Хари Потър и Орденът на феникса

Глава двайсет и седма Кентавърът и портата

— Обзалагам се, сега вече съжаляваш, че се отказа от пророкуването, нали, Хърмаяни? — подсмихна се Парвати.

Два дни след уволнението на професор Трелони, по време на закуска, Парвати си навиваше миглите около магическата пръчка и се оглеждаше в обратната страна на една лъжица, за да види какво се е получило. Тази сутрин щяха да имат първия урок при Фирензи.

— Не бих казала — отвърна безразлично Хърмаяни, която четеше «Пророчески вести». — Никога не съм харесвала коне.

Обърна страницата на вестника и плъзна поглед по колоните.

— Той не е кон, той е кентавър! — възмути се Лавендър.

— При това страхотен — въздъхна Парвати.

— Какъвто и да е, пак е на четири крака — отбеляза невъзмутимо Хърмаяни. — А аз си мислех, че вие двете сте много разстроени, задето Трелони вече я няма.

— Наистина сме разстроени — увери я Лавендър. — Качихме се да я видим в стаята и й занесохме нарциси… ама хубави, не спаружени като онези на Спраут.

— Как е Трелони? — попита Хари.

— Не е много добре, клетата — съобщи състрадателно Лавендър. — Плачеше, каза, че предпочитала да напусне завинаги замъка, отколкото да стои под един покрив с Ъмбридж, и аз не я виня, Ъмбридж се държа ужасно с нея.

— Подозирам, че тепърва ще се държи още по-ужасно — отбеляза свъсена Хърмаяни.

— Невъзможно! — възрази Рон, докато омиташе голяма чиния яйца с бекон. — Къде повече от това!

— Помни ми думата, ще се опита да си отмъсти на Дъмбълдор, че е назначил нов учител, без да се посъветва с нея — заяви Хърмаяни и сгъна вестника. — И то още един получовек. Видя изражението й, когато Фирензи се изправи пред нея, нали?

След закуска Хърмаяни се отправи към кабинета по аритмантика, а Хари и Рон последваха Парвати и Лавендър, които се отправиха през Входната зала за часа по пророкуване.

— Не отиваме ли в Северната кула? — изненада се Рон, когато Парвати подмина мраморното стълбище.

Тя го погледна презрително през рамо.

— Как според теб Фирензи ще изкачи стъпалата? Сега сме в стая единайсета, вчера го пишеше на дъската за обяви.

Стая единайсета се намираше на приземния етаж в коридора, който започваше точно срещу Голямата зала. Хари знаеше, че е от помещенията, които не се използват редовно, затова очакваше да е позанемарено като килер или склад. Ето защо се вцепени, когато влезе веднага след Рон и се озова насред горска поляна.

— Ама…?

Подът се беше превърнал в пружиниращ мъх, по който растяха дървета с кичести клони, разпростиращи се като ветрило пред тавана и прозорците, така че в стаята се кръстосваха лъчи и шареха петънца мека зеленикава светлина. Учениците, дошли преди тях, вече бяха насядали по земята, облегнали се кой на дърво, кой на някой от големите камъни, и бяха обхванали коленете си или скръстили ръце върху гърдите си. Всички изглеждаха доста притеснени. В средата на поляната, там, където нямаше дървета, стоеше Фирензи.

— Хари Потър — каза той, когато момчето влезе, и протегна ръка.

— Ъъъ… здравей — рече Хари и се здрависа с кентавъра, който го огледа немигащо с поразителните си сини очи, но не се усмихна. — Ъъъ… радвам се да те видя.

— И аз — отвърна кентавърът, навел бяло русата си глава. — Беше предсказано, че ще се срещнем отново.

Хари забеляза върху гърдите на Фирензи едва различим синеещ се белег от копито. Обърна се, за да седне на земята при останалите от класа, и му направи впечатление, че всички го гледат благоговейно, явно много възхитени от познанството му с Фирензи, който май ги плашеше.

След като вратата се затвори и последният ученик седна на един пън до кошчето за боклук, Фирензи махна с ръка към помещението.

— Професор Дъмбълдор беше така любезен да ни уреди тази класна стая — обясни той, щом всички се укротиха, — с обстановка, близка до обичайната ми среда. Бих предпочел да ви преподавам в Забранената гора, която… до понеделник… беше моят дом, сега обаче това вече е невъзможно.

— Може ли аз… господин учителю?… — рече задъхана Парвати, след като вдигна ръка. — Защо да е невъзможно? Били сме там с Хагрид, не ни е страх!

— Тук става въпрос не за смелостта ви, а за моето положение — поясни Фирензи. — Вече не мога да се върна в гората. Моето стадо ме прогони.

— Стадо ли? — повтори объркана Лавендър, а Хари се досети, че си е представила крави. — Какво… о! — От изражението й пролича, че е схванала. — Значи има още като вас! — възкликна изумена.

— Хагрид ли ви е развъдил, както тестролите? — попита нетърпеливо Дийн.

Фирензи извърна много бавно глава към Дийн, който веднага осъзна, че е изрекъл голяма обида.

— Без да искам… извинявайте — довърши той едва чуто.

— Кентаврите не са нито слуги, нито играчки на човеците — поясни тихо Фирензи.

Настъпи мълчание, после Парвати пак вдигна ръка.

— Може ли аз, господин учителю… защо другите кентаври са ви прогонили?

— Защото се съгласих да работя за професор Дъмбълдор — отговори Фирензи. — Смятат, че с това съм предал нашето племе.

Хари си спомни как преди близо четири години кентавърът Бейн се разкрещя на Фирензи, че е позволил на момчето да го яхне и така да го спаси — нарече го «обикновено муле». Запита се дали пак Бейн го е изритал в гърдите.

— Да започваме — подкани Фирензи.

Изсвистя с дълга златиста опашка, вдигна ръка към балдахина от листа горе, сетне я свали бавно и светлината в помещението помръкна: сега сякаш седяха на горска поляна по здрач, а по тавана заблещукаха звезди. Чуха се ахкания и въздишки, Рон дори каза на глас:

— Лелее!

— Легнете по гръб на пода — подкани спокойно Фирензи — и наблюдавайте небосвода. За онези, които виждат, там е написана съдбата на нашите народи.

Хари се излегна и се взря в тавана. Точно отгоре му намигна блещукаща червена звезда.

— Знам, че по астрономия сте научили имената на планетите и на техните луни — продължи все така спокойно Фирензи — и че сте съставяли карти на пътя на звездите по небосклона. През столетията кентаврите са разгадали тайните на това движение. От онова, което сме установили, знаем, че в небето горе можем да зърнем бъдещето…

— Професор Трелони ни е учила на астрология! — обади се, както лежеше по гръб, развълнувана Парвати, след като вдигна ръка, която щръкна над нея. — Марс причинява злополуки и изгаряния, неща от този род, а когато е под ъгъл със Сатурн, както сега — очерта тя във въздуха над себе си прав ъгъл, — това означава, че хората трябва да внимават много при боравенето с горещи предмети…

— Това са небивалици, измислени от човеците — прекъсна я спокойно Фирензи.

Ръката на Парвати падна вяло отстрани.

— Дребни наранявания, незначителни човешки злополуки — продължи Фирензи и тропна глухо с копита по мъхестия под. — За всемира те са точно толкова маловажни, както суетенето на мравките, и не са повлияни от движението на планетите.

— Професор Трелони… — поде Парвати обидено и възмутено.

— … е човек — прекъсна я просто кентавърът. — И затова е заслепена и скована от ограниченията на вашето племе.

Хари се поизвърна съвсем леко и стрелна с очи Парвати. И тя, както и други от съучениците му около нея, изглеждаха много засегнати.

— Не знам, Сибила Трелони може и да е прозряла — продължи Фирензи и заснова пред учениците, а Хари отново чу свистенето на опашката му, — тя обаче си губи времето главно с ласкателни за нея небивалици, които човеците наричат предсказване на бъдещето. А аз съм тук, за да обясня мъдростта на кентаврите, която е безпристрастна и обективна. Ние следим мощните приливи на злото и промените, които понякога се отбелязват върху небосклона. Може да ни отнеме цели десет години, докато се убедим в онова, което сме видели. — Фирензи посочи червената звезда точно над Хари. — Знаците от последното десетилетие сочат, че магьосническият свят изживява само кратко затишие между две войни. Марс, предвестник на битки, грее ярко над нас и подсказва, че скоро със сигурност ще се разрази сражение. Кентаврите се опитват да предскажат след колко време, като горят някои билки и листа и наблюдават пушека и пламъка…

Това беше най-необикновеният урок, на който Хари някога бе присъствал. Наистина запалиха направо върху пода на класната стая какула и слез и Фирензи им заръча да търсят в лютивия дим определени очертания и символи, но изобщо не се притесни, когато никой не откри описаните от него знаци. Само им обясни, че човеците не ги бивало за това и на кентаврите им трябвали дълги години, докато го усвоят, а накрая заяви, че, така или иначе, било неразумно да се осланят прекалено много на такива неща, понеже дори на кентаврите им се случвало да ги разчитат погрешно. Изобщо не приличаше на учителите човеци, преподавали някога на Хари. Най-важно за него бе не да ги научи на онова, което знае, а да им внуши, че нищо, дори познанието на кентаврите, не е безпогрешно.

— За всичко говори съвсем мъгляво, нали? — рече тихо Рон, докато гасяха огъня от слез. — Аз не бих отказал да науча малко подробности за тази предстояща война, ами ти?

Звънецът отвън удари и всички наскачаха, а Хари съвсем беше забравил, че са в замъка, убеден, че се намират в гората. Учениците се изнизаха доста озадачени.

Хари и Рон точно щяха да излязат след тях, когато Фирензи извика:

— Хари Потър, един момент, ако обичаш.

Той се обърна. Кентавърът се приближи малко. Рон се подвоуми.

— Можеш да останеш — рече му Фирензи. — Но затвори, ако обичаш, вратата.

Рон побърза да се подчини.

— Ти, Хари Потър, си приятел на Хагрид, нали? — попита кентавърът.

— Да — потвърди момчето.

— В такъв случай го предупреди от мое име. Опитът му не е успешен. По-добре да се откаже.

— Опитът му не е успешен ли? — повтори недоумяващо Хари.

— И по-добре да се откаже — кимна Фирензи. — Бих го предупредил и лично, но съм прогонен… ще бъде неразумно да се доближавам до гората… Хагрид си има достатъчно неприятности и без битка между кентаври.

— Но… какво се опитва да направи? — полюбопитства притеснен Хари.

Фирензи го огледа невъзмутимо.

— Наскоро Хагрид ми стори голяма услуга — обясни той, — а с грижите си за всички живи твари отдавна си е спечелил моето уважение. Няма да издам тайната му. Но той трябва да бъде вразумен. Опитът му не е успешен. Кажи му, Хари Потър. Приятен ден.

Щастието, обзело Хари след интервюто в «Дрънкало», отдавна се беше изпарило. Свъсеният март се изтърколи, започна дъждовният ветровит април и той имаше чувството, че животът му отново се е превърнал в дълъг низ от притеснения и грижи.

Ъмбридж продължаваше да посещава всички часове по грижа за магически съзнания и не бе никак лесно Хари да предаде на Хагрид предупреждението на Фирензи. Най-накрая успя: един ден се върна след часа, уж за да си потърси изгубения екземпляр на «Фантастични животни и къде да ги намерим». Предаде посланието на кентавъра и Хагрид впи в него отеклите си насинени очи, явно беше стъписан. После като че ли се посъвзе.

— Свястно момче е тоя Фирензи — рече свъсен, — ама си няма и понятие к’ви ги говори. Опитът си е съвсем успешен!

— Какво си намислил, Хагрид? — попита угрижен Хари. — Трябва да внимаваш много, Ъмбридж вече уволни Трелони и според мен съвсем се е развихрила. Ако правиш нещо нередно, няма да се…

— Има и по-важни неща от това да си крепиш работата — прекъсна го Хагрид, макар че ръцете му трепереха леко и той изпусна цял леген, пълен с тор от бодливци. — Ти, Хари, не бери грижа за мен… Хайде, върви и не ме ядосвай!

Момчето нямаше друг избор, освен да остави Хагрид да събира тора, плъзнал по целия под, ала докато креташе към замъка, се почувства доста обезсърчено.

Междувременно, както учителите и Хърмаяни упорито им напомняха, изпитите за СОВА наближаваха все повече. Всички петокурсници страдаха, повече или по-малко, от стрес, но Хана Абът беше първата, на която Мадам Помфри донесе успокоителна отвара: в час по билкология тя се разплака и се разхлипа, че била прекалено глупава, за да вземе изпитите, и щяло да е най-добре веднага да се махне от училището.

Хари си мислеше, че без сбирките на ВОДА би се чувствал извънредно нещастен. Понякога му се струваше, че живее за часовете, които прекарваше в Нужната стая — там се трудеше усърдно, но и се забавляваше на воля, преизпълнен от гордост, че другите от ВОДА са напреднали толкова. Случваше му се и да се запита какво ли ще направи Ъмбридж, когато на изпита за СОВА всички от ВОДА получат «Изключителен» по защита срещу Черните изкуства.

Най-сетне се бяха заели със заклинанието за покровител. Всички изгаряха от желание да го упражняват, макар че, както Хари постоянно им припомняше, едно е да повикаш покровител насред ярко осветената класна стая, където не те застрашава нищо, съвсем друго — да го направиш, когато си изправен пред нещо като диментор.

— О, стига си ни развалял удоволствието — рече весело Чо на последната сбирка преди Великден, докато гледаше как покровителят й с вид на сребрист лебед се рее из Нужната стая. — Толкова са красиви!

— Трябва не да са красиви, а да те закрилят — поясни търпеливо той. — Всъщност имаме нужда от богърт или нещо подобно, аз така се научих. Наложи ми се да викам покровител, докато богъртът се правеше на диментор…

— Сигурно е много страшно! — възкликна Лавендър, която изстрелваше с върха на магическата си пръчка облачета сребриста пара. — А аз още не мога… и не мога!… — добави тя ядосана.

Невил също срещаше затруднения. Бърчеше съсредоточено чело, но от края на магическата му пръчка не излизаше друго освен рехава струйка сребърен дим.

— Мисли си за нещо приятно — напомни му Хари.

— Опитвам се — отвърна умърлушен Невил, който наистина се стараеше толкова много, че кръглото му лице бе лъснало от пот.

— Май успях, Хари! — викна Шеймъс, който идваше за пръв път на сбирка на ВОДА. Беше го довел Дийн. — Виж… ох… изчезна… но със сигурност беше нещо космато, Хари!

Покровителят на Хърмаяни — проблясваща сребърна видра, подскачаше около нея.

— Много са сладки, нали? — каза тя с обич.

Вратата на Нужната стая се отвори, после се затвори. Хари се обърна да види кой е влязъл, там обаче сякаш нямаше никого. Изминаха няколко минути, преди да забележи, че приятелите му при вратата са се умълчали. След миг нещо го задърпа за мантията някъде при коляното. Хари погледна надолу и за свое огромно изумление видя домашното духче Доби да надзърта изпод обичайните си осем вълнени шапки.

— Здрасти, Доби! — поздрави той. — Какво… какво се е случило?

Духчето се беше ококорило от ужас и трепереше. Членовете на ВОДА, най-близо до Хари, не проронваха и дума, всички в стаята бяха вперили очи в Доби. Няколкото покровители, които бяха успели да повикат, изтъняха, превърнаха се в сребърна мъглица и помещението сякаш стана много по-тъмно.

— Хари Потър, сър… — изписка домашното духче и се разтрепери от глава до пети, — Хари Потър, сър… Доби дошъл да предупреди… но на домашните духчета е заповядано да си мълчат…

Втурна се с главата напред към стената. Хари вече имаше известен опит с навика на Доби да се самонаказва и понечи да го сграбчи, но духчето само отскочи като топка от камъка, предпазено от осемте шапки. Хърмаяни и още няколко от момичетата се разпищяха от уплаха и състрадание.

— Какво се е случило, Доби? — попита Хари, като хвана духчето за малката ръка, за да го държи по-далеч от всичко, с което то можеше да опита да се нарани.

— Хари Потър… тя… тя…

Доби се фрасна с все сила със свободната си ръка, свита в юмрук. Хари сграбчи и нея.

— Коя «тя», Доби?

Но можеше да отгатне: само една жена беше в състояние да вдъхне на Доби такъв страх. Домашното духче впери очи някак разногледо в Хари и изрече името само с устни.

— Ъмбридж ли? — попита той ужасен.

Доби кимна и се опита да си удари главата в коленете на Хари. Той обаче го държеше на безопасно разстояние.

— Какво за Ъмбридж? Доби… да не е разбрала за това тук… за нас… за ВОДА?

Прочете отговора в потресеното изражение на духчето. Понеже Хари го държеше здраво за ръцете, Доби зарита, за да се отскубне, и се свлече на колене.

— Насам ли идва? — попита тихо момчето.

Доби нададе вой.

— Да, Хари Потър, сър, да!

Хари се изправи и огледа приятелите си, които вцепенени и ужасени, се бяха втренчили в мятащото се духче.

— КАКВО ЧАКАТЕ? — ревна той. — БЯГАЙТЕ!

Всички се втурнаха вкупом и се струпаха пред вратата, после един по един започнаха да изчезват тичешком. Хари ги чу как се спускат по коридорите, надяваше се да проявят съобразителност и да не се завтекат чак към спалните помещения. Беше едва девет без десет, ако просто се скриеха в библиотеката или в соварника, които бяха по-близо…

— Хайде, Хари! — извика Хърмаяни.

Беше сред хората, които се бяха скупчили пред вратата и се мъчеха да излязат.

Той грабна Доби, който още се опитваше да се нарани тежко, гушна го и хукна да се нареди отзад на опашката.

— Доби… това е заповед! Връщай се долу в кухнята при другите духчета и ако тя те пита дали си ме предупредил, излъжи я и кажи «не»! — заръча Хари. — И ти забранявам да се нараняваш — допълни, после пусна домашното духче, прекрачи най-сетне прага и затръшна след себе си вратата.

— Благодаря, Хари Потър, сър! — изписка Доби и побягна.

Хари се огледа наляво, после и надясно. Другите се бяха разбягали толкова бързо, че преди да се скрият, зърна само подметките им в двата края на коридора. След това също се затича надясно, там имаше момчешка тоалетна и ако успееше да се шмугне в нея, можеше да каже, че през цялото време е бил вътре…

— ОООХ!

Нещо го сграбчи за глезените, той се строполи и се пързаля по корем цели два метра, докато спре. Някой се смееше зад него. Хари се претърколи по гръб и видя, че Малфой се е спотаил в ниша зад грозна ваза във формата на змей.

— Препъваща магия, Потър! — каза той. — Ей, госпожо… ГОСПОЖО! Спипах един!

От ъгъла в дъното изхвърча Ъмбридж, задъхана, но ухилена щастливо до уши.

— Ето го! — възкликна тя ликуващо, след като зърна Хари на пода. — Браво, Драко, браво, добре се справихте… петдесет точки за «Слидерин»! Оттук нататък аз ще се заема с него… станете, Потър!

Хари се изправи и ги зяпна и двамата. Никога не беше виждал Ъмбридж толкова зарадвана. Тя го сграбчи за ръката, стисна го като в менгеме и засияла, се обърна към Малфой.

— Хайде, Драко, тичайте да видите дали ще успеете да заловите още някого — подкани Ъмбридж. — Кажете на другите да проверят в библиотеката… всеки, който е запъхтян… огледайте и тоалетните, госпожица Паркинсън нека надзърне в момичешките… тръгвайте, де… а вие — добави тя с най-тихия си и най-зловещ глас, когато Малфой се отдалечи, — вие, Потър, ще дойдете с мен в директорския кабинет.

След броени минути вече бяха при каменното грозилище. Хари се запита колцина от приятелите му са били заловени. Притесни се за Рон — госпожа Уизли щеше да го убие, — и как щеше да се почувства Хърмаяни, ако я изключеха, преди да си е взела изпитите за СОВА. Това беше първата сбирка на Шеймъс… а Невил бележеше такъв напредък…

— Летящи лимонадени пчелички — изтананика Ъмбридж, при което каменното грозилище отскочи встрани, стената отзад се разцепи и се разтвори и те се качиха на движещото се каменно стълбище.

Излязоха при лъскавата врата с чукало във вид на грифон, но Ъмбридж не си даде труд да хлопа — стиснала с все сила Хари, влезе направо в кабинета.

Вътре беше пълно с хора. Дъмбълдор седеше с ведро изражение зад писалището, долепил върховете на дългите си пръсти. Професор Макгонъгол стоеше сковано до него, лицето й беше изключително напрегнато. Министърът на магията Корнелиус Фъдж се поклащаше напред-назад на пети при запалената камина, явно неописуемо доволен от случващото се, от двете страни на вратата като на стража бяха застанали Кингзли Шакълболт и зъл на вид магьосник с много къса четинеста коса, когото Хари не познаваше, а до стената се открояваше луничавата очилата глава на развълнувания Пърси Уизли, който пристъпваше с перо и тежък пергаментов свитък в ръце, очевидно готов да записва.

Тази вечер портретите на бившите директори не се преструваха на заспали. Всички бяха будни и следяха угрижено какво ще стане долу. Когато влезе Хари, неколцина притичаха в съседните рамки и си зашепнаха трескаво с обитателите им.

След като вратата се затвори подире им, Хари се отскубна от хватката на Ъмбридж. Корнелиус Фъдж го зяпна злорадо.

— Я виж ти! — рече той. — Такааа…

Хари отвърна с най-злобния поглед, на който беше способен. Сърцето му бумтеше лудешки, ала умът му бе учудващо бистър и спокоен.

— Връщаше се към Грифиндорската кула — оповести Ъмбридж. В гласа й имаше прекомерно вълнение, същата бездушна наслада, която Хари бе доловил и когато тя бе гледала как професор Трелони се гърчи сломена във Входната зала. — Залови го младият Малфой.

— А, той ли? — възкликна доволен Фъдж. — Дано не забравя да кажа на Луциус. Е, Потър… предполагам, знаеш защо си тук.

Хари възнамеряваше да отговори с предизвикателното «да», но тъкмо отвори уста, за да изрече думата, когато зърна лицето на Дъмбълдор. Директорът не гледаше него, беше вперил очи някъде точно над рамото му, ала когато Хари се извърна, той поклати почти незабележимо глава.

Момчето промени решението си насред думата.

— Д… не.

— Моля? — каза Фъдж.

— Не — отсече Хари.

— Значи не знаеш защо си тук?

— Не, не знам — потвърди Хари.

Фъдж премести недоумяващ поглед от него към професор Ъмбридж. Хари се възползва от това, че министърът за миг е отклонил вниманието си, и пак стрелна бързо с очи Дъмбълдор, който кимна и намигна едва доловимо на килима.

— Така значи, нямаш представа защо професор Ъмбридж те е довела в този кабинет? — рече Фъдж с глас, зареден с ехидство. — Не осъзнаваш, че си нарушил училищните правила?

— Училищните правила ли? — повтори Хари. — Не, не съм.

— Нито министерските укази? — допълни ядосан Фъдж.

— Доколкото зная, не — заяви учтиво момчето.

Сърцето му още думкаше много бързо. Струваше си да сипе тези лъжи, дори и само за да наблюдава как Фъдж се изнервя, ала не виждаше начин да се измъкне: ако някой беше издал на Ъмбридж за ВОДА, той, водачът, можеше още сега да си стяга куфара.

— Така значи, за теб е новина, че в училището е разкрита нелегална ученическа организация? — продължи Фъдж с глас, съскащ от яд.

— Точно така — потвърди Хари и не особено убедително се престори на изненадан.

— Според мен, господин министре, ще имаме по-голям напредък, ако доведа нашия информатор — обади се с меден глас зад него Ъмбридж.

— Да, да, доведете го — кимна Фъдж и щом тя излезе от кабинета, погледна злобно Дъмбълдор. — Няма нищо по-убедително от един добър свидетел, нали, Дъмбълдор?

— Няма, Корнелиус — потвърди сериозно директорът, наклонил глава.

Изминаха няколко минути, през които никой не поглеждаше другите, после Хари чу как вратата отзад се отваря. Ъмбридж мина покрай него, стиснала за рамото Мариета, къдравата приятелка на Чо, която беше скрила лице в ръцете си.

— Не се плашете, миличка, няма страшно — захвана да я успокоява тихо професор Ъмбридж, като я потупваше по гърба, — хайде, всичко е наред. Постъпихте правилно. Министърът е много доволен от вас. Ще каже на майка ви какво послушно момиче сте. Мариета, господин министре — добави тя и погледна към Фъдж, — е дъщеря на Мадам Еджкъм от служба «Пудролинии» към отдел «Магическо придвижване»… помага ни да следим камините в «Хогуортс».

— Чудесно, чудесно! — възкликна от все сърце Фъдж. — Достойна майка, достойна дъщеря. Е, миличка, хайде, погледнете ме, не се срамувайте, нека чуем какво имате да… Всемогъщи горгони!

Точно когато Мариета вдигна глава, Фъдж отскочи стъписан назад и почти се приземи в огъня. Изруга и започна да тъпче полите на наметалото си, което димеше. Мариета нададе вопъл и издърпа мантията чак до очите си, преди това обаче всички видяха, че лицето й е обезобразено от множество ужасни морави пъпки, избили по носа и страните й. Те изписваха думата «ПОРТА».

— Не се притеснявайте от пъпките, миличка — рече припряно Ъмбридж, — само махнете мантията от устата си и кажете на министъра…

Ала Мариета нададе още един приглушен вопъл и поклати трескаво глава.

— Ох, добре, глупаво момиче, ще му кажа аз — сопна се Ъмбридж. Пак си лепна на лицето гадната усмивка и заяви: — И така, господин министре, днес малко след вечеря госпожица Еджкъм дойде в кабинета ми и каза, че искала да ми съобщи нещо. Заяви, че ако съм отидела в тайно помещение на седмия етаж, известно и като Нужната стая, съм щяла да видя нещо, което ме интересува живо. Поразпитах момичето още малко и то призна, че горе имало нещо като сбирка. За беда точно тогава се задейства тази урочасваща магия — махна тя нетърпеливо към Мариета, която си криеше лицето, — и след като се видя в огледалото, ученичката се притесни и не можа да каже нищо повече.

— Проявили сте голяма смелост, миличка, като сте отишли да съобщите на професор Ъмбридж — заяви Фъдж и впери в Мариета поглед, който според него явно трябваше да мине за бащински. — Постъпили сте правилно. А сега ще ми кажете ли какво е станало на тази сбирка? Какви са били целите й? Кой присъстваше на нея?

Ала Мариета упорито отказваше да говори, само поклати отново глава и се ококори уплашено.

— Нямаме ли заклинание, с което да обезсилим това? — обърна се припряно Фъдж към Ъмбридж и махна с ръка към лицето на момичето. — За да говори спокойно?

— Още не съм успяла да открия — призна си неохотно Ъмбридж, а Хари усети как го плисва гордост от магьосническите умения на Хърмаяни. — Всъщност, дори и да отказва да говори, аз мога да продължа нататък. Сигурно помните, господин министре, че през октомври ви пратих докладна записка, в която ви съобщавах, че Потър се е срещнал с няколко свои съученици в «Свинската глава» в Хогсмийд…

— С какви доказателства разполагате? — прекъсна я професор Макгонъгол.

— Разполагам, Минерва, със свидетелските показания на Уили Уидършинс, който по една случайност е бил по същото време в пивницата. Вярно, бил е целият бинтован, ала слухът му не е бил увреден — заяви самодоволно Ъмбридж. — Чул е всичко до последната дума, казано от Потър, и побърза да дойде право в училището, за да ми докладва…

— О, затова, значи, не беше изправен пред съд, задето бе омагьосал ония тоалетни бълвачки! — вдигна вежди професор Макгонъгол. — Какво любопитно прозрение за съдебната ни система!

— Крещяща корупция! — ревна портретът на шишкавия магьосник с червендалест нос от стената зад писалището на Дъмбълдор. — По мое време министерството не сключваше сделки с разни дребни престъпници, не, драги ми господине, тогава нямаше такива неща!

— Благодаря ти, Фортескю, достатъчно — рече благо Дъмбълдор.

— Потър се е срещнал с тези ученици — продължи професор Ъмбридж, — за да ги убеди да се запишат в нелегално дружество с цел да усвояват заклинания и проклятия, които според министерството са неподходящи за ученическа възраст…

— Опасявам се, Долорес, че грешите — заяви тихо Дъмбълдор и я погледна над очилата с рамки като полумесеци, закрепени по средата на гърбавия му нос.

Хари се вторачи в него. Не виждаше как ще го спаси, този път нямаше измъкване, ако Уили Уидършинс наистина беше чул всичко до последната дума, което е казал в «Свинската глава».

— Охо! — подвикна Фъдж и пак заподскача на място. — Нека чуем последната съшита с бели конци измислица, с която ще се опитат да спасят Потър! Хайде, Дъмбълдор, продължавайте… Уили Уидършинс е излъгал, нали? Или онзи ден в «Свинската глава» е бил еднояйчният близнак на Потър? Или, както винаги, има просто обяснение как времето се е върнало, един мъртвец се е съживил и са се появили двама-трима невидими диментори?

Пърси Уизли прихна от сърце.

— Браво, господин министре, браво!

На Хари му идеше да го изрита. После за свое изумление видя, че и Дъмбълдор се подсмихва.

— Не отричам, Корнелиус, както, сигурен съм, и Хари, че онзи ден той е бил в «Свинската глава», нито че се е опитвал да привлече и други свои съученици в клуба за защита срещу Черните изкуства. Отбелязвам само, че Долорес греши, когато твърди, че по онова време такъв клуб е бил незаконен. Ако си спомняте, министерският указ, забраняващ всички ученически сдружения, беше издаден два дни след срещата на Хари в Хогсмийд, тоест в «Свинската глава» той не е нарушавал никакви правила.

Пърси погледна така, сякаш са го ударили с нещо тежко по лицето. Както подскачаше, Фъдж застина и зяпна.

Първа се съвзе Ъмбридж.

— Това, господин директоре, е прекрасно — усмихна се тя мазно, — но откакто Образователен указ номер двайсет и четири е издаден, измина близо половин година. Ако онази среща не е била незаконна, всички сбирки, състояли се след това, вече със сигурност са в нарушение на указа.

— Определено е така, ако учениците са продължили да се събират и след издаването на указа — рече Дъмбълдор и я погледна с вежлив интерес над сключените си пръсти. — Разполагате ли с доказателства, че такива сбирки е имало?

Докато директорът говореше, Хари чу до себе си шумолене и реши, че сигурно Кингзли е прошепнал нещо. Бе готов да се закълне и че е усетил как отстрани го е докоснало нещо — леко раздвижване на въздуха или птиче крило, — ала когато погледна надолу, не видя нищо.

— Доказателства ли? — повтори Ъмбридж с все същата ужасна широка жабешка усмивка. — Вие слушате ли ме изобщо, Дъмбълдор? Защо според вас госпожица Еджкъм е тук?

— О, тя може ли да потвърди, че в продължение на половин година е имало сбирки? — вдигна вежди Дъмбълдор. — Останах с впечатлението, че е дошла да съобщи за някаква среща тази вечер.

— Госпожице Еджкъм — подкани я тутакси Ъмбридж, — кажете ни, миличка, откога се провеждат тези сбирки. Можете просто да кимнете или да поклатите глава, сигурна съм, че няма да ви излязат още пъпки. Редовно ли е имало сбирки през последната половин година?

Хари изпита ужасното чувство, че някой го е блъснал в корема. Край, бяха стигнали до неопровержими доказателства, които и Дъмбълдор нямаше да е в състояние да обори.

— Само кимнете или поклатете глава, миличка — продължи Ъмбридж да увещава Мариета, — хайде, това няма да задейства отново магията.

Всички в помещението гледаха горната част от лицето на момичето. Между вдигнатата мантия и къдравия бретон се виждаха само очите. Може би беше от светлината, но те изглеждаха странно безжизнени. После — за огромно удивление на Хари — Мариета поклати глава.

Ъмбридж погледна бързо Фъдж, сетне отново момичето.

— Според мен не разбрахте въпроса, нали, миличка? Попитах дали през последната половин година сте ходили на тези сбирки. Ходили сте на тях, нали?

И този път Мариета поклати глава.

— Какво искате да кажете, като клатите глава, миличка? — попита вече раздразнено Ъмбридж.

— Лично аз мисля, че е пределно ясно какво — намеси се рязко професор Макгонъгол, — през последната половин година не е имало тайни сбирки. Нали така, госпожице Еджкъм?

Мариета кимна.

— Но тази вечер все пак е имало сбирка! — сопна се разярена Ъмбридж. — Имало е, госпожице Еджкъм, сама ми казахте, в Нужната стая! И водач е Потър, нали? Той я е организирал, Потър… защо клатите глава, момиче?

— Когато някой клати глава — отбеляза хладно Макгонъгол, — това обикновено означава «не». Освен ако госпожица Еджкъм не употребява разновидност на знаков език, все още непозната на човеците…

Професор Ъмбридж сграбчи Мариета, завъртя я с лице към себе си и я разтресе с все сила. Само след миг Дъмбълдор вече беше на крака и бе вдигнал магическата пръчка, Кингзли се устреми напред, а Ъмбридж отскочи от Мариета и размаха във въздуха ръце, все едно се е опарила.

— Не мога да допусна да се отнасяте грубо с моите ученици, Долорес — заяви Дъмбълдор, който за пръв път изглеждаше ядосан.

— Успокойте се, Мадам Ъмбридж — бавно рече Кингзли с гърления си глас. — Едва ли искате да си навличате неприятности.

— Не, не искам — рече задъхана тя и погледна нагоре към Кингзли, който се беше надвесил над нея. — В смисъл, да… прав сте, Шакълболт… поувлякох се.

Мариета продължаваше да стои точно където я беше оставила Ъмбридж. Нито се беше притеснила от внезапното й нападение, нито се бе успокоила, че тя я е пуснала, продължаваше да държи мантията вдигната чак до странно безжизнените си очи и да гледа невиждащо право пред себе си.

В съзнанието на Хари внезапно се зароди подозрение, свързано с шепота на Кингзли и с нещото, което се беше шмугнало покрай него.

— Долорес — поде Фъдж, явно за да приключи веднъж завинаги с въпроса, — сбирката тази вечер… за която знаем със сигурност, че се е състояла…

— Да — рече Ъмбридж, след като се поокопити, — да… и така, госпожица Еджкъм ме уведоми и аз се качих незабавно на седмия етаж, придружавана от няколко заслужаващи доверие ученици, за да заловя на местопрестъплението провинилите се. Някой обаче очевидно ги е предупредил, защото когато отидохме на седмия етаж, се бяха разбягали във всички посоки. Но това не променя нещата. Тук разполагам с всички имена… по моя заръка госпожица Паркинсън изтича в Нужната стая, за да провери дали не са оставили нещо. Трябваха ни доказателства и стаята ни ги предостави.

За ужас на Хари тя извади от джоба си списъка с имената, който беше висял върху стената в Нужната стая, и го връчи на Фъдж.

— Още щом видях в списъка името на Потър, разбрах с какво си имаме работа — рече тя тихо.

— Отлично — похвали я Фъдж и по лицето му се ширна усмивка, — отлично, Долорес. И… да го вземат мътните…

Той погледна Дъмбълдор, който още стоеше до Мариета с небрежно отпусната магическа пръчка.

— Вижте как са се назовали! — рече едва чуто Фъдж. — Войнството на Дъмбълдор.

Директорът се пресегна и взе от него парчето пергамент. Вторачи се в името, драснато набързо от Хърмаяни преди доста месеци, и за миг като че загуби дар слово. Сетне се усмихна и вдигна очи.

— Ето, играта свърши — заяви лаконично. — Как, Корнелиус, предпочитате да направя самопризнания, в писмен вид или е достатъчно да ги изрека тук, пред тези свидетели?

Хари забеляза, че Макгонъгол и Кингзли се споглеждат. Върху лицата и на двамата се четеше страх. Не проумяваше какво става, както изглежда не разбираше и Фъдж.

— Самопризнания ли? — провлече министърът. — Ама… нещо не…

— Войнството на Дъмбълдор, Корнелиус — каза все така усмихнат директорът и размаха списъка с имената пред лицето на Фъдж. — Не Войнството на Потър. Войнството на Дъмбълдор.

— Но… но…

Изведнъж той схвана — пролича му по лицето. Пристъпи ужасен назад, изкрещя и отново се дръпна от огъня.

— Вие? — прошепна и пак започна да гаси с крака тлеещото наметало.

— Точно така, аз — потвърди учтиво директорът.

— Вие сте организирали това?

— Аз — рече Дъмбълдор.

— Привлекли сте тези ученици… във войнството си?

— Тази вечер трябваше да се състои първата сбирка — кимна директорът. — Просто за да проверя дали са готови да застанат на моя страна. Сега виждам, че е било грешка, разбира се, да каним госпожица Еджкъм.

Мариета кимна. Фъдж премеси поглед от нея към Дъмбълдор и се изпъчи.

— Значи сте съзаклятничили срещу мен! — ревна той.

— Точно така — потвърди развеселен Дъмбълдор.

— НЕ! — извика Хари.

Кингзли го стрелна с предупредителен поглед, Макгонъгол разшири заплашително очи, но Хари внезапно бе проумял какво се кани да направи Дъмбълдор. Не можеше да го допусне.

— Не… професор Дъмбълдор…!

— Мълчи, Хари, в противен случай се опасявам, че ще се наложи да излезеш от кабинета ми — спокойно го прекъсна той.

— Точно така, млъквай, Потър! — излая Фъдж, който още се блещеше полуужасен, полузарадван срещу директора. — Виж ти… Виж ти… Дойдох тази вечер с очакването да изключим Потър, а то…

— А ще арестувате мен — усмихна се Дъмбълдор. — Все едно да загубите кнут и да намерите галеон.

— Уизли! — вресна Фъдж, вече видимо разтреперан от радост, — Уизли, записа ли всичко, всичко, каквото той каза, самопризнанията му, записа ли ги?

— Да, уважаеми господине, мисля, че ги записах — откликна на мига Пърси, който си беше водил записки толкова бързо, че си беше опръскал носа с мастило.

— Онази част как се е опитвал да набере войска, с която да се опълчи срещу министерството, как се е занимавал с подривна дейност, насочена срещу мен?

— Да, уважаеми господине, записал съм всичко! — увери го Пърси и си огледа радостно бележките.

— Чудесно — похвали го Фъдж, който сияеше от злорадство, — изготви препис на стенограмата, Уизли, и го прати незабавно в «Пророчески вести». Би трябвало да успеем за сутрешното издание, ако го пуснем по бърза сова! — Пърси изхвърча от стаята и затръшна вратата, а Фъдж пак се извърна към Дъмбълдор. — Сега ще бъдете отведен под стража в министерството, където официално ще ви бъдат предявени обвинения, а после ще ви пратят в Азкабан, за да изчакате там процеса.

— О, да — рече вежливо Дъмбълдор. — Да, но според мен може би ще срещнем малка спънка.

— Спънка ли? — повтори министърът с глас, все още треперещ от радост. — Не виждам никакви спънки, Дъмбълдор.

— А аз, опасявам се, виждам — заяви Дъмбълдор, сякаш се извиняваше.

— Така ли?

— Вие явно сте останали с погрешното впечатление, че ще ви се подчиня — как ли се казваше? — че ще ви се подчиня безропотно. Опасявам се, Корнелиус, че изобщо няма да направя подобно нещо. Нямам никакво намерение да ме пращат в Азкабан. Бих могъл, разбира се, да избягам оттам… но защо да си губя времето… а и да ви призная, сещам се за куп други неща, с които предпочитам да се занимавам.

Лицето на Ъмбридж ставаше все по-червено, тя изглеждаше така, все едно я пълнеха с вряла вода. Фъдж наблюдаваше директора с много странно изражение, сякаш е зашеметен от ненадеен удар и още не може да повярва, че му се е случило нещо подобно. Издаде тих звук, като че ли се е задавил, после се извърна към Кингзли и мъжа с късата прошарена коса, единствения в помещението, който досега беше мълчал през цялото време. Той му кимна успокоително, отдели се от стената и пристъпи малко напред. Хари видя как вдига почти небрежно ръка към джоба си.

— Не се излагайте, Долиш — рече благо Дъмбълдор. — Сигурен съм, че сте чудесен аврор… Ако не ме лъже паметта, си взехте с «Изключителен» всички изпити за ТРИТОН, но опитате ли се да… да ме заловите със сила, ще се видя принуден да ви нараня.

Мъжът на име Долиш примига доста глупаво. Погледна пак Фъдж, но този път май с надеждата да получи знак какво да прави оттук нататък.

— Така значи — подсмихна се Фъдж, след като дойде на себе си, — възнамерявате да се преборите самичък с Долиш, Шакълболт, Долорес и мен, а, Дъмбълдор?

— В името на Мерлин, не — усмихна се Дъмбълдор, — освен ако вие не проявите неблагоразумието да ме принудите.

— Няма да е сам! — извика професор Макгонъгол и пъхна ръка в пазвите на мантията.

— О, да, ще бъда сам, Минерва! — сряза я Дъмбълдор. — «Хогуортс» има нужда от вас.

— Стига глупости! — каза Фъдж и също извади магическа пръчка. — Долиш! Шакълболт! Заловете го!

В стаята като светкавица блесна сребърна светлина, чу се нещо като топовен гърмеж и подът се разтресе, някой сграбчи за врата Хари и го просна на земята точно когато засия втора сребърна светкавица, много от портретите се разкрещяха, Фоукс изписука и във въздуха се вдигна облак прах. Хари се закашля и видя как пред него с трясък пада тъмна фигура, екнаха писък и тъп тропот, някой извика: «Не!», сетне се разнесе звук от натрошено стъкло, някой затътри трескаво крака, дочу се стон… и настъпи тишина…

Хари се задърпа да види кой го притиска и съгледа професор Макгонъгол, наведена над него. Беше ги дръпнала двамата с Мариета, за да не пострадат. От въздуха по тях още се сипеше прах. Позадъхан, Хари видя, че се приближава много висока фигура.

— Добре ли сте? — попита Дъмбълдор.

— Да! — отговори професор Макгонъгол, като се изправи и издърпа със себе си Хари и Мариета.

Прахта се слягаше. Пред тях изникна опустошеният кабинет: писалището на Дъмбълдор беше преобърнато, всички масички с вретенообразни крака бяха съборени на пода, сребърните уреди по тях се бяха натрошили на парчета. Фъдж, Ъмбридж, Кингзли и Долиш лежаха на земята, без да помръдват. Фениксът Фоукс се рееше на широки кръгове и пееше тихо.

— За съжаление се наложи да омагьосам и Кингзли, иначе щеше да изглежда много подозрително — обясни тихо Дъмбълдор. — Той прояви забележителна съобразителност и пренастрои паметта на госпожица Еджкъм, докато всички гледаха в другата посока. Нали, Минерва, ще му благодарите от мое име? И тъй, много скоро те ще дойдат на себе си и е най-добре да не узнават, че сме имали време да си поговорим… дръжте се така, сякаш току-що са били повалени на земята и не е минало никакво време, те няма да си спомнят…

— Къде отивате, Дъмбълдор? — прошепна професор Макгонъгол. — На площад «Гримолд» ли?

— О, не — усмихна се мрачно той. — Не си тръгвам оттук, за да се крия. Не след дълго Фъдж ще съжалява, че ме е отстранил от «Хогуортс», помнете ми думата.

— Професор Дъмбълдор… — обади се Хари.

Не знаеше откъде да започне: че съжалява, задето изобщо е създал ВОДА и е причинил всички тези неприятности, или че му е много криво, защото Дъмбълдор напуска, за да го спаси от изключване. Но още преди да е изрекъл и дума, директорът го прекъсна.

— Чуй ме, Хари — рече той припряно. — Трябва да изучаваш оклумантиката възможно най-усърдно, разбра ли? Прави всичко, каквото ти каже професор Снейп, и се упражнявай, особено вечер, преди да заспиш, за да затвориш съзнанието си за кошмарите… съвсем скоро ще разбереш защо, но ми обещай, че…

Мъжът на име Долиш се размърда. Дъмбълдор стисна Хари за китката.

— Помни… затваряй съзнанието си…

Ала още щом пръстите на директора се сключиха върху кожата на Хари, в белега върху челото го прободе болка и той изпита отново ужасното змийско желание да се нахвърли върху Дъмбълдор, да го нахапе, да го нарани…

— Ще разбереш… — прошепна Дъмбълдор.

Фоукс обиколи кабинета и се устреми към директора. Той пусна Хари, вдигна ръка и се хвана за дългата златна опашка на феникса. Блесна огън и двамата изчезнаха.

— Къде е той? — ревна Фъдж, докато се надигаше от пода. — Къде е той?

— Не знам! — викна Кингзли, който също бе скочил на крака.

— Невъзможно е да се е магипортирал! — изкрещя Ъмбридж. — Вътре в училището не може…

— Стълбището! — кресна Долиш, като се хвърли към вратата, отвори я рязко и изчезна, следван на крачка от Кингзли и Ъмбридж.

Фъдж се подвоуми, после се изправи бавно и изтръска прахта отпред по себе си. Настъпи дълга мъчителна тишина.

— Е, Минерва — заговори злобно министърът и пооправи разпрания си ръкав, — опасявам се, че това е краят на вашия приятел Дъмбълдор.

— Така ли мислите? — отвърна презрително професор Макгонъгол.

Фъдж сякаш не я чу. Оглеждаше опустошения кабинет. Някои от портретите му изсъскаха, един-два дори направиха с ръце неприлични жестове.

— Заведете тези двамата да си лягат — подкани министърът, погледна отново професор Макгонъгол и кимна пренебрежително към Хари и Мариета.

Макгонъгол не каза нищо, но все пак ги поведе към вратата. Докато тя се затваряше след тях, Хари чу гласа на Финиъс Нигелус.

— Знаете ли, господин министре, не съм съгласен с Дъмбълдор за много неща… но не можете да отречете, че притежава стил…