Хари Потър и Орденът на феникса

Глава петнайсета Великата инквизиторка на «Хогуортс»

Бяха очаквали, че на другата сутрин ще трябва да четат ред по ред вестника на Хърмаяни, та да открият дописката, за която Пърси бе споменал в писмото си. Но пощенската сова едва успя да се издигне над каната с мляко, където беше кацнала, за да достави новия брой на «Пророчески вести», когато Хърмаяни ахна и го разгъна: точно под огромното заглавие на първа страница се мъдреше голяма снимка на Долорес Ъмбридж, ухилена до уши и бавно примигваща.

— Ъмбридж… велика инквизиторка? — възкликна намръщено Хари и недоядената препечена филийка се плъзна от пръстите му. — Това пък какво означава?

Хърмаяни зачете на глас:

— Дейността й се е увенчала с КАКВО? — викна Хари.

— Чакай, има още — рече мрачно Хърмаяни.

Хърмаяни дочете статията и погледна през масата към приятелите си.

— Вече знаем как са ни натресли Ъмбридж! Фъдж си е приел този «образователен указ» и ни я е наложил! А сега й дава правото да инспектира другите учители! — Хърмаяни се бе задъхала, очите й искряха. — Направо не мога да повярвам! Това е нечувано!

— Така е — съгласи се Хари.

Той погледна дясната си ръка, стисната в юмрук върху масата, и видя белезникавите очертания на думите, които Ъмбридж го бе принудила да издълбае в кожата си.

По лицето на Рон обаче се плъзна усмивка.

— Какво? — викнаха в един глас Хари и Хърмаяни и го загледаха изненадани.

— О, изгарям от нетърпение да видя как ще инспектира Макгонъгол — съобщи щастлив Рон. — Оная си няма и представа какво я чака!

— Е, хайде да вървим — подкани Хърмаяни и скочи на крака, — по-добре да не закъсняваме, ако Ъмбридж идва да инспектира Бинс…

Но професор Ъмбридж не дойде на инспекция в часа по история на магията, също тъй скучен, както и предния понеделник, не се появи и в подземието на Снейп, където те отидоха за двойния час по отвари и Хари си получи провереното съчинение за лунния камък с голямо ръбесто «У», чернеещо се в горния ъгъл.

— Написал съм ви оценките, които щяхте да получите с такова съчинение на изпита за СОВА — подсмихна се Снейп, докато профучаваше между редиците, за да раздаде домашните. — Би трябвало да добиете представа какво всъщност ви очаква. — Той отиде в предния край на класната стая и се врътна с лице към тях. — Общото равнище на работите ви е катастрофално. Ако предадете такива съчинения и на изпита, повечето ще бъдат скъсани. Тази седмица очаквам от вас да положите много повече старание при съчинението за разновидностите на противоотровите, в противен случай ще се видя принуден да наказвам с извънкласна работа всички мърлячи, получили «У».

Той пак се подсмихна, когато Малфой изсумтя пренебрежително и заяви през еклив шепот:

— УУУ! Някои са получили «У»!

Хари усети, че Хърмаяни наднича с крайчеца на окото, за да види оценката му, затова побърза да плъзне съчинението си за лунния камък обратно в чантата — предпочиташе тази информация да не се разчува.

Решен да не дава на Снейп повод да го унижава и в този час, той прочете веднъж, сетне втори и трети път всяко редче от указанията върху черната дъска и чак тогава се зае за работа. Отварата му за сила не беше чак толкова бистро тюркоазна, както на Хърмаяни, но поне бе синя, а не розова като тази на Невил, така че в края на часа той занесе при катедрата на Снейп стъкленицата си, с предизвикателно и в същото време облекчено изражение.

— Не беше чак толкова ужасно, както миналата седмица — заяви Хърмаяни, след като излязоха от подземието и тръгнаха към Голямата зала, за да обядват. — И с домашното не беше толкова страшно. — Рон и Хари обаче не отговориха, затова тя продължи: — Е, не очаквах да получа «Изключителен», щом е оценявал съчиненията така, както ще ги оценяват за СОВА, но на този етап си е насърчително и да не те скъсат.

Хари издаде уклончив гърлен звук.

— Вярно, до изпитите могат да се случат куп неща, разполагаме с предостатъчно време, за да станем по-добри, но оценките, които получаваме сега, ни служат за нещо като основа. И ориентир…

Седнаха заедно на масата на грифиндорци.

— Естествено, щях да бъда много щастлива, ако бях получила «И»…

— Хърмаяни, ако те гризе любопитство какво са ни писали, попитай си направо — сряза я Рон.

— Ама аз… добре де, ако искате, ми кажете…

— Аз имам «С» — оповести той, докато си пълнеше с черпака купичката със супа. — Сега доволна ли си?

— Е, нямаш причини да се срамуваш — намеси се Фред, който току-що беше дошъл заедно с Джордж и Лий Джордан и сядаше отдясно на Хари. — Не виждам нищо лошо в това да получиш едно хубаво «С».

— Ама «С» не е ли… — възкликна Хърмаяни, но Лий Джордан я прекъсна.

— Да, «Слаб». Но пак е по-добре от «У», нали? «Ужасен».

Хари усети как лицето му пламва и уж се задави с хлебчето. Когато се посъвзе, със съжаление установи, че Хърмаяни още разказва надълго и нашироко за оценките, които пишат на изпитите за СОВА.

— И така, най-високо е «И»-то… «Изключителен» — обясни тя, — после идва «П»-то…

— Не, «Н»-то — поправи я Джордж. — Което означава «Надхвърлящ очакванията». Винаги съм си мислел, че ние с Фред е трябвало да получим по всичко «Н», защото със самото си явяване на изпитите вече надхвърлихме очакванията.

Всички се засмяха, само Хърмаяни си знаеше своето:

— И така, след «Н»-то идва «П» — «Приемлив», това е най-ниската оценка, с която преминаваш в следващия курс, нали?

— Да — потвърди Фред и топна едно хлебче в супата, а после го пъхна в устата си и го глътна цялото.

— После ти пишат «С» — «Слаб». — Рон вдигна ръце, все едно ликува. — И «У» — «Ужасен».

— А след това и «Т» — напомни Джордж.

— «Т» ли? — възмути се Хърмаяни. — Може ли да има по-ниска оценка от «У»? И какво означава това «Т»?

— «Трол» — отговори начаса Джордж.

Хари пак се засмя, макар и да не беше сигурен, че Джордж се шегува. Представи си как се опитва да скрие от Хърмаяни, че на всички изпити за СОВА са му писали «Т», и тутакси реши оттук нататък да учи по-усърдно.

— Вече имахте ли час с инспекция? — попита ги Фред.

— Не — рече веднага Хърмаяни. — А вие?

— Току-що, точно преди обяда — отговори Джордж. — По вълшебство.

— Как мина? — полюбопитстваха вкупом Хари и Хърмаяни.

Фред сви рамене.

— Не е болка за умиране. Ъмбридж се беше спотаила в ъгъла и си водеше записки в някакъв тефтер. Знаете си го Флитуик, държеше се с нея, все едно е гостенка, изобщо не й обръщаше внимание. А и тя почти не обели и дума. Зададе на Алиша един-два въпроса как обикновено минавали часовете, Алиша й отговори, че било много интересно, и толкоз.

— Не вярвам старият Флитуик да си има проблеми — отбеляза Джордж, — при него всички си издържат изпитите.

— Какво имате следобед? — попита Фред Хари.

— Трелони…

— Е, тя е истинско «Т»!

— И при самата Ъмбридж.

— Днес се дръж прилично и не избухвай пред Ъмбридж — посъветва го Джордж. — Анджелина ще ти откъсне главата, ако пропуснеш още една тренировка по куидич.

Но на Хари не му се наложи да чака часа по защита срещу Черните изкуства, за да се срещне с професор Ъмбридж. Беше седнал чак в дъното на сумрачния кабинет по пророкуване и вадеше дневника със сънищата, когато Рон го сръчка в ребрата — Хари вдигна очи и видя професор Ъмбридж да се показва от капака на пода. Учениците, които си бъбреха весело, веднага млъкнаха. Внезапната промяна на шума накара професор Трелони, която кръжеше бавно и раздаваше екземпляри от «Съновника», да вдигне поглед.

— Добър ден, професор Трелони — поздрави професор Ъмбридж, както винаги разтеглила устни в широка усмивка. — Надявам се, че сте получили бележката ми. Тази, в която посочвам времето и датата на инспекцията.

Професор Трелони кимна рязко, обърна с видимо раздразнение гръб на посетителката и продължи да раздава книгите. Все така ухилена, професор Ъмбридж впи пръсти в облегалката на най-близкото кресло и го издърпа в предната част на кабинета, за да се разположи само половин педя зад мястото на професор Трелони. Извади от дамската чанта на цветя тефтера си и вдигна очи в очакване часът да започне.

С леко разтреперани ръце професор Трелони се загърна в своите шалове и огледа класа през очилата си с дебели стъкла.

— Днес ще продължим изучаването на пророческите сънища — оповести тя в храбър опит да говори с обичайния си мистериозен тон, макар че гласът й също трепереше. — Разделете се, ако обичате, по двойки и с помощта на «Съновника» разтълкувайте най-скорошните си сънища.

Понечи да седне царствено на мястото си, ала съгледа професор Ъмбридж, разположила се точно отзад, и тутакси зави рязко към Парвати и Лавендър, вече залисани да обсъждат последния сън на Парвати.

Без да изпуска от поглед Ъмбридж, Хари отвори своя екземпляр на «Съновника». Инспекторката вече си записваше нещо в тефтера. След няколко минути се изправи и тръгна да обикаля подир Трелони класната стая, като слушаше разговорите й с учениците и сегиз-тогиз задаваше въпроси. Хари побърза да се наведе над пособието.

— Хайде, измисли някакъв сън! — подкани той Рон. — За всеки случай… ако дъртата жаба вземе да дойде при нас!

— Последния път аз измислих, ти си наред — възнегодува Рон.

— Ох, не ми хрумва нищо — отвърна отчаяно Хари, който не помнеше от няколко дни да е сънувал. — Да речем, че ми се е присънило… как давя Снейп в котела си. Да, става…

Рон изсумтя и отвори «Съновника».

— И така, към датата, когато си сънувал съня, трябва да прибавим възрастта ти и броя на буквите в темата… а каква всъщност е темата: «давене», «котел» или «Снейп»?

— Все едно, взимай, което ти падне — подкани Хари и се престраши да погледне назад.

Професор Ъмбридж беше застанала зад рамото на професор Трелони и си записваше нещо, а преподавателката по пророкуване разпитваше Невил за дневника на сънищата му.

— Я повтори кога ти се присъни това? — помоли Рон, погълнат от изчисленията.

— Не знам, снощи… когато си избереш — отговори Хари, надал ухо да чуе какво казва Ъмбридж на професор Трелони.

Сега вече двете стояха само през една маса от него. Професор Ъмбридж си записа още нещо в тефтера, а професор Трелони направо не беше на себе си.

— И така — поде Ъмбридж и я погледна, — откога точно заемате длъжността?

Професор Трелони се смръщи срещу нея и скръстила ръце, се сгърби, сякаш за да се защити възможно най-успешно от унижението да бъде инспектирана. След кратко мълчание, през което явно реши, че въпросът не е чак толкова обиден, та да не отговаря на него, тя рече с дълбоко възмущение в гласа:

— Близо шестнайсет години.

— Доста време — каза професор Ъмбридж и си записа в тефтера. — И кой ви е назначил, професор Дъмбълдор ли?

— Именно той — кратко отвърна другата жена.

Инспекторката пак си записа.

— И вие сте праправнучка на прославената ясновидка Касандра [17] Трелони?

— Да — потвърди професор Трелони и понадигна глава.

Поредната бележка в тефтера.

— Поправете ме, ако греша, но ми се струва, че след Касандра сте първата в рода с ясновидска дарба.

— Тези неща често се предават през… през три поколения — уточни професор Трелони.

Жабешката усмивка на професор Ъмбридж стана още по-широка.

— Ама, разбира се — възкликна тя любезно и си вписа поредното наблюдение. — В такъв случай няма ли да ми предскажете нещо и на мен? — погледна я в очакване, все така ухилена.

Професор Трелони се вцепени, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Не ви разбрах — рече тя, вкопчена в шала около кльощавия си врат.

— Бих искала да ми предскажете нещо — повтори много ясно инспекторката.

Сега вече не само Хари и Рон подслушваха и надзъртаха иззад учебниците. Почти целият клас се беше вторачил като омагьосан в професор Трелони, която се изправи в цял ръст, а гроздовете й огърлици и гривни подрънкваха.

— Вътрешното око не вижда по заповед! — възрази тя възмутена.

— Ясно — пророни професор Ъмбридж и пак си записа нещо в тефтера.

— Но аз… аз… чакайте! — обади се най-неочаквано професор Трелони в опит да използва обичайния си загадъчен шепот, ала се тресеше от гняв и това провали ефекта. — Аз… аз… струва ми се, че виждам нещо… нещо, което ви засяга… ами да, усещам нещо… нещо ужасно… страшна беда…

Професор Трелони посочи с разтреперан пръст Ъмбридж, която, вдигнала вежди, продължи да й се усмихва мазно.

— Опасявам се, че… опасявам се, че над вас е надвиснала голяма опасност! — довърши театрално професор Трелони.

Настъпи кратко мълчание. Веждите на професор Ъмбридж не помръднаха.

— Така… — рече тя тихо и пак драсна нещо в тефтера. — Ако това наистина е най-доброто, на което сте способна…

Обърна се и остави професор Трелони да стои като вкоренена — от възмущение тя едва си поемаше дъх. Хари срещна погледа на Рон и разбра, че и той си мисли същото като него: и двамата знаеха, че професор Трелони е стара измамница, от друга страна обаче, мразеха Ъмбридж толкова много, че бяха на страната на преподавателката по пророкуване… в продължение на няколко секунди, докато тя не се захвана с тях.

— Е? — подвикна Трелони и както никога припряна, щракна с дълги пръсти точно под носа на Хари. — Дай да видя как си започнал дневника със сънищата си.

След като тя ги разтълкува на възможно най-висок глас (всички, дори онези, в които Хари си ядеше овесената каша, очевидно вещаеха, че ще умре съвсем млад, и то от ужасна смърт), той вече не изпитваше чак такова състрадание към нея. През това време професор Ъмбридж стоеше на няколко крачки и си записваше нещо в тефтера, а когато удари звънецът, слезе първа по сребристата стълбичка. Десет минути по-късно, когато стигнаха до кабинета по защита срещу Черните изкуства, тя вече ги чакаше там — тананикаше си и се подсмихваше.

Като вадеха «Теория на отбранителната магия», Хари и Рон разказаха на Хърмаяни, която идваше от час по аритмантика, какво точно се е случило на пророкуването, но още преди тя да ги е попитала нещо, професор Ъмбридж въдвори ред и в помещението се възцари тишина.

— Приберете магическите пръчки — нареди им с неизменната си усмивка и тези, които се бяха надявали да си използват пръчките, се видяха принудени да ги върнат по чантите. — Миналия път приключихме с първата глава, днес бих искала всички да отгърнете на деветнайсета страница и да започнете «Глава втора. Обща теория и нейните дялове». И никой да не говори.

Все така самодоволно ухилена до уши, Ъмбридж си седна зад катедрата. Учениците отгърнаха като един на страница деветнайсета и въздъхна шумно. Хари се запита посърнал дали в учебника има достатъчно глави, та да ги четат до края на учебната година, и тъкмо да отвори на съдържанието, когато забеляза, че Хърмаяни е вдигнала ръка.

Професор Ъмбридж също беше забелязала това и очевидно си бе разработила стратегия за такива случаи. Вместо да се преструва, че не е видяла Хърмаяни, се изправи и заобиколи първата редица, докато двете застанаха лице в лице, сетне се надвеси и прошепна, та останалите от класа да не чуят:

— Какво има пак, госпожице Грейнджър?

— Вече прочетох втората глава — отвърна момичето.

— В такъв случай продължете с третата глава.

— И нея прочетох. Чела съм целия учебник.

Професор Ъмбридж примига, ала тутакси си възвърна самообладанието.

— В такъв случай можете да ми кажете какво твърди Слинкхард в петнайсета глава за магиите против урочасване.

— Твърди, че това наименование е неточно — отговори на мига Хърмаяни. — Според него хората наричат така самите магии за урочасване, за да звучи по-приемливо.

Професор Ъмбридж вдигна вежди и Хари разбра, че волю-неволю се е впечатлила.

— Аз обаче не съм съгласна — заяви Хърмаяни.

Веждите на преподавателката се вдигнаха още по-високо, а погледът й определено стана по-студен.

— Не сте съгласна ли?

— Не, не съм — повтори Хърмаяни, която за разлика от Ъмбридж не шепнеше, а говореше ясно със звънък глас, вече привлякъл вниманието на целия клас. — Господин Слинкхард е против магиите за урочасване, нали? Лично аз обаче съм на мнение, че те са твърде полезни, ако ги прилагаме при самоотбрана.

— Виж ти! — възкликна професор Ъмбридж, забравила да шепне, и се изправи в цял ръст. — Опасявам се, госпожице Грейнджър, че тук, в класната стая, е важно мнението на господин Слинкхард, а не вашето.

— Но… — подхвана пак Хърмаяни.

— Достатъчно — прекъсна я учителката. Върна се пред чиновете и загледа учениците, а от самодоволството й в началото на часа не бе останала и следа. — Лишавам дом «Грифиндор» от пет точки, госпожице Грейнджър.

При тези думи всички възроптаха.

— Ама защо? — попита ядосано Хари.

— Ти не се бъркай — прошепна му веднага Хърмаяни.

— Заради прекъсването на урока с безсмислени въпроси — отвърна невъзмутимо професор Ъмбридж. — Тук съм, за да ви преподавам по утвърдена от министерството методология и тя не предполага учениците да изказват мнения по въпроси, от които не разбират почти нищо. Предишните ви учители по предмета може и да са допускали своеволия, ала никой от тях, с изключение може би на професор Куиръл, който ако не друго, поне се е ограничавал с подходящи за възрастта ви теми, не би издържал министерска инспекция…

— Да, Куиръл беше страхотен учител — провикна се Хари, — имаше обаче малкия недостатък, че от време на време от тила му надничаше Лорд Волдемор.

Тези думи бяха последвани от най-кънтящата тишина, която Хари бе чувал някога. После…

— Смятам, господин Потър, че още една седмица наказание ще ви се отрази добре — оповести мазно Ъмбридж.

Раната върху ръката му тъкмо бе заздравяла, а ето че на другата заран пак кървеше. Вечерта, по време на извънкласната работа, с която беше наказан, той не издаде нито звук. Бе решил каквото и да му струва, да не доставя това удоволствие на Ъмбридж и макар че, докато изписваше отново и отново «Няма да лъжа», раната ставаше с всяка буква все по-дълбока, от устните му не се отрони и стон.

Точно както беше предсказал Джордж, най-ужасното през втората седмица на наказание беше реакцията на Анджелина. Във вторник, още щом Хари отиде да закуси на масата на «Грифиндор», тя го притисна в ъгъла и му се разкрещя така, че професор Макгонъгол се надигна и се спусна към тях.

— Госпожице Джонсън, как смеете да вдигате такъв шум в Голямата зала! Отнемам от «Грифиндор» пет точки!

— Но, госпожо… той отново се е изхитрил да го накажат…

— Вярно ли е, Потър? — попита рязко професор Макгонъгол и се извърна към Хари. — Наказан си? От кого?

— От професор Ъмбридж — промълви Хари, без да гледа Макгонъгол в очите, блеснали зад очилата с четвъртити рамки.

— Искаш да кажеш — сниши тя глас, за да не я чуят няколко любопитни рейвънклоуци, които се суетяха зад тях, — че въпреки предупреждението ми от миналия понеделник пак си избухнал в часа на професор Ъмбридж?

— Да — смотолеви Хари, забол поглед в пода.

— Чуй ме, Потър, трябва да се стегнеш! Ще си навлечеш голяма беля! Лишавам «Грифиндор» от още пет точки!

— Ама… как така… Професоре, недейте! — вбеси се Хари от тази несправедливост. — Тя вече ме наказа, толкова ли е наложително да ни отнемате и точки?

— Наложително е, щом не си взимаш никаква поука от наказанията! — отсече професор Макгонъгол. — Нито дума повече, Потър, само да съм чула да роптаеш! Колкото до вас, госпожице Джонсън, занапред ще крещите единствено на куидичното игрище или отборът може да има друг капитан!

Професор Макгонъгол закрачи обратно към преподавателската маса. Анджелина погледна отвратено Хари и също се отдалечи, след което той се метна на пейката до Рон и избълва гневно:

— Да отнема точки на «Грифиндор» само защото не минава вечер да не си разрязвам ръката до кръв! Не е честно, не е!

— Знам, приятелю — увери го състрадателно Рон и му напълни чинията с бекон, — ама че безобразие!

Хърмаяни обаче само прелисти с шумолене «Пророчески вести» и не каза нищо.

— Според теб Макгонъгол е права, така ли? — подвикна ядно Хари към снимката на Корнелиус Фъдж, която закриваше лицето на Хърмаяни.

— Не ми е никак приятно, че ни отне точки, но според мен е права, когато те предупреждава да не си изпускаш нервите пред Ъмбридж — заяви гласът на Хърмаяни, а Фъдж заръкомаха разпалено от първата страница, очевидно държеше реч.

През целия час по вълшебство Хари не продума на Хърмаяни, но когато влязоха в кабинета по трансфигурация, забрави, че й е сърдит. Професор Ъмбридж и тефтерът й се бяха разположили в ъгъла и самият й вид заличи от паметта му спомена за закуската.

— Страхотно! — прошепна Рон, след като си седнаха на местата. — Сега ще погледаме как тая Ъмбридж си получава заслуженото.

Професор Макгонъгол влезе в стаята, без да показва с нищичко, че е забелязала присъствието на професор Ъмбридж.

— Тишина! — подкани тя и всички замълчаха. — Ела насам, Финиган, ако обичаш, и раздай домашните, а вие, госпожице Браун, вземете кутията с мишките… Стига глезотии, момиче, не хапят… Занесете по една на всеки…

— Кхъ-кхъ — обади се професор Ъмбридж със същото смешно покашляне, с каквото бе прекъснала и Дъмбълдор първата вечер от учебния срок.

Професор Макгонъгол не й обърна внимание. Шеймъс подаде на Хари съчинението, което той пое, без да поглежда към съученика си, и с облекчение видя, че са му писали «П».

— И така, всички слушайте внимателно… Дийн Томас, ако го направиш още веднъж на мишката, ще те накажа… Повечето от вас успяха да приложат на охлювите заклинанието за изчезване и дори онези, на които им остана по малко от черупката, добиха представа как се прави магията. Днес ще…

— Кхъ-кхъ — обади се пак професор Ъмбридж.

— Моля? — попита професор Макгонъгол и се извърна със сключени вежди, които бяха заприличали на дълга строга черта.

— Чудех се, госпожо, дали сте получили бележката ми, с която ви уведомявам за датата и часа на инспек…

— Очевидно съм я получила, щом не ви питам какво търсите в класната ми стая — сряза я Макгонъгол и обърна решително гръб на професор Ъмбридж. Доста от учениците се спогледаха злорадо. — Както бях започнала да обяснявам, днес ще прилагаме заклинанието за изчезване върху мишки, а това е далеч по-трудно. И така, то…

— Кхъ-кхъ…

— Как, интересно, очаквате да получите представа за преподавателския ми подход, щом непрекъснато ме прекъсвате? — възкликна професор Макгонъгол, обзета от ледена ярост, и се извърна към посетителката. — Знаете ли, по принцип не разрешавам да се говори, когато аз говоря.

Професор Ъмбридж погледна така, сякаш току-що са й зашлевили шамар. Не каза нищо, само приглади пергаментовия лист на тефтера и започна да пише трескаво.

Професор Макгонъгол се обърна невъзмутимо към класа и продължи:

— Та както обяснявах, колкото по-развито е животното, което искаме да изчезне, толкова по-трудно става и заклинанието за изчезване. Като безгръбначно охлювът не ни затруднява особено, а мишката като бозайник вече е истинско предизвикателство. Иначе казано, това не е магия, която ще успеете да направите, докато си мислите за вечерята. И така, знаете магическата формула, да ви видя сега как ще се справите…

— И точно тя да ми се кара, задето съм избухвал пред Ъмбридж! — прошепна Хари на Рон, но вече се подсмихваше, напълно забравил, че е бил ядосан на професор Макгонъгол.

Ъмбридж не вървеше след нея из класната стая, както бе направила с Трелони — вероятно си даваше сметка, че заместник-директорката не би й го позволила. Затова пък, докато седеше в ъгъла, си записваше много повече неща и когато накрая професор Макгонъгол им каза, че са свободни, Ъмбридж също се надигна, свъсена като буреносен облак.

— Е, все е нещо за начало — обяви Рон, след като вдигна дългата гърчеща се миша опашка и я пусна обратно в кутията, с която Лавендър обикаляше съучениците си.

Докато се изнизваха от класната стая, Хари видя, че професор Ъмбридж се приближава към катедрата, затова смушка Рон, който на свой ред смушка Хърмаяни, и тримата поизостанаха нарочно и нададоха ухо.

— Откога преподавате в «Хогуортс»? — попита професор Ъмбридж.

— През декември ще станат трийсет и девет години — отвърна рязко професор Макгонъгол и щракна ядно закопчалката на дамската си чанта.

Професор Ъмбридж си записа.

— Чудесно — рече тя, — в срок от десет дни ще получите резултата от инспекцията.

— Очаквам го с нетърпение! — подметна хладно и безразлично професор Макгонъгол и се отправи с широка крачка към вратата. — Вие, тримата, побързайте — подкани тя и подбра пред себе си Хари, Рон и Хърмаяни.

Хари не се сдържа, усмихна й се едва забележимо и бе готов да се закълне, че тя му е отвърнала.

Мислеше, че ще види Ъмбридж чак вечерта, когато отиде да си изтърпи наказанието, но беше сбъркал. След като се отправиха през моравите към гората за часа по грижа за магически създания, завариха и нея, и тефтера й да ги причакват до професор Гръбли-Планк.

— Вие само замествате, нали? — чу въпроса й Хари, когато отидоха при сгъваемата маса, където няколко пленени съчковци се боричкаха като живи вейки за шепа мокрици.

— Точно така — потвърди професор Гръбли-Планк, която бе сключила ръце зад гърба си и се полюшваше напред-назад. — Замествам професор Хагрид.

Хари се спогледа притеснен с Рон и Хърмаяни. Малфой изшушука нещо на Краб и Гойл — със сигурност само чакаше да му падне случай да злослови пред човек от министерството срещу Хагрид.

— Хмм — изсумтя професор Ъмбридж, снишила глас, макар че Хари я чу съвсем ясно. — Питах се… след като директорът, кой знае защо, не желае да ме осветли по въпроса, дали вие няма да ми кажете каква е причината за твърде проточилото се отсъствие на професор Хагрид.

Хари видя, че Малфой вдига радостно поглед.

— Опасявам се, че не съм в състояние — отговори безгрижно професор Гръбли-Планк. — Знам точно колкото и вие. Дъмбълдор ми прати сова: питаше ме дали бих искала да преподавам седмица-две. Приех. Това е всичко, което знам. Е… мога ли да започвам?

— Ама, разбира се, заповядайте — отвърна професор Ъмбридж и взе да пише в тефтера.

В този час подходът й беше различен — тя тръгна да обикаля от ученик на ученик и да ги разпитва за магическите създания. Повечето отговаряха както трябва и Хари се поободри, защото поне класът не злепостави Хагрид.

— Вие сте временно в преподавателския състав и така да се каже, сте нещо като обективен страничен наблюдател — подхвана професор Ъмбридж, след като разпита надълго и нашироко Дийн Томас и се върна при професор Гръбли-Планк, — как ви се струва в «Хогуортс»? Смятате ли, че получавате достатъчно подкрепа от страна на училищното ръководство?

— О, да, Дъмбълдор е отличен директор — призна чистосърдечно професор Гръбли-Планк. — Да, много съм доволна от начина, по който се ръководи училището, много.

Ъмбридж я погледна любезно, ала с недоверие, записа си нещо кратичко в тефтера и продължи:

— Какво смятате да минете тази година с класа… при положение, разбира се, че професор Хагрид не се завърне?

— О, ще запозная учениците със създанията, които най-често се падат на изпита за СОВА — отговори професор Гръбли-Планк. — Всъщност те са минали почти всичко: еднорозите и душковците, мислех да вземем за рунтавите хоботковци и низълите и да се уверя, че разпознават круповете и бодливците…

— Е, както гледам, вие поне си разбирате от работата — обяви професор Ъмбридж и драсна в тефтера такава огромна чавка, че да я видят всички. На Хари не му хареса, че е наблегнала върху това «вие», още по-малко пък му хареса следващият въпрос, който тя зададе на Гойл. — Подочух, че по време на час е имало пострадали.

Той се ухили тъпо. Малфой побърза да отговори:

— Да, аз — оповести той. — Един хипогриф ме нарани.

— Хипогриф ли? — възкликна професор Ъмбридж и задращи трескаво в тефтера.

— Само защото е глупак и не си направи труда да чуе какво му обяснява Хагрид — намеси се ядно Хари.

И Рон, и Хърмаяни простенаха. Професор Ъмбридж извърна бавно глава по посока на Хари.

— Наказан сте още една вечер — рече тя тихо. — Е, много съм ви признателна, професор Гръбли-Планк, мисля, че това е всичко, което трябваше да узная тук. В срок от десет дни ще си получите резултата от инспекцията.

— Прекрасно — рече професор Гръбли-Планк, а инспекторката се отправи през моравата към замъка.

Наближаваше полунощ, когато същата вечер Хари си тръгна от кабинета на Ъмбридж с ръка, кървяща толкова силно, че превръзката, с която я бе пристегнал, се беше наквасила цялата. Очакваше общата стая да е празна, там обаче го чакаха Рон и Хърмаяни. Хари им се зарадва — не на последно място защото Хърмаяни бе настроена състрадателно и не се впусна да го поучава.

— Дръж — рече тя разтревожена и побутна към него купичка с жълта течност, — топни си ръката, това е настойка от мустачки на ракоядна видра, би трябвало да помогне.

Хари пъхна кървящата си, разранена ръка в течността и усети чудотворно облекчение. Крукшанкс се отърка със силно мъркане о краката му, сетне рипна върху скута му и се намести.

— Благодаря — рече признателно Хари и почеса с лявата ръка Крукшанкс между ушите.

— Аз все още мисля, че трябва да се оплачеш — прошепна Рон.

— Не — отсече Хари.

— Макгонъгол ще побеснее, само да разбере, че…

— Да, сигурно — съгласи се Хари. — И как мислиш, колко време ще й трябва на Ъмбридж, за да прокара поредния указ, според който всеки, надал глас срещу великата инквизиторка, ще бъде уволнен незабавно?

Рон понечи да възрази, но понеже от устата му не излезе нито звук, я затвори, обезоръжен.

— Тя е зла! — изсъска тихо Хърмаяни. — Зла! Знаеш ли, точно преди да влезеш, казвах на Рон, че… че трябва да предприемем нещо.

— Пък аз предложих да я отровим — допълни мрачно Рон.

— Не… трябва да направим нещо, понеже тя е ужасна учителка и в крайна сметка няма да научим от нея нищо по защита — възрази Хърмаяни.

— И какво можем да предприемем? — попита през прозявка Рон. — Вече е прекалено късно. Назначили са я, дошла е, за да остане тук. Фъдж ще се погрижи и за това.

— Ами… — подхвана плахо Хърмаяни. — Знаете ли, днес си мислех… — леко смутена, тя погледна крадешком Хари и се престраши да продължи: — Мислех си, че… че май е крайно време да… да направим нещо сами.

— Какво да направим сами? — повтори подозрително Хари, докато още си киснеше ръката в настойката от видрови мустачки.

— Ами… сами да се обучаваме по защита срещу Черни изкуства — уточни Хърмаяни.

— А, без тия! — простена Рон. — Какво искаш, да зубрим допълнително ли? Толкова ли не виждаш, че ние с Хари отново сме изостанали с домашните, а не е минала и втората седмица от срока?

— Само че това е много по-важно от домашните! — отсече Хърмаяни.

Хари и Рон я зяпнаха.

— Пък аз си мислех, че в целия свят няма нищо по-важно от домашните! — подхвърли Рон.

— Не ставай смешен, разбира се, че има! — рече Хърмаяни и Хари с ужас различи онзи плам, с който тя обикновено говореше за СМРАД. — Както каза и Хари в първия час на Ъмбридж, трябва да се подготвим за онова, което ни чака в живота. Трябва да сме сигурни, че знаем да се отбраняваме. Ако за цяла година не научим нищо…

— Сами надали ще постигнем много — възрази примирен Рон. — Така, де, ще идем в библиотеката и все ще намерим нещо за заклинанията за урочасване, дори сигурно можем да опитаме да ги приложим…

— Да, съгласна съм, надраснали сме времето, когато усвоявахме нещата от книгите — каза Хърмаяни. — Трябва ни учител, истински учител, който да ни покаже как се правят заклинания и магии и да ни поправя, ако сбъркаме някъде.

— Ако говориш за Лупин… — подзе Хари.

— Не, не говоря за Лупин — прекъсна го момичето. — Прекалено зает е с Ордена, пък и можем да го виждаме много рядко, само когато ходим в Хогсмийд, а това съвсем не е достатъчно.

— Кой тогава? — смръщи се Хари.

Хърмаяни въздъхна много тежко.

— Не е ли очевидно? — възкликна тя. — Говоря за теб, Хари.

За миг настъпи мълчание. Лекият нощен ветрец разклати рамките на прозорците зад Рон, огънят трепна.

— Какво за мен? — не разбра Хари.

— Ти да ни преподаваш защита срещу Черните изкуства.

Той я зяпна. Сетне се извърна към Рон, готов да се спогледа отчаяно с него, както правеха понякога, щом Хърмаяни се впуснеше да им разправя измишльотини от рода на СМРАД. За негово изумление обаче Рон не изглеждаше отчаян.

Беше сбърчил чело, явно мислеше. После каза:

— Добре си се сетила.

— Какво се е сетила? — рече Хари.

— Как какво… за теб! — отговори Рон. — Да ни обучаваш.

— Ама…

Хари вече се усмихваше, убеден, че двамата го взимат на подбив.

— Ама аз не съм учител, не мога…

— Хари, в курса ти си най-добрият по защита срещу Черните изкуства — напомни Хърмаяни.

— Аз? — повтори той и се ухили до уши. — Няма такова нещо, на всички изпити имаш по-добри оценки от мен…

— Е, не е вярно — възрази невъзмутимо тя. — Беше по-добър от мен в трети курс — единствената година, когато и двамата се явихме на изпит и имахме учител, който да разбира от предмета. Но аз, Хари, не ти говоря за изпитните оценки. Помисли само какво си постигнал!

— Какво толкова съм постигнал?

— Знаеш ли, не съм сигурен, че искам да ми преподава такъв тъпак — рече Рон на Хърмаяни и се подсмихна едва доловимо. После се извърна към Хари. — Я да видим сега — допълни той и направи физиономия, като Гойл, когато се съсредоточава. — Уф… в първи курс спаси от Ти-знаеш-кого Философския камък.

— Чист късмет — възрази Хари, — не съм прилагал никакви умения…

— Във втори курс — прекъсна го Рон — уби базилиска и унищожи Риддъл.

— Да, но ако не беше долетял Фоукс, аз…

— В трети курс — продължи Рон още по-високо — ти прогони стотина диментори накуп…

— Сам знаеш, че беше щастлива случайност: ако времевъртът не беше…

— Миналата година пък — почти крещеше вече Рон — отново се пребори с Ти-знаеш-кого…

— Вижте какво! — ядоса се Хари не на шега, защото сега и Рон, и Хърмаяни се подсмихваха. — Изслушайте ме! Звучи добре, както го описвате, но си беше жив късмет… повечето пъти си нямах и представа какво правя, не съм го обмислял, вършех каквото ми дойде наум и почти винаги получавах помощ…

Рон и Хърмаяни продължаваха да се подхилкват и Хари усети, че му кипва — и той не знаеше защо е толкова ядосан.

— Не ми се хилете, сякаш знаете повече от мен, защото не вие, а аз бях там! — рече им разпалено. — Знам какво точно се е случило. И успях да се преборя с всичко това не защото владея блестящо защитата срещу Черните изкуства… успях, защото… защото получавах помощ точно когато имах нужда от нея или защото проявявах съобразителност… но ставаше съвсем случайно, нямах си и понятие какво правя… СТИГА СТЕ СЕ ХИЛИЛИ!

Купичката с видрова настойка падна на пода и се натроши на парченца. Хари забеляза, че стои прав, макар и да не помнеше кога е станал от стола. Крукшанкс се шмугна под един от диваните. Усмивките на Рон и Хърмаяни изчезнаха.

— Нямате и най-малка представа какво е… На вас двамата… никога не ви се е налагало да заставате лице в лице с него, нали? Какво си въобразявате, че е достатъчно да запомниш две-три заклинания и да му ги кажеш, все едно си в час? През цялото време си наясно, че между теб и смъртта не стои нищо освен… освен съобразителността и смелостта ти. Нима смятате, че човек е в състояние да мисли трезво, когато знае, че само след миг могат да го убият, да го изтезават, да го накарат да гледа как погубват приятелите му… в час не са ни учили никога на това, не са ни обяснявали какво е да преживееш такова нещо… а вие сте седнали тук и се държите, сякаш съм някакъв малък умник и затова сега стоя пред вас, а Дигъри е бил смотаняк и е объркал всичко… нищо не разбирате, преспокойно можех аз да загина, ако Волдемор нямаше нужда от мен…

— Не сме казвали нищо такова, приятелю — рече Рон и го погледна ужасен. — Не сме и споменавали Дигъри, нещо не си схванал…

Той се извърна безпомощно към Хърмаяни, която също бе стъписана.

— Толкова ли не разбираш, Хари? — поде плахо момичето. — Точно… точно заради това имаме нужда от теб… трябва да узнаем какво всъщност е… какво е да застанеш лице в лице с В-Волдемор.

Тя за пръв път изричаше името и точно това повече от всичко друго накара Хари да се успокои. Все така запъхтян, той се свлече на креслото и усети, че ръката пак го боли ужасно. Съжали, че е счупил купичката с видрова настойка.

— Помисли си… — подкани тихо Хърмаяни. — Моля те!

Хари не се сети какво да каже. Вече се срамуваше, че е избухнал. Кимна, макар и да не осъзнаваше с какво се съгласява.

Хърмаяни се изправи.

— Аз ще си лягам — съобщи тя, като се постара гласът й да прозвучи възможно най-естествено. — Е… лека нощ.

Рон също стана.

— Идваш ли? — попита той предпазливо Хари.

— Да — отвърна другото момче. — След… след малко. Да разчистя тук.

Погледна към натрошената купичка върху пода. Рон кимна и излезе.

— Репаро! — промълви Хари с насочена към парчетата порцелан магическа пръчка.

Те се разлетяха във въздуха и се слепиха, все едно купата си е нова-новеничка, но Хари нямаше как да върне в нея видровата настойка.

Изневиделица го повали такава умора, че му идеше да се отпусне в креслото и да заспи направо в него, въпреки това обаче се насили да стане и последва Рон горе. В неспокойния му сън отново се мяркаха кошмари за дълги коридори и заключени врати, а когато на другия ден Хари се събуди, белегът пак го пробождаше.