи огромен сребърен елен, който прониза с рогата си диментора точно на мястото, където би трябвало да е сърцето му, отблъсна го назад, сякаш е безтегловен като мрака, пак се хвърли към него, а дименторът, разгромен, се отдалечи като прилеп.

— НАСАМ! — викна Хари на елена. Завъртя се и се втурна по уличката, както държеше високо светещата магическа пръчка. — ДЪДЛИ? ДЪДЛИ!

След десетина крачки се озова при тях: Дъдли се беше свил на кравай върху земята и бе затулил с ръце лицето си. Над него се беше надвесил друг диментор, който бавно, едва ли не с любов, го дърпаше със слузести ръце за китките и бе доближил качулата глава до лицето му, сякаш всеки миг ще го целуне.

— ДРЪЖ! — извика Хари и покрай него в шеметен галоп профуча сребърният елен, който той беше измагьосал.

Безокото лице на диментора бе само на два-три сантиметра от Дъдли, когато го прободоха сребърните рога — те запокитиха във въздуха страшилището, което, подобно на своя събрат, се изгуби, погълнато от мрака, а през това време еленът препусна към дъното на уличката и се стопи в сребристо облаче дим.

Луна, звезди, улични лампи — в миг всичко оживя наново. По пресечката премина топъл ветрец. Дърветата из градините наоколо зашумолиха, въздухът пак се огласи от обичайния тътнеж на автомобилите, прекосяващи площад «Магнолия». Хари не бе способен и да се помръдне, сетивата му се бяха изопнали като тетива, той все още беше вцепенен от рязкото връщане към нормалния живот. След миг забеляза, че фланелката му се е лепнала за гърба — беше плувнал в пот.

Направо не можеше да повярва, че това наистина се е случило. Диментори тук, в Литъл Уингинг!

Дъдли продължаваше да се гърчи на земята, да хленчи и да трепери като лист. Хари се надвеси да провери дали братовчед му е в състояние да се изправи, точно тогава обаче чу как отзад някой тича към тях. Отново вдигна по инстинкт магическата пръчка и скочи, за да застане лице в лице с… госпожа Фиг.

Смахнатата грохнала съседка стигна задъхана при момчетата. Прошарената й коса се бе измъкнала на кичури от мрежичката, люшкащата се на китката й пазарска торба подрънкваше, карираните топлинки още малко и да се изхлузят от краката й. Хари понечи да скрие в панталона си магическата пръчка, та да не се вижда, но…

— Не я прибирай, глупчо такъв! — изпищя бабката. — Ами ако наоколо се спотайват още такива? Ох, ще го удуша тоя Мъндънгус Флечър!

Загрузка...