Хари Потър и Орденът на феникса

Глава двайсета Разказът на Хагрид

Хари хукна към момчешките спални, за да вземе от куфара си мантията невидимка и Хитроумната карта, и се върна толкова бързо, че те с Рон бяха готови за тръгване пет минути, преди Хърмаяни да се зададе откъм момичешките спални с шал, ръкавици и една от възлестите шапки, които плетеше за домашните духчета.

— Навън е много студено — взе да се оправдава тя, понеже Рон изцъка нетърпеливо с език.

Промушиха се през дупката зад портрета и побързаха да се покрият с мантията невидимка (Рон бе порасъл на височина толкова много, че трябваше да приклекне, за да не му се подават краката), след това заслизаха бавно, крадешком по многото стълбища, като от време на време спираха и проверяваха картата за следи от Филч или Госпожа Норис. Провървя им: не видяха никого освен Почтибезглавия Ник, който се рееше разсеяно и си тананикаше нещо, ужасно наподобяващо «Уизли, ти си нашият цар!». Прекосиха на пръсти Входната зала и излязоха в притихналия, забулен със сняг парк. С подскочило от радост сърце Хари видя пред себе си златисти квадратчета светлина и дим, който се виеше от комина на Хагрид. Закрачи бързо натам, а Рон и Хърмаяни се запрепъваха, докато ситняха подире му. Вървяха развълнувани през все по-дебелия сняг, който поскърцваше под краката им, и накрая излязоха пред дървената врата. Хари вдигна юмрук и похлопа три пъти, а отвътре се чу яростен лай.

— Ние сме, Хагрид! — провикна се през ключалката Хари.

— Трябваше да се сетя — промърмори пресипнал глас.

Тримата засияха от щастие под мантията невидимка — от гласа на великана доловиха, че им се е зарадвал.

— Прибрал съм се преди три секунди… Назад, Фанг… назад, ти казах, проклетник такъв…

Резето беше махнато, вратата се отвори със скърцане и в пролуката се показа главата на Хагрид.

Хърмаяни изписка.

— Да го ’земе Мерлин дано, по-тихо! — рече припряно Хагрид и се взря трескаво над главите им. — С мантията сте, а? Е, влизайте, де!

— Извинявай! — простена Хърмаяни, след като тримата се промушиха покрай него вътре в къщурката и махнаха мантията, та той да ги види. — Аз само… о, Хагрид!

— Нищо ми няма — побърза да каже той, после затвори след тях вратата и се спусна да дръпне всички пердета, Хърмаяни обаче продължи да се блещи ужасена срещу него.

Косата му бе сплъстена от засъхналата кръв, лявото му око се беше превърнало в издута цепка сред моравочерни отоци. По лицето и ръцете му се виждаха множество рани, някои от които още кървяха, Хагрид стъпваше някак сковано и затова Хари заподозря, че може да има и счупени ребра. Личеше си, че се е прибрал току-що: върху облегалката на един от столовете беше хвърлено дебело черно пътно наметало, на стената точно при вратата беше облегната раница, толкова грамадна, че в нея преспокойно щяха да се поберат няколко деца. Хагрид, който бе два пъти по-висок от повечето хора, закуцука към огъня и сложи в него бакърен чайник.

— Какво ти се е случило? — попита притеснен Хари, а Фанг подрипваше около тях и се опитваше да ги близне по лицата.

— Нали ви рекох вече, нищо — отсече Хагрид. — Ще пийнете ли по едно чайче?

— На друг ги разправяй тия, я как си се подредил! — намеси се и Рон.

— Колко пъти да ви повтарям, добре съм си — инатеше се Хагрид и след като се изправи, се извърна, за да им се усмихне, но само се свъси. — Бре, как само се радвам, че ви виждам пак… добре ли си изкарахте ваканцията, а?

— Някой те е нападнал, Хагрид — заяви Рон.

— За последен път ви казвам, нищо ми няма — сопна се той.

— И за нас ли ще кажеш, че ни няма нищо, ако някой ти дойде с половин кило кайма вместо лице? — попита Рон.

— Трябва да отидеш при Мадам Помфри — настоя притеснена и Хърмаяни, — някои от раните са направо ужасни.

— И сам ще се оправя — извика раздразнен Хагрид.

Отиде при огромната дървена маса в средата на колибата и махна с рязко движение оставената там кърпа. Отдолу се показа парче кърваво сурово месо, вече позеленяло и малко по-голямо от автомобилна гума.

— Нали няма да го ядеш, Хагрид? — каза Рон и се надвеси да го огледа по-отблизо. — Изглежда ми отровно.

— Тъй и трябва да си изглежда, т’ва е змейско месо — обясни Хагрид. — И няма да го ям.

Вдигна го и го долепи отляво на лицето си. Изпъшка тихо от облекчение, а по брадата му се застича зеленикава кръв.

— Тъй е по-добре. Облекчава смъденето.

— Ще ни разкажеш ли какво ти се е случило? — попита Хари.

— Не мога, Хари. Строго поверително е. Кажа ли ви, ще си изгубя не само работата.

— Да не са те набили великаните? — промълви едва чуто Хърмаяни.

Пръстите на Хагрид се плъзнаха по змейското месо и то пльосна върху гърдите му.

— Великаните ли? — възкликна Хагрид и улови месото още преди то да е достигнало до колана, после пак го долепи до лицето си. — Кой изобщо ви е говорил за великани? С кого сте приказвали, а? Кой ви е издрънкал, че съм…

— Досетихме се — каза момичето така, сякаш се извинява.

— Бре, я виж, досетили се били — викна Хагрид и се вторачи строго в Хърмаяни с окото, което не бе затулено от месото.

— Е, беше си… очевидно — отбеляза и Рон.

Хари кимна.

Хагрид ги зяпна, после изсумтя, метна парчето месо отново на масата и отиде при чайника, който вече свистеше.

— Не съм срещал деца кат’ вас, знаят и онуй, дето хич и не бива да узнават — смотолеви той и ливна от врялата вода в три чаши, които приличаха на кофи. — Не че ви хваля. Бива ли да сте тъй любопитни, да си врете носа в ’сичко!

Но брадата му потрепна радостно.

— Значи си ходил да търсиш великани? — каза Хари и се настани усмихнат на масата.

Хагрид остави пред всекиго чаша чай и също седна, после пак взе месото и си го лепна на лицето.

— Амиии… да — изфъфли. — Ходих да търся великани.

— И намери ли? — попита тихо Хърмаяни.

— Е, право да ви кажа, не е чак толкоз трудно. Само да ги знаете к’ви са грамадни!

— Къде са? — наостри уши Рон.

— Из планините — посочи мъгляво Хагрид.

— Защо тогава мъгълите…

— Ааа… срещат ги, срещат ги — прекъсна го свъсен Хагрид. — Ама после се оказва, че за гибелта им били виновни планинарските злополуки.

Той понамести месото, за да покрие най-страшните отоци.

— Хайде, Хагрид, разкажи какво си правил! — примоли се Рон. — Ти ще ни разправиш как великаните са те нападнали, а пък Хари ще ти каже как му се нахвърлиха дименторите…

Хагрид се задави с чая и изпусна месото: закашля се и напръска масата обилно със слюнка, чай и змейска кръв, а зеленясалата мръвка се плъзна и падна с тихо пльок на пода.

— Как тъй са ти се нахвърлили диментори? — изръмжа той.

— Ти не знаеше ли? — разшири очи от изненада Хърмаяни.

— Не знам нищо, нямам си и понятие к’во е ставало, откак съм заминал. Бях пратен по тайна работа, само това оставаше, да ме следват сови… ах, проклетите му диментори! Ама сериозно ли?

— Сериозно, дойдоха в Литъл Уингинг и ни нападнаха с братовчед ми, после Министерството на магията ме изключи от училище…

— К’ВО?

— … Наложи се да ходя по разни заседания, но, хайде, първо ти ни разкажи за великаните.

— Изключили са те от училище ли?

— Първо ти кажи как прекара лятото, после и аз ще ти разправям.

Хагрид облещи срещу него окото, което не бе затворено от отока. Хари отвърна на погледа му с невинна решителност.

— Е, хайде, от мен да мине — примири се Хагрид.

Наведе се и дръпна от пастта на Фанг змейската мръвка.

— О, недей, Хагрид, не е хигиенич… — поде Хърмаяни, ала той вече си бе сложил месото върху издутото око.

Отпи още веднъж от чая, да му вдъхне сила, и рече:

— И тъй, тръгнахме веднага след края на срока…

— И Мадам Максим ли дойде с теб? — прекъсна го Хърмаяни.

— Да, точно тя — потвърди Хагрид и върху няколкото сантиметра от лицето му, които не бяха закрити от брадата и позеленялото месо, се появи умиление. — И тъй, поехме само двамата. И от мен да го чуете, много е учена, издокарана жена тая Олимпия и понеже знаех накъде сме се запътили, се питах как ли ще се почувства, като тръгнем да се катерим по чуките и да спим по пещерите, ама тя и гък не каза.

— Знаел си къде отивате ли? — попита Хари. — Знаел си къде са великаните?

— Е, Дъмбълдор знаеше, та ни каза и на нас — уточни Хагрид.

— Крият ли се? — обади се и Рон. — Тайна ли е къде човек може да ги открие?

— Не — поклати Хагрид рошавата си глава. — Но повечето магьосници не ги е грижа къде живеят великаните, пък си е и доста далечко. Не се стига лесно, поне не за човеците, де, та ни трябваха напътствията на Дъмбълдор. Вървяхме някъде към месец, додето стигнем…

— Месец ли? — ахна Рон, сякаш за пръв път чуваше някой да е пътувал чак толкова невероятно дълго. — А не можехте ли просто да грабнете някой летекод?

В окото на Хагрид, което се виждаше, се мерна учудване и той го присви едва ли не със съжаление срещу момчето.

— Следяха ни, Рон — рече той дрезгаво.

— Как така са ви следели?

— Ами така. Ония от министерството държат под око Дъмбълдор и ’секи, дето според тях се е хванал с него, и…

— Това го знаем — прекъсна го припряно Хари, изгарящ от нетърпение да чуе разказа на Хагрид, — знаем, че от министерството държат Дъмбълдор под наблюдение…

— Затова, значи, не сте могли да направите магия, с която да стигнете дотам? — слиса се Рон. — През целия път е трябвало да се държите като мъгъли?

— Е, чак през целия… не — възрази уклончиво Хагрид. — Ама трябваше да внимаваме много… тъй де, нали с Олимпия си бием на очи…

Рон издаде приглушен звук, нещо средно между сумтене и подсмърчане, и веднага си пийна от чая.

— Лесно е да ни проследят. Правехме се, че отиваме заедно на почивка, та мръднахме до Франция, уж сме се запътили към училището на Олимпия, знаехме, че някой от министерството ни следи. Трябваше да вървим бавно, щото нали нямам право да върша магии, пък ония в министерството само си търсят повод да ни спипат. Успяхме да го заблудим негодника от министерството, дето слухтеше подире ни, някъде при Дийджон духнахме…

— Ооооо, при Дижон! — възкликна развълнувана Хърмаяни. — Ходила съм там през ваканцията, видяхте ли…

Тя млъкна, като забеляза изражението на Рон.

— После все пак се престрашихме да направим някоя и друга магийка, изкарахме си не зле. На границата с Полша налетяхме на двама луди тролове, в една кръчма в Минск се изпокарах с някакъв вампир, но иначе всичко си беше кат’ по вода. Щом стигнахме до мястото, тръгнахме да катерим планините и да търсим следи от великани. Тогаз пак зарязахме магиите. Едно, щото великаните имат зъб на магьосниците и не искахме да ги настройваме още от самото начало срещу себе си, и друго, понеже Дъмбълдор ни бе предупредил, че и Вие-знаете-кой също е решил да се свърже с великаните. Каза, че той сто на сто вече бил пратил при тях свои хора. Заръча да сме си отваряли очите на четири и да не сме привличали вниманието, да не би някъде наоколо да се навъртат смъртожадни.

Хагрид замълча и отпи голяма глътка от чая.

— Продължавай! — подкани нетърпеливо Хари.

— Ама ги намерихме! — оповести дръзко Хагрид. — Веднъж през нощта се качихме на един хребет и що да видим… бивака на великаните! Малки огньове, а грамадни сенки… все едно гледахме как планината шава.

— Колко големи са? — попита сподавено Рон.

— Някъде към шест метра — отвърна нехайно Хагрид. — По-едрите може да отиват и към седем.

— И колко са? — полюбопитства Хари.

— Мен ако питаш, към седемдесе-осемдесе — рече Хагрид.

— Само толкова? — ахна Хърмаяни.

— Да — потвърди тъжно Хагрид, — останали са към осемдесе, а навремето са нямали чет, племената им, стотина на брой, са били пръснати на’сякъде по широкия свят. Ама от векове измират и туйто. И магьосниците, разбира се, са избили доста, но великаните главно самички си се изтребват, сега пък мрат направо като мухи. Не са създадени да живеят на такива големи тумби, според Дъмбълдор ние сме били виновни, магьосниците ги били принудили да избягат по-далеч от нас и те, щат не щат, трябвало да се държат един за друг, за да не си изпатят.

— Видяхте ги, значи, после какво? — рече Хари.

— После изчакахме да се съмне, не щяхме да се промъкваме по тъмно, да не ни сторят нещо! — възкликна Хагрид. — Някъде към три след полунощ заспаха кой дето си седеше. Ние обаче не сме мигнали чак до сутринта. Току-виж някой се събуди и дойде при нас! Пък и хъркаха, не е за разправяне! Призори даже събориха една лавина. Но щом се развидели, слязохме да ги видим.

— Слязохте просто така, в бивака на великаните? — възкликна със страхопочитание Рон.

— Дъмбълдор ни беше научил к’во да правим — поясни Хагрид. — Беше ни заръчал да занесем на гурга дарове, да му покажем уважение.

— На кого да занесете дарове? — не разбра Хари.

— А, на гурга… на вожда им, де.

— А как познахте кой е гургът? — попита Рон.

Хагрид изсумтя развеселен.

— Лесна работа! — рече той. — Беше най-грамадният, най-грозният и най-мързеливият. Седи, видите ли, и чака другите да му донесат храна. Мъртви кози, такива неща. Казваше се Каркус. Мен ако питате, беше висок към шест и половина-седем метра и тежеше колкото два-три големи слона. Пък кожата му една… кат’ на носорог.

— И вие отидохте ей така при него? — затаи дъх Хърмаяни.

— Ами да… слязохме в долината, дето се беше проснал той. Великаните се бяха разположили в падината между четири доста високи планини, при едно планинско езеро, та Каркус си се излежаваше край езерото и навикваше останалите… да нахранели него и жена му. Щом с Олимпия слязохме от планината…

— Те не се ли опитаха да ви убият, като ви видяха? — не повярва Рон.

— А, на някои сигурно им се въртеше в главите — сви рамене Хагрид, — ама ние изпълнихме заръката на Дъмбълдор да държим нависоко подаръка, да гледаме гурга право в очите и да не обръщаме внимание на останалите. Тъй и направихме. Другите кротнаха и загледаха как минаваме и заставаме току в нозете на Каркус… поклонихме се доземи и сложихме точно пред него дара.

— Какво се подарява на великан? — попита нетърпеливо Рон. — Храна ли?

— Не, той сам си я набавя — рече Хагрид. — Занесохме му магия. Великаните си умират за магии, само да не са насочени срещу тях. Та първия ден му занесохме клонка с губрейтиев огън.

— Ооо! — възкликна тихо Хърмаяни, а Хари и Рон сбърчиха недоумяващо чела.

— Каква клонка…?

— Клонка вечен огън — подразни се Хърмаяни, — вече би трябвало да знаете. Професор Флитуик ни я е споменавал поне два пъти в часовете.

— Та тъй — побърза да каже Хагрид, докато Рон не е започнал да се заяжда, — Дъмбълдор омагьоса клонката да гори вечно, което не е по силите на ’секи магьосник, пък аз зех, че се проснах в снега при краката на Каркус и рекох: «Дар за гурга на великаните от Албус Дъмбълдор, който ти праща много здраве».

— А Каркус какво ти отговори? — подвикна нетърпеливо Хари.

— Нищо — каза Хагрид. — Не ни знаеше езика.

— Наистина ли?

— Е, к’во, кат’ не знае — подметна невъзмутимо Хагрид, — Дъмбълдор ни беше предупредил и за това. Ама Каркус все е поназнайвал нещо, щом се сети да повика двама великани, дето ни говорят езика, да му превеждат.

— Подаръкът хареса ли му? — поинтересува се Рон.

— Как да не му хареса, щяха да изпопадат от радост, щом разбраха какво е — отговори Хагрид, после обърна змейското месо, за да го долепи откъм по-хладната страна до издутото си око. — Остана много доволен. Тогаз му викам: «Тъй и тъй, Албус Дъмбълдор моли гурга да разговаря с неговия пратеник утре, когато той ще се яви с друг подарък».

— А не можеше ли да поговориш с тях още същия ден? — учуди се Хърмаяни.

— Дъмбълдор настоя да не сме бързали — обясни Хагрид. — Нека да видели, че си държим на думата. «Утре ще дойдем с друг подарък», а кат’ се явиш с друг подарък, правиш добро впечатление, разбрахте ли сега? Тъкмо да имат време да си изпробват първия подарък и да видят колко е хубав, та да поискат още. Пък и а̀ си засипал великани кат’ Каркус с информация, а̀ са те убили, за да не си усложняват живота. И тъй, пак му се поклонихме, дигнахме се и си намерихме една чудна пещера да нощуваме в нея, а на другата сутрин пак отидохме в стана на великаните и заварихме Каркус да ни чака, изгаряше от нетърпение.

— И говорихте ли с него?

— Говорихме, я! Първо му дадохме прекрасен непробиваем боен шлем, измайсторен от таласъми, и чак тогаз седнахме да си поприказваме.

— Той какво каза?

— Почти не говореше. Главно слушаше — поясни Хагрид. — Ама имаше добри знаци. Беше чувал за Дъмбълдор и как той се е противопоставил на изтребването на последните великани по Британските острови. Беше му любопитно к’во има да му казва Дъмбълдор. И някои от другите великани, най-вече ония, дето ни поназнайваха езика, се струпаха около нас и също заслушаха. Тоя ден си тръгнахме обнадеждени. Обещахме да се върнем на другата сутрин и пак да занесем подарък. Добре, де, ама през нощта стана една, всичко се обърка.

— Какво е станало? — подвикна веднага Рон.

— Както ви рекох, великаните не са родени да живеят заедно — напомни тъжно Хагрид. — Не чак на такива тумби. Не ги свърта, през седмица-две почват да се изтребват. Мъже се бият с мъже, жените, и те се хващат за гушите, остатъците от някогашните племена също се хвърлят едни срещу други и туй, без да броим спречкванията за храната и за най-хубавите места за спане или около огъня. И бездруго са на изчезване, човек да си рече, че ще се пазят помежду си, ама не… — Хагрид въздъхна тежко. — Оная нощ стана сбиване, видяхме от входа на пещерата, от нея се виждаше долината. Продължи с часове, невероятен шум се дигна. Щом изгря слънцето, снегът се червенееше, а главата му се търкаляше на дъното на езерото.

— Чия глава? — затаи дъх Хърмаяни.

— На Каркус! — натърти Хагрид. — И тъй, сега вече имаше нов гург, Голгомат. — От устните му пак се откърти тежка въздишка. — Е, не бяхме очаквали, че само два дни откак сме се сприятелили с първия гург, ще се появи друг, пък и долавяхме, че Голгомат не изгаря от желание да ни изслушва, ама к’во да сторим, бяхме длъжни да опитаме.

— И отидохте да говорите с него? — викна невярващо Рон. — След като сте видели как обезглавява другия великан?

— То се знае, че отидохме — потвърди Хагрид, — не бяхме минали толкоз път, че да се откажем само след два дни! Слязохме със следващия подарък, дето бяхме подготвили за Каркус. Ама още преди да си отворя устата, разбрах, че туй е умряла работа. След като се приближихме, видяхме, че онзи си е нахлупил шлема на Каркус, седи и ни се хили. Едър такъв, един от най-едрите там. С черна коса, черни зъби и гердан от кости. Някои си приличаха на човешки. Е, реших да се пробвам: подадох голям топ змейска кожа и рекох: «Тъй и тъй, дар за гурга на великаните…» После, още преди да съм се усетил, увиснах с главата надолу, двама от приятелите му ме бяха сграбчили.

Хърмаяни затули с длан уста.

— И как се измъкна от това? — попита Хари.

— Нямаше да се отърва жив, ако Олимпия не беше там с мен — допълни Хагрид. — Грабна си пръчката и направи една от най-бързите магии, дето съм виждал. Да й се неначудиш! Със заклинание Конюнктивитис порази право в очите ония двамата, дето ме държаха, и те ме пуснаха, само че и ние си бяхме за окайване, понеже бяхме използвали срещу тях магии, а великаните имат зъб на магьосниците точно заради туй. Плюхме си на петите, знаехме, че няма да можем и да припарим повече до бивака им.

— Олеле! — ахна тихо Рон.

— А защо се връщате чак сега, нали сте стояли там само три дни? — учуди се Хърмаяни.

— Как така да си тръгнем само след три дни! — възмути се Хагрид. — Дъмбълдор разчиташе на нас!

— Но току-що ни каза, че не сте могли да припарите повече при великаните!

— Не, през деня не можехме. Трябваше да помислим какво да правим. Тъй че два-три дни се спотайвахме в пещерата и дебнехме оттам. А онуй, дето го видяхме, хич не ни хареса.

— Онзи още ли глави откъсна? — попита погнусена Хърмаяни.

— А, не, и жалко — рече Хагрид.

— В какъв смисъл «жалко»?

— Понеже видяхме, че той има зъб не на всички магьосници, а само на нас.

— Но не и на смъртожадните — побърза да каже Хари.

— Да — потвърди свъсен Хагрид. — Двама-трима гостуваха на гурга ’секи ден и му носеха подаръци, ама тях не ги обръщаше с главата надолу.

— А ти откъде знаеш, че са били смъртожадни? — полюбопитства Рон.

— Знам, щото познах единия — изръмжа Хагрид. — Макнеър, помните ли го? Онзи, дето го пратиха да умори Бъкбийк. Луд за връзване. Дай му да трепе, по туй не отстъпва на Голгомат, нищо чудно, че са се сприятелили.

— Значи Макнеър е убедил великаните да се присъединят към Ти-знаеш-кого? — попита отчаяна Хърмаяни.

— Я чакай, не впрягай колата пред хипогрифите, още не съм ви разправил края — укори я възмутен Хагрид. В началото уж не искаше да разказва нищо, а сега явно му беше приятно. — Тогаз с Олимпия говорихме надълго и нашироко, решихме, че гургът може и да е застанал на страната на Вие-знаете-кого, но туй още не значи, че ще го последват ’сички великани. Бяхме длъжни да опитаме да убедим някои, ония, дето не щат Голгомат за гург.

— А как разбрахте кои не го искат? — изненада се Рон.

— Ами скъсваха ги от бой — отвърна търпеливо Хагрид. — Които имаха повечко ум в главата си, гледаха да не се изпречват на пътя на Голгомат, и те кат’ нас се криеха по пещерите наоколо. Та решихме да пообиколим по тъмно пещерите и да проверим дали няма да уговорим някои.

— Обикаляли сте тъмните пещери и сте търсели великани! — ахна благоговейно Рон.

— Плашеха ни не толкоз великаните — вметна Хагрид. — Повече ни притесняваха смъртожадните. Преди да поемем на път, Дъмбълдор ни бе предупредил да си нямаме вземане-даване с тях, особено ако можем да го избегнем, ама за беда те знаеха, че сме там, подозирам, че им е казал Голгомат. Нощем, додето великаните спяха, а ние се канехме да обиколим тихомълком пещерите, Макнеър и останалите също не стояха със скръстени ръце, шареха из планината и ни издирваха. Едвам спрях Олимпия да не им се нахвърли! — усмихна се Хагрид така, че около устата рунтавата му брада се понадигна. — Все напираше да ги напада… бре, огън жена е тая Олимпия… сигурно щот’ е французойка…

Хагрид се взря с премрежен поглед в огъня. Хари го остави да се отдаде на спомени за около половин минута, сетне се прокашля силно.

— И какво стана? Успяхте ли да се доближите до някой от другите великани?

— Какво? А, да… приближихме се! Дааа, на третата нощ след убийството на Каркус излязохме тихомълком от пещерата, дето се криехме, и кат’ поехме обратно към долината, все се озъртахме за смъртожадни. Влязохме в една-две пещери… нищо, обаче някъде в шестата се натъкнахме на трима великани, и те, горките, се спотайваха.

— Сигурно вътре в пещерата е било претъпкано — отбеляза Рон.

— Ааа, нямаше къде и омайница да падне — потвърди Хагрид.

— И щом ви видяха, нападнаха ли ви? — уплаши се Хърмаяни.

— Сигурно щяха да ни нападнат, ама не можеха, и тримата бяха тежко ранени — обясни Хагрид. — Пасмината на Голгомат ги беше пребила от бой, щом се поокопитили, те допълзели в най-близката пещера и се скрили. Но както и да е. Та единият поназнайваше езика ни и почна да превежда на останалите, криво-ляво, приеха добре каквото им казахме. И тъй, продължихме да ходим в пещерата и да навестяваме ранените… По едно време май убедихме шестима-седмина…

— Шестима-седмина ли? — възкликна нетърпеливо Рон. — Не е зле… ще дойдат ли да се сражават с нас срещу Ти-знаеш-кого?

Тук обаче се намеси Хърмаяни.

— Какво ще рече «по едно време», Хагрид? — попита тя.

Той я изгледа тъжно.

— Пасмината на Голгомат нападна пещерите. Който оцеля, не щеше и да чуе повече за нас.

— Значи… значи няма да дойдат великани? — разочарова се Рон.

— Не, няма — потвърди с тежка въздишка Хагрид, след което пак обърна месото откъм по-хладната страна, — ама ние си изпълнихме задачата, предадохме им посланието на Дъмбълдор, някои го чуха и подозирам, че ще го запомнят. Може пък ония, дето не щат да остават с Голгомат, ще слязат от планината, ще си спомнят, че Дъмбълдор е приятелски настроен към тях… и ще дойдат насам.

Прозорецът вече се покриваше със сняг. Хари усети, че при коленете мантията му е подгизнала: Фанг бе положил върху скута му глава и точеше ли, точеше лиги.

— Хагрид! — повика тихо след малко Хърмаяни.

— Мммм?

— Ами… докато беше там… имаше ли някакви знаци… разбра ли нещо за… за майка си?

Хагрид впи в нея окото, което не бе покрито с месото, и тя трепна.

— Извинявай… аз… няма значение…

— Умряла е… — смотолеви Хагрид. — Преди много години. Казаха ми.

— О… много съжалявам — пророни едва чуто момичето.

Хагрид сви огромни рамене.

— Няма защо — отсече той. — Почти не я помня… А и не беше кой знае колко добра майка.

Пак замълчаха. Хърмаяни погледна притеснена Хари и Рон, явно искаше да кажат нещо.

— Но още не си ни обяснил как си се подредил така — рече Рон и махна с ръка към окървавеното лице на Хагрид.

— И защо се връщаш чак сега — допълни Хари. — Сириус ни каза, че Мадам Максим се е прибрала преди цяла вечност…

— Кой те нападна, а? — попита Рон.

— Никой не ме е нападал — каза вироглаво Хагрид. — Аз…

Но така и не се чу какво обяснява, защото точно в този миг на вратата изведнъж се задумка. Хърмаяни ахна, чашата се плъзна между пръстите й и се натроши на пода, Фанг излая. И четиримата погледнаха прозореца при входната врата. През тънкото перде се мярна сянката на човек, нисък и тантурест.

— Оная! — изшушука Рон.

— Скрийте се бързо — прикани ги веднага Хари и след като грабна мантията невидимка, заметна с нея себе си и Хърмаяни, а Рон притича около масата и също се пъхна отдолу.

Притиснати един до друг, тримата се спотаиха в ъгъла. Фанг се разлая като бесен по вратата. Хагрид изглеждаше много объркан.

— Скрий чашите, Хагрид!

Той грабна чашите на Хари и Рон и ги пъхна под дюшечето в коша на Фанг. Кучето вече се мяташе по вратата, господарят му го изрита и отвори.

На прага стоеше професор Ъмбридж, беше с наметалото от зелен туид и с нещо като ушанка от същия плат. Свила устни, тя се понаклони назад, за да види лицето на Хагрид — стигаше му най-много до пъпа.

— Такаааа — проточи тя бавно, на висок глас, все едно говори на глух. — Вие сте Хагрид, нали?

Без да дочака отговор, нахълта в стаята и завъртя във всички посоки изпъкналите си очи.

— Чиба! — извряска Ъмбридж и замахна с дамската си чанта към Фанг, който се бе метнал към нея и се опитваше да я близне по лицето.

— Ъъъ… не че искам да съм груб — рече Хагрид, който се бе втренчил в нея, — ама вие коя сте, да го ’земат мътните.

— Казвам се Долорес Ъмбридж.

Тя продължи да оглежда колибата. На два пъти впери очи право в ъгъла, където Хари бе застинал, заклещен като в сандвич между Рон и Хърмаяни.

— Долорес Ъмбридж ли? — повтори доста объркан Хагрид. — Ама вие не бяхте ли от министерството… не работехте ли при Фъдж?

— Да, бях първи заместник-министър — потвърди жената, която вече обикаляше колибата и оглеждаше всичко наред, като се почне от подпряната на стената раница и се стигне до захвърленото на стола пътно наметало. — А сега преподавам защита срещу Черните изкуства…

— Много сте смела — рече Хагрид, — вече няма много кандидати за таз работа…

— Освен това съм велика инквизиторка на «Хогуортс» — продължи Ъмбридж, без да показва с нищо, че го е чула.

— Туй пък к’во е? — сбърчи той чело.

— Тъкмо се канех да ви питам същото — посочи Ъмбридж натрошените порцеланови парчета на пода, останали от чашата на Хърмаяни.

— А, това ли! — възкликна Хагрид и доста неуместно погледна към ъгъла, където се бяха скрили Хари, Рон и Хърмаяни. — Това… го счупи Фанг. Наложи се да си ’зема нова — посочи той пълната си чаша, без да сваля другата ръка от змейското месо, долепено до окото му.

Сега Ъмбридж се беше втренчила в Хагрид и оглеждаше най-внимателно вече не колибата, а него.

— Чух гласове — обяви тя невъзмутимо.

— Приказвах на Фанг — каза решително Хагрид.

— А той ви отговаряше, така ли?

— Ами… в известен смисъл — притесни се Хагрид. — Понякога казвам, че Фанг си е направо човек…

— От вратата на замъка към колибата ви водят три следи, оставени по преспите — съобщи мазно Ъмбридж.

Хърмаяни ахна и Хари долепи длан до устата й. Добре че Фанг тъкмо душеше шумно полите на мантията на професор Ъмбридж и тя не ги чу.

— Току-що се прибирам — обясни Хагрид и махна с огромната си ръка към раницата. — Може някой да се е отбил преди туй и да сме се разминали.

— Няма следи, които да се отдалечават от вратата на колибата ви.

— Ами… де да знам що е така… — запъна се Хагрид и след като си подръпна притеснено брадата, пак погледна към ъгъла, където стояха Хари, Хърмаяни и Рон, сякаш търсеше помощ от тях. — Ъъъ…

Ъмбридж се обърна рязко и отиде чак в другия край на къщурката, като се оглеждаше внимателно. Наведе се и надзърна под леглото. Отвори долапите на Хагрид. Мина на четири-пет сантиметра от мястото, където Хари, Рон и Хърмаяни се бяха залепили за стената. Докато тя вървеше покрай тях, Хари дори си глътна корема. След като надникна и в огромния котел, където Хагрид си готвеше, Ъмбридж пак се завъртя и попита:

— Какво се е случило? Къде сте пострадали така?

Хагрид махна припряно змейското месо от лицето си и това според Хари беше грешка, защото сега черните и моравите отоци около окото му се видяха съвсем ясно, както и многото кръв, и прясна, и засъхнала.

— А, това ли… малка злополука — отвърна той недодялано.

— Малка злополука ли?

— Ами да… спънах се.

— Спънали сте се, значи — повтори ледено Ъмбридж.

— Точно тъй, спънах се. В… в метлата на един приятел. Самият аз не летя. Нали ме виждате, едричък съм, надали ще се намери метла, дето да ме издържи. Та тоя мой приятел отглежда абраксански жребци, не знам дали някога сте ги виждали, аууу, много са големи, с криле, същински зверове. Пояздих един и да ви кажа…

— Къде сте били? — прекъсна Ъмбридж с безразличие брътвежа на Хагрид.

— Къде съм бил ли?…

— Да, къде сте били — повтори тя. — Учебният срок започна преди два месеца. Наложи се да ви замества друг преподавател. Никой от колегите ви така и не можа да ми даде информация къде точно се намирате. Не сте оставили адрес. Къде бяхте?

Настана мълчание, през което Хагрид я зяпна и с второто, току-що открито око. Хари едва ли не чуваше как мозъкът му работи трескаво.

— Ходих… ходих да си укрепя здравето — рече накрая той.

— Да си укрепите здравето — каза професор Ъмбридж. Премести очи към нашареното в какви ли не цветове отекло лице на Хагрид, от което на тънка тиха струйка по елека му се стичаше змейска кръв. — Виждам, виждам.

— Тъй де — рече той, — да подишам малко чист въздух…

— Вярно, един пазач на дивеч рядко излиза на чист въздух — отбеляза любезно Ъмбридж.

Пламнаха и малкото места по лицето на Хагрид, които не бяха черни или морави.

— Ами… да сменя обстановката, тъй да се каже…

— С планинска ли? — попита бързо Ъмбридж.

«Знае», помисли отчаян Хари.

— Каква планинска? — повтори Хагрид, явно се мъчеше да измисли нещо. — А, не, бях в Южна Франция… на слънце… и на море.

— Виж ти! — рече Ъмбридж. — Не сте хванали много тен?

— Да… ами… чувствителна кожа — каза Хагрид и се опита да се усмихне, за да я умилостиви.

Хари забеляза, че два от зъбите му са избити. Ъмбридж го изгледа ледено, усмивката му помръкна. После тя закрепи дамската си чанта малко по-високо над лакътя и заяви:

— Разбира се, ще уведомя министъра за вашето закъснение.

— Добре — кимна Хагрид.

— Освен това трябва да знаете, че като велика инквизиторка нося тежкия, ала неотменим дълг да инспектирам колегите си, другите учители. Ето защо бих казала, че ще се видим доста скоро.

Ъмбридж се обърна рязко и тръгна напето към изхода.

— Да ни инспектирате ли? — повтори като ехо Хагрид и я изпроводи с поглед.

— О, да — потвърди тихо Ъмбридж и без да сваля ръка от дръжката на вратата, се извърна да го погледне. — Министерството, Хагрид, е изпълнено с решимост да отстрани преподавателите, които не се справят удовлетворително. Лека нощ.

Излезе и затвори с трясък вратата след себе си. Хари понечи да отметне мантията невидимка, ала Хърмаяни го сграбчи за китката.

— Недей още — пошепна в ухото му. — Ами ако не си е тръгнала!

Хагрид явно бе на същото мнение, защото прекоси с тежка стъпка стаята и отмести с два-три сантиметра пердето.

— Връща се в замъка — съобщи тихо той. — Брей… седнала да инспектира хората!

— Да — потвърди Хари и смъкна мантията невидимка. — Трелони вече е на изпитателен срок…

— Аааа… с какво смяташ да ни занимаваш в час, Хагрид? — попита Хърмаяни.

— Не бери грижа за т’ва, измислил съм ви колкото щеш интересни уроци — оповести разпалено Хагрид, след което грабна от масата змейското месо и пак си го залепи върху окото. — Пазя няколко създания специално за курса с изпита за СОВА, чакайте само да ги видите, страхотни са.

— Ъъъ… Какво им е страхотното? — попита плахо Хърмаяни.

— Няма да ви кажа — рече щастлив Хагрид. — Не ща да ви развалям изненадата.

— Виж какво, Хагрид — каза припряно Хърмаяни, решила, че е безпредметно да увърта, — професор Ъмбридж няма да е особено доволна, ако доведеш в часа нещо прекалено опасно.

— Опасно ли? — повтори той наистина недоумяващо. — Я не ставай за смях, и през ум не ми е минавало да ви водя нещо опасно. Тъй, де, опасните умеят да си се грижат сами за себе си…

— Хагрид, трябва да издържиш инспекцията на Ъмбридж и за да го направиш, наистина не е зле тя да види, че ни учиш как да се грижим за рунтави хоботковци, как да различаваме бодливци от таралежи, ей такива неща! — заяви убедено Хърмаяни.

— Ама това хич не е интересно — възрази Хагрид. — Тия създания, дето съм ви приготвил, са далеч по-възхитителни. Отглеждам ги от години и направо съм горд, че притежавам единственото опитомено стадо на Британските острови.

— Много те моля, Хагрид… — проплака наистина отчаяно Хърмаяни. — Ъмбридж само си търси повод да се отърве от учителите, които според нея са твърде близки с Дъмбълдор. Умолявам те, Хагрид, учи ни на нещо скучно, което ще се падне на изпита за СОВА.

Но Хагрид само се прозина широко и хвърли замечтан едноок поглед към огромния креват в ъгъла.

— Вижте к’во, имах тежък ден, късно е — рече той и потупа леко Хърмаяни по рамото, при което коленете й се подгънаха и се удариха с тъп звук в пода. — О… извинявай… — Хагрид я издърпа за яката на мантията. — И не се бойте за мен, ей на, прибрах се, приготвил съм ви за часовете страхотни неща… а сега тримата се връщайте в замъка и да не забравите да си махнете следите!

— Съмнявам се, че му влезе нещо в главата — отбеляза Рон подир малко.

След като се увериха, че хоризонтът е чист, те тръгнаха през все по-дебелия сняг към замъка, без да оставят следи — Хърмаяни правеше пътем магия за заличаване.

— В такъв случай ще отида и утре — закани се решително тя. — Ако трябва, сама ще му подготвям часовете. Все ми е едно дали Ъмбридж ще изхвърли Трелони, но няма да допусна да се отърве от Хагрид!