Хари Потър и Орденът на феникса

Глава двайсет и девета Професионални консултации

— Но защо вече не ходиш на уроци по оклумантика? — попита го смръщена Хърмаяни.

— Казах ти — смънка Хари. — Снейп смята, че съм усвоил основното и мога да продължа и сам.

— Значи не сънуваш странни сънища? — не му повярва тя.

— Горе-долу — отговори, без да я поглежда.

— Според мен Снейп не бива да спира, докато не си напълно сигурен, че имаш власт над тях — възмути се приятелката му. — Мисля, Хари, че трябва да отидеш пак при него и да помолиш…

— Не — отсече решително Хари. — Не говори повече за това, Хърмаяни, чу ли?

Беше първият ден от великденската ваканция и по свой обичай Хърмаяни още от сутринта не се занимаваше почти с нищо друго, освен да съставя за тримата график за преговора. Хари и Рон не се бяха възпротивили, така им беше по-лесно, отколкото да я разубеждават, пък и програмите можеха да се окажат полезни.

Рон бе установил със свито сърце, че до изпитите остава само месец и половина.

— Какво толкова се изненадваш? — попита Хърмаяни и се зае да почуква с магическата пръчка по всяко квадратче в графика на Рон, та то да блесне в различен цвят според предмета.

— Не знам, доста неща се случиха — отвърна той.

— Готово — връчи му Хърмаяни графика, — ако го спазваш, ще се справиш.

Рон го погледна начумерен, после обаче се поободри.

— Всяка седмица си ми отпуснала по една вечер почивка!

— Това ти е за тренировките по куидич — обясни тя.

Усмивката върху лицето на Рон помръкна.

— И да тренираме, полза никаква — сподели той. — Тази година имаме шансове да спечелим шампионата точно толкова, колкото и татко да стане министър на магията.

Хърмаяни си замълча, загледана в Хари, който се беше вторачил невиждащо в отсрещната стена на общата стая, докато Крукшанкс подръпваше с лапа ръката му, за да го почеше между ушите.

— Какво има, Хари?

— Моля? — попита той бързо. — А, нищо.

Грабна «Теория на отбранителната магия» и се направи, че търси нещо в показалеца. Крукшанкс го отписа като безнадежден случай и се скри под стола на Хърмаяни.

— Днес видях Чо — поде плахо момичето. — И тя ми се стори много оклюмала… пак ли сте се скарали?

— Как… о, да, скарахме се — потвърди Хари, доволен, че си е намерил оправдание.

— Защо?

— Заради приятелката й, оная порта Мариета — отвърна Хари.

— Е, не те виня! — намеси се ядосан Рон и остави графика за преговора. — Ако не беше тя…

Той се впусна в гневна тирада срещу Мариета Еджкъм и това беше добре дошло за Хари. Единственото, което трябваше да прави, бе всеки път, щом Рон си поеме дъх, да изглежда вбесен, да кима и да казва: «Да» и «Точно така», а съзнанието му беше свободно да потъне във все по-мрачен размисъл върху онова, което беше видял в мислоема.

Имаше чувството, че споменът го яде отвътре. Беше толкова сигурен, че родителите му са били прекрасни хора, та с лекота беше отхвърлял злословията, които Снейп подмяташе за нрава на баща му. Нали хора като Хагрид и Сириус му бяха казвали, че баща му е бил прекрасен човек! («Е, погледни какъв е бил и Сириус — възрази заядливо гласче вътре в главата на Хари, — и той не е бил по-свестен!») Да, веднъж наистина бе дочул професор Макгонъгол да разправя, че баща му и Сириус били най-големите размирници в училището, но тя ги беше описала като предшественици на близнаците Уизли, а Хари не си представяше Фред и Джордж да увесят някого с главата надолу само за да се позабавляват… освен ако не го мразят особено силно… може би Малфой или някой, който наистина си го е изпросил…

Хари се опита да си докаже, че Снейп е заслужавал Джеймс да го мъчи така, но Лили беше попитала: «Какво ти е направил?» А Джеймс беше отговорил: «… дразни ме по-скоро това, че изобщо съществува, нали се сещаш». Нима Джеймс не беше започнал да се заяжда просто защото Сириус бе казал, че му е скучно? Хари си спомни как на площад «Гримолд» Лупин бе споменал, че Дъмбълдор го е направил префект с надеждата той да повлияе добре на Джеймс и Сириус… а в мислоема и Лупин си беше седял и беше наблюдавал случващото се…

Хари постоянно си повтаряше, че Лили се е намесила, че майка му е била благороден човек. Ала споменът за изражението върху лицето й, докато тя крещеше на Джеймс, всяваше у него не по-малък смут: Лили очевидно е мразела Джеймс и Хари просто не разбираше как така накрая са се оженили. Един-два пъти дори се запита дали Джеймс не я е принудил…

През последните почти пет години той черпеше утеха и вдъхновение от мислите за баща си. Кажеше ли му някой, че прилича на Джеймс, Хари се преизпълваше с гордост. А сега… сега, само като се сетеше за него, се чувстваше вцепенен и нещастен.

След великденската ваканция времето стана по-ветровито, по-ясно и топло, но заедно с останалите петокурсници и седмокурсници Хари не излизаше от замъка, беше хванат като в капан вътре, непрекъснато преговаряше и отскачаше само до библиотеката. Преструваше се, че лошото му настроение се дължи не на друго, а на наближаващите изпити, и никой не се съмняваше, защото на всичките му съученици в «Грифиндор» им бе дошло до гуша да учат.

— На теб говоря, Хари, не ме ли чуваш?

— А?

Той се обърна. При него на масата в библиотеката, където той седеше сам, беше дошла Джини Уизли, разрошена от вятъра. Беше късна неделна вечер, Хърмаяни се бе върнала в Грифиндорската кула да преговаря по древни руни, а Рон имаше тренировка по куидич.

— О, здравей! — поздрави Хари и притегли учебниците към себе си. — Как така не си на тренировка?

— Тренировката свърши — обясни Джини. — Наложи се Рон да заведе Джак Слоупър в болничното крило.

— Защо?

— И ние не сме сигурни, но май се е ударил сам с бухалката. — Тя въздъхна тежко. — Както и да е… преди малко се получи колет, току-що е минал през новата проверка на Ъмбридж…

Момичето вдигна върху масата пакет, увит с амбалажна хартия, личеше, че е махана и после отново е сложена небрежно. Отгоре с червено мастило бе драснато: «Проверено и одобрено от великата инквизиторка на „Хогуортс“».

— Великденски яйца от мама — обясни Джини. — Има едно и за теб… заповядай.

Подаде му прелестно шоколадово яйце, украсено отгоре с малки сничове от глазура, а вътре в него — поне така пишеше на етикета — имаше пакетче летящи лимонадени пчелички. Хари го погледа и за свой ужас усети, че на гърлото му засяда буца.

— Добре ли си, Хари? — прошепна Джини.

— Да, добре съм — отвърна той умърлушен.

Буцата на гръкляна му беше болезнена. Той не разбираше как е възможно да се чувства така заради някакво великденско яйце.

— Напоследък наистина изглеждаш потиснат — настоя Джини. — Знаеш ли, сигурна съм, че ако просто поговориш с Чо…

— Не точно с Чо искам да говоря — сопна се момчето.

— С кого тогава? — попита Джини.

— Аз…

Огледа се, за да се увери, че не ги подслушват. Мадам Пинс бе през няколко шкафа за книги и трупаше на купчинка учебници за Хана Абът, която гледаше стреснато.

— Иска ми се да поговоря със Сириус — пророни Хари. — Но знам, че не мога.

Махна обвивката на великденското си яйце не толкова защото му се ядеше, а за да си намери някаква работа, отчупи голямо парче и го сложи в устата си.

— Е, щом ти се иска да поговориш със Сириус, все ще намерим начин — замислено каза Джини и също си взе малко от яйцето.

— Как ще го намерим? — рече Хари без всякаква надежда. — Ъмбридж държи под наблюдение огньовете във всички камини и чете писмата ни.

— Който е израсъл заедно с Фред и Джордж — отбеляза Джини, — започва да смята, че е възможно всичко, стига да си достатъчно смел.

Хари я погледна. Дали от шоколада — Лупин винаги го беше съветвал след сблъсък с диментори да си хапва шоколад, — или просто защото най-после бе изрекъл на глас желанието, което го измъчваше от цяла седмица, но се почувства малко по-окуражен.

— КАКВО ПРАВИТЕ ВИЕ ТУК?

— Ох, ами сега! — прошепна Джини и скочи на крака. — Съвсем забравих…

Мадам Пинс се нахвърли върху тях с изкривено от ярост съсухрено лице.

— Шоколад в библиотеката! — изпищя тя. — Вън… вън… ВЪН!

Замахна с магическата пръчка и ги заудря по главата, а те хукнаха, сподирени от разлетелите се учебници, чанта и мастилница на Хари.

Сякаш за да се подчертае колко важни са предстоящите изпити, малко преди края на ваканцията по масите в кулата на «Грифиндор» се появиха какви ли не брошури, дипляни и листовки за различни магьоснически поприща, а на дъската беше окачена поредната обява, която гласеше:

Хари погледна списъка и видя, че трябва да отиде в кабинета на професор Макгонъгол в понеделник в два и половина, което означаваше, че ще пропусне почти цялото пророкуване. Заедно с останалите петокурсници беше прекарал доста време от края на последната седмица от великденската ваканция в това да чете цялата информация за различните професии, която им бяха предоставили.

— Не ми се става лечител — заяви Рон вечерта преди началото на срока. Беше се зачел в брошура с емблемата на «Свети Мънго», кръстосани кост и магическа пръчка. — Тук пише, че на изпитите за ТРИТОН трябва да си изкарал поне «Н» по отвари, билкология, трансфигурация, вълшебство и защита срещу Черните изкуства. Това значи… Олеле… тия не искат много, а?

— Е, работата си е отговорна — каза разсеяно Хърмаяни. Изучаваше най-старателно брошура в яркорозово и оранжево със заглавието «МЕЧТАЕТЕ ЛИ ДА СЕ ПОСВЕТИТЕ НА ОТНОШЕНИЯТА С МЪГЪЛИТЕ?» — Както гледам, не е нужна кой знае каква подготовка, за да поддържаш отношения с мъгълите, трябва да си взел само изпита за СОВА по мъгълознание: «Много по-важни са желанието, търпението и чувството ви за хумор».

— За да поддържаш отношения с вуйчо ми, ти трябва много повече от чувство за хумор — отбеляза свъсен Хари. — По-скоро чувство точно кога да се наведеш. — Беше преполовил брошурата за магьосническото банково дело. — Чуйте: «Искате ли да се посветите на вълнуваща професия с много пътешествия, приключения и солидни премии в злато за рисков труд? Тогава елате в магьосническата банка „Гринготс“! В момента набираме отменители на заклинания за свободните работни места в чужбина…» Само че искат аритмантика… теб, Хърмаяни, сигурно ще те вземат!

— Банковото дело не ме влече особено — отвърна небрежно Хърмаяни, която се бе зачела в «ПРИТЕЖАВАТЕ ЛИ КАЧЕСТВА, ЗА ДА ОБУЧАВАТЕ ТРОЛОВЕ ЗА ОХРАНИТЕЛИ?».

— Ей! — възкликна някой в ухото на Хари. Той се обърна и видя, че са дошли близнаците. — Джини ни каза за теб — рече Фред, опъна крака върху масата отпред и доста от брошурите за свободни места в Министерството на магията изпопадаха на пода. — Искал си да говориш със Сириус.

— Какво? — ахна Хърмаяни и застина, както се беше пресегнала да вземе «НАПРАВЕТЕ ШЕМЕТНА КАРИЕРА В ОТДЕЛ „МАГИЧЕСКИ ЗЛОПОЛУКИ И БЕДСТВИЯ“».

— Да… — потвърди уж нехайно Хари. — Да, иска ми се да…

— Не ставай за смях — прекъсна го Хърмаяни, като се изправи и го погледна така, сякаш не може да повярва на очите си. — Ъмбридж тършува из огньовете в камините и обискира всички сови!

— Е, все ще намерим начин да я надхитрим — усмихна се Джордж и се протегна. — Просто трябва да отклоним вниманието. Вероятно сте забелязали, че през великденската ваканция имаше затишие на фронта на лудориите.

— Запитахме се какъв е смисълът да нарушаваме почивката на хората? — продължи Фред. — И си отговорихме: никакъв. Пък и щяхме да попречим, разбира се, на преговора, а това е последното, което искаме.

Той кимна благоговейно на Хърмаяни. Тя бе удивена от такава загриженост.

— Но от утре продължаваме, както обикновено, защото бизнесът си е бизнес — допълни живо Фред. — А щом ще предизвикваме суматоха, защо да не го направим така, че Хари да си поприказва със Сириус?

— Въпреки това — поде Хърмаяни така, сякаш обясняваше нещо пределно просто на пределно глупав човек, — дори и да отклоните вниманието, как ще може Хари да разговаря с него?

— От кабинета на Ъмбридж — прошепна Хари.

Обмисляше го вече от половин месец и не виждаше друго решение. Самата Ъмбридж му беше казала, че единствено огънят в нейната камина не е под наблюдение.

— Ти… да не си… полудял? — изрече сподавено Хърмаяни.

Рон беше свалил брошурата за търговия с култивирани плесени и гъби и следеше внимателно разговора.

— Мисля, че не — сви рамене Хари.

— И как изобщо ще проникнеш вътре?

Хари беше подготвен за въпроса.

— С ножа от Сириус — отвърна той.

— Моля?

— Като бяхме в четвърти курс, Сириус ми подари за Коледа нож, който отваря всяка ключалка — обясни момчето. — Дори Ъмбридж да е омагьосала вратата и «Алохомора» да не й действа, а тя със сигурност го е направила…

— Ти какво мислиш? — обърна се Хърмаяни към Рон и Хари неизбежно се сети за госпожа Уизли, която по време на първата му вечеря в къщата на площад «Гримолд» беше потърсила подкрепа от мъжа си.

— Не знам — рече Рон, стреснат, че му искат мнението. — Щом Хари желае да го направи, нека реши сам.

— Отговор, достоен за истински приятел и за един Уизли — похвали го Фред и го потупа силно по гърба. — Добре тогава. Мислим да го осъществим утре, веднага след часовете, ефектът ще бъде най-голям, когато всички са по коридорите… ще бъде някъде в източното крило, Хари, за да прилъжем Ъмбридж по-далеч от кабинета й… смятам, че можем да ти осигурим колко… двайсет минути? — попита той, като се извърна към Джордж.

— Лесна работа! — възкликна другият близнак.

— Как ще отклоните вниманието? — полюбопитства Рон.

— Ще видиш, братле — отговори Фред и двамата с Джордж отново се изправиха. — Но само ако утре към пет отидеш в коридора на Грегъри Подмазвача.

На другата заран Хари се събуди много рано, чувстваше се притеснен почти както сутринта преди заседанието в Министерството на магията. Плашеше го не само мисълта, че ще проникне с взлом в кабинета на Ъмбридж и ще използва огъня в камината й, за да разговаря със Сириус, макар че и това не беше никак малко. Този ден обаче щеше и да се окаже в непосредствена близост със Снейп за пръв път, откакто той го беше изхвърлил от кабинета си.

Полежа, умислен за деня, който му предстои, после стана много тихо и отиде на пръсти при прозореца до леглото на Невил, утринта наистина бе великолепна. Небето беше ясно, млечносиньо, забулено в омара. Точно отпред Хари зърна извисилия се бук, под който някога баща му беше тормозил Снейп. И той не знаеше какво ще му каже Сириус, за да оправдае видяното в мислоема, но му се искаше отчаяно да чуе и неговия разказ за случилото се и да разбере дали е имало някакви смекчаващи обстоятелства, някакво оправдание за начина, по който се е държал баща му…

Нещо привлече вниманието му: движение в края на Забранената гора. Хари присви очи срещу слънцето и забеляза Хагрид, който излизаше измежду дърветата. Като че ли накуцваше. Отправи се с несигурна стъпка към вратата на колибата и се скри вътре. Няколко минути Хари не сваляше очи от нея. Хагрид не се показа отново, но от комина се заизвива дим, значи не бе ранен чак толкова тежко, щом можеше да стъкми огън.

Хари се дръпна от прозореца, върна се при куфара и започна да се облича.

Предстоеше му да проникне с взлом в кабинета на Ъмбридж и не се надяваше денят да бъде спокоен, но не бе и очаквал Хърмаяни непрекъснато да се опитва да го убеди да се откаже от това, което беше намислил да направи в пет следобед. В часа по история на магията при професор Бинс тя за пръв път беше разсеяна почти колкото двамата си приятели и непрекъснато шепнеше на Хари. Заля го с цял порой съвети, на които той се опита с всички сили да не обръща внимание.

— Ако те залови вътре, не само ще те изключи, но и ще се досети, че си говориш със Смърки, и този път очаквам да те накара да изпиеш насила веритасерум и да отговаряш на въпросите й…

— Хърмаяни — възмути се полугласно Рон, — ще престанеш ли най-после да даваш съвети на Хари? Ще слушаш ли Бинс, или ще се наложи сам да записвам?

— Записвай и ти веднъж, нищо няма да ти стане.

Когато отидоха в подземието, и Хари, и Рон не й говореха. Това изобщо не й попречи да се възползва от мълчанието им, за да ги затрупа с лавина от какви ли не страховити предупреждения, изречени тихо, с яростно съскане, заради което Шеймъс изгуби цели пет минути да проверява дали котелът му не се е продънил.

През това време Снейп явно бе решил да се държи така, сякаш Хари е невидим. Той, разбира се, бе свикнал с подобна тактика, една от любимите на вуйчо Върнън, и, общо взето, беше признателен, че не му се е стоварило нещо по-неприятно. В сравнение със заяждането и жлъчните подмятания на Снейп, които обикновено трябваше да търпи, новият подход всъщност му се стори по-добър и той с радост установи, че оставен на спокойствие, е успял лесно да забърка отвара за сила. В края на часа отсипа малко в стъкленица, запуши я и я занесе за оценка при катедрата на Снейп, като се надяваше най-после и той да изкара едно «Н».

Тъкмо се обърна, когато чу звук от строшено стъкло. Малфой се изкиска доволно. Хари се извъртя рязко. Стъкленицата с отварата лежеше на парчета върху пода, а Снейп го гледаше злорадо.

— Виж ти! — рече много тихо. — Пак нула, Потър.

Хари беше вбесен, не му се говореше. Върна се при котела с намерението да напълни друга стъкленица и да поиска от Снейп да му пише оценка, но за свой ужас видя, че от отварата му не е останала и следа.

— Извинявай! — рече Хърмаяни, като затули уста с длани. — Страшно съжалявам, наистина, Хари. Мислех, че си приключил, и почистих!

Той не намери сили да отвърне. След звънеца побърза да излезе от подземието, без да поглежда назад, и на обяд се постара да си намери място между Невил и Шеймъс, да не би Хърмаяни да почне пак да го убеждава да не използва кабинета на Ъмбридж.

Когато отиде на пророкуване, беше толкова сърдит, че съвсем бе забравил за часа, определен му за професионалната консултация при професор Макгонъгол, и се сети чак когато Рон го попита защо не е в кабинета й. Изхвърча обратно по стълбите и останал без дъх, се качи горе само с няколко минути закъснение.

— Извинявайте, госпожо — рече запъхтян и затвори вратата. — Забравих.

— Нищо, Потър — побърза да каже тя, но докато го изричаше, някой изсумтя от ъгъла.

Хари се обърна. Там седеше професор Ъмбридж с тефтер върху коленете, с шалче на точки около врата и с ужасна самодоволна усмивка върху лицето.

— Седни, Потър — отсече професор Макгонъгол.

Ръцете й трепереха едва доловимо, докато тя прехвърляше брошурите, с които бе отрупано писалището.

Хари седна с гръб към Ъмбридж и положи всички усилия да се престори, че не чува скрибуцането на перото й върху тефтера.

— Е, Потър, сега трябва да обсъдим какво би искал да работиш и да ти помогна да решиш кои предмети да продължиш да изучаваш в шести и седми курс — поде професор Макгонъгол. — Замислял ли си се какво би желал да правиш, след като завършиш «Хогуортс»?

— Ами… — провлече Хари.

Установи, че драскането отзад го разсейва много.

— Е? — подкани професор Макгонъгол.

— Мислил съм да стана може би аврор — измънка Хари.

— За това ти трябват много високи оценки — напомни учителката, като издърпа от купчината върху бюрото черна брошурка и я отвори. — Както гледам, искат да си взел най-малко пет изпита за ТРИТОН, при това с оценки, не по-ниски от «Надхвърлящ очакванията». После трябва да се явиш на няколко изключително тежки изпита в служба «Аврори», чрез които ще подложат на проверка характера и способностите ти. Това поприще е трудно, Потър, взимат само най-добрите. Не помня през последните три години да са одобрили някого.

В този миг професор Ъмбридж се покашля съвсем леко, сякаш за да провери колко тихо може да го направи. Макгонъгол не й обърна внимание.

— Сигурно искаш да разбереш кои предмети да запишеш — продължи тя малко по-високо от преди.

— Да — потвърди Хари. — Вероятно защита срещу Черните изкуства?

— Естествено — отсече тя. — Бих те посъветвала и…

Професор Ъмбридж пак се изкашля, този път по-силно. Професор Макгонъгол затвори за миг очи, пак ги отвори и си продължи, като че ли не се е случило нищо.

— Бих те посъветвала да запишеш и трансфигурация, на аврорите често им се налага по време на работа да се преобразяват и после отново да приемат предишния си вид. Длъжна съм още сега да те предупредя, Потър, че в часовете си за ТРИТОН не приемам ученици, получили на изпита за СОВА по-малко от «Надхвърлящ очакванията». В момента средната ти оценка според мен е по-скоро «Приемлив», ето защо се налага преди изпитите да поработиш усърдно, ако искаш да продължиш нататък. Освен това трябва да запишеш вълшебство, което винаги е от полза, и отвари. Да, Потър, отвари — допълни тя с нещо като най-бледа сянка на усмивка. — За аврорите е изключително важно да усвоят отровите и противоотровите. Трябва да те предупредя и че професор Снейп категорично отказва да взима ученици, получили на изпита за СОВА по-малко от «Изключителен», така че…

Професор Ъмбридж пак се закашля — доста по-силно.

— Дали да не ви предложа хапче против кашлица, Долорес? — попита дръпнато Макгонъгол, без да я поглежда.

— А, не, много благодаря — отказа Ъмбридж с престорения си смях, който Хари мразеше толкова много. — Само се питах, Минерва, дали мога да ви прекъсна за съвсем мъничко?

— Както виждам, можете — процеди през стиснати зъби професор Макгонъгол.

— Само се питах дали господин Потър наистина притежава душевна нагласа за аврор — подметна мазно Ъмбридж.

— Така ли! — рече високомерно другата жена. — Е, Потър — продължи тя, сякаш изобщо не са я прекъсвали, — ако наистина имаш такова желание, бих те посъветвала да се потрудиш повече по трансфигурация и отвари, там има какво да се желае. Виждам, че професор Флитуик ти е писал за последните две години между «Приемлив» и «Надхвърлящ очакванията», значи по вълшебство се представяш добре. Колкото до защитата срещу Черните изкуства, оценките ти като цяло са били високи, по-точно професор Лупин смяташе, че… Сигурна ли сте, Долорес, че не искате хапче против кашлица?

— О, няма нужда, Минерва, благодаря — рече превзето професор Ъмбридж, която току-що се беше изкашляла най-силно досега. — Само се притеснявам, че може би нямате пред себе си последните оценки на Хари по защита срещу Черните изкуства. Сигурна съм, че пъхнах вътре бележка.

— Какво, това тук ли? — попита с отвращение професор Макгонъгол, докато вадеше измежду листовете в папката на Хари парче розов пергамент. Погледна го с леко вдигнати вежди, после го върна мълком в папката. — Да, та както казвах, Потър, професор Лупин смяташе, че имаш подчертана дарба за предмета, а за един аврор очевидно…

— Прочетохте ли бележката ми, Минерва? — попита професор Ъмбридж мазно, съвсем забравила да кашля.

— Естествено, че съм я прочела — отвърна професор Макгонъгол през зъби, стиснати толкова силно, че думите прозвучаха малко приглушено.

— В такъв случай недоумявам… боя се, че не разбирам как можете да вдъхвате на господин Потър напразни надежди, че…

— Напразни надежди ли? — повтори професор Макгонъгол, която и този път отказа да се обърне към Ъмбридж. — На всички изпити по защита срещу Черните изкуства има високи оценки…

— Ужасно съжалявам, Минерва, че се налага да ви противореча, но както ще видите от бележката ми, в моите часове Хари се представя много слабо…

— Трябваше да се изразя по-ясно — заяви професор Макгонъгол и най-сетне погледна Ъмбридж право в очите. — Има високи оценки на всички изпити по защита срещу Черните изкуства, проведени от компетентен учител.

Усмивката на професор Ъмбридж угасна внезапно като изгоряла електрическа крушка. Тя си седна на стола, обърна листа в тефтера и започна да пише ужасно бързо, а изпъкналите й очи замърдаха напред-назад. Професор Макгонъгол погледна отново Хари с издути тънки ноздри и блеснали очи.

— Някакви въпроси, Потър?

— Да — каза Хари. — Ако човек издържи достатъчно изпити за ТРИТОН, на каква проверка за характер и способности се явява в министерството?

— Трябва да покажеш, че умееш да запазваш самообладание, когато си под напрежение, и така нататък — отговори професор Макгонъгол, — упоритост и всеотдайност, защото обучението за аврор продължава още три години, да не говорим за много добрите умения в приложната защита. Това означава, че и след като завършиш училище, пак има да усвояваш много и ако не си готов да…

— Освен това ще установите — обади се отново Ъмбридж, сега вече гласът й беше много студен, — че министерството проверява и досиетата на кандидатите за аврори. Криминалните им досиета.

— И ако не си готов и след «Хогуортс» да се явяваш на още изпити, по-добре наистина си потърси друго…

— А това означава, че момчето има шансове да стане аврор точно колкото и Дъмбълдор да се върне в училището.

— Значи шансовете са големи — подхвърли професор Макгонъгол.

— Потър няма чисто съдебно минало — провикна се Ъмбридж.

— Потър беше оправдан по всички обвинения — възрази още по-високо Макгонъгол.

Професор Ъмбридж се изправи. Беше толкова ниска, че нямаше особена разлика, но превзетото й лигаво държане беше изместено от необуздана ярост, от която широкото й увиснало лице стана странно зловещо.

— Потър няма никакви шансове да стане аврор!

Професор Макгонъгол също се изправи на крака и в нейния случай това бе много по-внушително. Тя се извиси над професор Ъмбридж.

— Потър — подхвана с кънтящ глас, — аз ще ти помогна да станеш аврор, дори това да е последното, което ще направя! Ще се постарая да постигнеш нужните резултати, даже и да се наложи да те обучавам и нощем!

— Министърът на магията за нищо на света няма да назначи Потър — повиши гневно глас Ъмбридж.

— Когато Потър бъде готов да постъпи там, нищо чудно да има нов министър на магията — кресна професор Макгонъгол.

— Аха! — изписка професор Ъмбридж и я засочи с дебел пръст. — Да! Да, да и да! Така си и знаех! Това искате, нали, Минерва Макгонъгол? Искате Албус Дъмбълдор да седне на стола на Корнелиус Фъдж! Въобразявате си, че ще заемете моето място: пръв заместник-министър и освен това директор на училището.

— Вие бълнувате — отбеляза с невероятно презрение професор Макгонъгол. — Потър, професионалната ни консултация приключи.

Хари метна чантата на рамо и побърза да излезе от кабинета — не смееше и да погледне професор Ъмбридж. Чак до края на коридора чуваше как двете продължават да си крещят.

Когато по-късно следобед влезе в часа по защита срещу Черните изкуства, професор Ъмбридж още едва си поемаше въздух, сякаш току-що е участвала в надбягване.

— Надявам се да си размислил и да не го правиш, Хари — прошепна Хърмаяни щом отвориха учебника на «Глава трийсет и четвърта. Отказ от отмъщение и водене на преговори». — Както гледам, Ъмбридж вече е в много лошо настроение…

Ъмбридж постоянно стрелкаше със злобни погледи Хари, който беше навел глава и бе насочил замъглен поглед към «Теория на отбранителната магия», макар че всъщност мислеше…

Представяше си как ще реагира професор Макгонъгол, ако го заловяха, че е проникнал с взлом в кабинета на професор Ъмбридж броени часове след като заместник-директорката се бе застъпила за него… нищо не му пречеше просто да се върне в Грифиндорската кула и да се надява през лятната ваканция все да има случай да попита Сириус за сцената, на която бе станал свидетел в мислоема… нищо освен едно: при мисълта, че ще постъпи толкова благоразумно, се почувства така, сякаш в стомаха му тежи олово… също Фред и Джордж, които вече бяха подготвили своята диверсия за отклоняване на вниманието… а и ножът, подарък от Сириус, сега беше в ученическата му чанта заедно със старата мантия невидимка на баща му.

Но нямаше как да избяга от факта, че ако го заловят…

— Дъмбълдор се жертва, за да останеш в училището, Хари! — каза тихо Хърмаяни, като вдигна учебника, за да скрие лицето си от Ъмбридж. — И за какво, ако днес те изхвърлят!

Хари можеше да се откаже от намеренията си и просто да свикне да живее със спомена за онова, което баща му е извършил онзи летен ден преди повече от двайсет години…

После се сети какво му каза Сириус от огъня горе, в общата стая на «Грифиндор»…

«Не приличаш чак толкова на баща си, колкото си мислех… Джеймс се забавляваше, ако му се налагаше да рискува…»

Но дали още искаше да прилича на баща си?

— Хари, не го прави, моля те, недей! — рече с измъчен глас Хърмаяни, когато звънецът би за междучасието.

Той не отговори, не знаеше какво да прави.

Рон явно бе решил нито да изказва мнение, нито да дава съвети. Не дръзваше и да погледне Хари, макар че когато Хърмаяни пак отвори уста в пореден опит да разубеди Хари, той рече тихо:

— Хайде престани, чу ли? Може и сам да реши.

Щом Хари излезе от класната стая, сърцето му започна да бие учестено. Беше стигнал средата на коридора, когато чу в далечината звуци — не можеше да бъде друго освен диверсия. Някъде горе екнаха писъци и крясъци, учениците, излизащи от класните стаи наоколо, спряха като заковани и погледнаха със страх тавана…

Ъмбридж изхвърча от стаята толкова бързо, колкото й позволяваха късите крака. Извади магическата пръчка и се втурна в другата посока. Сега или никога.

— Хари, недей! — замоли го пак Хърмаяни.

Той обаче вече бе решил. Закрепи чантата на рамото си и се завтече, като лъкатушеше между учениците, които бързаха в обратната посока, към източното крило, за да видят каква е тази суматоха.

Хари стигна до коридора, където беше кабинетът на Ъмбридж, и го завари безлюден. Шмугна се зад големи доспехи с шлем, който се завъртя със скърцане, за да го огледа. После отвори чантата, грабна ножа на Сириус и си метна мантията невидимка. Сетне се прокрадна бавно и предпазливо иззад доспехите и отиде по коридора при вратата на Ъмбридж.

Пъхна в процепа острието на вълшебния нож и го прокара леко нагоре-надолу, сетне го издърпа. Чу се изщракване, вратата зейна. Момчето влезе вътре, побърза да затвори след себе си и се огледа.

Не помръдваше нищо освен ужасните котета, които пак си палуваха по чиниите над конфискуваните метли.

Хари смъкна мантията невидимка и след като отиде с широка крачка при камината, намери за секунди каквото търсеше: кутийка с блестяща летежна пудра.

Коленичи с разтреперани ръце пред празната камина. Не го беше правил никога досега, но му се струваше, че знае как става. Вкара глава в камината, взе голяма щипка от пудрата и я поръси върху цепениците, старателно подредени пред него. Те веднага лумнаха в изумруденозелени пламъци.

— Площад «Гримолд» номер дванайсет — каза високо и ясно Хари.

Беше едно от най-странните усещания, които някога бе изпитвал. И друг път, разбира се, бе пътувал с летежна пудра, тогава обаче цялото му тяло се бе въртяло из пламъците по мрежата от магьоснически огнища, която се разпростираше из цялата страна. Този път коленете му не помръднаха, останаха си върху студения под в кабинета на Ъмбридж и само главата му се понесе из изумрудения огън…

Сетне, точно толкова внезапно, колкото и бе започнало, въртенето спря. Хари усети, че му се гади леко, имаше чувството, че си е омотал около главата изключително топъл шал. Отвори очи и установи, че гледа от огнището в кухнята към дългата дървена маса, където един мъж се бе зачел в парче пергамент.

— Сириус!

Мъжът скочи и започна да се озърта. Но беше не Сириус, а Лупин.

— Хари! — възкликна смаян той. — Какво… какво се е случило, всичко наред ли е?

— Да — потвърди момчето. — Просто се питах… прииска ми се да поговоря със Сириус.

— Ще го повикам — изправи се Лупин, който още не се беше съвзел, — качи се горе да търси Крийчър, май пак се е скрил на тавана…

И Хари видя как Лупин излиза забързано от кухнята. Сега нямаше какво друго да гледа освен стола и краката на масата. Запита се защо ли Сириус никога не е споменавал колко неудобно е да разговаряш от огъня: коленете му вече роптаеха измъчено от прекалено дългото притискане в твърдия каменен под в кабинета на Ъмбридж.

След малко Лупин се върна заедно със Сириус, който го следваше по петите.

— Какво има? — попита разтревожен кръстникът му, като махна от очите си дългата черна коса и приседна на пода пред огъня, за да е на едно равнище с Хари. Лупин също приклекна, изглеждаше доста угрижен. — Добре ли си? От помощ ли се нуждаеш?

— Не — отвърна момчето, — не се нуждая от помощ… Просто исках да поговорим… за татко.

Двамата се спогледаха силно учудени, ала Хари нямаше за кога да се чувства смутен и да се срамува. От секунда на секунда коленете го боляха все повече, а и откакто близнаците бяха започнали диверсията, сигурно вече бяха минали пет минути. Джордж му бе обещал само двайсет. Ето защо Хари веднага се впусна да разказва какво е видял в мислоема.

След като приключи, и Сириус, и Лупин мълчаха известно време. После Лупин пророни тихо:

— Не бива, Хари, да си правиш изводи за баща си от онова, което си видял. Бил е едва на петнайсет…

— И аз съм на петнайсет! — напомни разпалено момчето.

— Виж какво, Хари — поде Сириус предразполагащо, — Джеймс и Снейп се намразиха още от мига, в който се видяха за пръв път, понякога се случва, разбираш, нали? Според мен Джеймс олицетворяваше всичко, каквото Снейп мечтаеше да бъде: другите го обичаха, беше добър в куидича… беше добър в почти всичко. А Снейп си беше дребосък, особняк, беше се вманиачил по Черните изкуства, докато Джеймс, какъвто и да ти се е сторил, открай време е ненавиждал Черните изкуства.

— Да — рече Хари, — но нападна Снейп ей така, без нищо, само защото… ами защото ти каза, че ти е скучно — довърши той с глас, в който се долавяше извинение.

— Не се гордея с това — рече бързо Сириус.

Лупин го погледна с крайчеца на окото и каза:

— Разбери, Хари, с каквото и да се заемеха, баща ти и Сириус бяха най-добрите в училището, всички ги смятаха за страхотни… дори и понякога да се увличаха…

— Искаш да кажеш, ако понякога сме се държали като гадняри — поправи го Сириус.

Лупин се усмихна.

— Той непрекъснато си разрошваше косата — рече с мъка в гласа Хари.

Сириус и Лупин се засмяха.

— Бях забравил — въздъхна с обич Сириус.

— Играеше ли си със снича? — попита нетърпеливо Лупин.

— Да — потвърди Хари и погледна неразбиращо двамата мъже, които, грейнали, се бяха отдали на спомените. — Ами… стори ми се голям празноглавец.

— Разбира се, че си беше празноглавец! — възкликна ободрително Сириус. — Всички бяхме празноглавци! Е… Лун не чак в такава степен, той беше по-нормален — призна справедливо и погледна Лупин.

Той обаче поклати глава.

— Казвал ли съм ви някога да не закачате Снейп? — попита. — Събирал ли съм някога смелост да ви заявя в очите, че сте смахнати?

— Не, но понякога ни караше да се срамуваме от себе си… И то ни стигаше… — възрази приятелят му.

— Освен това — продължи вироглаво Хари, защото беше решил, веднъж дошъл, да си каже всичко, което му тежи, — все поглеждаше към момичетата край езерото с надеждата, че го наблюдават!

— Е, вършеше глупости винаги когато Лили беше наблизо — сви рамене Сириус, — зърнеше ли я, и не можеше да се сдържи, почваше да се перчи.

— Как изобщо са се оженили? — попита умърлушен Хари. — Тя го е мразела!

— А, не, не го мразеше — заяви Сириус.

— Започна да излиза с него в седми курс — поясни Лупин.

— След като Джеймс взе да поумнява — рече приятелят му.

— И престана да омагьосва всеки срещнат само за да се позабавлява — допълни вторият мъж.

— Дори Снейп ли? — попита Хари.

— Е, Снейп си беше по-особен случай — проточи Лупин. — Не пропускаше възможност да направи на Джеймс проклятие, едва ли очакваш той да се е примирил току-така.

— И мама нямаше нищо против?

— Да ти призная, тя обикновено не знаеше — отговори кръстникът му. — Джеймс не е водил и Снейп на срещите си с Лили и не му е правил магии направо пред очите й. — Той се свъси срещу момчето, което още не изглеждаше особено убедено. — Виж какво — продължи Сириус, — баща ти беше най-верният приятел, когото някога съм имал, беше прекрасен човек. На петнайсет години мнозина са празноглавци. Той го надрасна.

— Добре — промълви тъжно Хари. — Не съм и допускал, че някога ще ми бъде мъчно за Снейп.

— Понеже стана дума — намеси се пак Лупин и между веждите му се вряза лека бръчица, — как реагира Снейп, когато разбра, че си видял всичко това?

— Каза, че никога повече няма да ми преподава оклумантика — отвърна безразлично момчето, — не че съм особено разочаро…

— КАКВО? — изкрещя Сириус, при което Хари подскочи и се нагълта с пепел.

— Сериозно ли говориш? — побърза да попита и Лупин. — Престанал е да ти дава уроци?

— Да — потвърди Хари, изненадан от прекалено бурната им според него реакция. — Но аз нямам нищо против, все едно ми е, дори, да ви призная, ми поолекна, че…

— Идвам да поговоря със Снейп! — заяви решително Сириус и дори понечи да стане, но Лупин го дръпна долу.

— Ако някой ще ходи да говори със Снейп, това ще бъда аз! — отсече твърдо той. — Но първо ти, Хари, ще идеш при него и ще му кажеш в никакъв случай да не прекъсва уроците… ако Дъмбълдор научи…

— Не мога да му го кажа, той ще ме убие! — разгневи се Хари. — Да бяхте го видели как изглеждаше, когато излязохме от мислоема!

— Хари, няма по-важно от това да усвоиш оклумантиката! — прекъсна го строго Лупин. — Разбра ли? Няма!

— Добре, добре — рече доста разстроено момчето, което в същото време беше и раздразнено. — Ще… ще опитам да му кажа… но със сигурност…

Замълча. Беше чул в далечината стъпки.

— Крийчър ли слиза?

— Не — каза Сириус и погледна през рамо. — Вероятно е някой в твоя край.

Сърцето на Хари прескочи няколко удара.

— По-добре да тръгвам! — рече забързано и се дръпна от огъня в камината на площад «Гримолд».

За миг главата му като че се завъртя на раменете, после си застана на мястото, а Хари се озова на колене пред огъня на Ъмбридж и загледа как изумрудените пламъци потрепват, преди да угаснат.

— Бързо, бързо! — чу как някой хрипти точно пред кабинета. — А, оставила е отворено…

Хари се спусна да вземе мантията невидимка и тъкмо се загърна с нея, когато в кабинета нахълта Филч. Изглеждаше страшно въодушевен, говореше си трескаво, докато прекосяваше кабинета, после издърпа едно от чекмеджетата в писалището на Ъмбридж и затършува из книжата вътре.

— Разрешително за бой с камшик… Разрешително за бой с камшик… Най-после ми позволиха… а ония си го заслужават от години…

Извади пергаментов лист, целуна го и след като го притисна до гърдите си, затътрузи крака към вратата.

Хари скочи, увери се, че чантата е у него и мантията невидимка го покрива изцяло, после отвори рязко вратата и се завтече след Филч. Никога досега не го беше виждал да куцука толкова бързо.

На междинната площадка под кабинета на Ъмбридж Хари реши, че вече е безопасно да стане отново видим. Свали мантията невидимка, прибра я в чантата и забърза нататък. Откъм Входната зала долитаха викове, цареше суматоха. Момчето се втурна надолу по мраморното стълбище и завари почти цялото училище събрано.

Беше точно както вечерта, когато бе уволнена Трелони. Учениците бяха застанали на широк обръч покрай стените (някои, както забеляза Хари, бяха покрити с вещество, което приличаше много на смрадлив сок), в навалицата имаше и учители, и духове бродници. Сред зяпачите се открояваха членовете на Отряда за бързо реагиране, неописуемо доволни от себе си, и Пийвс, който се носеше над главите на всички и гледаше отгоре Фред и Джордж, застанали насред помещението с несъмнения вид на хора, които току-що са били спипани на местопрестъплението.

— И така! — викна победоносно Ъмбридж. Хари забеляза, че тя стои само няколко стъпала пред него и отново гледа надолу към плячката си. — И така… смятате, че е много забавно да превърнете училищния коридор в мочурище, а?

— Ами да, доста забавно си е — заяви Фред и я изгледа без следа от страх.

Филч се провря по-близо до Ъмбридж, още малко, и щеше да се разплаче от щастие.

— Нося формуляра, госпожо директорке — изсумтя той пресипнало и размаха парчето пергамент, което Хари току-що го бе видял да взима от писалището на Ъмбридж. — Нося формуляра, приготвил съм камшиците… о, нека го направя още сега…

— Чудесно, Аргус — рече Ъмбридж. — Сега вие двамата — продължи тя и прониза с поглед Фред и Джордж — ще разберете какво става със злосторниците в моето училище.

— Знаете ли, аз пък мисля, че няма да разберем — подметна Фред. Извърна се към своя близнак. — Според мен, Джордж, вече сме надраснали училищното образование.

— Да, и аз съм на същото мнение — отвърна безгрижно Джордж.

— Крайно време е да проверим дарбите си в истинския живот, какво ще кажеш? — попита Фред.

— Определено — отговори брат му.

И още преди Ъмбридж да е изрекла и дума, двамата вдигнаха магическите пръчки и казаха едновременно:

— Акцио метли!

Хари чу някъде в далечината силен трясък. Погледна наляво и се сниши тъкмо навреме. Метлите на Фред и Джордж — едната още влачеше тежката верига, катинара и металната халка, с които Ъмбридж ги бе приковала за стената, — се носеха с пълна пара по коридора към притежателите си: завиха наляво, спуснаха се шеметно надолу по стълбището и се заковаха рязко пред близнаците, а веригата издрънча силно по каменния под.

— Няма да ви казваме «довиждане» защото няма да се виждаме — рече Фред на професор Ъмбридж и преметна крак над метлата.

— И не си правете труда да ни пишете — добави Джордж, след което също яхна метлата.

Фред погледна насъбралите се ученици — притихналото ококорено множество.

— Ако някой реши да си купи преносимо блато като това, което демонстрирахме горе, заповядайте на «Диагон-али» номер деветдесет и три, в «Магийките шегобийки на братя Уизли» — оповести той на висок глас. — Новият ни магазин!

— Специални отстъпки за ученици от «Хогуортс», заклели се да използват изделията ни, за да се отърват от тоя дърт прилеп — допълни Джордж и посочи професор Ъмбридж.

— СПРЕТЕ ГИ! — изпищя тя, но твърде късно.

Членовете на Отряда за бързо реагиране обкръжиха двамата близнаци, те обаче се оттласнаха от пода и се извисиха на четири-пет метра заедно с металната халка, която се полюшваше застрашително отдолу. Фред погледна към другия край на залата, където полтъргайстът се носеше над тълпата.

— Разкажи й играта вместо нас, Пийвс.

Никога дотогава Хари не беше виждал Пийвс да се подчинява на заповед на ученик, сега обаче полтъргайстът махна с рязко движение шапката си на камбанки и изкозирува точно когато под бурните ръкопляскания на множеството долу Фред и Джордж завиха с метлите и се понесоха устремно през отворената входна врата към великолепния залез.