Хари Потър и Орденът на феникса

Глава пета Орденът на феникса

— С кого…?

— Със скъпата ми стара майчица — повтори Сириус. — Цял месец вече се опитваме да я свалим от стената, но както личи, тя май е направила на картината магия за трайно залепване. Хайде, побързайте, да слизаме долу, че ще вземат пак да наскачат.

— Но какво търси тук портретът на майка ти? — попита изумен Хари, когато двамата минаха през вратата в коридора и заслизаха по тясно каменно стълбище, следвани плътно от останалите.

— Не са ли ти казали? Това тук беше домът на майка ми и баща ми — обясни Сириус. — Аз съм последният жив Блек, така че сега къщата е моя. Предложих на Дъмбълдор да направи тук щабквартирата — това, кажи-речи, е единственото полезно нещо, което успях да сторя.

Хари, който се бе надявал на по-радушно посрещане, забеляза, че в гласа на Сириус се долавят огорчение и тъга. Слезе подир кръстника си по стълбището и мина през вратата на кухнята в подземието.

В приличното на пещера помещение с груби каменни стени беше тъмно почти колкото в коридора горе. Единствената светлина идваше от големия огън в дъното. Във въздуха, досущ пушилка от ожесточена битка, се стелеха валма дим от лула, през които се мержелееха страховитите очертания на тежки чугунени тигани и тенджери, накачени по почернения от пушек таван. За заседанието в кухнята бяха струпани доста столове, а в средата имаше дълга дървена маса, отрупана със свитъци пергамент, бокали, празни бутилки от вино и нещо като купчинка парцали. В другия край на масата господин Уизли и най-големият му син Бил бяха доближили глави и си шушукаха.

Госпожа Уизли се прокашля. Съпругът й — слабичък, пооплешивял червенокос мъж, който носеше очила с рогови рамки, — се извърна и скочи на крака.

— Хари! — викна той и се спусна да го посрещне, после му стисна сърдечно ръката. — Радвам се да те видя!

През рамото му Хари забеляза как Бил, който още носеше дългата си коса вързана на опашка, започва припряно да навива пергаментовите свитъци, разпръснати по масата.

— Добре ли пътува, Хари? — провикна се и се помъчи да натрупа върху ръцете си дванайсет свитъка наведнъж. — Значи Лудоокия не ви е прекарал през Гренландия.

— Опита се — рече Тонкс, която се завтече да помага на Бил и тутакси преобърна върху последния свитък една от свещите. — Ох, че съм непохватна… извинявайте…

— Няма страшно, скъпа — рече отчаяна госпожа Уизли и със замах на магическата пръчка възстанови пергамента.

В светлината, лумнала заради магията на госпожа Уизли, Хари съгледа нещо като план на сграда. Госпожа Уизли забеляза, че той наднича. Грабна от масата плана и го сложи навръх купчината, която Бил носеше в ръце.

— Тия неща трябва да се махат оттук веднага след заседанията — затюхка се тя и се понесе шеметно към един много стар долап, откъдето заизважда чинии.

Бил замахна с магическата пръчка и изрече приглушено:

— Еванеско!

Свитъците сякаш се изпариха.

— Сядай, Хари! — подкани Сириус. — Нали познаваш Мъндънгус?

Купчината, която момчето бе помислило за парцали, изхърка недоволно, размърда се и се събуди.

— Някой вика ли ме? — изфъфли сънено Мъндънгус. — Подкрепям каквото рече Сириус…

Той вдигна много мръсна ръка, все едно гласува, и се заоглежда сънено със сълзящи кървясали очи.

Джини прихна.

— Заседанието приключи, Дънг [6] — напомни Сириус и всички насядаха около него при масата. — Пристигна Хари.

— А? — каза Мъндънгус и се взря зашеметен в момчето през къделята сплъстена рижа коса. — Я, кой бил тук! Бре, бре, бре… добре ли си, Хари?

— Добре съм — отвърна той.

Без да сваля очи от него, Мъндънгус забърника припряно по джобовете си и извади окадена черна лула. Захапа края, запали я с магическата пръчка и всмукна дълбоко. В миг бе обгърнат от зелени облаци пушек.

— Ще ме извиняваш за оня ден — избоботи глас някъде от смрадливото валмо.

— За последен път те предупреждавам, Мъндънгус — кресна госпожа Уизли, — престани да димиш с това нещо тук в кухнята, особено пък когато сядаме да се храним.

— Д-да… д-добре — изпелтечи той. — Прощавай, Моли.

Димният облак изчезна и Мъндънгус пъхна лулата обратно в джоба си, ала наоколо продължи да се носи острият дразнещ мирис на подпалени чорапи.

— И ако искате да вечеряме преди полунощ, елате да помогнете — подкани напосоки госпожа Уизли. — Ти, Хари, си седи там, идваш от дълъг път, момчето ми.

— Аз какво да свърша, Моли? — викна с готовност Тонкс и се завтече към нея.

Госпожа Уизли се поколеба притеснена.

— Ами… не, недей, Тонкс, почини си и ти, днес крак не си подвила.

— Не, не, искам да помогна! — изчурулика другата жена и докато вървеше забързано към долапа, откъдето Джини вадеше прибори, преобърна един от столовете.

Не след дълго, под зоркия поглед на господин Уизли, няколко тежки ножа режеха сам-самички на ситно зеленчуци и месо, госпожа Уизли пък разбъркваше често казана над огъня, а останалите редяха чиниите и бокалите и носеха от килера още и още храна. Хари остана при масата заедно със Сириус и Мъндънгус, който пак примигваше покрусено срещу него.

— Оттогава виждал ли си я старата Фиги? — поинтересува се той.

— Не, не съм виждал никого — отвърна момчето.

— Гледай сега… Аз нямаше да си тръгна — заоправдава се с жален гласец Мъндънгус, след като се наведе напред, — ама се отвори чудесна възможност да се спазаря…

Хари усети как нещо го бръсва по коленете и трепна, но се оказа, че е Крукшанкс, кривокракият риж котарак на Хърмаяни, който се отърка още веднъж с мъркане о глезените на момчето, после се метна в скута на Сириус и се сви на кравай. Той го зачеса разсеяно между ушите и все така начумерен, се извърна към Хари.

— Добре ли прекарваш лятото?

— Не, ужасно — отвърна момчето.

За пръв път върху лицето на Сириус се мерна нещо като усмивка.

— Направо ти се чудя защо се оплакваш.

— Моля? — ахна невярващо Хари.

— Лично аз щях да се радвам, ако ме бяха нападнали диментори. Една смъртоносна схватка за душата ми щеше да внесе малко тръпка в еднообразния ми живот. Смяташ, че си прекарал зле, но поне си имал възможност да излизаш, да се поразтъпчеш, да се посбиеш… А аз цял месец не съм си подавал носа навън.

— Защо така? — сбърчи чело Хари.

— Защото Министерството на магията още ме преследва, а Волдемор вече знае, че съм зоомаг, Опаш непременно му е казал и великото ми прикритие става безполезно. Не мога да помогна много на Ордена на феникса… така поне смята Дъмбълдор.

Изрече името на директора някак безизразно и Хари разбра, че и Сириус му е сърдит. Изпита внезапен прилив на обич към своя кръстник.

— Ти поне знаеш какво се случва — отбеляза момчето бодро.

— Друг път знам! — рече ехидно Сириус. — Не правя нищо, освен да слушам отчетите на Снейп и злобарските му подмятания, че, видите ли, той непрекъснато се излагал на опасност, докато аз съм си клател краката и съм си живеел живота… Все подпитва докъде съм стигнал с чистенето…

— Какво чистене? — полюбопитства Хари.

— Мъчим се да направим къщата годна за обитаване от хора — обясни Сириус и махна с ръка към потискащата кухня. — От десет години, откакто скъпата ми майка се спомина, тук не е живял никой, ако не броим старото й домашно духче, ама на него му хлопа дъската и от цяла вечност не е пипало нищо.

— Сириус! — рече Мъндънгус, който вместо да следи разговора, изучаваше най-подробно един от празните бокали. — Това, мой човек, чисто сребро ли е?

— Да — потвърди Сириус и също огледа високата чаша, но с погнуса. — Сребърен бокал с герба на рода Блек… измайсторен е през петнайсети век от таласъми, прекрасна изработка.

— Ама не е лъскан от доста време — изсумтя Мъндънгус и прокара по него ръкава си.

— Фред, Джордж… НЕ, КАЗАХ САМО ДА ГИ ДОНЕСЕТЕ! — изкрещя госпожа Уизли.

Хари, Сириус и Мъндънгус вдигнаха очи и моментално се дръпнаха от масата. Фред и Джордж бяха омагьосали голям казан с яхния, тумбесто метално шише бирен шейк и тежка дъска за рязане на хляб в комплект с нож и сега те се носеха право към тях. Казанът се плъзна от единия, та чак до другия край на масата и спря точно на ръба, оставяйки дълга следа от изгорено по повърхността, бутилката с бирен шейк се приземи с трясък и във всички посоки се разлетяха пръски, ножът отскочи от дъската за хляб, заби се в масата и се разтресе зловещо точно на мястото, където допреди миг бе дясната ръка на Сириус.

— АХ, КАК МОЖАХТЕ! — ревна госпожа Уизли. — НЯМАШЕ НУЖДА… ДО ГУША МИ ДОЙДЕ ОТ ВАС… ТОВА, ЧЕ ВЕЧЕ ВИ Е РАЗРЕШЕНО ДА ПРАВИТЕ МАГИИ, НЕ ЗНАЧИ ДА НАСОЧВАТЕ ПРЪЧКИТЕ КЪМ ВСИЧКО, ДЕТО ВИ СЕ ИЗПРЕЧИ ПРЕД ОЧИТЕ!

— Просто решихме да спестим малко време — заоправдава се Фред и се завтече да извади ножа от масата. — Извинявай, Сириус, без да искам…

Хари и Сириус се превиваха от смях, Мъндънгус, който бе паднал заедно със стола, се изправи с ругатни, Крукшанкс беше изсъскал ядно и светкавично се беше шмугнал под долапа — големите му очи се жълтееха в мрака.

— Майка ви е права, момчета — обади се господин Уизли и премести яхнията в средата на масата, — вече сте пълнолетни и би трябвало да проявявате чувство за отговорност.

— Никой от братята ви не е вършил такива щуротии! — продължи да фучи майка им и тропна на масата ново шише с бирен шейк, от което се разлетяха не по-малко пръски. — Бил не напираше да се магипортира през две крачки! Чарли не правеше заклинания на всичко, изникнало пред погледа му! Пърси…

Тук тя замълча, сякаш си е глътнала езика, затаи дъх и погледна уплашено мъжа си, чието лице най-неочаквано се бе вкаменило.

— Хайде да ядем! — подкани припряно Бил.

— Ммм, че вкусно, Моли! — възкликна Лупин, след което й напълни чинията с яхния и й я подаде през масата.

Всички се нахвърлиха на храната и няколко минути не се чуваше друго освен потракването на чинии и прибори и скърцането на столове. После госпожа Уизли се извърна към Сириус.

— Все се канех да ти кажа, в писалището във всекидневната се е заклещило нещо, само дращи и блъска. Може, разбира се, да е просто някой богърт, но си рекох, че не е зле да пратим Аластор да провери все пак какво е и чак тогава да го пускаме.

— Както кажеш — отвърна безразлично Сириус.

— А в пердетата са се изпокрили сума ти омайници — продължи да се жалва госпожа Уизли. — Дали утре да не ги изловим?

— Вече ме сърбят ръцете — рече Сириус.

Хари долови подигравката в гласа му, ала другите едва ли я бяха забелязали.

Точно срещу него седеше Тонкс, която забавляваше Хърмаяни и Джини, като между хапките си променяше носа. Завърташе очи с все същото измъчено изражение, което Хари беше видял за първи път в стаята си, и носът й ту се удължаваше и заприличваше на клюнестия нос на Снейп, ту се свиваше до размерите на мъничка печурчица, а след миг от ноздрите щръкваха цял сноп косми. Явно това им беше обичайното забавление по време на хранене, защото не след дълго Хърмаяни и Джини си поръчваха любимите носове.

— Направи, Тонкс, онзи, дето прилича на свинска зурла.

Тонкс само това и чакаше — веднага откликваше, и по едно време на Хари дори му се стори, че насреща му се хили Дъдли в пола.

Господин Уизли, Бил и Лупин бяха погълнати от оживен спор за таласъмите.

— Засега се инатят и мълчат — оплака се Бил. — Така и не мога да разбера дали изобщо вярват, че той се е върнал. Е, няма да се учудя и ако предпочетат да не взимат страна. Да не се забъркват.

— Сигурен съм, че за нищо на света няма да се съюзят с Вие-знаете-кого — поклати глава господин Уизли. — И те понесоха загуби, помните ли последния път, когато някъде в околностите на Нотингам той изтреби цяло семейство таласъми?

— А, зависи какво им предложи — възрази Лупин. — Не говоря за злато. Но ако им даде свобода, каквато им отказваме от векове, нищо чудно и да се поддадат. А с Рагнок постигна ли нещо, Бил?

— Още има зъб на магьосниците — отвърна той, — и досега беснее заради историята с Багман, кълне се, че министерството го е покрило и ония таласъми не са си получили златото…

От средата на масата гръмна мощен кикот, който заглуши края на изречението. Фред, Джордж, Рон и Мъндънгус се заливаха от смях.

— А после… — продължи задавен Мъндънгус и по лицето му се застичаха сълзи. — После, моля ви се, ми разправя: «Отде, вика, взе толкова много крастави жаби? Някакъв негодник да ми задигне моите до последната, представяш ли си!» Пък аз му викам: «Не думай, Уил, да ти задигне краставите жаби! Ами сега! Значи трябва да си намериш отнякъде други.» Ако щете, вярвайте, момчета, ама онзи смотаняк взе, че купи от мен собствените си жаби, с доста пари се изръси…

— Престани, Мъндънгус, наслушахме се за твоите сделчици — прекъсна го ядно госпожа Уизли, а Рон се запревива така, че направо се строполи върху масата.

— Прощавай, Моли — побърза да каже Мъндънгус, след което си избърса очите и намигна на Хари. — Ама Уил беше откраднал жабите от Харис Брадавицата… тъй че не съм направил нищо лошо.

— Не знам, Мъндънгус, къде си се учил на добро и на лошо, но явно си пропуснал няколко важни урока — озъби му се госпожа Уизли.

Близнаците направо пъхнаха глави в бокалите с бирен шейк, а Джордж чак се разхълца. Кой знае защо, госпожа Уизли изгледа гневно Сириус, после отиде да донесе огромна тава с пудинг от равен [7]. Хари се извърна към кръстника си.

— Мъндънгус не е пръв любимец на Моли — прошепна Сириус.

— Как изобщо се е озовал в Ордена? — учуди се Хари.

— Имаме полза от него — поясни все така тихо Сириус. — Познава де що има тарикати и нищо чудно, защото и той самият е такъв! Но е верен до гроб на Дъмбълдор, който навремето го измъкнал от голяма каша. Струва си да имаш до себе си човек като Дънг чува неща, каквито ние няма откъде да разберем. Ама според Моли сме се поизхвърлили, като сме го поканили на вечеря. Още не му е простила, че когато трябваше да те държи под око, се е измъкнал преди края на дежурството.

Хари си взе на три пъти допълнително от пудинга, а после и от крема, та коланът на джинсите започна да му стяга (което си беше голямо постижение, като се има предвид, че доносваше дрехите на Дъдли). Когато остави лъжицата, всички около масата се бяха одрямали. Заситен и успокоен, господин Уизли се бе облегнал на стола, Тонкс, чийто нос си беше възвърнал обичайния вид, се прозяваше широко, а Джини, прилъгала Крукшанкс да излезе изпод долапа, беше седнала на пода с кръстосани под себе си крака и търкаляше тапи от бирен шейк, които котаракът гонеше.

— Е, май е време да лягате — оповести през прозявка госпожа Уизли.

— Още не, Моли — рече Сириус и след като бутна встрани празната чиния, се обърна към Хари. — Изненадваш ме, право да ти кажа. Очаквах, че щом пристигнеш, най-напред ще почнеш да разпитваш за Волдемор.

Обстановката в стаята се промени с бързина, каквато Хари бе свикнал да свързва с появата на диментори. Допреди броени секунди всички бяха сънени, спокойни и отпуснати, а изведнъж настръхнаха и застанаха нащрек. Сепнаха се, щом чуха името на Волдемор. Лупин, който тъкмо се канеше да отпие от виното в бокала, го остави бавно и се ослуша напрегнато.

— Това и направих! — възмути се Хари. — Попитах Рон и Хърмаяни, те обаче ми казаха, че не ни пускате в Ордена, та…

— Точно така, няма какво да търсите в Ордена — одобри госпожа Уизли. — Малки сте.

Беше изопнала гръб и се беше вкопчила в страничните облегалки на стола, от сънливостта й не бе останала и следа.

— Откога трябва да членуваш в Ордена на феникса, за да задаваш въпроси? — попита Сириус. — Цял месец Хари е бил затворник в оная мъгълска къща. Има право да знае какво се е случило…

— Я чакайте! — възкликна на висок глас Джордж.

— Как така ще отговаряте на въпросите на Хари? — ядоса се и Фред.

— От месец се опитваме да откопчим нещичко от вас, а вие не казвате и дума! — ревна Джордж.

— Малки сте още, не сте членове на Ордена — изимитира Фред с писклив гласец майка си, и то изумително добре. — А Хари дори не е и пълнолетен!

— Аз какво съм виновен, че не са ви казали с какво се занимава Орденът! — рече спокойно Сириус. — Така са преценили вашите родители. Обаче Хари…

— Не ти решаваш кое е добро за Хари! — сопна се госпожа Уизли. Изражението върху обикновено добродушното й лице беше страшничко. — Нали не си забравил какво каза Дъмбълдор?

— Кое по-точно? — попита Сириус вежливо, но все пак личеше, че е готов за схватка.

— Че не бива да му съобщаваме повече, отколкото е нужно да знае — натърти госпожа Уизли на последните думи.

Рон, Хърмаяни, Фред и Джордж въртяха глави ту към Сириус, ту към госпожа Уизли, все едно следят оспорвана среща по тенис. Джини бе коленичила сред купчина тапи от бирен шейк и наблюдаваше с леко отворена уста. Лупин бе вперил поглед в Сириус.

— Нямам намерение, Моли, да му казвам повече, отколкото е нужно да знае — отвърна Сириус. — Но понеже тъкмо Хари е видял завръщането на Волдемор… — И този път, още щом прозвуча името, всички около масата трепнаха. — Той повече от мнозина други е в правото си да…

— Хари не е член на Ордена на феникса! — прекъсна го госпожа Уизли. — Само на петнайсет години е и…

— И се е справял с не по-малки изпитания, отколкото повечето членове на Ордена — заяви Сириус. — Както и с по-големи предизвикателства, отколкото някои членове.

— Никой не му го отрича — повиши тон госпожа Уизли, стиснатите й в юмруци ръце върху страничните облегалки на стола трепереха. — Но той още е…

— Не, не е дете! — възнегодува Сириус.

— Не е и възрастен! — напомни поруменяла госпожа Уизли. — Той не е Джеймс!

— Благодаря ти, Моли, но съм наясно кой е — отвърна ледено Сириус.

— Не съм чак толкова сигурна. От начина, по който понякога говориш за него, човек се чуди дали не си мислиш, че отново си с най-добрия си приятел.

— И какво лошо има в това? — учуди се Хари.

— Лошото, Хари, е, че ти не си Джеймс, колкото и да приличаш на него — упорстваше госпожа Уизли, без да отмества очи от Сириус. — Още не си завършил училище и възрастните, които носят отговорност за теб, не бива да го забравят.

— Да не искаш да кажеш, че съм безотговорен като кръстник? — подвикна Сириус.

— Искам да кажа, че понякога действаш прибързано, Сириус, и тъкмо заради това Дъмбълдор постоянно ти напомня да не излизаш навън и…

— Ако обичаш, нека не намесваме Дъмбълдор и заръките, които ми е дал — изкрещя той.

— Артър! — обърна се госпожа Уизли към съпруга си. — Подкрепи ме, де!

Отначало господин Уизли не каза нищо. Свали очилата, без да поглежда жена си, дълго ги бърса с мантията. Чак след като ги намести внимателно на носа си, поясни:

— Дъмбълдор е наясно, че обстоятелствата са се променили, Моли. Съгласен е, че щом ще остане в щабквартирата, Хари трябва да узнае някои неща.

— Да, но едно е да му кажем някои неща, съвсем друго, да го подканваме да пита каквото му хрумне!

— Лично аз смятам — намеси се тихо Лупин, когато най-сетне отмести очи от Сириус и откликна на погледа на госпожа Уизли, извърнала се към него с надеждата да намери накрая съюзник, — че е най-добре Хари да научи фактите… е, не всичките, Моли, колкото да добие обща представа… от нас, а не от други, които вероятно ще му съобщят изопачена версия.

Изражението му беше благо, но Хари бе сигурен, че ако не друг, то поне Лупин е наясно: някои разтегателни уши все пак са оцелели и след чистката на госпожа Уизли.

— Ами… — пое си тя дълбоко въздух и пак огледа останалите за подкрепа, каквато така и не получи. — Виждам, че съм в малцинство. Ще кажа само едно: Дъмбълдор очевидно си има причини да не желае Хари да знае твърде много и аз като човек, който мисли само доброто на момчето…

— Той не ти е син — напомни й кротко Сириус.

— Да, но го чувствам като роден син — разпалено отвърна госпожа Уизли. — Клетият той, няма си никого!

— Има мен!

— Да де — намръщи се госпожа Уизли, — само че докато лежеше в Азкабан, ти беше доста трудно да се грижиш за него.

Сириус се надигна.

— Ти, Моли, не си единственият човек на масата, който обича Хари — тросна се Лупин. — Сядай, Сириус!

Долната устна на госпожа Уизли потрепваше. Пребледнял, Сириус се отпусна бавно на стола.

— Според мен Хари трябва да получи възможност да си каже мнението — продължи Лупин, — достатъчно голям е, за да решава сам.

— Искам да знам какво става — рече веднага момчето.

Не погледна към госпожа Уизли. Беше трогнат от думите, че й е като роден син, но тя го и дразнеше с това, че все трепери над него. Сириус беше прав, Хари вече не беше дете.

— Добре тогава — отрони глухо госпожа Уизли. — Джини, Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж… излезте от кухнята, веднага!

В миг настана суматоха.

— Ние сме пълнолетни! — викнаха в хор близнаците.

— Щом разрешавате на Хари, защо да не остана и аз? — възропта и Рон.

— Искам и аз да чуя, мамо — проплака Джини.

— НЕ! — кресна госпожа Уизли, като се изправи, а очите й засвяткаха. — И дума да не става, забранявам…

— Не можеш да спреш Фред и Джордж, Моли — обади се уморено съпругът й. — Те вече са пълнолетни.

— Но не са завършили училище.

— По закон обаче са зрели хора — напомни със същия уморен глас господин Уизли.

Лицето на жена му беше станало кървавочервено.

— Ама аз… Ох, добре… Фред и Джордж да останат, но Рон…

— Хари и без това ще ни разкаже на нас с Хърмаяни какво сте си говорили! — горещеше се Рон. — Нали? — допълни колебливо, срещнал погледа на приятеля си.

За част от секундата на Хари му се прииска да отговори, че няма да му каже и думица, за да види Рон какво е да те държат в неведение! Но двамата се спогледаха и подлата мисъл се изпари.

— Разбира се, че ще ви кажа — потвърди Хари.

Рон и Хърмаяни грейнаха.

— Добре тогава! — пак се развика госпожа Уизли. — Добре! Джини, ВЕДНАГА В ЛЕГЛОТО!

Тя обаче не се подчини безропотно на майка си. Чуваха я как беснее и фучи, докато майка й я тегли нагоре по стълбището, а когато се качиха в коридора, към шумотевицата се присъединиха и оглушителните писъци на госпожа Блек. Лупин хукна бързо към портрета, за да възстанови реда. Чак като се върна, затвори подире си вратата на кухнята и седна отново на масата, Сириус заговори:

— Добре, Хари… какво искаш да знаеш?

Момчето си пое дълбоко въздух и зададе въпроса, терзал го цял месец.

— Къде е Волдемор? — рече той, без да обръща внимание, че от името всички отново се разтреперват и се смръщват. — Какво прави? Опитвах се да следя мъгълските новини, но по нищо не личи той да се е развилнял, нямаше съобщения за загинали при необичайни обстоятелства и така нататък.

— Просто засега няма загинали при необичайни обстоятелства — отговори Сириус, — поне доколкото знаем ние, а ние знаем доста.

— Повече, отколкото той предполага — потвърди и Лупин.

— Как така е престанал да убива? — учуди се Хари.

Той добре знаеше, че само през последната година Волдемор е извършил няколко убийства.

— Не иска да привлича вниманието — поясни кръстникът му. — Ще се изложи на опасност. По друг начин си е представял своето завръщане. Объркал е работата.

— По-точно ти му я обърка — добави с доволна усмивка Лупин.

— Как? — попита озадачен Хари.

— Ти оцеля, ето как, а той е смятал да те убие — каза Сириус. — За завръщането му не е трябвало да узнава никой освен смъртожадните. Ти обаче оцеля и сега си жив свидетел.

— А Дъмбълдор е последният човек, който Волдемор искаше да узнава, че се е върнал — продължи Лупин. — Ти се постара директорът на училището да разбере веднага.

— И какво от това? — попита Хари.

— Как какво! — възкликна невярващо Бил. — Дъмбълдор е единственият, от когото Ти-знаеш-кой някога се е страхувал.

— Благодарение на теб само час след завръщането на Волдемор Дъмбълдор свика отново Ордена на феникса — поясни Сириус.

— И с какво се занимава Орденът? — огледа ги един по един Хари.

— Правим всичко възможно да попречим на Волдемор да осъществи намеренията си — отговори Сириус.

— А вие откъде знаете какви са намеренията му? — побърза да попита момчето.

— Дъмбълдор има предположение — намеси се отново Лупин. — А неговите предположения обикновено се потвърждават.

— И какви според него са намеренията на Волдемор?

— Първо, че смята да възстанови армията си — започна да изрежда Сириус. — Навремето предвождаше огромно множество: магьосници, които беше заплашил или бе подчинил на волята си чрез заклинания, преданите му смъртожадни, какви ли не Тъмни създания. Сам си го чул — крои да привлече на своя страна великаните и те са само част от поддръжниците, които смята да вербува. Едва ли ще тръгне да превзема Министерството на магията само с шепа смъртожадни.

— Значи се опитвате да го спрете да привлече още и още привърженици?

— С всичко, което ни е по силите — потвърди Лупин.

— Как?

— Най-важното е да се помъчим да убедим възможно най-много хора, че Вие-знаете-кой наистина се е завърнал, да ги предупредим да са нащрек — включи се и Бил. — Но се оказва доста трудно.

— Защо?

— Заради отношението на министерството — обади се Тонкс. — Ти нали си видял, Хари, как се държи Корнелиус Фъдж, след като Ти-знаеш-кой се е завърнал. И досега се инати. Не иска и не иска да повярва, че се е случило.

— Но защо? — отчая се Хари. — Защо е толкова глупав? Щом Дъмбълдор…

— Точно там е работата! — каза господин Уизли и се подсмихна. — Дъмбълдор.

— Фъдж се страхува от него — добави натъжена Тонкс.

— Страхува се от Дъмбълдор ли? — не можа да повярва Хари.

— Страхува се, че Дъмбълдор бил намислил нещо — рече господин Уизли. — Втълпил си е, че директорът иска да го измести. И да стане министър на магията.

— Но той не иска…

— Естествено, че не иска — каза господин Уизли. — Никога не се е домогвал към министерския пост, макар че, когато Милисънт Багнолд излезе в пенсия, мнозина подкрепяха именно него за длъжността. Вместо това на власт дойде Фъдж, обаче и досега не е забравил на каква огромна поддръжка се радваше Дъмбълдор, без дори да се е кандидатирал.

— Дълбоко в себе си Фъдж е наясно, че Дъмбълдор е много по-умен от него, че е много по-силен като магьосник, и след като стана министър, в началото все го търсеше за съдействие и съвет — обясни Лупин. — Но както личи, властта му се услади и сега той е далеч по-самоуверен. Харесва му да е министър на магията и е успял да си втълпи, че именно той е по-умният, а Дъмбълдор просто му мъти водата.

— Как изобщо му е минало през ума? — ядоса се Хари. — Как му е хрумнало, че Дъмбълдор си измисля… по-точно, че аз си измислям?

— Ако признае, че Волдемор се е върнал, министерството ще се изправи пред неприятности, каквито не е имало от близо четиринайсет години — отбеляза горчиво Сириус. — Фъдж просто няма сили да приеме това. Къде-къде по-лесно е да си внуши, че Дъмбълдор пуска лъжи само за да му разклати стола.

— Сега вече разбираш къде е бедата — заяви Лупин. — Докато министерството упорства, че няма защо да се страхуваме от Волдемор, трудно ще убедим хората, че той се е завърнал, особено щом на тях изобщо не им се иска да повярват в това. И още нещо, в министерството разчитат много, че «Пророчески вести» няма да разгласи онова, което наричат небивалици, измислени от Дъмбълдор, така че обикновените магьосници тънат в пълно неведение за случилото се, което ги прави лесна плячка за смъртожадните, ако те решат да използват проклятието Империус.

— Но вие нали предупреждавате хората? — възкликна Хари и огледа един по един господин Уизли, Сириус, Бил, Мъндънгус, Лупин и Тонкс. — Нали им съобщавате, че Волдемор се е върнал?

Всички се усмихнаха тъжно.

— Мен ме смятат за луд, за извършител на масово убийство, министерството е обявило за главата ми награда от десет хиляди галеона, не мога току-така да тръгна по улиците и да раздавам листовки — отвърна припряно Сириус.

— А колкото до мен, магьосниците не се надпреварват да ме канят на гости — обясни Лупин. — Нали съм върколак, какво да се прави, рискове на професията!

— Ако Тонкс и Артър се разприказват, мястото им в министерството ще изстине — наблегна Сириус, — а е много важно да имаме вътре в него свои хора, тъй като няма как и Волдемор да не се е подсигурил със съгледвачи.

— Все пак успяхме да убедим един-двама души — рече господин Уизли. — Ето, например Тонкс, която е твърде млада, за да е членувала в първия Орден на феникса… А е огромно предимство да привлечем на наша страна аврори, Кингзли Шакълболт също е безценен, понеже отговаря за издирването на Сириус и постоянно информира в министерството, че Сириус е в Тибет.

— Но ако никой не разгласява новината, че Волдемор се е завърнал… — подхвана Хари.

— Кой казва, че не я разгласяваме? — възкликна Сириус. — Защо според теб Дъмбълдор си има такива неприятности?

— Какви неприятности? — попита Хари.

— Опитват се да го злепоставят — рече Лупин. — Не видя ли какво пишеше миналата седмица в «Пророчески вести»? Че бил свален като председател на Международната конфедерация на магьосниците, понеже съвсем бил грохнал и бил изтървал нещата от свои ръце, това обаче изобщо не е вярно: магьосниците от министерството гласуваха срещу него, след като той държа реч, в която съобщи за завръщането на Волдемор. Отстраниха го от длъжността главен съдия в Магисъбора — това е Върховният магически съд — сега пък се шушука, че щели да му отнемат и ордена «Мерлин» първа степен.

— А Дъмбълдор заяви, моля ти се, че пет пари не дава какво правят, стига да не му махнат образа от картичките в шоколадовите жаби — ухили се Бил.

— Хич не е за смях — скастри го господин Уизли. — Ако и занапред рита срещу ръжена, нищо чудно да го тикнат в Азкабан, а само това остава, Дъмбълдор да се озове зад решетките. Вие-знаете-кой ще бъде далеч по-предпазлив, докато знае, че Дъмбълдор е тук и е наясно с кроежите му. Ако обаче Дъмбълдор изчезне, Вие-знаете-кой ще се почувства с развързани ръце.

— Но щом Волдемор се опитва да вербува все повече смъртожадни, няма как да не се разчуе, че се е върнал, нали? — попита отчаян Хари.

— Той не обикаля по къщите на хората и не хлопа по вратите, Хари — напомни Сириус. — Мами ги, омагьосва ги, изнудва ги. Действа подмолно и има голям опит. При всички положения далеч не се ограничава с набирането на последователи. Има и други намерения: намерения, които ще осъществи тихомълком, и сега-засега е насочил всичките си усилия натам.

— Към какво друго може да стреми? — побърза да попита Хари.

Сириус и Лупин сякаш се спогледаха крадешком, преди кръстникът му да отговори:

— Да се сдобие с нещо, което може само да открадне.

Хари го погледна озадачен, затова Сириус допълни:

— Нещо, подобно на оръжие. Нещо, с което предишния път не разполагаше.

— Преди да загуби мощта си ли?

— Да.

— Какво оръжие? — не се отказваше Хари. — По-страшно ли е от Авада Кедавра?…

— Е, вече прекалихте!

Беше се обадила госпожа Уизли от сумрака при вратата.

Хари не беше забелязал кога се е върнала, след като бе отвела горе Джини. Беше скръстила ръце и изглеждаше вбесена.

— Хайде, марш в леглата! Всички — добави и стрелна с очи Фред, Джордж, Рон и Хърмаяни.

— Не можеш да ни командваш… — тросна се Фред.

— Мога, и още как! — озъби му се госпожа Уизли. Погледна разтреперана Сириус. — Вече каза на Хари предостатъчно. Още малко, и ще го направиш член на Ордена.

— Защо пък да не ме направи? — сопна се Хари. — Ще стана член на Ордена, искам да стана, искам да се сражавам.

— Не може!

Този път обаче го каза не госпожа Уизли, а Лупин.

— В Ордена членуват само пълнолетни магьосници — уточни той. — Магьосници, които вече са се изучили — допълни точно когато Фред и Джордж отвориха уста. — Начинанието крие опасности, за които вие, всички до един, дори не подозирате… Според мен Моли е права, Сириус. Казахме предостатъчно.

Сириус поприсви рамене, но не се зае да спори. Госпожа Уизли кимна властно на синовете си и на Хърмаяни. Един по един те се изправиха, а Хари прие поражението си и ги последва.